Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (7)

Глава седма

Първият и най-важен въпрос, занимаващ ума ми докато се преобличах за вечеря, бе защо започнах изобщо това представление в сладкарницата. Във всеки случай не изпитах никакво съжаление. Не се бях родила на този свят, за да прекарам живота си като монахиня. Не бях склонна също и да продължавам до безкрай безличното си съществуване на платена компаньонка.

Вторият въпрос се отнасяше до Уорън Слоун: Какво ли ставаше в душата на този човек? Ясно бе, че се включи чудесно в играта, но какво ли целеше с репликата си на сбогуване? От мен той нямаше какво да спечели. Освен ако, разбира се, не бе искрен; нещо, което изглеждаше крайно неправдоподобно, защото щеше да означава, че се интересува от мен като жена. Нека не прозвучи като фалшива гордост, но ако е било така, от мен той нямаше да получи взаимност.

Запитах се какво ли е мястото на Дамарис в цялата мозайка. На какво се дължеше вниманието, което й оказваше Слоун? Или я ухажваше искрено (не можех да й пожелая нищо по-добро, макар че съществуваха и някои рискове), или я използваше, за да осъществи някакви свои нечисти цели; второто ми се струваше по-вероятно. Ако всичко това отговаряше на истината, какво ли тогава очакваше от мен? Може би в мое лице виждаше сладкия десерт към основното ястие — колекцията Калхън? Тази мисъл ме подразни, още повече, че с държането си самата аз окуражих Слоун.

— Хайде, Вини, не се превземай! Всъщност ти бе приятно, нали?

Затегнах връзките на корсета, облякох си някаква безлична старомодна рокля и се отправих надолу в лошо настроение. Дамарис вече ме очакваше.

За щастие тя не бе забелязала отсъствието ми, а и в момента възбудата ми убягна от вниманието й. Двете с Марина все още не можеха да постигнат съгласие по подготовката на дебюта и приятелката ми изглеждаше направо изтощена.

— В крайна сметка — започна Марина с хладен глас, — балът се провежда заради теб, скъпа. Питам се, имат ли смисъл всички тези усилия, щом като не проявяваш и капчица въодушевление.

— Прости ми — изтръгна се от устата на Дамарис. — Знам, че ми мислиш доброто. Недей да считаш, че съм неблагодарна. Само че…

Само че какво? Загубихме си целия следобед с шивачката, само и само да изберем подходящ модел. През цялото време обаче ти не пророни нито дума. Умряла котка да беше, щеше да прояви по-голям интерес. Ако не поръчаме бързо тази рокля, ще закъснеем.

— Нека татко да избере нещо подходящо — предложи Дамарис тихо. По лицето на Рос се изписа досада.

— Виж какво, Марина, съвършено безсмислено е да обръщаме къщата с главата надолу заради някакъв си бал, след като детето дори и не го желае. Съгласен съм да организираш това празненство, щом като смяташ, че е важно за Дамарис. Но ще те помоля да ми спестиш подробностите.

— Разбира се, скъпи. Искам само Дамарис да бъде достойна за теб. Двете с мис О’Шонеси цял следобед й показвахме плат след плат, модел след модел, но тя не обели нито дума. Не мога да разбера как е възможно човек, прекарал шест години в Европа, да бъде толкова плах и стеснителен.

— Лельо Марина — обади се Дамарис спокойно, — роклите, които ми предлагаш, биха ти стояли прекрасно. За зла участ обаче аз не съм като теб. Или като мама. Наистина положих усилия, но сега вече не мога. Прости ми, татко, знам, че си ужасно разочарован от мен, но съм вече на края на силите си. — Тя се изправи, независимо че тъкмо поднасяха десерта. — Моля да ме извините.

Излезе от стаята с неуверени крачки, а аз останах като прикована на стола си — просто не знаех как да се държа в този момент. Не след дълго отнякъде до нас достигнаха звуци на арфа; очевидно Дамарис искаше да остане насаме със себе си.

Марина повдигна многозначително рамене.

— Рос, скъпи, наистина съжалявам. Направих каквото можах, но в нея просто няма огън, липсва нужното излъчване. Понякога се питам как изобщо ти и Изабела сте създали такова безцветно копие?

При тези думи в мен се надигна гняв.

— Трябва ли да се гледа на нея като на копие? — чух се да питам. — Нима Дамарис не може да прилича на самата себе си?

Сякаш и двамата бяха изненадани, че все още съм там. Марина се обърна към мен с театрален жест на отчаяние.

— Тъкмо за това става въпрос, мила. Кажете, какво представлява самата тя? Просто клетото пиленце все още не може да хвърка. Нали ти казах, Рос? Трябваше да остане поне още една година в Италия.

— Семейството живя достатъчно дълго разделено. Не забравяй, че Италия все пак не е наша родина, Марина. И освен това мис Стантън е тук, за да предаде на Дамарис чувство за сигурност. А сега искам да пия кафе.

Очите на Марина засвяткаха гневно, но все пак се приведе смирено над чашите. Помислих си, че е време да се оттегля. Ако си тръгнех обаче, приятелката ми щеше да остане без застъпник.

— Дамарис е права — започнах смело. — Съвременните рокли не й стоят добре. Мисля, че вие, с вашия художествен усет, добре разбирате какво искам да кажа, мистър Калхън.

— За зла участ — намеси се Марина сухо, поднасяйки кафето, — за зла участ ние живеем в 1874 година. Дамарис просто не може да се облече като Пролетта, независимо че този стил подхожда на бледото й лице.

— Защо не? — възкликнах. — Може Ботичели и да не е най-доброто решение, но сигурно ще открием подходяща рокля на някоя ренесансова картина. В Ню Йорк, например, за тържествени случаи често шият рокли по старинни образци. — Това сведение бях почерпила от светската хроника на вестника. — По този начин притежателките на роклите показват, че изкуството не им е чуждо.

Рос Калхън се загледа пред себе си и по устните му пробяга язвителна усмивка. От библиотеката все още звучеше арфата и жалният глас на Дамарис:

Но появи се мъж, в изкуствата тъй сръчен,

съзря той дамата прекрасна със лилии,

вплетени в косите

и в миг плени му тя душата.

Ръка в ръка те сплели в танц…

Музиката ме окуражи и затова си позволих да попитам:

— Защо за Дамарис не се изработи рокля като на Ла Бианка?

— О, сигурно ще й отива — отвърна Марина с тон, който не можах да разтълкувам недвусмислено. В замяна на това обаче много ясно видях погледа й, отправен към Рос над дългата, огледално гладка маса. Не мога да кажа точно какво се криеше в него. Може би някакво предизвикателство? Или заплаха? Ясно бе едно — тя му обяви война.

— Не и тази картина — отсече Рос, — някоя друга. Ако искате, може да се поровите из картините в хранилището. Ще разпоредя да отключат таванския етаж. А иначе Марина е права — ще й отива.

И стана така, че прекарах целия следващ предобед в пещерата на Али Баба под покрива. За моя радост Дамарис също прояви интерес към моя план.

— Трябва да се посъветваме с Уорън. Той наистина притежава усет към тези неща.

Поканихме и Марина да се присъедини към нас, но тя отказа високомерно.

— Ако намерите нещо, пратете слуга да ми го донесе. Аз ще реша дали е подходящо или не. — При тези думи повдигна полите си така, сякаш се опасяваше да не се изцапат в прахта.

Дамарис, Слоун и аз се изкатерихме по стръмната вита стълба до четвъртия етаж, придружаваше ни и Леонардо, който подскачаше отпред с весело вирната опашка. На едната страна на тесния коридор имаше редица стаи за прислугата, а на другата една от вратите стоеше полуотворена — очевидно Рос бе изпълнил обещанието си. Леонардо тутакси се вмъкна вътре, разчитайки на богат миши улов, а ние последвахме Дамарис под нисък свод и се озовахме в дълго помещение с полегати стени.

— Помислих си, че гледката ще ви направи впечатление — рече Дамарис сухо.

— Мило дете, думата „впечатление“ е твърде слаба, аз съм просто поразен. — Цялата стая бе изпълнена с картини — някои от тях висяха плътно една до друга на вертикалната стена, други си стояха все още в сандъци и опаковки, отрупани с чуждестранни печати. Много платна бяха опрени в рамки и без рамки, реставрирани и напукани. Дъхът ми спря от това изобилие на картини. Съзрях един Веронезе, чиято репродукция бях виждала вече, един Тициан и още едно платно, според мен творба на Рембранд. Повечето картини бяха от италиански майстори.

Слоун забрави напълно целта на пребиваването ни в хранилището и се отдаде изцяло на своята професионална страст. Той тръгна из стаята, като се спираше пред всяко отделно платно и наблюдаваше картините с присвити очи. Отвреме — навреме изваждаше своето увеличително стъкло и детайлно оглеждаше техниката на рисуване и отенъците на човешката кожа. Лично се почувствах направо смазана от съкровищата, открили се пред очите ми, но въпреки всичко се заех методично да търся подходящ образец за роклята на Дамарис, пробивайки си път през купищата платна. Понякога между редиците внезапно изникваше опашката на Леонардо, за да изчезне още в следващия миг зад поредната купчина. Дамарис се движеше пред мен и само плъзгаше поглед по картините. Най-накрая тя седна омаломощена и ме изгледа разочаровано.

— Не е тук.

— За какво говориш?

— За втория портрет на Ла Бианка, картината с другата огърлица; разказвах ти за нея, нали, Вини. Не съм я виждала, откакто сме се върнали. Помислих си, че е оставена тук. Защото татко не би я продал никога. — Тя затананика отново своята балада. Започвах вече истински да се дразня от тази песен.

— Няма никакво значение. Нали баща ти каза да не се обличаш като Бианка.

— Да, мама веднъж се облече като нея, а той не иска нищо да му напомня за нея. — Дамарис продължи бавно напред, пеейки си тихо: — Ръка в ръка те сплели в танц, що свързва любовта със смъртта.

Реших, че е крайно време вече умът й да се заеме с други неща.

Прегледах отново малката купчина картини, които бях отделила настрана.

— Какво ще кажеш за тази тук? — Бе неголямо платно от школата на Веронезе, което изобразяваше момиче в бяло, държащо в ръце клонче, отрупано в цвят — точно както гласяха предписанията за случая. Простата кройка на роклята, правоъгълното деколте и лентите на ръкавите щяха да стоят добре на Дамарис. Колко жалко, че този вид празненства не се устройваха през лятото. На моята приятелка щеше да подхожда шифон и стелещ се муселин.

— Защо не? Щом казваш… Татко я купи в Милано. — Дамарис гледаше картината съвсем равнодушно.

За щастие Уорън Слоун ни чу и се присъедини към нас.

— Отлично решение — похвали ме той. Изгледа Дамарис, после погледът му се спря на картината и отново се върна на нея. — Няколко малки промени и ще изглежда чудесно. — В този момент и той забеляза, че момичето е уморено и добави: — А сега нека занесем картината на маркизата. Да видим дали ще я одобри.

Напуснахме хранилището, а Дамарис заключи грижливо вратата след себе си.

— Обещах на татко да му предам лично ключовете. — Взе на ръце Леонардо, който тъкмо се потърка в краката й, и всички заедно тръгнахме надолу. Стори ми се, че на лицето на Слоун е изписан яд или разочарование. Запитах се дали не се е надявал да се върне още веднъж, за да прегледа картините на спокойствие.

Марина одобри нашия избор и с привичната си решителност се зае да го осъществи начаса.

— Днес следобед купуваме коприната. Утре… не, утре сме с баща ти на концерт, значи вдругиден мисис О’Шонеси ще скрои плата. — Погледът й се спря на Слоун. — Ще ви помоля да присъствате, за да й дадете някои напътствия.

Това си беше чиста проба заповед, макар и с любезен тон. Зад гърба на Марина Слоун повдигна високо вежди и ме погледна развеселен — кралицата е издала своите разпореждания и толкоз.

Дамарис, леля й и аз прекарахме следобеда в Слетъри и други изискани магазини. Най-накрая се спряхме на коприна с цвят на слонова кост и лек опален отенък и надвечер я понесохме триумфално към къщи.

— Дантелите не представляват проблем — рече Марина небрежно. — Достатъчно е само Рос да разтвори куфарите, в които се съхраняват вещите на Изабела. Лично аз ще го помоля. Ще вземем, колкото ни трябват и другата седмица мис Стантън ще ги пришие.

— Ключът е в мен — обади се Дамарис със спокоен глас. — Сама ще се погрижа за дантелите, лельо Марина. А ако Вини пожелае да ми помогне, ще й бъда извънредно благодарна.

Решителният отговор на Дамарис отново ме накара да се замисля за майка й Изабела Калхън. Освен името й не знаех почти нищо за нея. Съпругът й я обожаваше. Каква ли жена си е избрал младият Рос Калхън? Бе я довел от Италия чак в Бостън, пресичайки океана. Обичта му е била тъй силна, че споменът за униженията, които тя е трябвало да изтърпи, го преизпълваха до ден — днешен с неизкоренима ненавист към този град. Не, не се заблуждавах: Миналото занимаваше ума и душата на този мъж с такава сила, че дори и аз, човек със сходна нагласа, не можех да се меря с него.

Тези и подобни мисли изпълваха ума ми, когато на следващия ден Слоун си тръгна и останах сама в зимната градина. Мислех за Изабела, но установих с изумление, че заедно с това умът ми вече е обсебен и от Рос Калхън. В ръцете си държах един от златните бокали и леко го галех. Запитах се дали и покойната Изабела е вършела същото. Внезапно почувствах, че някой ме наблюдава. Вдигнах глава и пред погледа ми се изпречи лицето на Рос Калхън.

Той се бе приближил тихо и в момента стоеше като вкопан в земята, сякаш пред него неочаквано е изникнал призрак; отсъстващият му поглед бе впит в мен. Не, всъщност той не гледаше мен, а през мен — сякаш далеч назад в миналото. Раздвижих се, очите ни се срещнаха и… мигът отлетя. Той отново се завърна в действителността и се обърна към мен с формална учтивост:

— Имам билети за концерт за днес следобед. Вие цените музиката и затова си помислих, че ще ви бъде приятно да дойдете. Маркизата и дъщеря ми също ще присъстват.

Реших да отвърна на сдържаността му по отношение на мен, като облека рокля от черна коприна и се държа недостъпно. Усилията ми бяха обаче напразни — вълшебството на музиката с един замах стопи ледената преграда между нас. През антракта събрах цялата си смелост и реших да го заговоря за онзи миг в зимната градина. Тъкмо понечих да задам въпроса си, когато неочаквано той млъкна и погледът се втренчи в рубинения ми пръстен. В този миг си припомних и скритата цел на пребиваването ми в Бостън. Реших да го заговоря на тази тема, но внезапно той се отдалечи сякаш на мили от мен и стана напълно недостъпен. Изгледах го разтревожена и най-неочаквано се случи нещо необичайно: Така, както цигуларят долавя и най-скритите трептения на своя инструмент, така и аз, без да схвана мислите му, почувствах съвсем осезаемо какво изпитва Рос Калхън в този миг. Цялата потреперих от интензивността на страданието, което изпълваше душата му. Мигът отлетя бързо. Изтощена и объркана, се отпуснах назад и замрях.

След концерта се върнах веднага в стаята си и се опитах да анализирам случилото се, но не успях. Същата нощ сънувах Рос Калхън, а на следващия ден в мен звучеше не музиката от концерта, а само неговият глас.

Съвсем съзнателно продължих да работя, независимо че настъпи времето за обичайните ми разходки — не биваше да позволявам на ума си да се занимава с Рос Калхън. Бях сама, а Уорън Слоун бе при шивачката и направляваше дейността й с компетентните си съвети. В негово отсъствие аз спокойно сортирах, оценявах и записвах вещите, обвита цялата в сладникавия, влажен, задушлив въздух на парника. Внезапно се усетих, че си тананикам песента на Дамарис:

Тъй вярната любов отблъсна той

и вслуша се в лъжата, що себе си

любов зове и минала любов уби…

Дойде смъртта и всичко покоси.

Не, това не биваше да продължава повече така. Успях да се овладея и се съсредоточих в работата си — трябваше да датирам и сортирам различни малки сребърни табакери. Джъстис Робинсън притежаваше много подобни табакери. Сякаш го виждам отново, седнал под лампата в уютната, запълнена стая: Държи крехките старинни предмети между дебелите си пръсти и ми обяснява какво да свърша, а през това време чайникът съска ли съска, сподирян от мъркането на милия Леонардо.

— Виждаш ли печата с пробата на среброто, Вини? Някой некадърен чирак е щамповал наопаки знака в средата. — Джъстис Робинсън имаше малка табакера досущ като тази, която държах в ръката си. Продаде я малко преди мама да умре. Дали купувачът е бил Рос Калхън? Струваше ми се невероятно. Да, но Калхън все пак бе познат на Робинсън и ценеше високо неговите познания.

Внезапно главата ми се замая. „Реших да пиша до Бостън. Лавиния има право да научи истината.“

Бях дошла в този град, за да открия коя съм, после обаче атмосферата на дома Калхън замъгли някак съзнанието ми и аз забравих главната цел на пребиваването си тук.

Добре познатите очертания на среброто под пръстите ми разбудиха спомени за отминали събития на Уошингтън Скуеър, събития, които не исках да преживея отново.

Започнах да въртя разсеяно табакерата в ръцете си, сякаш за да докажа собствената си глупост. Табакерата на Джъстис Робинсън Имаше на обратната си страна дълбока, дъгообразна драскотина. Навремето я направих самата аз и бях смъмрена остро от чичо.

Табакерата в ръката ми също имаше дълбока дъговидна драскотина.

В крайна сметка съвпадението не изглеждаше чак толкова невероятно — все пак светът на колекционерите не бе особено голям. Приближих кутийката плътно до очите си, за да разгледам печата за сребърната проба и сякаш отново чух търпеливия глас на чичо. Очите ми запариха и се напълниха със сълзи. Погледнах още веднъж печата. Вътре в него знакът не бе щампован наопаки.

Трябваше да измине време, докато се събудя от спомените си и осмисля току-що видяното. Не бе възможно две различни табакери да са издраскани по един и същ начин. Но имаше и още нещо — на табакерата, която повредих като дете, знакът за пробата на среброто бе щампован погрешно наопаки.

Щеше ми се да се посъветвам с Уорън Слоун, но той отсъстваше. И до ден — днешен не мога да кажа съвсем точно защо не поизчаках малко, вероятно се е дължало на причини, които по онова време все още не смеех да призная пред себе си. Така или иначе захвърлих престилката, грабнах табакерата и се отправих към библиотеката по дългия коридор. Спрях пред вратата и почуках.

Хладният глас на Рос пожела да узнае кой го търси и за какво.

— Аз съм, Лавиния Стантън — отвърнах. — Трябва неотложно да обсъдя нещо с вас.

Рос Калхън ми отвори лично вратата и ме покани вътре.

— Изглеждате извънредно развълнувана — промърмори той и се усмихна. — Какво има? Пак ли някоя от тъй модните днес кризи?

Вместо отговор аз просто поставих табакерата на писалището му. Бях доста смутена и не знаех как да започна.

— Моля ви, кажете, от моя… от Джъстис Робинсън ли сте купили тази табакера?

— Да, точно така. Ако изпитвате някакви подозрения, трябва да ви уверя, че сделката е напълно законна.

— Не това имах предвид… — Спрях за миг. Нямаше да ме улови толкова лесно на въдицата си. — Ни най-малко не оспорвам редовността на покупката — продължих с достойнство, — само автентичността на табакерата ми се струва съмнителна. Като дете направих лично тази драскотина. На моята табакера печатът за пробата на среброто бе щампован наопаки, а на тази не е. Това обаче означава, че…

— Фалшификат? Какво говорите, мис Стантън! — Веждите му се надигнаха недоумяващо. — Разбирам подозренията ви, но трябва да ми повярвате, че в случая те са неуместни. След смъртта на жена ми дадох табакерата на съхранение и си я взех обратно едва преди няколко седмици. Освен това, когато вие и Уорън Слоун не работите по колекцията, зимната градина стои заключена.

— Да, но печатът…

— На колко години сте били тогава, мис Стантън, осем или може би на девет? Джъстис Робинсън сигурно ви е наказал заради небрежността ви. Струва ми се, че сте си измислили цялата тази история с обърнатия печат — децата на тази възраст обичат да драматизират всичко. — При тези думи в очите му се появи подигравателен блясък.

Той се върна обратно зад писалището си и взе в ръце каталога, който четеше, преди да вляза. Очевидно смяташе случая за приключен.

По обратния път към зимната градина успях външно да се овладея, в душата ми обаче вреше и кипеше. Вярно е, че децата обичат да си фантазират, но аз не бях какво да е дете, а доведената племенница на Джъстис Робинсън. Той беше чудесен учител и под ръководството му овладях значителни знания по специалността.

Ако в очите на Рос Калхън не бях специалист, значи ме е назначил на работа единствено по милост. Гордостта ми обаче не можеше да понесе такова отношение. Дамарис се чувстваше вече по-добре и щом като баща й не бе склонен да признае качествата ми на експерт, след дебюта й в светското общество щях да отпътувам.