Барбара Смит
Грешница на любовта (10)

Глава 10

В коридора пред библиотеката Изабел се поколеба.

Милорд се размърда в ръцете й и студеният му нос я побутна по брадичката. След като го беше изкъпала, кученцето изглеждаше доста добре, въпреки че щяха да му трябват няколко дни добро хранене, за да подсили слабичкото си телце. След дивото къпане, което беше оставило Изабел също толкова мокра, колкото и него, сега козината на кученцето блестеше. Един паж й беше донесъл стар нашийник от конюшнята. Икономът Ботс бе закършил ръце, разтревожен какво щеше да каже господарят му. Изабел го беше уверила, че ще получи разрешението на лорд Хатауей.

Сега, облечена в най-хубавата си рокля, тя възнамеряваше да направи точно това.

Изпълнена с тревога и чувство за вина, потърка буза в меката главица на кучето. През времето, откакто живееше в дома му, маркизът се беше държал добре с нея, като се имаше предвид, че тя беше влязла в семейството му с изнудване. Хатауей беше учтив с нея, като същевременно се държеше на разстояние. Въпреки че можеше да я подложи на дребни грубости, той бе избрал да плати за новите й дрехи и я приемаше — макар и неохотно — като компаньонка на единствената му дъщеря. Също толкова неохотно, Изабел започваше да го смята за истински джентълмен — честен, справедлив, дори достоен за възхищение. Тя не бе вярвала, че е възможно да съществува такъв мъж — поне не и в средите на аристократите.

Лорд Керн, от друга страна, беше въплъщение на арогантния сноб. Въпреки че искаше хората да го смятат за почтен, той не притежаваше нежност и честност.

Кожата й се зачерви от нежелана топлина. Изабел изруга мислено сексуалното привличане, което изпитваше към графа. Защото истината беше, че тя го желаеше със същата безсрамна нужда, за която бе чувала да говорят лелите й. Искаше й се да почувства как топлото му тяло покрива нейното и да усети допира на пръстите му върху голата си плът.

Само една тъпачка можеше да желае единствения мъж, който можеше да й попречи да получи справедливостта, която търсеше.

Само една мръсница можеше да желае годеника на своя скъпа приятелка.

Само една пропаднала жена можеше да иска втора услуга от Хатауей.

Изабел застана срещу затворената врата на библиотеката. Тази сутрин бе действала, без да мисли. Сега, след като бе имала време да обмисли нещата, тя знаеше, че се беше притекла на помощ на Милорд не само от човещина. Въпреки че никога нямаше да признае това на Керн, в кученцето тя беше видяла самата себе си — незаконното дете, подигравано от селските грубияни.

Изабел притисна кученцето по-близо до гърдите си. Беше толкова малко, толкова беззащитно, също като нея преди години. Бе имала намерение да го остави в спалнята си, но то се беше разджафкало и бе започнало да я моли с изпълнения си с обожание поглед и тя беше променила решението си.

Никой нямаше да й отнеме Милорд. Никой.

Изабел вдигна ръка, за да почука, но преди да успее да го направи, вратата се отвори и маркизът излезе.

Тя отскочи назад и се удари в рамката на вратата. Хатауей спря внезапно. Протегна ръка, сякаш искаше да я подхване, но бързо я отдръпна.

— Вие? — Гласът му се изви заплашително.

Маркизът стоеше пред нея изправен като бастун. Макар да не беше висок, излъчваше такава сила, че тя имаше чувството, че е истински великан. Лицето му беше намръщено. Откакто беше представила пред него и лорд Реймънд заклеймяващия откъс от мемоарите на майка си, Изабел не го беше виждала да я гледа с такова леденостудено презрение.

Сърцето й се сви. Той сигурно беше научил, че е довела в дома му някакъв помияр, въпреки че дори не погледна към Милорд. Изабел обаче нямаше намерение да се откаже от кученцето.

— Добър ден, лорд Хатауей. Бих искала да поговоря с вас.

— Не. Аз искам да говоря с вас, млада госпожице.

Той отстъпи назад и й даде знак да се приближи. Изабел пристъпи. Досега не й бяха позволявали да влиза в светая светих на Хатауей. Дългата стая бе обзаведена с удобни столове и посребрени от времето килими. Миришеше на скъп тютюн.

В друг случай Изабел сигурно щеше да започне да разглежда лавиците с книги, наредени покрай стените, и семейните портрети, които висяха над лавиците. Но не и сега. Трябваше да мисли за Милорд.

Тя се обърна, когато маркизът затвори вратата.

— Знам, че положението ми на гостенка в дома ви не ми дава допълнителни привилегии — започна тя. — Затова трябва да се извиня, че ви безпокоя…

— Безпокоите ме? — каза той с напрегнат глас. — Вашите действия днес са нетърпими и обидни. Вие прекрачихте всички граници, госпожице Дарлинг. И аз няма да търпя това.

Резкият му тон накара кученцето да изръмжи и Изабел го погали по врата, за да го успокои. Жестоките думи на Хатауей я обидиха и ядосаха. Толкова противно ли му беше малкото създание да живее в дома му?

— Моля да ме извините за това, че не дойдох веднага при вас — каза тя. — Виждате ли, не мислех, че би било разумно…

— Не сте мислили. — Хатауей започна да крачи напред-назад пред камината и прокара ръка през косата си. — Ако има едно нещо, което е по-непоносимо за мен от лошото държане, то това са извиненията. Можете поне да отстоявате действията си.

— Аз ви предлагам обяснение, а не извинение. Както казвах, не мислех, че би било разумно да идвам тук, преди първо да изкъпя Милорд.

Хатауей замръзна на мястото си. Лицето му пребледня, след това бузите му почервеняха.

— Господи — произнесе бавно той, като стискаше и отпускаше юмруци, — ако сте посмели да забавлявате любовниците си в банята, млада госпожице, ще ви смачкам.

Удивена от силата на думите му — и от грешното му предположение — Изабел поклати глава.

— Не. Милорд е кучето ми. Днес го спасих от една банда грубияни.

— Кучето ви?

— Да. Точно за него говорехме — за това, дали ще ми позволите да го задържа тук. — Изабел се почувства също толкова озадачена, колкото изглеждаше Хатауей, и наклони глава назад — Нали за това говорехме?

Маркизът премигна към Милорд, който изджавка яростно, но същевременно размаха опашка.

— Очевидно е станало недоразумение — измърмори Хатауей. Той отиде до писалището и вдигна няколко листа пергамент, които разтърси пред очите й. — Аз говорех за това писмо, което пристигна току-що. В него брат ми ме уведомява за отвратителните ви обвинения.

На Изабел й се прииска да се разсмее от облекчение. Лорд Реймънд. Хатауей говореше за лорд Реймънд. Разбира се, това изобщо не беше повод за радост. Изабел остави кучето на килима, без да пуска каишката му и Милорд се затътри да подуши основата на една поставка за речници.

Маркизът я гледаше гневно.

— Нищо ли няма да кажете, госпожице Дарлинг?

— Да, аз наистина посетих преподобния лорд Реймънд тази сутрин — отвърна предпазливо тя. — Просто му зададох няколко въпроса във връзка с майка ми.

— Въпроси, ха! Вие сте го засипали с лъжи. Твърдели сте, че Аврора Дарлинг е била убита. — Той стовари юмрук върху писалището. — Това са абсолютни глупости.

Пламенността на думите му изненада Изабел и тя се зачуди дали тази реакция не показваше какво щеше да се случи, когато все повече и повече хора започнеха да научават историята за убийството на майка й.

— Не, не са глупости. Аз бях до майка си, когато тя почина, и знам.

— Нищо не знаете. — Той я изгледа хладно. — Ако такова престъпление наистина беше извършено, магистратът щеше да бъде уведомен. Вестниците щяха да отразят историята до най-малките подробности. Цял Лондон щеше да закипи от скандала.

— Истината беше записана в мемоарите на майка ми. Тя се заклева, че е била отровена от един от своите… бивши любовници. — По някаква необяснима причина Изабел се чувстваше длъжна да го убеди в правотата си и направи една стъпка напред. — Мама беше скрила книгата толкова добре, че успях да я намеря едва след като вече бяха минали месеци от смъртта й. Кой щеше да ми повярва тогава?

— Кой наистина? — Гласът на маркиза беше изпълнен с презрение. Той хвърли писмото върху писалището и започна да крачи напред-назад. — Само като си помисля, че Джъстин не е успял да ви затвори устата и да прекрати отвратителните ви обвинения тази сутрин. Ще трябва да си поговоря с него.

— Ако съм решила да намеря убиеца на майка си, това не засяга нито вас, нито него. Пък и можете ли да докажете, че лорд Реймънд не е човекът, когото търся?

Хатауей застина на мястото си, но Изабел остана с впечатлението, че в него се бореха някакви много силни чувства.

— Повече няма да слушам тези глупости. — Той посочи с пръст към нея. — Сега искам да ме чуете добре. Докато живеете в моя дом, ще се държите като дама. Няма да се мотаете из града като обикновена уличница, каквато сте, и да обвинявате висшестоящите в убийство. Ясно ли се изразих?

Изабел беше толкова шокирана, че можеше само да го гледа втренчено. След това тя успя да кимне, въпреки че отчаянието започваше да разрушава увереността й. Известно време се беше чувствала приета от маркиза като дама, която имаше същото социално положение като дъщеря му. Как бе могла да забрави, че това беше просто една илюзия? Истината беше, че и Хатауей като Керн я смяташе за натрапничка. За тях тя не беше по-добра от хлапето, което миеше съдовете в кухнята, или от коняря, който им чистеше конюшните.

Дявол да ги вземе всички благородници.

Въпреки унижението обаче тя не можеше да престане да мисли защо Хатауей бе изглеждал толкова разтревожен. Защо беше толкова пребледнял и потресен, сякаш му бяха нанесли страхотен удар? Защо в погледа му се криеше сянката на някаква мрачна емоция?

Внезапно Изабел осъзна истината.

Лорд Хатауей беше ужасен. Ужасен от това, че набожният му брат може би наистина беше извършил убийство.

 

— Убийство, друг път! — каза Мини. — Това са момичешки фантазии и нищо повече. Не знам какво повече мога да ви кажа, милорд.

На дневната светлина стаята изглеждаше съвсем вулгарно. Тапицерията на шезлонгите беше избледняла от слънцето. Върху един счупен тръстиков стол бе хвърлен някакъв шал. Върху тапетите имаше светли петна на местата, на които някога бяха висели картини.

Керн си помисли, че картините вероятно са били продадени, ако се съдеше по незавидното състояние на къщата и очевидната нужда от средства. При предишните си посещения в бордея не беше забелязал тези дефекти. Оскъдната светлина на свещите прикриваше доста недостатъци.

Дали Мини му казваше всичко, което знаеше? Той се вгледа внимателно в жената, която се беше настанила в един стол с висока облегалка. Ако не беше дълбокото деколте, което откриваше огромни гърди, тя спокойно би могла да мине за овдовялата леля на херцога. На шезлонга срещу нея се беше изтегнала Диана, която си играеше лениво с кичур огненочервена коса и зяпаше през прозореца.

Колкото по-скоро Керн решеше загадката около смъртта на Аврора, толкова по-бързо Изабел щеше да изчезне от живота му.

— Момичешки фантазии — повтори графът. — Значи твърдите, че Аврора не е била отровена?

— Кой може да знае това, освен Господ? — Мини сведе глава и въздъхна тежко. — Нищо чудно, че момичето е разстроено. Тя толкова много обичаше покойната си майка, въпреки че Аврора не го заслужаваше.

— Не разбирам.

— Майка й не й обръщаше голямо внимание. Тя беше още бебе, когато Аврора я изпрати на дойка в Оксфордшир. Дори след като порасна, Изабел идваше при нас рядко и за малко. Разбира се, аз ходех при нея, когато успеех да се намеря време. Все някой трябваше да се грижи за доброто на детето. — Мини се наведе напред, на лицето й беше изписана искрена загриженост. — Изпратете я обратно при нас, милорд. Не й позволявайте да продължава да се рови в тайните на хората. Това може да й донесе само неприятности.

Керн се страхуваше точно от това. Той знаеше, че трябва да се концентрира върху въпросите, свързани с престъплението, но му се искаше да разбере нещо повече за миналото на Изабел.

— А ти — обърна се той към Диана, — съгласна ли с това описание на Аврора?

Диана прокара нокти по кафявия копринен халат, който беше облякла.

— Аврора не искаше дъщеря й да израсне край мъжете, които идваха тук. И аз не мога да кажа, че я обвинявам за това. — Тя огледа графа и нацупи враждебно пълните си устни. — Твърде много развратници си падат по малки момиченца. Мъже като вас предпочитат да орат ново поле.

Той едва ли щеше да се стресне повече, ако тя го беше сритала. Досега той не бе мислил за Изабел като за малко момиче, израснало в компанията на проститутки и без никакви други роднини. Но коя версия за миналото й беше вярната? Дали Аврора беше лоша майка, която бе пренебрегвала дъщеря си, или заслужаваше похвала за това, че беше изпратила Изабел в провинцията? Керн беше по-склонен да приеме второто, въпреки че му се струваше възмутително да изпитва възхищение от една куртизанка.

Като внимаваше да не издаде по никакъв начин мислите си, той заобиколи жените и нарочно привлече внимателния поглед на Мини.

— Казваш, че Изабел фантазира. Но късно през нощта, в която Аврора се е разболяла, ти самата си видяла някакъв мъж да влиза в стаята й.

— Да, но това не беше нещо необичайно.

— Можеш ли да го опишеш?

— Не, милорд. Вече минаваше полунощ и беше толкова тъмно, че само го зърнах, но това ми беше достатъчно да разбера, че е клиент. Тогава не ми направи впечатление. Аврора не обичаше да я безпокоят.

Той се обърна към Диана.

— Ти видя ли този мъж?

— Не мислите ли, че вече щях да съм казала, ако го бях видяла? — Тя разтърси огненочервената си коса. — Бях си легнала, ако толкова много ви интересува.

— Сама?

— Да. Всички мъже са свине и затова гледам да забавлявам колкото мога по-малко. — Тя сви устни и Керн осъзна откъде Изабел бе придобила презрението, което изпитваше към благородниците.

Той наблюдаваше внимателно двете жени.

— Някоя от вас знае ли къде са скрити мемоарите на Аврора?

Диана сви рамене.

— За това трябва да питате Изабел.

Мини се намръщи и поклати глава.

— Предполагам, че книгата е у нея. Според мен е наистина глупаво да преследва тези господа само защото Аврора си е мислила, че е била отровена.

— Никой ли не се е опитал да открадне мемоарите? — попита Керн.

— Да ги открадне?

— Да. Струва ми се странно, че някой може да е убил Аврора, за да й попречи да ги издаде, а след това си е тръгнал без книгата.

Мини се почеса по главата.

— Досега не съм мислила за това. Но дневникът не беше открит в продължение на месеци. Може би той го е търсил, но не е успял да го намери.

— Може би. — Все пак това не беше достатъчно да успокои Керн. Нямаше ли убиецът да претърси цялата къща, за да открие дневника? И какво щеше да направи, когато си наумеше, че книгата е у Изабел?

Тази мисъл потресе Керн. Човек, който беше убил веднъж, нямаше да се поколебае да убие отново…

Диана кръстоса нетърпеливо крака.

— Това ли е всичко, милорд? Имам много работа, защото Кали и Изабел ги няма, а Пърси все още не се е възстановила.

— Да, много сме заети, за да седим на празни приказки — добави Мини и присви очи към графа. — Зелевата супа ще загори и какво ще ядем тогава за вечеря? Не можем да си позволим да хвърляме храна.

Значи това беше начинът.

Керн бръкна във вътрешния си джоб, извади два златни суверена и ги сложи през статуетката на някаква гола нимфа. Диана седна бързо и отегчението се изпари от лицето й. Мини се втренчи в парите и несъзнателно потърка палците срещу показалците си.

— Сега искам да ми разкажете всичко, което знаете за любовниците на Аврора — каза Керн.

 

Изабел пристигна на бала прекалено рано. Само няколко души стояха в приемната и говореха помежду си в очакване лорд и лейди Уилкс да се появят и да започнат да приемат гостите си. Икономът мина наблизо със сребърен поднос с бутилки вино. Прислужник с бели ръкавици пое наметалото на Изабел и палтото на госпожица Гилбърт.

— О, боже, не мисля, че трябваше да идваме сами — прошепна Гили. Тя допря носна кърпичка до устните си. — Трябваше да изчакаме лорд Керн да ни придружи.

Точно това Изабел искаше да избегне и затова бе тръгнала преди уговорения час.

— Глупости — възрази тя. — Няма нищо неприлично една дама и компаньонката й да отидат на бал.

— Но един джентълмен ще ни осигури защитата и кавалерството си.

— А ние ще бъдем натрапнички. Лейди Хелън е все още на легло и той сигурно ще бъде благодарен, че не му се налага да ни придружава.

Поне Изабел се молеше да е така. Тя нямаше желание да прекара и тази вечер, опитвайки се да се изплъзне от сянката си. Днес бе разбрала, че в града бе пристигнал още един господин, който някога бе посещавал майка й. Тя залагаше на надеждата, че той също беше получил покана за този бал, който беше едно от най-големите събития на сезона.

Последното нещо, което й трябваше, бе присъствието на лорд Керн до нея. Сега, когато вече знаеше, че тя иска да накаже един от хората от неговото обкръжение, графът щеше да се опитва да й попречи при всеки удобен случай. Освен ако тя винаги не бъдеше с една крачка пред него.

Докато двете с госпожица Гилбърт се качваха по стълбите, Изабел усети как тревогите й се изпаряват. У нея се надигна непреодолимо вълнение и тя почувства тръпката от това, че изживяваше една сбъдната мечта — да бъде принцеса, тръгнала да се срещне със своя принц.

Откакто се беше вмъкнала между елита на обществото, онази детска мечта отново се бе появила и бе замъглила здравия й разум. Въпреки че част от нея знаеше, че сбъдването й беше невъзможно, Изабел все пак искаше — копнееше — по онова, което не можеше да получи.

Един джентълмен, който минаваше покрай нея, й се поклони и тя му отвърна с царствено кимване. Харесваше й да живее като дама. Независимо дали този живот беше илюзия или не, на нея й харесваше да се отнасят към нея с почит и уважение. Тук, далеч от жестокостите на средата, в която се бе родила, тя се чувстваше в безопасност. Когато дойдеше краят на този маскарад — а той неизменно щеше да настъпи, — тя щеше да се върне към истинския си живот. Щеше отново да се превърне в разумната и презряната госпожица Дарлинг, девственица, живееща в бордей.

„Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница.“

Въпреки че Мини беше права, тя си наложи да не мисли за думите й. Изабел затвори очи и запомни мига — шумоленето на коприна и дантели, хладната гладка повърхност на балюстрадата под пръстите й, звуците на учтиви гласове, отекващи в огромната празна зала. Някой ден тя щеше да си спомня за времето, когато бе била дама…

— Виж ти, госпожица Дарси!

Тя отвори очи и видя господин Чарлз Мобри да се изстрелва като снаряд по коридора към нея. Сложните гънки на вратовръзката му почти скриваха двойната му брадичка. Той се закова пред нея и се поклони дълбоко.

— Добър вечер, госпожице Дарси. — Без дори да поглежда към гувернантката, сграбчи трескаво ръцете на Изабел. — Очакването да ви видя беше истинска агония. Ще бъдете ли така любезна да ми обещаете първия танц?

Изабел потисна нетърпението си. Той не отговаряше на представата й за принц, но все пак трябваше да запълни с нещо времето си до пристигането на човека, когото очакваше.

— Както желаете. Стига Гили да няма нищо против.

Мобри се извъртя към възрастната жена, която стоеше зад Изабел.

— Моля ви, госпожо, дайте съгласието си, ако не искате да умра на място с разбито сърце.

Госпожица Гилбърт развя кърпичката си.

— Скъпи младежо. Разбира се, че можете да танцувате с повереницата ми. Вие сте съвсем подходящ.

— Бог да ви благослови за тези думи.

И двамата бяха толкова откровени, че на Изабел й се прииска да се разсмее.

— Гили, засега трябва да си намерим място, където да седнем, далеч от гостите.

Огромната бална зала започваше да се запълва бързо. Златистата светлина на полилеите се разливаше над събралите се мъже в тъмни костюми и дами в ярки рокли, неомъжените момичета бяха облечени в чисто бели дрехи. Музикантите настройваха инструментите си и в тълпата се усещаше вълнение. Гледката приличаше на бал от приказка.

Само че тази вечер Изабел нямаше да срещне своя принц. Тя имаше други, много по-важни планове. Трябваше да убие един дракон.

Изабел отведе госпожица Гилбърт до един стол пред високите прозорци, където се бяха събрали да клюкарстват придружителките на младите дами.

— Не забравяйте да се върнете при мен след танца — напомни й загрижено госпожица Гилбърт. — Партньорите на една неомъжена дама трябва задължително да бъдат одобрени, преди тя да танцува с тях.

Горката Гили. Тази вечер щеше да изпита огромни притеснения, но това не можеше да бъде избегнато. Изабел изпита чувство на вина и се наведе да целуне възрастната жена по бузата.

— Няма да ви посрамя, обещавам.

Тя щеше да направи всичко по силите си да спази това обещание. Обратното би означавало, че щеше да посрами не само себе си, но и Хелън и маркиза. А Изабел все още се чувстваше потресена от суровите думи на Хатауей и от собствения си копнеж да докаже, че не е недостойна.

Мобри я хвана под ръка и я поведе към средата на залата, където вече се събираха останалите двойки. Докато чакаха началото на танца и Мобри я засипваше с комплименти, тя се улови, че оглежда тълпата за един висок граф, който беше твърде надменен, за да му обръща внимание. „Не се появявай, Керн — помисли си тя. — Не смей да се месиш в плановете ми за тази вечер.“

— Къде, ако смея да попитам, е пазителят ви тази вечер?

Изабел примигна към Мобри.

— Не знам. Годеницата му е болна и сигурно няма да има желание да дойде тук.

— Годеница? — Мобри я зяпна за миг. — О, вие говорите за Керн. Аз имах предвид Хатауей.

— О! — Изабел се почувства като пълна глупачка. — Струва ми се, че маркизът е в клуба си.

— Жалко. Възнамерявах да го помоля за аудиенция в удобно за него време. — Мобри взе ръката й и я вдигна към устните си. — Досещате се за какво, нали?

Изабел усети тревога, но поклати глава.

— Може би искате да влезете в политиката? Уверена съм, че лорд Хатауей с удоволствие би ви запознал с тънкостите на работата в парламента.

— Моя скъпа Изабел, грешите по отношение на източника на страстта ми. Но вашата скромност ме кара да ви ценя още повече. — Той я придърпа по-близо до себе си в тълпата от чакащи и прошепна на ухото й: — Скъпа госпожице, вече не мога да мълча. Позволете ми да изразя огромната си любов и възхищение към вас, жената, която избрах за своя измежду всички останали.

— Шшт. — Тя усети как бузите й се зачервяват и се огледа, за да се увери, че никой не го беше чул. След това го дръпна в една ниша, където ромоленето на малък фонтан заглушаваше думите им. — Моля ви — изсъска Изабел, — не говорете толкова безразсъдно на обществено място.

— Тогава нека да забравим за този танц, любов моя. Нека да се промъкнем в градината, където можем да изразим истинските си чувства един към друг.

На нея й се искаше да му издърпа глупавите уши, но можеше да си одраска ръцете на колосаната му яка. О, боже! О, боже! Тя не бе предполагала, че Мобри я обичаше с цялата сила на чувствата, които му позволяваше егоистичното му сърце. Вниманието му можеше да провали старателно обмисления й план.

— Ще останем тук и ще танцуваме — каза твърдо Изабел, когато той понечи да я изведе от балната зала. — И не е необходимо да говорите с лорд Хатауей за мен. Той няма никакви права над мен.

— Но той е ваш настойник. Най-близкият ви роднина от мъжки пол.

— Връзката ни е много далечна. Аз сама съм господарка на съдбата си. — Тя не искаше да му причини голяма болка и затова реши да му разкрие част от истината. — Моля ви да разберете, че не мога да се омъжа нито за вас, нито за някой друг мъж. Казано направо, аз не разполагам със средства, за да изкуша някой джентълмен.

Мобри отстъпи назад и шокираното му изражение й се стори почти комично.

— Хатауей не ви е уредил зестра?

— Не. И аз не го обвинявам за това. Не може да се очаква от него да осигурява финансово всяка своя далечна роднина, която почука на вратата му. — Тя прехапа устни, когато си спомни колко студено и неодобрително се бе държал маркизът тази сутрин. Но той й беше позволил да задържи Милорд, а тя не бе искала нищо друго от него. — Достатъчно е, че ми даде този сезон. След приключването му аз ще се върна в провинцията, където имам малка къща и доход, който ми осигурява спокоен живот.

Разказът й почти отговаряше на истината. Както Изабел очакваше, Мобри изглеждаше ужасен, но по съвсем други причини.

— Аз имам достатъчно голям доход… но без зестра? Това е непоносимо.

— Но трябва да бъде понесено — от мен, а не от вас. Страхувам се, че ще се наложи да си потърсите съпруга другаде.

— Права сте! Трябва да оттегля предложението си, докато разбера защо Хатауей има толкова ниско мнение за вас. — Той се поклони набързо и изчезна в тълпата.

Толкова за неугасващата любов.

Изабел нямаше време за цинични размишления. Тя вдигна гордо глава и тръгна бавно из залата. Когато видеше някой свой познат, го питаше дискретно за мъжа, когото търсеше. Мъжът, който може би беше убиецът на майка й.

Изабел държеше очите си отворени и ушите — наострени. Танцува с различни партньори, като от време на време се явяваше при госпожица Гилбърт. На няколко пъти забеляза мрачния поглед на Мобри. Всеки път, когато това се случеше, дамите започваха да шепнат зад ветрилата си, а господата се навеждаха към тях, за да чуват по-добре. Изабел посрещаше изпълнените им със съжаление погледи първоначално с озадачение, а след това с раздразнение.

Всички ли бяха предполагали, че има пари, само защото живееше при Хатауей?

Тя се чувстваше, сякаш беше загубила нещо. Твърде късно беше разбрала, че не бе трябвало да проявява доброта към Мобри. Той беше първокласен мръсник, който първо редеше стихове, а след това се опитваше да провокира скандал. Не бе трябвало да постъпва толкова глупаво и да се доверява на един благородник.

Изабел изправи рамене и продължи да се усмихва. Мобри можеше да разправя каквото си иска. Това щеше да я облекчи при поддържането на фасадата за пред хората. Ако се разчуеше, че няма средства, обожателите й щяха да намалеят. Нито един джентълмен, независимо от положението си, нямаше да се ожени за бедна жена.

Докато Изабел се отдалечаваше от дансинга, един мъж спря пред нея и се поклони. Той беше много висок, имаше рядка посивяла коса и тънки, аристократични черти, върху които годините бяха оставили своя отпечатък.

— Госпожица Дарси, предполагам? — Когато тя кимна, той я огледа от главата до петите с лисичите си очи по начин, който накара кожата й да настръхне. — Аз съм господин Терънс Дикенсън. Мъжът, когото търсите.