Барбара Смит
Грешница на любовта (8)

Глава 8

На следващата сутрин Керн влезе в спалнята на баща си и го намери да се забавлява.

Завивките на леглото лежаха захвърлени на пода. Завесите на прозорците бяха дръпнати и слънчевата светлина нахлуваше в стаята и осветяваше Линууд, който седеше в едно кресло до прозореца, облечен в халат. Две кискащи се прислужници се опитваха да привлекат вниманието му. Той беше пъхнал ръка под роклята на едната и бе заровил лице в гърдите на другата.

Керн си мислеше, че беше успял да свикне с похотливия характер на баща си, но след като бе прекарал цялата нощ, мислейки върху собственото си неморално поведение, той не можа да се въздържи и избухна.

Графът тръгна към тримата, сграбчи здраво прислужниците за връзките на престилките им и ги вдигна на крака. Те престанаха да се смеят и се втренчиха ужасени в него. По-пълничката падна на колене, като се молеше:

— Не ме уволнявайте, милорд. Не искахме да направим нищо лошо.

— Не ме изхвърляйте на улицата! — изпищя другата. — Ще умра от глад.

— Повече да не сте посмели да се приближите до тази стая — каза Керн. — Махайте се.

Двете го заобиколиха отдалеч, сграбчиха мръсните чаршафи и се измъкнаха бързо навън.

Линууд скръсти ръце върху измачкания си халат. Босите му старчески крака стърчаха изпод дрехата.

— Не се ядосвай, момче. Няма нищо лошо в това човек да се позабавлява. Мен ако питаш, добре ще ти се отрази и ти да го направиш. От колко години не си спал с жена? Четиринайсет?

Погледът в огромната бездна на миналото замая Керн и му беше необходимо огромно усилие да се овладее. Вместо да позволи да бъде въвлечен в караница, графът отиде до прозореца и се облегна на перваза. На няколко пъти напоследък баща му не бе успявал да си спомни собственото си име или пък не бе познавал собствения си син, но ако се съдеше по острия блясък на очите му, тази сутрин Линууд беше с разсъдъка си. За това поне Керн можеше да бъде благодарен.

— Къде е Мълинс? — попита той. — Нито една прислужница няма право да влиза тук в негово отсъствие.

Линууд се ухили.

— Тъмничарят ми преживя ужасно премеждие малко преди да пристигнат прислужничките. Страхувам се, че не успях да улуча гърнето, и се изпиках върху него.

Керн потисна смеха, който напираше в него. Хитрините на баща му нямаха край.

— Отсега нататък той ще държи втори чифт дрехи в тази стая. Сега искам да те попитам за посетителката ти от вчера, госпожица Изабел Дарлинг.

— Страхотно дупе, а? Жалко, че ти не си падаш по курви.

Само че Керн си падаше — поне по тази. Цяла нощ го бяха измъчвали спомените за пищното й тяло, за сладостта на целувките й, за мекотата на гърдите й, за невероятния миг, в който беше паднал върху нея на леглото и беше усетил бедрата й под своите. Дори и сега вещицата го възбуждаше непоносимо.

Да, той изпитваше същите първични нужди, които бяха присъщи на всички мъже — само че до вчера бе притежавал способността да се контролира. Господи! Как беше забравил за Хелън?

Пръстите му се забиха в перваза.

— Госпожица Дарлинг каза нещо, което ме тревожи. Тя твърди, че не се е опитвала да те изнудва. Вярно ли е?

— Изнудване? — Линууд премигна, сякаш беше изненадан. — Че как може да ме изнудва за пари? Аз не съм спал с нея. Дори и да бях, тя щеше да бъде една от многото.

— Тя притежава мемоарите на Аврора. Сигурен ли си, че не те е заплашила да публикува помията?

— Не си спомням да е казвала подобно нещо. — Херцогът прокара ръка по набръчканото си лице. — Странно, но за миг тогава повярвах, че тя е Аврора — докато не измъкна оня нож. Понякога не мога да мисля нормално.

Керн потисна съжалението и се концентрира върху задачата си.

— Тогава трябва да се е опитала да те вкара в леглото. Ти самият каза, че е било така. — Но това беше безсмислено, след като около нея имаше достатъчно млади благородници, които можеше да подмами. — Защо иначе ще идва при теб?

— Ще ти кажа защо. Тя ме попита дали съм слагал арсеник в кутия шоколадови бонбони. — Линууд изсумтя презрително. — Никога през живота си не съм подарявал шоколадови бонбони на жена. Прътът в панталоните ми е достатъчно голям подарък.

— Арсеник. — Керн усети как изстива, въпреки че слънцето печеше в гърба му. Каква опасна игра играеше сега Изабел? — Искам да знам какво точно ти е казала госпожица Дарлинг.

— Хлапачката каза, че ще ми отреже топките! Само защото я сбърках с майка й.

Керн се приближи до баща си и се отпусна на колене пред него.

— Това няма значение. Искам да знам за арсеника. Кого според нея си отровил?

— Майка й, струва ми се. — На високомерното лице на херцога се изписа тъга. — Но аз не бих навредил на Аврора. С нея преживяхме много хубави моменти. Много хубави моменти. — Той сведе глава.

Керн седна на пети и се замисли. Изабел смяташе, че майка й беше убита.

Невъзможно.

Въпреки това мисълта го стягаше като железен юмрук и хвърляше нова светлина върху решимостта й да проникне във висшето общество. Може би Изабел наистина не си търсеше богат съпруг.

Може би се опитваше да намери убиец.

 

— За себе си ли ще го откраднеш? — попита Кали.

Тя стоеше зад Изабел и се отразяваше в огледалото на тоалетната масичка. На устните й се виждаше усмивка, която откриваше пожълтелите й зъби.

Изабел спря да оправя прическата си. Беше се усмихвала отнесено в огледалото, докато си беше представяла как си оправя косата, а съпругът й я наблюдава от леглото. Тя нарочно го беше оставила без лице и без име, просто един едър мъж, който щеше да я обича. Днес обаче лицето му беше приело много познат вид…

— Кого да открадна? — попита предпазливо Изабел.

— Лорд Керн, разбира се. Цяла сутрин ми въздишаш като влюбена девица.

— Няма такова нещо — възрази Изабел. Дали пък не грешеше? Тя взе една игла и я заби в косата си. — Защо ми е дори да мисля за него? Той ще се ожени за Хелън през юни.

— Лейди Хелън може да му е приготвила брачната халка, но той иска теб.

— Не ставай смешна. Той ме презира и с най-голямо удоволствие би ме изхвърлил оттук.

— С най-голямо удоволствие ще те захвърли по гръб на леглото — каза Кали. — Знам, защото вчера ви видях заедно.

Пръстите на Изабел замръзнаха върху сребърния гребен. Никой не знаеше за еротичната сценка в дома на Линууд.

— Видяла си ни? Къде?

— Лорд Керн придружи лейди Хелън и теб до тук. Видях ви, докато слизахте от каретата. — Тя отиде до прозореца, погледна към улицата долу и се усмихна лукаво на Изабел. — Наблюдавах ви оттук. Графът държеше нейната ръка, но гледаше теб. Не, не гледаше, а зяпаше, сякаш искаше да ти разкъса роклята и да направи с теб всякакви неприлични неща…

— Достатъчно — прекъсна я Изабел, когато усети как по тялото й се разлива топла вълна. — Доста смели предположения правиш само от един поглед.

— О, не съм съгласна — възрази Кали. — Между другото, забелязала ли си колко са големи ръцете му?

— Не. — „Да, много добре помня топлината на пръстите му около гърдите ми.“

— Е, аз определено ги забелязах. А колкото по-големи са ръцете на един мъж, толкова по-голям е членът му. — Кали се приближи до Изабел. — Повярвай ми, графът има телосложение на жребец.

— Не мога да знам и не ме интересува. — „Но си спомням какво беше да лежа под него. Спомняй си как той се движеше срещу мен…“

— Каква сладка девственица си. Време ти е някой мъж да те запознае с изкуството на страстта. Запомни ми думите, Негово превъзходителство ще бъде добър любовник за теб.

Любовник? Вътрешностите на Изабел се свиха от ужасен копнеж. Тя се обърна към огледалото и сграбчи една кехлибарена лентичка за коса.

— Не искам любовник, така че можеш да престанеш с глупавите си фантазии.

— Я, колко сме добри днес. — Кали взе машата за къдрене, улови един кичур от косата на Изабел и сръчно оформи една къдрица над рамото й. — Надявам се, че не се превръщаш в надута дама. Много скоро ще започнеш да си мислиш, че стоиш над лелите си.

Изабел се почувства виновна. Тя се завъртя на столчето и прегърна Кали през кръста.

— Съжалявам, че ти се троснах. Никога не бих си и помислила, че стоя над вас. — Тя се отдръпна и погледна Кали. — Случайно да знаеш как е леля Пърси днес?

Кали се усмихна с майчинска нежност.

— Започнала е да се оправя. Ди ми изпрати съобщение. Двете с Мини се грижат добре за нея, така че не трябва да се тревожиш.

— Да можех и аз да съм там. — Това беше единственото нещо, за което Изабел съжаляваше в този маскарад. От нея обаче се очакваше да се държи като почтена жена, която не знае какво е публичен дом. Колко хубаво щеше да бъде, ако успееше да се отбие при лелите си, когато с Хелън излезеха за дневните посещения.

Но ако го направеше, Хелън щеше да се възмути и да сложи край на крехкото им приятелство.

Още по-лошо щеше да стане, ако Хелън научеше за случилото се между Изабел и лорд Керн. Как така се беше оставила безпомощна в прегръдките му?

Тя си пое дъх и се загледа в отражението си в огледалото. Лицето й беше като на истинска дама, с малки кости и млечнобяла кожа без лунички. Деликатната арка на веждите й подчертаваше кафявите й очи. Но въпреки прекрасната кехлибарена рокля и модната прическа, тя не беше дама. Може би дълбоко в себе си беше същата като майка си… лека жена, непоправима романтичка, която живееше заради вниманието на мъжете.

„Ти си такава, каквато си — дъщеря на уличница…“

Изабел не искаше да остави думите на Мини да помрачат настроението й и скочи от мястото си. Не, тя не беше забравила коя беше в действителност и никога нямаше да го забрави. А и как би могла, след като Керн бе събудил страстите й със забележителна бързина?

Излезе от спалнята и тръгна по коридора. Когато стигна до вратата на стаята на Хелън, се спря за малко, за да се приготви. Напоследък й беше все по-трудно да играе ролята на невинната братовчедка от провинцията. Тя разтегна устни в приятна усмивка и почука на бялата врата.

Отвори й госпожица Гилбърт. Възрастната гувернантка беше разтревожена и размахваше носната си кърпичка като бяло знаме.

— О, господи. Какъв ужасен обрат. Просто ужасен.

— Извинете? — За миг Изабел се ужаси, като си помисли, че е била разкрита, че някак си се е разчуло за вчерашната случка. След това с изненада видя, че Хелън беше все още в леглото. Седеше и отпиваше от чаша чай, а завивките бяха дръпнати чак до брадичката й.

Изабел отиде бързо до леглото.

— Какво има? Болна ли си?

Хелън остави чашата на масата до леглото и се усмихна леко.

— Скъпа Изабел. Гърлото ми е пресъхнало, а главата ме боли ужасно. Щях да ти пратя съобщение, но се надявах, че ще се оправя. Съжалявам, но днес ще трябва да се лишиш от компанията ми.

— Никъде няма да ходя — заяви Изабел и сложи ръка върху челото на Хелън — Но ти гориш. Да повикам ли лекаря?

— Не, това е просто обикновена настинка. Няколко дни почивка и ще се оправя.

— Тогава ще ти почета. Може би това ще те успокои.

Хелън се усмихна.

— Ти си най-прекрасната братовчедка на света. Но честно казано, предпочитам да взема няколко капки лауданум и да спя цял ден — Тя потупа Изабел по ръката. — Вие с Гили можете да ме оставите. Джъстин ще дойде с вас. Денят е прекрасен и може би тримата ще се разходите из парка.

Възможността да прекара един ден без никакви задължения се стори привлекателна на Изабел. Това беше шансът, който беше очаквала, за да продължи с разследването си. Потисна вълнението си и започна да обмисля възможностите.

— Ти спомена, че искаш да минеш през църквата, за да обсъдиш подробностите по сватбената церемония с чичо си Реймънд. С удоволствие бих отишла вместо теб.

— О, не бих могла да искам от теб да вършиш нещо толкова отегчително — възрази Хелън. — Мога да почакам, докато се оправя.

— Планирането на сватба винаги е вълнуващо. Стига да ми имаш доверие за тази работа.

— Разбира се, че ти имам доверие — отвърна Хелън с топла усмивка. — Бих ти доверила дори живота си.

„А годеника си?“ Изабел потисна въпроса и надигащото се чувство за вина. Нямаше никакви намерения към Керн. Всъщност щеше да й бъде много добре никога вече да не го види. Сега трябваше само да успее да се измъкне от къщата, преди той да помрачеше настроението й с нежеланото си присъствие.

Сбогува се с Хелън и тръгна по стълбите с госпожица Гилбърт. Хвърли един предпазлив поглед към дневната, за да се увери, че графът не е там. Елегантната зелена стая беше празна, така че тя тръгна направо към входната врата.

— Не трябва ли да изчакаме лорд Керн? — попита госпожица Гилбърт, която едва успяваше да върви в крак с Изабел.

— За бога, не. На него няма да му бъде приятно да ни придружи, ако лейди Хелън я няма.

Един прислужник отвори вратата. Изабел излезе на верандата, когато един файтон спря зад каретата на маркиза. Лорд Керн скочи от капрата и хвърли юздите на един коняр.

Сърцето на Изабел се сви. Ама че лош късмет. Графът тръгна по стълбите. Цялото му тяло излъчваше гняв.

— Къде е Хелън? — попита той и погледна към отворената врата зад двете жени.

— О, милорд, ние трябва да бъдем вестители на лоши новини! — завайка се госпожица Гилбърт. — Горкото дете се разболя.

— Сериозно ли е?

— Настинка — поясни Изабел, — но достатъчно силна, за да не й позволи да стане от леглото. Предлагам ви веднага да отидете в някой цветарски магазин и да й поръчате един букет, за да й повдигнете настроението. Ако ни извините, с госпожица Гилбърт трябва да свършим нещо.

Той й препречи пътя тъкмо когато тя понечи да подмине. Зелените му очи се присвиха подозрително.

— И какво е това нещо?

— Обещах на Хелън да се погрижа за няколко малки подробности във връзка със сватбата ви. Ще се върнем след час-два. — Тя отново се опита да мине край него, но този път я спря пискливият глас на госпожица Гилбърт.

— С госпожица Дарси трябва да посетим преподобния лорд Реймънд Джефрис. Ако, разбира се, вие не смятате, че е неприлично две дами да посетят един джентълмен, като се има предвид, че той е свещеник.

Керн се втренчи в Изабел.

— Прилично е един джентълмен да придружи братовчедката на годеницата си до църквата. Госпожице Гилбърт, вие оставате тук.

Гувернантката се опита да възрази нещо, но той улови Изабел под ръка и я поведе по стълбите към файтона. Натискът на топлите му пръсти накара кожата й да настръхне и сърцето й заби по-силно. От него лъхаше на мрак и опасност. Тя усещаше, че в него кипи буря, която сякаш всеки момент щеше да се разрази. Той несъмнено обвиняваше нея за целувката им.

Изабел вървеше с вдигната глава. Истината беше, че той беше този, който трябваше да се срамува от поведението си. Той беше виновникът, а не тя.

Той беше и човекът, който беше провалил плановете й за днес. Как щеше да успее да разпита свещеника, след като Керн щеше да бъде с нея?

— Пуснете ме веднага — изсъска тя. — Нямам намерение да ходя никъде с вас.

— Тогава направете сцена. Ако смеете.

Преди Изабел да успее да му отговори, ръцете му обвиха кръста й. Големите му, силни ръце.

Когато той я повдигна и я качи във файтона, тя вече не можеше да възрази нищо. Миг по-късно Керн се метна на седалката до нея. Графът й хвърли изпепеляващ поглед, след което хвана юздите и подкара коня.

— Така — каза след малко. — Искам да знам каква работа имате с лорд Реймънд.

— Хелън ме помоли да обсъдя с него сватбената церемония.

— Истинската причина — настоя той. — Познати са ми вашите номера. Подозирам, че сте имали намерение да го притеснявате, както сте направили и с баща ми…

— И с вас — прекъсна го тя. — Не забравяйте, че направих същото и с вас.

Погледът му се спря на устните й и тя потръпна леко. Миг по-късно той отново насочи вниманието си към улицата.

— Този неприятен инцидент няма нищо общо с онова, което искам да знам.

От отрицателното му мнение я заболя, а болката я накара да се ядоса.

— О, напротив, има. Този неприятен инцидент показва каква жена съм аз. Подмамвам мъжете в лапите си. Изкушавам ги да извършат грях. Омагьосвам ги и след това им изсмуквам парите.

Той повдигна леко вежди.

— Днес определено не сте в добро настроение. Сигурно съм провалил плановете ви.

— Така е. Бях планирала интимна среща с лорд Реймънд — Решена да разбие самообладанието на Керн, Изабел го погледна с най-чувствената си усмивка. — Въпреки че, ако желаете, можем да направим тройка.

Тя с удоволствие забеляза как едно мускулче на лицето му се стегна.

— Не си играй с мен, Изабел. Знам какво си намислила.

— Разбира се — изнудване. Аз прелъстявам богати господа и след това ги изнудвам. Това е доста лесен начин човек да изкара добри пари.

— Вчера ми казахте, че не сте били в дома на баща ми, за да го изнудвате.

— Така ли? — Той беше успял да я свари неподготвена, но Изабел все пак успя да се засмее безгрижно. — Е, сигурно съм излъгала. Вие знаете, че не може да се вярва на нито една моя дума.

— Чудя се дали е така. — Докато спираха зад някаква каруца, той огледа продължително Изабел. Погледът му я накара да се почувства неспокойна, сякаш той можеше да проникне през пластовете от лъжи и да прозре истинската й цел. — Тази сутрин бях на посещение при баща си, от което научих доста интересни неща. Той каза нещо изненадващо.

— И какво точно? Каза ли ви как се вмъкнах при него в леглото? И как, когато той отказа да плати исканата от мен цена, аз измъкнах камата си, за да го накарам да отстъпи?

Графът я погледна мрачно и тя отново изпита безпокойство.

— Каза ми, че сте го обвинили в убийството на Аврора Дарлинг.