Барбара Смит
Грешница на любовта (9)

Глава 9

Керн видя как Изабел пребледнява. Кафявите й очи се разшириха. По тялото му премина студена тръпка. По дяволите, тя наистина вярваше, че Аврора Дарлинг не беше умряла от естествена смърт.

И смяташе, че убиецът й беше баща му.

Изабел примигна и сведе поглед към паважа.

— Убийство? Не мога да си представя откъде му е дошла тази мисъл — каза тя с твърде невинен глас. — Сигурно е по-луд, отколкото мислех.

— Той цитира вашите думи.

— Откъде знаете, че ме е цитирал точно? Вие не бяхте там.

Тя отричаше и това го раздразни. Изабел заслужаваше да бъде наказана, че беше притеснила един болен старец. Той хвана брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Не се опитвайте да ме заблуждавате, госпожице Дарлинг. Ако продължавате да преследвате баща ми с измислени обвинения, ще се погрижа да бъдете изхвърлена от обществото и да се върнете в бордея, където ви е мястото.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Няма да посмеете. Ако го направите, ще публикувам мемоарите.

— Наистина ли? А може би истинската ви цел е да разкриете един убиец? Човек, за когото смятате, че принадлежи към висшето общество.

Изабел стисна устни.

— Не съм длъжна да ви казвам нищо за намеренията си. Защо просто не спрете и не ме оставите да сляза? Предпочитам да вървя пеш до църквата, отколкото да търпя присъствието ви.

— О, не — отвърна графът през стиснати зъби. — Вие ще останете с мен. Докато не ми кажете цялата истина.

Тя вдигна гордо глава.

— В такъв случай ви съветвам да се приготвите за един отегчителен следобед, милорд.

Той изпита желание да я хване и да я разтърси с всичка сила. Вместо това обаче дръпна юздите и подкара коня в тръс по „Мейфеър“. Тя щеше да му каже всичко и Керн знаеше точно как щеше да измъкне информацията от нея.

Изабел изправи гръб и се огледа внимателно, когато богаташките къщи отстъпиха пред обикновени магазини и по-малки къщи.

— Това не е пътят към църквата „Свети Джордж“.

— Не е.

— Карате към Странд. Къде ме водите?

— Ще видите.

След няколко минути те подминаха театъра „Ковънт Гардън“ и Керн спря файтона пред една обикновена, с нищо неотличаваща се тухлена сграда. През входната врата влизаха и излизаха хора — длъжностно лице с бяла перука и черен костюм, разплакана жена с притисната към носа кърпичка, мошеник, влачен по стълбите от пристав в червена униформа.

Изабел премигна озадачено.

— Съдът на Боу стрийт — каза тихо тя. — Защо ме доведохте тук?

— След като не желаете да бъде искрена с мен, можете да разкажете историята си на магистрата. — Той се наведе към нея, решен да постигне своето. — Но трябва да ви предупредя, госпожице Дарлинг. Слуховете тук се разпространяват много бързо и скоро цялото общество ще знае коя сте в действителност.

Керн понечи да слезе от файтона, но Изабел го спря с въздишка.

— Добре тогава — каза тя. — Искате да знаете истината, така ли? Отведете ме оттук и ще я научите.

Керн дръпна юздите и конят тръгна надолу по улицата.

— Някой от вашия кръг е отровил майка ми. Някой от вашия кръг я е убил, за да й попречи да завърши мемоарите си. И независимо какви заплахи отправяте към мен, аз ще намеря убиеца и ще се погрижа той да си плати.

Убедителността в гласа й го потресе. Той се ядоса на себе си, когато изпита желание да я прегърне и да я успокои.

— Къде са доказателствата ви?

— Няколко дни преди да умре… — Изабел млъкна и се загледа в ръцете си. — Майка ми е записала в дневника си симптомите на болестта. Те съвпадат с отравяне.

— Ако твърдите, че е обвинила баща ми, това са глупости — каза графът. — Линууд може да има много грехове, но не е убиец.

— Тя не посочва никого по име, но херцогът е един от няколкото нейни… бивши любовници, които са успели да научат, че тя пише мемоари, и един по един са я посетили, за да я накарат да спре. — Тя говореше бавно, сякаш признанието й причиняваше болка. — Освен това Мини е забелязала някакъв господин да влиза в стаята на майка ми късно през нощта, преди тя да се разболее.

— Защо не сте представили подозренията си пред магистрата?

— Мислите ли, че някой там — тя посочи към сградата зад тях — ще ми повярва? Мислите ли, че изобщо ги е грижа за смъртта на една проститутка? — Изабел поклати глава. — Правосъдието ще се зарадва, че в този град е останала една уличница по-малко.

Горчивината в гласа й изпълни Керн със състрадание. Изабел седеше с изправен гръб и гордо вдигната глава, а на лицето й беше изписана тревога. За първи път той осъзна, че тя наистина бе обичала майка си и страдаше от това, че я беше загубила. Той обаче не можеше да си позволи да смекчи отношението си към нея.

— И за това вие сте решили да проведете собствено разследване. Получихте достъп до дома на Хатауей с изнудване. Днес пък сте имали намерение да стигнете до преподобния лорд Реймънд и да притеснявате и него с въпросите си.

Изабел гледаше към ръцете си, скръстени в скута й.

— Ако е така, това не е ваш проблем.

— Не съм съгласен. Той случайно е чичо на бъдещата ми съпруга. Освен това е почтен джентълмен, посветен изцяло на службата си на църквата.

— Странно. Майка ми пък го описва като лукав развратник, който крие много мръсни тайни.

На няколко пъти Керн бе видял лорд Реймънд да оглежда жените от паството си по доста многозначителен начин. Керн обаче не възнамеряваше да дава на Изабел муниции, които тя да използва в личната си война. Освен това лорд Реймънд не беше убиец. Преди много години той бе обучавал Керн и винаги се беше отнасял с разбиране към проблемите му, когато момчето не бе имало към кого другиго да се обърне. Лорд Реймънд беше почтен, сърдечен мъж, който някога бе оправил счупеното крило на една лястовица, която Керн бе намерил като малък.

— Мръсни тайни? — намръщи се графът. — Ако имате предвид дуела, на който се дължи накуцването му, това е стара история, която не е достатъчна да бъде определен като убиец. Тогава той дори не е стрелял в противника си, а във въздуха.

— Нямах предвид точно този случай.

— Но какви други тайни би могъл да има той?

Изабел стисна устни и се загледа напред.

— Нямам право да ви ги разкривам.

Тази тайнственост влудяваше Керн. Искаше му се да измъкне истината от нея с целувки, да гали това прекрасно тяло, докато тя не отстъпеше и не разголеше пред него както тялото, така и душата си. Искаше му се да намери най-близкия хан и да довърши онова, което двамата бяха започнали вчера.

По дяволите, той заслужаваше да бъде бит с камшик. Въпреки че беше сгоден за Хелън, копнееше по Изабел.

Графът насочи вниманието си към улицата и стисна здраво юздите.

— В такъв случай ще разпитаме лорд Реймънд.

— Не! — възрази тя. — Не искам да се месите.

— Независимо дали това ви харесва или не, аз вече съм замесен. Сега искам да ми кажете дали в дневника на майка ви са изброени и други господа.

— Вече ви казах достатъчно.

— Казахте ми твърде малко. Искам да прочета целите проклети мемоари. Къде са те, по дяволите?

Тя подскочи, сякаш я бяха уболи с игла.

— Скрила съм ги на сигурно място, където не могат да бъдат намерени от някой благороден сноб като вас.

— Значи трябва да повярвам на думата ви за тези обвинения. Сигурно ме мислите за пълен глупак.

Изабел го изгледа с изпепеляващ поглед.

— Напротив, милорд, аз изобщо не мисля за вас.

Дявол да я вземе с нейната дързост. Половината нощ той бе лежал, без да заспи, мислейки само за нея. Въпреки предизвикателните й думи, все още си спомняше реакцията й на милувките му. Как бе отвръщала на целувките му, как му беше помогнала да свали дрехите й, за да може да погали меките й гърди.

Той хвана юздите с една ръка и сложи другата върху нейната в скута й. Топлината на плътта й проникна през тънките му ръкавици за езда.

— Лъжкиня — каза той с дрезгав глас. — Изкушавате ме да докажа, че безразличието ви е престорено. Признайте си. Вие ме желаете също толкова, колкото и аз вас.

Предизвикателството му остави Изабел без дъх. Въпреки че слънцето обливаше лорд Керн с ярката си светлина, той излъчваше някаква дива сила. Докато управляваше файтона само с една ръка, той с лекота я възбуждаше с думи. За свой огромен ужас Изабел откри, че тялото й отвръщаше на мъжкото му привличане. Ниско в слабините й нещо пулсираше. Дори тук, пред целия свят, тя искаше той да премести пръстите си към крака й, да ги плъзне по-високо… по-високо…

Изабел отблъсна ръката му.

— Гледайте си пътя. Не искам да ни пребиете някъде.

Той се изсмя мрачно.

— Карането ми е последното нещо, което би могло да ви навреди. По-скоро можете да се опарите от дързостта, с която отправяте обвинения към влиятелни мъже.

Тя беше благодарна за смяната на темата.

— Значи признавате, че един от тези аристократи е убил майка ми.

— Съгласен съм, че сред тях има аморални типове, които са способни на убийство. Но нито баща ми, нито лорд Реймънд, са между тях. — Той насочи файтона към бордюра. — И искам да знаете, че възнамерявам да ви докажа това.

Дявол да го вземе, защо си пъхаше носа в нейните работи? Как щеше да успее да измъкне верни отговори от лорд Реймънд, след като Керн щеше да я гледа намръщено през цялото време и да защитава мъжа, когото разпитваше? И все пак трябваше да опита, въпреки че нямаше начин да се отърве от графа.

Вече бяха пристигнали пред църквата „Свети Джордж“ с нейния коринтски портал и красива камбанария Керн скочи на земята да върже коня, след което отиде да помогне на Изабел да слезе. Тя не искаше да приеме помощта му и той го знаеше, личеше си по подигравателните пламъчета в очите му. Арогантно копеле. Изабел обаче знаеше, че нямаше да успее да слезе грациозно толкова отвисоко. Графът обви големите си ръце около кръста й и я свали на паважа. Тялото й сякаш пламна на местата, където я беше докоснал, и Изабел побърза да тръгне по пътеката.

В църквата миришеше на восък и влажен камък. Стъпките им отекваха силно. Пейките бяха празни, а свещите не бяха запалени.

Намериха пастора да пише нещо в малкия си, уютен кабинет. Пред него лежеше отворена една малка библия в кожена подвързия. Бастунът му беше подпрян на бюрото.

Когато забеляза гостите си, преподобният лорд Реймънд Джефрис зяпна от изненада. Драскането на перото му спря внезапно. Къдравата му кафява коса и изненаданото изражение му придаваха почти момчешки вид.

Той бутна назад кожения си стол и стана, като се хвана за ръба на бюрото. Устните му се разтегнаха в любезна усмивка, сякаш си бе сложил маска.

— Джъстин, Госпожице… Дарси. Не ви очаквах.

— Надявам се, че не те безпокоим — каза Керн.

— Разбира се, че не. Правех записки за неделната литургия. — Лорд Реймънд посочи към два стола — Седнете, моля. На какво дължа това посещение?

Изабел се настани и усети втренчения му поглед върху себе си. Тя не можеше да си позволи да се чувства застрашена от него и затова си го представи как се прави на паднал ангел, облечен в дамска нощна риза и чорапи с жартиери.

— Лейди Хелън ме помоли да дойда тук — каза любезно тя. — Изглежда, че сте отказали няколко нейни покани за вечеря. Тя е загрижена за вас.

Лорд Реймънд седна отново на стола си.

— Църковните дела не ми оставят много време напоследък — каза сухо той. — Предайте съжаленията ми на племенницата ми и я уверете, че отново ще дойде време, когато ще мога да посещавам дома й.

— Разбирам. — Изабел разбра смисъла на думите му и от това я заболя. Той нямаше да прекрачи прага на дома на брат си, докато тя живееше там. Двуличен мръсник. — Хелън ме помоли също така да обсъдя с вас подробностите по сватбената церемония, но тъй като очевидно сте много зает, можем да оставим това за друг път. Засега бих искала да ви задам няколко въпроса във връзка с майка ми.

Усмивката се изпари от лицето на свещеника и бе заменена от неодобрително изражение. Той се наведе напред в стола си.

— Въпроси? Аз прекратих неуместната си връзка с тази жена преди много години. Нямам какво повече да кажа.

— Напротив — каза Керн, който се беше облегнал на един шкаф за книги. — Госпожица Дарлинг вярва, че майка й е била убита… отровена. Тя иска да знае дали извършителят си ти.

— Аз? Убийство? — Лорд Реймънд се отпусна обратно в стола си. — Това е лудост… немислимо!

Дяволите да го вземат Керн. Изабел бе имала намерението да подходи отдалеч и да прецени реакцията на свещеника.

— Това е истината — каза тя и хвърли гневен поглед на графа, за да го предупреди да не се намесва. — Лорд Реймънд, бих искала да знам къде сте били на десети май миналата година.

— И как очаквате от мен да си спомня какво точно съм правил преди една година? Сигурно съм бил у дома при жена си. — Той поклати глава, лицето му беше изкривено от ужас. — Аз… аз мислех, че Аврора, господ да се смили над грешната й душа, е умряла от естествена смърт.

Ама че нахалство, да смята майка й за по-голяма грешница от самия себе си. Изабел си спомни веселия смях на майка си и щедрия й характер. Този мъж обаче никога не се беше опитал да опознае добрите страни на Аврора.

— Тъжна е нощта, в която тя се разболя — подсети го Изабел — Същата нощ, в която останалите жени са забелязали някакъв мъж да посещава майка ми в късните часове. Както сте правили вие, по причини, които са известни и на двама ни.

Лицето му пребледня и придоби цвета на пергамента на бюрото му. Той хвърли бегъл поглед към Керн, след което се втренчи гневно в Изабел.

— Не съм бил аз. Освен това бих искал да ви напомня, че в замяна на приемането ви в дома на брат ми вие обещахте никога вече да не споменавате посещенията ми при майка ви.

— И ще изпълня обещанието си. Стига днес да отговорите на въпросите ми.

В продължение на няколко секунди в стаята се чуваше единствено звукът от тежкото дишане на свещеника.

— През последните петнайсет години не съм се доближавал нито до Аврора, нито до някоя друга курва. Кълна се. — Той притисна ръка върху библията. — Бог ми е свидетел, че животът ми е посветен изцяло на църквата.

— Но вие сте ходили при нея поне веднъж — каза Изабел. — Също като Линууд и останалите, които не са искали мемоарите да бъдат публикувани.

— Това не беше любовна среща — настоя свещеникът. — Аз останах при нея само пет минути. През април, а не през май.

Изабел се вгледа внимателно в него и долови възмущение и нещо повече — нещо мрачно и мъчително. Отчаяние? Страх?

— Един убиец не би се поколебал да излъже. Затова искам доказателство, че казвате истината…

— Достатъчно — прекъсна я Керн и тръгна към нея. — Лорд Реймънд ви каза всичко, което знаеше. Повече няма да го притеснявате.

— Отговорите му бяха неясни. Трябва ми доказателство, че не е бил там в нощта на десети май.

Керн я хвана здраво за предмишницата.

— Имате честната му дума на благородник. Приятен ден, господине.

Свещеникът стана и се подпря на бастуна си.

— Надявам се, че тя няма да спомене нищо повече за тези възмутителни неща. Ако името ми бъде замесено в скандал, дори Хатауей с цялото си влияние няма да успее да ми осигури епископството.

— Тя ще си мълчи. Аз лично ще се погрижа за това. — С тези думи графът вдигна Изабел от стола и я изведе навън.

Арогантността, с която бе взел нещата в свои ръце, я вбесяваше. Тя се измъкна от ръката му и спря под сянката на един дъб.

— Превишавате правата си — тросна се тя. — Не трябваше да се месите.

— А вие не трябваше да се държите с лорд Реймънд като с престъпник. Познавам го от малък и смея да твърдя, че не е убиец.

— Разбирам. Вие искате от мен доказателство, че майка ми е била убита, но аз нямам право да искам същото по отношение честността на лорд Реймънд.

— Не, нямате. А сега елате тук, преди цял Лондон да ни види как се караме.

Едва сега Изабел осъзна, че покрай тях минаваха много хора, а кой знае колко любопитни очи надничаха през прозорците на съседните къщи.

Тя потисна раздразнението си и придружи Керн до файтона, където той й помогна да се качи на високата седалка. Едва когато конят тръгна напред, той се обърна към нея и каза:

— Кажете ми имената на останалите мъже, които разследвате.

Сякаш си мислеше, че тя щеше да му позволи отново да се намеси!

— С риск да се повторя, това е поверителна информация.

Графът стисна зъби и се загледа напред.

— Предполагам, че всички те са описани в мемоарите, които отказвате да ми дадете да прочета.

Изабел стисна устни. Нека да се пече на огъня на неизвестността, така му се падаше. Той не искаше да й помогне, а да предупреди останалите. Неговият свят представляваше един затворен кръг и мъжете в него се защитаваха помежду си.

Графът се втренчи в нея и за миг тя се уплаши, че проницателният му поглед ще прозре, че малкият дневник се намира само на няколко сантиметра от ръцете му, скрит в тайния джоб под роклята й. Но той нямаше как да знае това, дори Кали не знаеше. Изабел внимаваше много, когато се преобличаше, така че дори Кали не подозираше за съществуването на тайника.

— Един от господата в списъка ви е сър Джон Тримбъл — каза Керн.

Изабел се вцепени. Типично в негов стил беше да си спомни за онази игра на карти по време на първия й бал. Но той не можеше да си пъха носа в миналото на Тримбъл. Не трябваше. Изабел не можеше да понесе мисълта, че Керн можеше да открие, че собственият й баща се беше отказал от нея.

Той продължаваше да я гледа втренчено и тя усети как се изчервява. Дланите й започнаха да се потят под ръкавиците.

— Не можете да сте сигурен в това.

— Така е. Но истината може да бъде установена много лесно. — Той отново се загледа в пътя и след малко зави по оживената Риджънт стрийт.

— Къде отивате? — попита Изабел.

— Струва ми се, че Тримбъл е член на един клуб. Няма да бъде трудно да го намерим.

— Но той не е в града — възрази притеснена Изабел. — Чухте го сам да казва, че известно време ще бъде в провинцията.

— В такъв случай ще проверим дали се е върнал.

Дяволите да го вземат Керн. Тя обмисли дали да не настои да се върнат в дома на Хатауей, но се уплаши, че графът може да отиде да разпита Тримбъл сам и да й провали изненадата. Изабел държеше да бъде там, за да чуе какво има да каже Тримбъл за смъртта на майка й.

На Сейнт Джеймс стрийт Керн спря файтона пред една хубава къща. Махна с ръка и портиерът се затича надолу по стълбите.

В отговор на въпроса на графа мъжът вдигна цилиндъра си и почеса оплешивяващата си глава.

— Нисък мъж с дълбок белег на бузата? Мисля, че на няколко пъти съм виждал такъв господин при Буудъл. Да проверя ли, милорд?

Керн кимна и хвърли една монета, която мъжът улови сръчно. Той се втурна през улицата към друг елегантен клуб и след няколко минути се върна с адреса. Сър Джон живееше в един квартал близо до Хаймаркет.

Керн потисна задоволството си и тръгна към указания адрес. Въпреки че Изабел седеше съвсем неподвижно, вперила поглед право напред, той долавяше, че тя е силно раздразнена. Явно знаеше къде живееше Тримбъл, но бе твърдо решена да попречи на Керн с всички възможни средства.

Той обаче беше също толкова решен да й попречи. След кратко пътуване из оживените улици графът намери къщата, която беше част от редица малки, обикновени жилища. Керн се зачуди как един човек, който живееше на такова незабележително място, бе успявал да си позволи услугите на Аврора Дарлинг. Това беше един въпрос, който графът смяташе да зададе на всяка цена.

Но Тримбъл не си беше у дома и икономът, който им отвори вратата, ги осведоми, че сър Джон все още не се бил върнал от пътуването си. Керн трябваше да се задоволи с оставянето на бележка, че щеше да се върне тук следващия петък сутринта.

— Видяхте ли? Казах ви, че няма да го намерим тук — каза Изабел с победоносен вид, когато двамата тръгнаха обратно по стълбите към файтона. — И вие няма да дойдете тук без мен. Този път аз ще водя разпита. Лорд Реймънд може би щеше да каже повече, ако не се бяхте намесили.

Керн спря до файтона.

— Забравете за него. Той не е виновникът.

— О, така ли? Имал е достатъчно добра причина да го направи. И ако възнамерявате да подходите също толкова безгрижно и към Тримбъл, по-добре ме оставете сама да задавам въпросите.

— Друг път — изтърси Керн. Той не се изпускаше пред жените, но Изабел Дарлинг го караше да стига до крайности. — Възнамерявам да ви държа изкъсо, за да не си докарате неприятности заради липсата ви на възпитание.

— Липсата ми на възпитание, така ли? Линууд е вашият баща.

Керн отказа да захапе въдицата и стисна зъби.

— Липсата ви на възпитание — повтори той. — Ако някой ви види да посещавате джентълмен без придружител… — Той за малко щеше да каже „Това ще съсипе репутацията ви“, но се спря навреме и вместо това каза: — Ще посрамите лейди Хелън и баща й.

Изабел го погледна с достойнство.

— Много добре ми е известно как трябва да се държа. Имах гувернантка, която ме научи как да правя реверанси и да хленча като най-изисканите дами. О!

Тревогата в гласа й го стресна и той проследи погледа й към отсрещната страна на улицата, където няколко хлапета се бяха събрали в кръг и наблюдаваха нещо малко, което се беше свило в средата на кръга. Виковете им изразяваха зловеща бруталност.

За удивление на Керн Изабел сграбчи камшика от поставката му до седалката на файтона и тръгна бързо към децата.

— Господи — измърмори графът и я последва. В какво ли щеше да се забърка тя сега?

Едно плясване с камшика беше достатъчно да разпръсне хлапетата във всички посоки и те се изпокриха из съседните улички. Когато Керн стигна до нея, тя беше клекнала да вдигне кафяво-сивото животинче, което трепереше сгушено на земята.

— О, Керн, това е кученце. Не е ли прекрасно?

— Мъжко е — заяви графът, след като огледа животното набързо, за да се увери, че не е наранено. — И е мръсно. По-добре го пуснете.

— Не. — Изабел се намръщи. — Онези момчета могат да се върнат отново.

Той не можеше да не се съгласи с това заключение.

— И какво смятате да правите с него тогава?

— Ще го взема у дома и ще се грижа за него.

— Позволете ми да ви напомня, че домът на Хатауей не е ваш дом. Нямате право да водите някакъв помияр в къщата на маркиза.

Лицето й пребледня, но тя не пусна кученцето. Притисна го към гърдите си и започна да гали мръсното сиво петно на челото му, докато животинчето не се успокои.

— Имам си друг дом, в който мога да го отведа по-късно. Дотогава не смятам да го изоставям.

Изабел се обърна и тръгна към файтона. Керн я последва, като се ядосваше, че тя все успяваше да го накара да се почувства като мръсник. Кой беше той, че да пречи на добротата? Толкова много ли презираше Изабел, та не можеше да приеме, че и тя може да бъде почтена и добра?

Графът й помогна да се качи във файтона и тя продължи да държи здраво кученцето, въпреки че по копринената й рокля вече беше полепнала мръсотия. Докато галеше животинчето, изражението й се смекчи и тя се усмихна. Ветрецът си играеше с къдриците й, а слънцето беше зачервило бузите й. Приличаше на дама, заела се да поправи жестоките неправди на живота. Керн се улови, че мечтае тя да му отдели поне половината от вниманието, с което засипваше кученцето.

Той дръпна юздите. Колко смешно беше да изпитва ревност от една кожена топка. Би трябвало да се концентрира върху откриването на мъжете, които тя подозираше в убийство. На кого другиго бе отделяла специално внимание Изабел през изминалите седмици?

Първият беше Чарлз Мобри, но тя не беше търсила приятелството му, просто го беше използвала, за да се запознае със сър Джон Тримбъл. Оттогава я бяха ухажвали няколко млади господа, но Керн не се сещаше за нито един, който би посещавал една застаряваща проститутка, след като можеше да отиде при много по-млади от нея.

И защо изобщо се опитваше да разреши тази загадка? Докато Изабел не отправяше обвинения към членовете на семейството му, нейните планове не бяха негов проблем. Той трябваше да я остави сама с обвиненията си, да й даде достатъчно свобода на действие и рано или късно тя сама щеше се провали. Рано или късно щеше да се изправи срещу убиеца — и тогава той щеше да се погрижи за нея.

Керн усети как кръвта му се смразява във вените и хвърли един бегъл поглед към Изабел. Кученцето облиза брадичката й и тя се изкиска като безгрижно момиче. Той усети как в гърдите му се появява огромна тежест. Искаше му се да я разтърси, да й се развика, да й забрани да продължава опасното си разследване.

Когато забеляза, че Керн я наблюдава, блясъкът в очите й потъмня и тя го погледна предизвикателно.

— Милорд! — каза тя.

— Да?

— Това е името му.

Дали не се беше досетила за самоличността на убиеца? Керн стисна здраво юздите и се наведе към нея.

— Кой? Кой е този мъж?

— Нямах предвид човек. Това е идеалното име за него. — Тя се усмихна закачливо и притисна сивото кученце към гърдите си. — Отсега нататък ще се нарича Милорд.

 

 

Истинските признания на една куртизанка

Май 1821

Въпреки че ръката ми трепери от слабост, отново вземам писалката, за да запиша мислите си… не, страховете си. Наистина ли са минати две седмици, откакто се разболях? Болестта изсмука силите ми, не ми позволява да се надигна от леглото, караме да осъзная колко крехко е човешкото тяло.

Уви! Преди да се разболея от тази ужасна болест, се радвах на добро здраве и се чувствах много по-млада, отколкото бях в действителност. Живеех заради удоволствията. Сега обаче всички възможности за удоволствия ми бяха отнети.

Била съм отровена.

Скъпи читателю, ти може би ще отминеш с презрение подозренията ми, но аз искам да запомниш добре думите ми. През изминатите няколко седмици любовниците ми се изредиха един след друг, за да ме предупредят да не продължавам да пиша мемоарите си. Сега се страхувам, че между тях има подлец, който ме иска мъртва, подлец, който е решил да ми попречи да довърша дневника си.

Но аз няма да бъда спряна. След като загубих парите и любовта си, аз се чувствам уморена и самотна. Ако е рекъл бог, хонорарът от книгата ми ще ми позволи да напусна завинаги тази къща на греха и да отида при дъщеря си в Оксфордшир. Там най-сетне ще заживеем заедно с нея. И може би там ще успея да намеря спокойствието, което никога не познах с баща й…