Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Her Secret Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 45 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Барбара Смит. Грешница на любовта

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 19

— Сър Джон не приема посетители, милорд. — Старата икономка надничаше през пролуката на открехнатата врата. — Болен е, господ да се смили над него.

Керн натисна с ръка вратата, когато усети, че тя ще бъде затръшната в лицето му.

— Трябва да го видя, болен или здрав. Става въпрос за нещо много важно.

Старицата подсмръкна силно.

— Вие не разбирате, милорд. Той умира. Лекарят е при него.

Умира?

Керн отвори вратата и мина край изненаданата икономка, прекоси мрачното фоайе и стигна до тясното стълбище.

— Не трябва да се качвате там. Не трябва да безпокоите господаря.

Той не обърна никакво внимание на възраженията й и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Дявол да го вземе, не бе трябвало да чака до сутринта, преди да посети Тримбъл. Вчера обаче Керн не бе могъл да мисли за нищо друго, освен че беше загубил Изабел. Не беше спал цяла нощ.

„Ще си намеря друг мъж, който да ме защитава. Мъж, който де ме смята достойна да нося името му.“

Тя бе изрекла тези думи от болка и гняв, от нужда да отвърне на удара и да го нарани. Едва ли наистина бе мислила онова, което му беше казала. Изабел беше твърде почтена, за да покани друг мъж в леглото си толкова скоро.

Но какво щеше да се случи, когато минеха дни, седмици? Тя живееше в бордей и останалите жени със сигурност щяха да я окуражат да си намери любовници. Изабел беше толкова потресена от неприличното му предложение, че можеше да потърси утеха в най-обикновената човешка близост…

Керн се озова в коридора на горния етаж, задъхан и със стиснати юмруци. Сега най-важното беше да отстрани опасността за Изабел.

Пред него имаше четири затворени врати. Оказа се, че онази, която търсеше, беше последната.

Графът влезе в скромно обзаведената стая и веднага го лъхна миризмата на болест. Сър Джон Тримбъл лежеше с пожълтяло лице на едно тясно легло. Дишането му беше затруднено, очите му бяха затворени, а тялото му не помръдваше.

Това ли беше бащата на Изабел? Това ли беше човекът, който преди толкова много години беше изоставил незаконната си дъщеря? Трудно му беше да повярва.

Над болния се беше навел един мъж с разрошена бяла коса, който внимателно махаше малка пиявица от безжизнената ръка на Тримбъл. Лекарят прибра пиявицата в един буркан, изправи се и се обърна към Керн.

Графът се приближи.

— Аз съм лорд Керн, приятел на сър Джон. Кажете ми какво е състоянието му.

Лекарят стисна ръката му.

— Лошо, страхувам се. Изпадна в безсъзнание. Не мога да го свестя, въпреки че днес вече му пуснах кръв пет пъти.

Икономката влезе в стаята.

— Той се прибра вчера следобед, като се оплакваше от главоболие — каза тя. — Припадна на входната врата.

— Каква точно е болестта му? — поинтересува се графът.

— Доста необичайна, особено като се имат предвид симптомите. — Лекарят почеса оплешивяващата си глава. — Повръща непрекъснато. Кожата е пожълтяла, пулсът е ускорен, дори когато е в безсъзнание. Предполагам, че може да е ял нещо развалено.

— Но не вярвате, че случаят е такъв.

Човекът сви рамене.

— През цялата си лекарска практика съм лекувал само един друг пациент с абсолютно същите симптоми. Беше някаква домакиня, която решила да сложи край на живота си с арсеник.

Отрова.

Керн усети как кръвта му се смразява във вените. Вчера Тримбъл беше посетил бордея, след което бе тръгнал да търси Каландра. Керн беше говорил с Каландра на излизане. Тя току-що се беше върнала от дома на Хатауей и се беше изненадала, когато беше разбрала, че сър Джон я е търсил.

Дали тя лъжеше? Дали Тримбъл не я беше разкрил и не беше отишъл да говори с нея за убийството? Дали тя не го беше отровила, за да запази тайната?

Той се обърна към икономката.

— Сър Джон каза ли къде е ходил вчера? С кого е говорил?

Тя поклати глава.

— Беше прекалено слаб, за да говори. Побързах да повикам доктора и когато се върнах, на него му беше много зле.

— Каза ли изобщо нещо? Някакво име? Каландра или Кали?

Жената понечи да отговори отрицателно, но лекарят я изпревари.

— Аз си спомням, че го чух да мърмори нещо снощи, милорд. Повтаряше името на някакъв гръцки бог.

Керн пристъпи напред и едва се въздържа да не сграбчи мъжа за реверите и да го разтърси.

— Кой бог? Кажи ми, човече.

— Аполон.

Може би Мини беше сбъркала. Може би Тримбъл не беше ходил при Каландра, защото я смяташе за виновна, а защото бе смятал, че тя знае нещо за бащата на Изабел. Това означаваше, че Тримбъл не беше Аполон. Ако Тримбъл беше ходил да се срещне с Аполон…

Аполон бе имал мотив и възможност да го отрови.

Керн си тръгна и се качи в каретата си. Преди да се върне в бордея да говори с Каландра, трябваше да провери една теория, която го тревожеше, откакто беше прочел мемоарите и беше забелязал нещо в тях.

Каретата тръгна. Ако имаше късмет, Керн може би щеше да научи самоличността на Аполон.

 

Изабел отнесе подноса си по стълбите, които водеха към кухнята на подземния етаж. Като малка, тя бе обичала тази кухня. Беше се преструвала, че това е тайна пещера, в която може да се скрие от лоши вещици и огнедишащи дракони.

Леля Мини стоеше в средата на помещението и режеше лук. Когато забеляза Изабел, Мини остави ножа и избърса ръце в престилката си. Погледът й се спря върху подноса, който Изабел носеше.

— Дори не си докоснала зелевата супа. Същото направи и с яйцата ми на закуска. — Тя погледна обидено Изабел. — Започвам да си мисля, че в дома на Хатауей са те разглезили с хубава храна.

— Не е това. Просто днес не съм гладна.

— Света Богородице. Вчера също не хапна почти нищо. Дори Пърси яде повече от теб. Седни тук и ще ти донеса нещо за хапване.

Изабел беше твърде уморена, за да спори, и се отпусна на един стол. Храната не я интересуваше, но въпреки това щеше да направи опит да угоди на леля си.

Мини сложи една чиния пред Изабел.

— Да не те боли стомахът? Твърде рано е да показваш признаци на зачеване.

Изабел застина на мястото си. Тя остави бавно ножа, който беше хванала в ръка.

— О, лельо Мини. Наистина ли смяташ, че вече може да съм забременяла?

— Възможно е. Лесно е да се оставиш на страстта, но след това трябва да си платиш. Трябва да ми обещаеш, че отсега нататък ще внимаваш.

Мини не знаеше, че Керн нямаше да се върне вече. Изабел нямаше да го види никога, освен ако не се решеше да направи онова, което беше обмисляла цяла нощ.

— Но аз обичам Джъстин и искам дете от него.

— Недей, скъпа. — Мини поклати глава. — Не трябва да си въобразяваш такива неща, за да не останеш разочарована. Казвала ли съм ти за бебето, което загубих?

— Не — отвърна изненадано Изабел. — Какво се случи?

— Това стана малко преди майка ти да ме приеме тук. — Мини се настани на един стол. — Бях сираче и имах щастието да си намеря работа като прислужница в дома на един виконт. Синът на господаря ме харесваше и ме изкушаваше да вдигна роклята си. Колко приятно беше когато го направихме за първи път! Аз исках още и ние продължихме така няколко месеца. — Тя се усмихна, но миг по-късно чертите й се втвърдиха. — Родителите му се досещаха, но си затваряха очите, докато коремът ми не се наду. Тогава моментално ме изхвърлиха на улицата.

Изабел преглътна конвулсивно, когато си представи Мини като младо момиче, оставено само да се справя.

— О, лельо Мини. И какво направи? Къде отиде?

— Беше лято, така че успях да оцелея на улицата. Разбира се, никой не искаше да ме вземе на работа. За храна имах само няколко пенса, които бях спестила. Нищо чудно, че бебето се роди преждевременно и беше твърде слабо. Горката ми дъщеричка умря в ръцете ми.

Очите на Изабел се насълзиха. Тя стана от мястото си и прегърна жената, която й беше като майка.

— Толкова съжалявам. Не съм и предполагала.

— О, така стана по-добре. Нещастието ме изпълни с решителност да се справя и когато чух, че майка ти търси компаньонка, веднага отидох при нея. Аврора имаше добро сърце. Тя беше потресена от общото между нас и веднага ме нае. Тогава се роди ти и това беше като благословия за мен, защото имах втора дъщеря, която бе заменила бебето, което изгубих.

— Обичаше ли го? Имам предвид бащата.

Мини сви рамене.

— Любов е просто по-красива дума за похот. Е, той вече не е сред живите. Една година по-късно той и родителите му починаха от някаква болест. Дано черните им души се пържат вечно в ада. От него научих много ценен урок — можех да се забавлявам с мъжете, но трябваше да вземам и парите им.

Цинизмът на възрастната жена накара Изабел да потръпне вътрешно. Колко странно, че беше познавала Мини през целия си живот, а никога не бе чувала за тази трагична случка в миналото й.

— Джъстин не е такъв. Той няма да изостави детето ни. Обеща ми.

— Всички мъже дават обещания в спалнята. Несъмнено и баща ти е постъпил по същия начин с Аврора. Но да ти е изпратил и пени след смъртта й?

— Не е.

— Виждаш ли? Мъжете изобщо не се интересуват от копелетата си.

Изабел сведе глава. Като дете, тя бе мечтала да бъде поканена в замъка за среща с краля. Той щеше да я приеме с разтворени обятия, да я обяви за отдавна изгубената си дъщеря и двамата щяха да бъдат заедно завинаги…

Сега, когато беше пораснала, Изабел знаеше, че това беше невъзможно.

Но тя можеше да познае щастието с Керн.

Тази мисъл й се струваше като светлина в края на дълъг и тъмен тунел. Изабел усети внезапен прилив на надежда и осъзна, че й беше предоставена възможност, каквато Мини и Аврора не бяха имали. За разлика от тях, тя имаше мъж, който я обичаше истински и който искаше тя да бъде постоянна част от живота му. А тя му беше отказала заради някакви глупави скрупули.

— Джъстин не е като Аполон и като развратника, който те е прелъстил — каза бавно тя. — Той иска да бъда негова любовница.

Мини присви очи.

— Той е поискал от теб да го обслужваш?

Изречено с такива откровени думи, предложението на Керн изглеждаше срамно и ужасно. Изабел се загледа в храната пред себе си.

— Аз исках да се омъжа за него, лельо. И все още го искам. Но сега осъзнавам, че положението ни е твърде различно. Не мога да се надявам да получа невъзможното. Мога само да се възползвам от щастието, което той ми предлага.

Мини отиде до Изабел и я потупа по гърба.

— О, не се тревожи, скъпа. Разбира се, че негово благородие не може да се ожени за момиче с твоя произход. Такъв е животът. Ти ще останеш тук с лелите си и ние ще се погрижим негово благородие да си плаща добре за привилегията да те посещава. Ще бъдеш осигурена до края на живота си…

— Не! Не искам парите му. И не искам и вие да му вземате пари. — Мисълта за това беше отвратителна и накара Изабел да се отдръпне.

— Защото ако му вземеш пари, ще се чувстваш като курва — каза откровено Мини. — Кажи ми по-добре ли ще се чувстваш, ако той те използва безплатно?

— Единствено любовта му има значение за мен. Не искам нищо повече от него.

Мини се намръщи угрижено.

— Бъди практична, скъпа. Всяко момиче обича мъжа, който й показва за първи път плътските удоволствия. Но аз мислех, че си по-разумна от Аврора. Тя прекара целия си живот в копнеж по мъж, който я презираше.

Сега Изабел разбираше майка си много по-добре. Аврора не беше някакво суетно, глупаво създание, а жена, копнееща за любов.

— Тя е изпитвала към Аполон същото, което аз изпитвам към Джъстин. С тази разлика, че при мен всичко ще бъде различно. Аз ще бъда с мъжа, когото обичам. Завинаги.

Мини изсумтя от отвращение.

— Щом вярваш на лъжите му, само ще изпиташ разочарование, когато той те напусне.

— Джъстин няма да ме напусне. Знам това. — Изабел си спомни колко нежно се беше държал с нея той и усети как ледът около сърцето й започва да се разтапя и да се превръща в копнеж. Увереността, че той я обича, й даваше сили да направи избора си.

— Ще отида при него.

— Ще отидеш? — прошепна Мини — Къде?

— В имението му в Дербишър. Той иска да живея там. Така ще можем да бъдем често заедно. — Вълнението й прерасна в тревожно очакване. — Трябва да се измия и да се преоблека — каза Изабел, която едва сега се сети, че все още беше облечена с измачканата рокля от вчера.

Тя се втурна към огнището, напълни казана с вода и раздуха жаравата. Когато се обърна, видя, че Мини стоеше в средата на помещението със скръстени ръце и я гледаше възмутено.

— Значи отново ни напускаш. Просто така.

— О, лельо. Вие няма да ме загубите. Ще убедя Джъстин да ви купи къща в провинцията. Искам да се радваш за мен. Моля те.

— Как да се радвам, след като може да те няма в продължение на месеци?

— Или цял живот — прошепна Изабел. — Вече съм голяма и ми е време да тръгна по своя път. Не разбираш ли? Аз обичам Джъстин с цялото си сърце. Той също ме обича и ще се посвети само на мен, както съпруг на жена си.

— Това няма да трае дълго. Ти си Венера, дъщеря на куртизанка.

— За него това няма значение. Той знае, че не съм имала друг преди него. И знае, че ще му бъда вярна.

Мини остана да я гледа известно време с непроницаемо изражение. След това се обърна с гръб към Изабел.

— Качи се горе, дете. Прати Кали да вземе горещата вода. Аз ще ти донеса чаша чай, за да се успокоиш. Негово благородие не трябва да те помисли за глупаво момиченце.

Изабел целуна Мини по бузата и изтича нагоре по стълбите, като вече мислеше коя рокля щеше да облече. Искаше да изглежда възможно най-добре за Джъстин. Щеше да отиде при него като невеста, красива и с чисто сърце.

Сърцето й заби в радостно очакване. Как ли щеше да се изненада той, когато я видеше на прага си?

 

Керн застана в нартиката на църквата „Сейнт Джордж“.

Слънцето проникваше през високите прозорци и огряваше празните пейки. Беше средата на седмицата и полилеите не бяха запалени и наоколо не се виждаше жива душа. В хладния въздух имаше нещо мистично, някакво духовно присъствие, което не можеше да остане незабелязано.

Стъпките на Керн отекнаха в празната църква, когато тръгна отново напред. Той застана пред олтара, пред който само след няколко седмици бе трябвало да се ожени за Хелън. Графът коленичи и сведе глава.

Струваше му се невероятно, че почти се беше обвързал завинаги с Хелън. Сега той разбираше колко ужасно беше постъпил с нея, като й беше обещал да я обича, а бе отдал сърцето си на друга. За първи път, откакто й беше съобщил новината, Керн се почувства малко по-спокоен. Въпреки че никога нямаше да престане да съжалява, че й бе причинил болка, той беше действал в неин интерес. Молеше се някой ден Хелън да разбере това и да намери щастието, което той бе намерил с Изабел.

Изабел.

Керн затвори очи, но дори и тогава продължи да вижда образа й до своя пред олтара — тъмнокоса красавица в прекрасна сватбена рокля. Тя щеше да сплете малките си, изящни пръстчета с неговите. Усмивката й щеше да бъде лъчезарна, гласът й щеше да бъде уверен, докато изричаше думите на клетвата.

„Аз, Венера Изабел Дарлинг, вземам теб, Джъстин Кълвър, граф Керн, за свой съпруг, за вечни времена, в добро и в лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели.“

Докато гледаше надолу към мраморните стъпала, той почувства с кристална яснота, че нямаше нищо по-важно — нито дълг, нито общество, нито чувство за вина — от това да се отдаде на жената, която обичаше. Щом свършеше работата си тук, щеше да отиде при Изабел и да поиска ръката й. Щеше да се ожени за нея пред очите на елита…

— За прошка ли молиш? — попита един рязък глас.

Керн вдигна рязко глава. В полумрака встрани от олтара беше застанал преподобният лорд Реймънд.

Той се приближи, като се подпираше на бастуна си, на лицето му беше изписано презрение.

— Е? — каза хладно. — Предполагам, че си дошъл да помолиш бога за милост, задето разби сърцето на младата ми племенница.

Керн се изправи.

— Как е Хелън?

— С Хатауей се подготвят да заминат за континента. Тя не може да понесе мисълта, че беше отхвърлена заради една уличница.

Керн сви юмруци.

— Госпожица Дарлинг не е уличница. Ако си позволиш да я обидиш още веднъж, ще бъда принуден да ти затворя устата.

Лорд Реймънд се спря на няколко крачки от него.

— Докъде си паднал? Да заплашваш божи служител пред олтара. — Той поклати глава — Не мога да повярвам, че ги си същият онзи мъж, който се беше заклел да не бъде като Линууд.

Керн му хвърли един саркастичен поглед.

— Всички имаме някакви скрити пороци. Аз поне признавам своите открито.

Свещеникът го изгледа свирепо.

— Аз съм се покаял за греховете си, въпреки че това не е твоя работа.

Керн се загледа в мъжа, когото Аврора бе нарекла Икар.

Дали свещеникът беше убил Аврора? Дали Хатауей беше помогнал на брат си да скрие истината? Лорд Реймънд ли беше проникнал в бордея и опустошил стаята на Аврора?

— Трябва да знаеш — каза Керн, — че мемоарите вече не са у Изабел.

Лорд Реймънд пребледня като платно.

— Какво? — Той се олюля и кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаха дръжката на бастуна. — Тя не е дала книгата за публикуване, нали? Трябва да я спреш! Никога няма да стана епископ, ако тази помия види бял свят.

— Може би човек, който се ръководи от лични амбиции, не трябва да бъде водач на вярващите. — Керн замълча нарочно, за да усили страховете на свещеника. — Но ти грешиш. Мемоарите са у мен.

— У теб? Господ е милостив! Къде е книгата?

— На сигурно място. Там, където никой, освен мен, не може да я докосне.

— В такъв случай трябва да унищожиш страниците, които се отнасят до мен. — Лорд Реймънд се приближи, накуцвайки, и сграбчи Керн за ръкава. — Умолявам те, Джъстин, в името на отдавнашното ни познанство, трябва да направиш това за мен.

— Ще го направя, но едва след като се уверя, че ти не си отровил Аврора Дарлинг.

Пасторът се вцепени.

— Така значи. Изабел те е накарала да се усъмниш дори в мен. Имаше време, когато щеше да повярваш на честната ми дума.

Това беше истина и сърцето на Керн се сви, но той не можеше да си позволи да изпитва съжаление, когато някой искаше мемоарите толкова силно, че беше убил Аврора и нападнал Мини. А сега същият човек беше отровил и сър Джон Тримбъл.

Аполон беше ключът към разгадаването на загадката. Когато Керн откриеше бащата на Изабел, щеше да има възможност да разкрие тайните на миналото.

— Искам да видя брачните регистри на тази църква — каза графът.

— Защо?

— Това няма значение. Само се моли онова, което открия в тях, да очисти опетненото ти име.

Преподобният лорд Реймънд го изгледа подозрително, но въпреки това го отведе в една малка стаичка. На лавиците в помещението бяха наредени редици дебели книги с кожени подвързии, в които бяха записани браковете, смъртните случаи и ражданията.

Керн освободи свещеника и затвори дъбовата врата. След това започна да разглежда датите, отбелязани със златни букви върху подвързията на регистрите, докато не намери годината, която търсеше.

Ключът към загадката през цялото време се беше намирал в мемоарите.

„През цялото лято аз се посветих на Аполон и му останах вярна до последната ни нощ, нощта преди сватбата му. Нощта, в която заченах детето на нашата любов.“

Керн отиде до една маса под прозореца и отвори книгата. Пулсът му се ускори, когато намери месеца, който търсеше. Септември 1803 година.

Изабел беше родена на дванайсети юни 1804 година, което означаваше, че майка й беше забременяла предишния септември, в нощта преди сватбата на Аполон. Сватбата се беше състояла в Лондон, а по-голямата част от благородниците посещаваха точно тази църква, така че имаше голяма вероятност Керн да разкрие самоличността на бащата на Изабел.

За щастие септември не беше особено популярен месец сред младоженците и бракосъчетанията бяха не повече от четирийсет или петдесет.

Керн плъзна бавно пръста си по списъка от имена, като се стараеше да запомни всяко. Няколко му бяха познати, все на уважавани благородници на средна възраст.

В най-добрия случай можеше да състави списък на заподозрените и след това да накара жените в бордея да му помогнат да установи кои от мъжете в списъка бяха посещавали Аврора.

Внезапно пръстът му се закова на едно име.

Керн остана загледан, като прочиташе и препрочиташе написаното, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това беше невъзможно.

Но той беше абсолютно сигурен, че търсенето беше приключило.

Беше намерил Аполон.