Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (9)

Глава девета

За мое учудване след този разговор в отношенията ни Дамарис настъпи положителна промяна — те станаха напълно равноправни. В нейните очи аз престанах да бъда съчувстващата и разбираща закрилничка от интерната, а и за мен тя също вече не бе онова вечно възхитено, зависимо дете, а пълнокръвна млада жена.

Промяна имаше и в Марина. С небрежната арогантност на богатите тя до този момент почти не ми обръщаше внимание; за нея бях по-скоро предмет, поддържащ семейния уют. Случаят в сладкарницата я принуди да види в мен най-сетне живо същество от плът и кръв. Вече не ме гледаше, сякаш съм от въздух, и дори понякога я хващах как ме наблюдава с премрежен, преценяващ поглед. По време на съвместните обеди в трапезарията пък цари доловимо напрежение, което Уорън Слоун успяваше да овладее с типично мъжко равнодушие. Веднъж той като на шега попита дали Марина не е споменавала нещо за случката в сладкарницата, но аз отминах въпроса му с мълчание. Това обаче не бе единственото последствие от вчерашните събития. На следващия следобед двамата с Уорън работехме в зимната градина. Внезапно отнякъде изникна един от слугите и за мое огромно учудване извести, че Рос Калхън ме кани на чай в библиотеката. Уорън подсвирна насмешливо.

— Кралят ви зове. Ще откликнете ли като добър верноподаник или пък ще се побунтувате?

Не обърнах внимание на забележката му.

— Предайте на милостивия господин, че ще го навестя веднага, щом се приведа в по-приличен вид — отвърнах на слугата, свалих престилката и отидох в стаята си, за да си измия ръцете и да пооправя косата си.

Бях ужасно изнервена, а изпитвах и нещо като страх, само човек беден и бездомен като мен е способен да разбере състоянието, в което се намирах в този момент. И ако по пътя към библиотеката съм изглеждала особено неестествена, напрегната и недостъпна, то е само защото съм се стремяла да си вдъхна смелост.

Почуках на вратата и ми отвори самият Рос Калхън. Още с първите си думи той пресече моя агресивен порив.

— Трябва непременно да ви се извиня — започна той без предисловие. — Вчера сигурно сте ме сметнали не само за непоносим грубиян, а и за егоист и еснаф.

Вторачих се смаяна в него.

— Ако сте останали с впечатлението, че се съмнявам във вашата откровеност или професионална компетентност, трябва да знаете, че намерението ми не е било такова. — По лицето му се изписа особена, привлекателна усмивка, която смекчи линиите на мъртвешкия череп и очертанията на лицето му станаха по-човешки. — Моля ви, мис Стантън, пийте чай с мен и приемете извинението ми нещо, което на мен, ирландеца, ми струваше огромни усилия. Защо стоим прави, нека седнем.

Той ме поведе към флорентинските столове до камината, в която весели пламъчета хвърляха отблясъците си върху красивия чаен сервиз на сребърния поднос.

— Ще ми направите ли честта или в знак на безграничното си покорство да налея аз чая? — Очевидно и той можеше като Дамарис да бърбори очарователни безсмислици в случаите, когато събеседникът се чувства неловко.

Заех се с чашите за чай, а през това време той продължи:

— Прямите ви думи вчера ме поставиха пред сложна дилема. Това е единственото извинение за моето държане. Вие бяхте права, разбира се. Табакерата е фалшификат.

Останах безмълвна и той добави:

— От известно време се досещам, че става нещо нередно с колекцията. Независимо от извода, че някои от експонатите не са автентични, много е трудно да се обвини, когото и до било без непоклатими доказателства. Такива доказателства обаче аз не притежавам и затова най-разумно ми се стори да оставя без внимание станалото, надявайки се, че в един момент крадецът ще забрави предпазливостта си.

Кимнах с глава.

— Сега разбирате в какво трудно положение ме поставихте, нали? Отначало се опитах да ви убедя, че не зная нищо. При тези думи Рос се изсмя невесело. — След това обаче осъзнах, че в такъв случай сигурна сте ме взели за кръгъл глупак. Някой друг можеше и да повярва на думите ми. Но не и племенницата на Джъстис Робинсън.

— Значи наистина сте купили табакерата от него?

— Да, разбира се. Той ми каза както за драскотината, както и как се е появила. Обърна ми внимание също и върху обърнатия печат на пробата за среброто. Не знаех все още, че табакерата е била подменена, но след като си тръгнахте, я огледах внимателно и се убедих в правотата на думите ви.

— Нямате ли някакви подозрения как се извършва тази подмяна?

— О, да, в ума ми се въртят някои предположения. Повече ме интересува обаче кога са извършени кражбите. В продължение на години колекцията беше под ключ, а къщата се охраняваше. Въпросът е кражбите след завръщането ни ли са ставали или в месеците непосредствено реди отпътуването оттук. По това време, знаете, в къщата цареше пълна неразбория и аз изобщо не се занимавах с колекцията. — Рос се загледа в земята пред себе си. Очевидно имаше предвид времето след смъртта на съпругата си; спомних си за болестта на мама и ми се струва, че го разбирах отлично.

— Не е ли по-добре тогава — обадих се аз, — да направите проверка на някои от предметите, купени по време на вашите пътувания? Окаже ли се фалшификат, значи крадецът има постоянен достъп до сбирката.

Рос ме изгледа с възхищение.

— Великолепна идея, мис Стантън. Ще засегна ли особено дълбоко чувството ви за приличие, ако ви предложа една интрига след полунощ?

— Какво имате предвид?

— Когато всички заспят, можем да се срещнем в зимната градина. До сутринта ще можем спокойно да прегледаме сбирката. Ако по-късно се окаже, че нещо е подменено, ще знаем, че крадецът все още действа. Освен това ще можем при необходимост да свидетелстваме един на друг. Защото честно казано, искам да имам свидетел, който да потвърди предположенията ми. Това, което обаче не искам е друг, освен вас да узнае за кражбите.

Изпитах чувство за вина.

— Трябва да ви призная, че вече разказах на друг човек съдържанието на вчерашния ни разговор.

— И кой е този човек?

— Уорън Слоун.

Лицето на Рос се изкриви в гримаса.

— Но той нали не знае, че споделям вашите предположения? Пък и надявам се, че няма да идете и да му кажете, нали? — Изразът на лицето ми сигурно е издал мислите ми, защото той продължи:

— Не искам да кажа, че се съмнявам в почтеността му или че го подозирам, макар че вероятно той вече е съставил точен списък на предметите от моята колекция и го е изпратил на своя музей. Всеки по-изявен колекционер и търговец в западния свят иска да знае какво притежавам и аз нямам нищо против този стремеж. Не ще позволя обаче еснафите с техните жалки светски амбиции дори да се приближат до моята колекция, това трябва да е ясно. Ако сред ценителите се разпространи слухът, че съм окраден, ще намалеят възможностите да си получа обратно заграбеното. Ако приемате мълчанието си спрямо Слоун като нечестност, нека тогава го наречем лоялност спрямо вашия работодател. Впрочем все още не сме обсъдили с вас въпроса за заплащането на дейността ви. — Той назова една сума, от която направо ми се зави свят. — Съгласни ли сте с тази заплата?

— О, сумата е твърде голяма — отвърнах тихо, — още повече, че живея тук на ваши разноски.

— Двете неща нямат нищо общо помежду си — прекъсна ме Рос остро. На лицето му отново се появи привичното непреклонно изражение. — Трябва да знаете, че се отнасям с уважение както към човешкия труд, така и към парите. И тъй като съм свикнал за всеки изразходван цент да получавам съответната работа, предпочитам да плащам на най-добрите специалисти в съответната област. Вие, например, не се числите нито към персонала, който е тук на квартира, нито пък сте някоя благородна дама, на която съвсем дипломатично може да се даде подаяние. Това, че живеете тук, си е чисто личен въпрос. Защото вие сте приятелка на дъщеря ми.

— В такъв случай искам до края на моето назначение да си наема стая в града.

— Както желаете. Надявам се обаче, че ще промените решението си, Дамарис ще се натъжи много. Присъствието ви й действа добре, откакто сте при нас, тя се държи много по-нормално.

Макар и да не споделях напълно начина му на изразяване, разделихме се дружелюбно. В главата ми се заблъскаха множество въпроси. И когато късно през нощта на вратата се почука, аз не се обърнах на другата страна и не затворих очи, както изисква приличието, а станах от леглото, облякох на тъмно работната си дреха, обух меки пантофи и по стълбището за прислугата се отправих направо към залата. Рос ме очакваше пред входа на слабо осветената зимна градина и ме похвали, че съм взела със себе си хартия и перо. Влязохме вътре и той пусна резето на вратата, след което запали още една висяща лампа. Щорите, които лятно време предпазваха растенията от слънцето, бяха вече спуснати.

— Ситуацията може и да ви се стори малко драматична, но си мисля, че не си струва да привличаме вниманието на околните — забеляза той и тръгна напред с високо вдигната лампа. Не след дълго пред очите ни заискриха съкровищата от колекцията Калхън.

Почувствах се сякаш извън времето в тази омагьосана нощ. Тишина, тежък, благоуханен въздух, бели тропически цветя, надничащи иззад зелените листа, сиянието на скъпоценните накити, обковани в злато и сребро, и отново тази смазваща тишина, бременна с очакването на непознатото и несъществуващото. Вглъбени в нашата работа, ние съвсем нарядко разменяхме по някоя дума, и то съвсем тихо. Ръцете на Рос Калхън бяха издължени и тесни, ръце на хирург или художник. И до днес, щом притворя очи, пред вътрешния ми взор преминават тези ръце, които докосват, галят любимите предмети нежно и сръчно, сякаш са живи същества.

Свършихме малко преди зазоряване; бяхме открили около дванадесет съмнителни експоната. Рос премахна всякакви следи от работата ни и прибра моите записки. Промъкнахме се по стаите си преди ставането на слугите.

Опасявах се, че Дамарис може да ме е търсила през нощта и да е открила отсъствието ми, но в поведението й по късно през деня не долових промени и тя не ме попита за нищо. Стигнах до заключението, че този път е прекарала безметежна нощ.

В последно време Дамарис наистина се чувстваше по-добре, в това отношение баща й бе прав. Изчезнаха депресиите й, редуващи се с трескаво еуфорично веселие, стана някак по-уравновесена и заедно с това по-ведра. Дори прояви слаб интерес към подготовката на дебюта си. Въпреки това обаче не ме канеше на тавана, за да търсим стари дантели, както бе предвидено. Понякога тя се ровеше сама във вещите на майка си, след което по правило на лицето й бе изписана уплахата, която познавах от по-рано. Един ден ми показа дантелата, която си бе избрала, и ме помоли да я реставрираме заедно. Тя представляваше лента, широка около пет инча. По нея фината бродерия от конци се редуваше с плътни плоски бодове. Приличаше извънредно много на дантелата от портрета и с радост се заех да я обновя. Портретът също беше почистен, сложиха го в рамка и го закачиха на стената. Една вечер, докато се хранехме, Рос обяви своето намерение част от колекцията да се изложи на празненството по повод на дебюта. Всички до един онемяхме при тези думи. Запитах се какво ли се крие зад неговото решение, а Дамарис и леля й буквално засияха.

Балната рокля на моята приятелка напредваше бързо и няколко дни по-късно мисис О’Шонеси я донесе за проба. Кройката подхождаше чудесно на старинното излъчване на Дамарис; нито следа от разминаването между външния й вид и нейния останал гардероб.

След пробата тя бе бледа и изтощена, но си личеше, че е доволна. Марина също си поръча рокля, но никой не биваше да я вижда. Що се отнася до мен, Дамарис тактично ме подпита дали нямам нужда от известна помощ, но аз отказах. Заплатата ми позволяваше вече да си поръчам нещо при мисис О’Шонеси.

Тя бе дребна, пъргава и решителна жена с разумни възгледи за живота. Не й бе необходимо много време, за да схване, че пред нея не стои някоя от онези бездейни жени, които, както тя се изрази, „са в състояние да дадат цяло състояние за дрешки и дрънкулки, понеже няма нищо друго, с което да запълнят празните си главици“. За щастие, по онова време бе нещо обичайно една жена да има още една деколтирана горна част като добавка към най-хубавата си рокля. Аз също си бях отделила няколко метра от тъмнолилавата коприна за тази цел. Открих и няколко парчета стара дантела, от които можех да си направя гарнитура. Горната част, ушита от мисис О’Шонеси бе с толкова предизвикателно деколте, че едва се познах в огледалото. Не бях недоволна от това нейно решение.

Вечерта преди бала се показах на Дамарис в роклята си. Тя изръкопляска възхитено.

— Приказна е. Направо ще ме засенчиш.

— Едва ли — разсмях се. — Та нали това е твоят бал!

— Искаш да кажеш, балът на леля Марина.

— И твоята придружителка, сива като малко мишле, ще се свие незабележима някъде по ъглите.

— Във всичките тези години, откогато се познаваме — отвърна Дамарис, — ти си била всичко друго, само не и сива като мишле. Още отсега те виждам как танцуваш цялата вечер. — Отговорих, че едва ли някой ще ме покани, тъй като не познавам никого, но тя отхвърли възражението ми с думите:

— Мистър Слоун ще те покани да танцувате котильон. Доколкото знам, това вече е решено.

Не обичах да решават вместо мен, но не издадох чувствата си.

— Надявам се — изрече бавно Дамарис, че мистър Слоун ще се забавлява добре. Той допринеса толкова много за празника. Тя се пресегна и взе скиците с цветната украса. — Светското общество ще бъде шокирано. Бръшлян и люляк, теменужки и диворастящи цветя вместо палми и рози. „Приятелство, искреност, чистота и невинност“. Той или е много романтичен, или притежава някакво извънредно странно чувство за хумор.

— Може и да съм безнадеждно сантиментална, но според мен изборът на символите е добър.

Дамарис се усмихна меланхолично.

— Ах, Вини, в мен ти все още виждаш само онова малко момиченце от пансиона. Тук невинност няма. Ние всички сме повече или по-малко лоши.

— Винаги съм си мислила, че в Европа младите момичета се контролират по-строго, отколкото в Америка, но тези зрели слова в устата на Дамарис ми показаха, че съм се лъгала. Очите й се напълниха със сълзи. Невидимата обвивка, която винаги я закриляше, в този момент се стопи, точно както се бяха стопили и илюзиите й, един Бог знае къде. Доплака ми се. Винаги боли, когато разбереш, че някой е загубил невинността си.

Дамарис се обърна рязко към мен и взе ръцете ми в своите.

— Как мислиш, дали е опасно човек да предизвиква съдбата по този начин? В момента изпитвам страх, защото вече не се страхувам; и за това заслугата е единствено твоя.

— Защо мислиш така?

— Ето, ти измисли тази рокля за мен, моята прекрасна рокля. Щом я облека, отново започвам да вярвам в живота. Тя е моята предпазна броня. — Дамарис ме изгледа мъдро. — Тя е за мен това, което за теб е твоят пръстен.

Погледнах инстинктивно към големия камък на пръста ми. Все още бях потресена от откритието на Уорън Слоун и оттогава не бях го разглеждала.

— Когато го погледна — започна Дамарис и сякаш изрече на глас моите собствени мисли, — ми се струва, че виждам някакво дълбоко езеро, което ме притегля неудържимо към дъното си. Трябва да внимаваш много, Вини. Цяло чудо е, че татко все още не се е опитал да го присъедини към колекцията Калхън.

— Пръстенът не се продава.

— В пансиона ти не носеше този пръстен, нали? Щях да си спомня, ако е било така.

— Аз… аз го имам отскоро. Принадлежал е на майка ми.

— Това нейният годежен пръстен ли е? Или може би наследство от семейството на баща? Вини, скъпа, очите ти се насълзиха. Прости ми, нещо лошо ли казах?

Поклатих глава, но не намерих сили да отговоря. Сълзите, които не пролях на погребението на Джъстис Робинсън, сълзите, които в сладкарницата напираха в очите ми, същите тези сълзи сега вече пробиха всички прегради и рукнаха на воля.

— Аз съм само една любопитна и нетактична глупачка — продума Дамарис нежно, — прости ми, ако съм те засегнала.

Настъпи мигът, който очаквах отдавна. Надвих гордостта си и разказах на Дамарис всичко за Джъстис Робинсън, погребението и последващия разговор. Разказах наистина всичко, признах й също и за унижението и срама, които изпитах, научавайки истината от адвокатите.

— Сега разбираш — заключих аз, — че съм дошла тук ако не под фалшив предлог, то най-малкото с двусмислени намерения. Търсех подслон и освен това се надявах да открия в Бостън някакви следи за произхода си. Писмото ти бе за мен като отговор на молитва.

— Най-сетне — започна Дамарис със смайваща откровеност, — най-сетне от мен падна бремето да бъда постоянно обект на твоите благодеяния… както и обратното. Така е, повярвай ми, Вини.

Тя бе права. В този миг всичко в главата ми се проясни. Сега вече ние бяхме приятелки, които не дължаха нищо една на друга и по тази причина можеха без задръжки да вървят заедно по пътя.

— Сигурна съм, че ще откриеш някакви сведения за баща си. Това е най-романтичната история, която съм чувала някога. Искам да ти помогна. Може би Уорън или баща ми ще може да…

— Няма да им казваш нищо, разбираш ли? Знам много добре какви изводи ще си направят повечето хора, когато научат историята ми.

— Убедена съм, че баща ти е бил порядъчен човек — каза Дамарис твърдо. — Знам също, че си истинска дама, човек с широка душа. Ти ме дари със самоувереност, позволи ми и на мен да ти се отблагодаря със същото.

Накрая естествено се хвърлихме разплакани в прегръдките си, нещо, което може и да е израз на слабост, но действа безкрайно утешително.

Големият ден на Дамарис, денят на нейния дебют, започна с пълна бъркотия. Навън валеше сняг на парцали, вътре в къщата гъмжеше от доставчици и хора от персонала. Дамарис и Марина получиха купища цветя, просторната бална зала срещу трапезарията бе отключена и под ръководството на Хопкинс във всички посоки се застрелкаха слуги с намусени лица. Нямах възможност да работя по колекцията, тъй като бе махната от зимната градина. В замяна на това обаче бях до Дамарис, която буквално се тресеше от обзелата я нервна възбуда.

Уорън също бе някъде из къщата, но така и не го видях. Рос Калхън му бе възложил да подреди някои подбрани експонати от колекцията на една голяма маса в зимата градина. Двете с Дамарис обядвахме в стаята й от един и същ поднос, после ни сервираха чая, а накрая успях да я предумам да си почине в стаята. Аз също си легнах, но не можах да заспя. Старата Меги се появи по-рано от очакваното и ми помогна да се облека. Присъствието й ми бе наистина приятно.

— Меги хареса променената ми рокля и докато ми притягаше корсажа, ме обсипа с порой от семейни истории. Вълнуваше се искрено от дебюта на Дамарис и цялото й същество бе изпълнено с гордост.

— Боже мили, сякаш беше вчера, когато я кръщавахме, в ръцете на майка си приличаше на малка принцеса в дантелената рокля.

— Колко жалко, че майка й днес не може да я види.

— Е, да — отвърна тя някак уклончиво, — когато свършите, ще идем при мис Дамарис. Вече се е облякла. И за секунда не можа да застане мирно, истинско мъчение, ви казвам.

Дамарис седеше чинно в стаята, но при появата ни скочи на крака.

— Вини, изглеждаш прекрасно. Ще ми направиш ли фризура като на портрета? Толкова си сръчна, а Меги няма да се справи.

И така, сплетох косата на Дамарис и я подредих подобно на малкия портрет. По изричното нареждане на Рос Калхън той висеше вече на стената, пред която Марина и Дамарис щяха да поздравят гостите. Най-накрая извадих иззад гърба си нещо специално за случая. Беше венец от бели лилии, който изработих от перли и тел по подобие на гирляндата, изобразена на картината. Дамарис бе възхитена. Забодох го в косите й.

— А сега трябва да слезем долу и да се покажем на татко. — Тя пое в ръце ветрилото с тънки ребра от слонова кост. — Ти взе ли своето, Вини? Господата си записват имената върху ветрилото — за да си запазят съответния танц. Когато няма програми, тези неща се правели така, казва леля Марина. — Дамарис уви копринената лента около китката си. — Остани при мен, Вини, вие ми се свят.

Двете се спуснахме бързо към балната зала. До слуха ни достигна звукът от настройване на цигулки. Свещи горяха във всички кристални светилници по стените, заля ме ухание на туберози. Уорън Слоун все пак бе променил нещо в декорацията. Дамарис смръщи объркана чело и се хвана за главата.

— На теб наистина ти се вие свят.

— Ще се овладея и ще изкарам вечерта докрай, каквото и да ми донесе тя. — Думите на Дамарис прозвучаха твърде церемониално, почти като обет на послушница. Гръдта й се надигаше и спускаше в дълбокото деколте. — Остани при мен. — С едната си ръка се хвана за парапета, а с другата за моята ръка и така напусна сянката, за да се плъзне направо насред ослепителната светлина.

Рос и Марина вече бяха в залата. Той изглеждаше като княз на мрака с гарвановочерния си фрак, безупречните бели рюшове на ризата и хладното искрене на диамантените маншети. Единственото цветно петно бяха тициановочервените отблясъци в косата на Марина, тъй като и тя колко рафинирано от нейна страна — бе избрала черния цвят — преднамерен контраст на девичата белота на Дамарис. Роклята на Марина бе от кадифе, със съвсем семпла кройка и тесни презрамки. Носеше едно — единствено украшение — жълтия диамант на пръста си. В този момент обаче тя наведе глава напред и Рос сложи на врата й диамантена огърлица. Той приглади с ръка някакъв немирен кичур от златистата й коса и небрежно, почти механично докосна с устни тила й. При този интимен жест ме обля гореща вълна и внезапно осъзнах ясно сложните и преплетени взаимоотношения в семейството, които до този миг долавях съвсем смътно. Зад гърба ми Дамарис издаде презрително възклицание.

— А, ето ви и вас. Елате, гостите скоро ще влязат. — Марина ни видя и се държеше, сякаш не се е случило нищо особено. Всъщност наистина не се бе случило нищо особено. Главата ми обаче зашумя и дъхът ми се учести. Тръгнах бавно и тежко, а Дамарис се забърза надолу и нервно се завъртя пред леля си и баща си. Марина кимна одобрително с глава, Рос обаче стоеше като закован на едно място и гледаше някъде над нея. На лицето му се появи странно изражение.

— Ще се опитам да бъде достойна за теб, татко — изрече тихо Дамарис. В гласа й се долавяше отчаяна решителност, която като че ли достигна до съзнанието му, тъй като най-сетне погледът му се премести върху нея, а лицето се отпусна.

— Убеден съм в това, мила. Ела, искам днес да си сложиш още нещо.

Разбрах какво възнамерява да стори още преди да видя кадифената кутия, която той извади от една ниша. После вдигна капака. Дамарис пое шумно дъх и отскочи назад. Едновременно стресната и очарована, тя прикова поглед в легендарното колие на семейство Калхън.