Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Medici Ring, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 13 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Никол Сейнт Джон. Пръстенът на Медичите

ИК „Ирис“


Глава първа

Навън дъждът барабанеше монотонно по настилката на Минета Стрийт. Седях с ръце върху скута, изправена на флорентинския стол с високата облегалка. В малкото помещение, запълнено от сбирките на чичо Джъстис, захладня, но аз нито светнах лампата, нито пък разпалих слабия огън зад преградата от черупка на галапагоска костенурка. Над жаравата се виеха няколко пламъчета, а големият рубин на дясната ми ръка проблясваше меко на гаснещата светлина.

Срещу ми се бяха разположили адвокатът, почитаемият мистър Блайдън, и партньорът му. Двамата седяха като истукани на ръба на столовете си и се стараеха да се изразяват ясно. Имаха вид на джуджета от книжка с детски приказки.

— Надявам се, че се изразих пределно ясно, мис Стантън — обади се мистър Блайдън и присви устни. — Нда, съвсем ясно.

Наистина се бе изразил пределно ясно, но не исках да покажа, че съм го разбрала. Воднистосините очи и на двамата вече ме бяха преценили — млада, незаможна, прекалено образована, сираче. В погледите, които си размениха, се четеше пълно единодушие относно моята личност. За тях представлявах същество от женски пол, което отгоре на всичко не е и съвсем грозно. Следователно от мен не можеше да се очаква разумно поведение. Разбирах добре, че спокойствието, с което ги изслушах, им действа на нервите. Една истинска дама вероятно щеше да се строполи в несвяст. Тя неминуемо щеше да страда от болезнения спомен за погребението, свършило едва преди някакви си час и половина. Само че в много отношения аз не отговарях на представата за истинска дама, наложила се през 1874 година в Ню Йорк. Скръбта ми не засягаше никого и когато под проливния дъжд на гробището Тринити мистър Блайдън ме заговори, настоявайки да обсъдим някакъв делови въпрос, аз пресякох думите му с рязко, мълчаливо кимване. Той, естествено, не можеше да знае, че зад застиналата маска на лицето ми, освен тъга се таи и гняв.

Защото не можех да простя на двамата, че се намесват в личния ми живот тъкмо в мига, в който за последен път оставам насаме с чичо Джъстис. Не, не с чичо си — оказа се, че не ми е бил никакъв чичо. Тъкмо това бе и един от фактите, които мистър Блайдън оповести „пределно ясно“.

Е, добре, вече бях наясно по въпроса. Макар че до този момент истината не ми бе известна — просто не знаех, че през всичките тези години съм била лъгана, че чичо Джъстис никога не е бил чичо на покойния ми баща и че почти през цялото време майка ми и аз сме били издържани от човек, който не ни е дори и роднина. Баща ми е загинал при нещастен случай още преди да се родя и ни е оставил без всякакви средства за препитание. Бях четиригодишна, когато чичо Джъстис ни откри насред изискано прикритата нищета, в която живеехме и ни прибра при себе си. Обикнах го още в първия миг. Майка ми беше горда жена и не приемаше милостиня, в този случай обаче нещата стояха другояче, тъй като Джъстис Робинсън се падаше родственик на баща ми. Само че това не отговаряше на истината, както научих току-що. Мистър Блайдън очевидно си мислеше, че този факт ми е известен. Той изобщо не подозираше, че щях буквално да припадна от понесения шок. За щастие притежавах несъкрушима гордост, която ме крепеше по-силно, отколкото стегнатият корсаж на траурната ми рокля от рипсена коприна. Притежавах, разбира се, и пръстена на Медичите.

От вниманието ми не убягна алчният поглед, с който мистър Блайдън наблюдаваше пръстена. Надеждите му обаче бяха напразни. Защото чичо Джъстис ми го подари по случай двадесет и първия ми рожден ден, оповестявайки „пределно ясно“, че той е мой и само мой. Помежду ни съществуваше негласното споразумение, че след неговата смърт аз ще поема колекцията от старинни предмети и ще я управлявам чрез обмислени продажби и разумни покупки. За съжаление чичо Джъстис очевидно бе пропуснал да уведоми адвокатите си по този въпрос, поради което почитаемият мистър Блайдън обяви, че къщата на Минета Стрийт вече не е мой дом, че той в качеството си на управител на наследството поема в свои ръце имуществото на покойния и че „мда, разбира се“ всички старинни и редки премети, преградата от черупка на костенурка, гоблените и късовете китайски кехлибар вече се полагат по право на законните наследници, където и да се намират те.

Пред мен чичо Джъстис не бе споменавал нито дума за други наследници, а не знаех и почти нищо за неговото семейство. Внезапно през ума ми мина, че познанията ми за моето собствено семейство също са повече от оскъдни. Просто дотогава този проблем бе някак далеч от мен. Ние тримата — майка ми, чичо Джъстис и аз — представлявахме единна, самостоятелна и затворена група.

Ако животът ми бе протекъл в несигурност и оскъдица, мисълта за семейството ми вероятно щеше да занимава ума ми. Обаче аз така и не почувствах необходимост да науча нещо повече по този въпрос. Спомнях си мама като спокойна, интелигентна и очарователна дама. Знаех само, че е била сираче и съвсем млада е останала вдовица. Още от малка осъзнах, че разговорите за баща ми й причиняват болка и затова престанах да питам за него. А освен това и чичо Джъстис бе от хората, които са в състояние да заместят цяло едно семейство. В детството си го възприемах като герой от приказка, като закръгленичък домашен дух закрилник с вид на херувимче, колекциониращ най-необикновените, най-скъпоценни и редки предмети на света. Едва много години по-късно разбрах, че го смятат за специалист по гоблените и накитите от епохата на Ренесанса. С него се съветваха дори и най-големите светила в тази област. Но Джъстис Робинсън беше сдържан и затворен човек и общественото признание не го вълнуваше особено. Известен бе само сред подбран кръг колекционери, хора, чиито познания се приближаваха до неговите.

Не знаех почти нищо за професионалните му занимания. Свързвах образа на чичо Джъстис с две очи, примигващи иззад очила без рамки, с приятните часове пред камината, когато ни четеше от любимите си книги, подвързани в кожа и с Леонардо, огромния жълт ангорски котарак, мъркащ доволно върху скута ми. В ушите ми все още звучи милият стар глас на чичо, разказващ чудати, очарователни истории. Пред погледа ми отново преминават дебелите му пръсти, които направляваха несръчните ми детски ръчички по старинните дантели и гоблени. Чудни, прекрасни, незабравими мигове!

Бях седемнадесетгодишна, когато мама почина. Напуснах пансиона на мис Милбрук и поех домакинството на чичо. Постепенно детинският ми интерес към колекцията на чичо прерасна в истинско възхищение и аз започнах бавно — бавно да трупам знания. Чичо обичаше да казва, че това е най-добрият начин да стана експерт като него. За мое щастие той изпитваше неподправено уважение към легендарните женски образи от епохата на Ренесанса като Лукреция Борджия, Елисавета Гонзага или Изабела Д’Есте и отрицателното мнение спрямо женските качества, наложило се по това време в Ню Йорк, не повлия на неговите разбирания. А сега чичо бе мъртъв. Мама също. Оставах сам — самичка на този свят.

— Във връзка ли сте със семейството на баща си? Какво знаете за него? Нда. Чувам, че майка ви е водела домакинството на мистър Робинсън, нали? Тъй, тъй. — Педантично, като някакви стари моми клюкарки двамата надушиха в този факт нещо скандално. Обзе ме ярост. Само не позволявай да забележат, че си ядосана, обади се някакъв вътрешен глас. Издаваше ме единствено гневният блясък в очите. Инстинктивно се изправих още повече на стола си.

Точно в този миг, сякаш по поръчка, в стаята се вмъкна Леонардо, който начаса показа кому принадлежи неговата преданост. Той се отправи царствено към китайското килимче пред камината, вторачи поглед в двамата адвокати, отвърна се от тях с презрение, скочи меко в скута ми, настани се удобно сред гънките на полата и застрашително засъска по посока на неканените посетители. Спаруженото старо лице на мистър Блайдън се поотпусна и придоби почти човешко изражение.

— Красиво животно, нда. Трябва да помислим какво ще го правим.

— Той ще дойде с мен, разбира се — обадих се с хладен глас.

— Разбира се. Искам да кажа, ако сте в състояние да го… — На това място мистър Блайдън се запъна, очевадно не знаейки как да продължи. Безпомощността му ме изпълни със злорадство. Опитах се да отгатна премълчаното от него. Всъщност знаех ли къде да отида? Къде можех да ида изобщо? И щяха ли там да приемат моя Леонардо?

В този живот не съществуваха много възможности за млада и незаможна жена, която се чувства достатъчно изискана и независима, за да се глави за прислужница.

Иззад избелелите брокатени завеси полъхна студен въздух и ръката ми, която тъкмо галеше Леонардо, се сви инстинктивно. Той изфуча срещу ми и перна с лапа рубинения пръстен.

— Разбира се, ако се наложи, вие винаги можете да продадете този пръстен — обади се мистър Блайдън. — Ако не се заблуждавам, това е камък, ненадминат по обработката си.

— Прав сте. Точно така е — отвърнах аз и отметнах глава назад. — А ако случайно все още се заблуждавате, то нека ви кажа, че пръстенът ми принадлежи. Както ще се убедите сам, застраховката е сключена на мое име.

Всъщност тази забележка бе под моето достойнство, но така или иначе се почувствах по-добре, след като си казах, каквото ми бе на душата. Този човек говореше така лековато за покупко-продажби сякаш стойността на подобни предмети се измерва единствено с пари. От чичо Джъстис знаех обаче, че нещата не бива да се оценяват по този начин.

Помня как преди много години го попитах за любимата си играчка: „Знам, че музикалната кутия е твоя, но все пак… ще я продадеш ли?“. В ушите ми още звучи топлия му глас: „Не, детето ми. Порадвах й се известно време, но сега е дошъл моментът да я предам на човек, който ще я оцени не по-зле от мен.“

Казах цялата истина на мистър Блайдън и все пак не съвсем. Както Леонардо, така и рубинът, сияещ меко на ръката ми, притежаваше свой собствен живот. Аз бях единствено неговата пазителка. Исках да си остана такава, дори и да умирах от глад.

Мистър Блайдън хвърли поглед към мълчаливия си партньор и се прокашля.

— Мис Стантън, простете, но съм длъжен да ви задам този въпрос. Притежавате ли лични средства?

Погледнах го изненадана.

— Не, разбира се, че не. Както казах, отношенията ни бяха по-скоро семейни, отколкото делови. В началото на всеки месец чичо, т.е. мистър Робинсън, ми връчваше парите за домакинството, както и джобни пари.

— Да, а сега сме почти в края на месеца. В резултат на променената ситуация ще се наложи да се позанимаете с някои финансови въпроси. — Той направи знак на колегата си и последният извади чекова книжка. — Струва ни се, че е уместно да отделим една сума за вас от наследството, за да управлявате колекцията, преди да заминете. Това означава, че трябва да каталогизирате всички предмети и да отделите, така да се каже, плявата от зърното.

Устните му се разтегнаха в някакво подобие на усмивка, с което явно загатваше, че се е пошегувал. Само че шегата му не ми се понрави. „Сред тези вещи няма плява“, понечих да кажа, след което ми се прииска да продължа: „И задръжте парите за себе си. Тук става въпрос за нещо, което правя от любов, нещо, което не може да се купи с пари.“ Внезапно обаче в мен някакъв глас зашепна, че гордостта е лукс, който вече не мога да си позволя. Чувах този глас за пръв път през живота си и се почувствах се засрамена.

— Разбира се, не е нужно да бързате. Според мен един месец е напълно достатъчен, за да се уреди всичко.

— Много любезно от ваша страна, но възнамерявам да си замина още тази седмица. — Краткото, бързо сбогуване със сигурност щеше да бъде по-малко болезнено. Не, не беше точно така. Ако трябва да бъда съвсем честна, през устата ми говореше не разумът, а моята неукротима гордост. Длъжна съм да кажа обаче, че и до ден-днешен не съжалявам за тези си думи.

Навън вече бе паднал мрак и френският часовник върху камината удари пет и половина. Мистър Блайдън приличаше на човек, който не би отказал чаша чай. Аз също исках да пия чай, но не и с тези двамата. Затова вдигнах глава и ги загледах изчаквателно. Погледът ми мина над раменете им и се спря на изображението ми в огледалото с пиластри. Видях в рамката на флорентинския стол млада жена, която приличаше на ренесансов портрет. Впечатлението се подсилваше от късата жилетка с пешове, скроена като жакет на испански гранд. В тази си дреха изглеждаше може би твърде слаба, но затова пък високомерна. Под тежестта на кестенявата коса, навита на плитки, и на фона на черната рокля лицето изглеждаше съвсем бледно. Двамата посетители просто не знаеха какво да мислят за мен и злорадството, което изпитах от този факт, ми помогна да издържа успешно краткото, изпълнено с достойнство сбогуване. В момента обаче, в който затворих вратата след тях, ме обзе внезапна слабост. Облегнах се на стената и поех дълбоко дъх.

Леонардо се отърка в краката ми, след което господарски се настани на шлейфа. По този начин той ми показа, че ме е подкрепил в труден момент и следователно заслужава да му се обърне по-голямо внимание. Отидох с него в кухнята, сложих чайника на огъня, разтроших парче хляб, залях го с мляко и разделих яденето на две. Това се бе превърнало в някакъв ритуал, изпълняван в продължение на стотици вечери, но този път двамата с Леонардо бяхме сами. Той скочи на скута ми и аз го притиснах към себе си по-силно, отколкото позволяваше неговото достойнство.

Първоначално възнамерявах още същата вечер да започна изготвянето на списъка, но се почувствах изтощена и двамата с Леонардо отидохме да спим по-рано. Както винаги, той скочи на леглото на чичо Джъстис. За мен е загадка как изобщо успя да заспи.

В следващите дни установих на собствен гръб какво означава изразът „Времето е пари“. На заранта след погребението взех категорично решение — трябваше, налагаше се да намеря работа и колкото е възможно по-бързо да започна нов живот. Бях поела задължението да съставя каталог на колекцията, за да осигуря финансово поне началото на този нов живот. По тази причина не биваше да си губя времето с дреболии. Бях длъжна да намеря подходяща работа преди средствата ми да се изчерпят.

Изявлението ми, че ще отпътувам до една седмица, се оказа крайно необмислено, но все пак не съжалявах, че съм изрекла тези думи. Работата прогонва лошите мисли и затова се заех с описа на всички тези прекрасни предмети от кристал и нефрит, сребърните табакери и произведенията от емайл — вероятно ги държах за последен път в ръцете си. Леонардо ми правеше компания, но невинаги ми помагаше — според твърдото му убеждение моя първа и най-главна задача бе да го забавлявам. Често до слуха ми долиташе неговото повелително мяукане, и то точно когато правех изчисления или пък полирах някоя месингова повърхност. Следваше скок и той се приземяваше меко в скута ми, настоявайки категорично за внимание. Благодарение на доброто си възпитание не чупеше нищо, но в замяна на това постоянно си играеше с по-малките предмети.

— Лео! Веднага престани! — Едва успях да спася от лапите му някаква емайлирана табакера и се взрях в негодуващите му кехлибарени очи. Обзе ме състрадание. — Бедничкият ми, та ти изобщо не разбираш какво става тук! — Опитах се да го почеша зад ушите, но той изфуча насреща ми, отправи се към шкафа и се заразхожда пред него, мяукайки жалостиво. В този миг внезапно си спомних за нещо, сърцето ми се сви и изпуснах перото на пода.

Всяка божа вечер чичо Джъстис се наместваше на креслото си в стил Морис, облягаше се удобно и задаваше обичайния си въпрос: „Е, господинчо, какво ще правим тази вечер?“ Леонардо започваше да патрулира напред — назад пред шкафа, чичо се разсмиваше, отваряше вратите, Леонардо скачаше горе и бързо — бързо си намираше играчка. В шкафа — великолепно произведение с инкрустации от метал и дърво — всеки от нас си имаше собствено чекмедже, в което съхраняваше своите малки съкровища. Осъзнах, че тъкмо шкафът ще ми липсва най-много.

Налагаше се да го изпразня, тъй като изобщо не исках мистър Блайдън да докопа ценностите ми, събирани още от ученическите години. Отворих вратите, накарах Леонардо да се махне оттам и се заех с разчистването на чекмеджето си. Ето, къдрица от косата на мама — винаги съм искала да я сложа в медальон. Мидени черупки, събирани преди много години на морския бряг. Куп писма от чичо и мама, докато бях в девическия пансион на мис Милбрук. По-малка купчина пликове, адресирани до мен с детски, ъгловат почерк. От тях все още се носеше слаб аромат на канела. Връхлетяха ме спомени и неусетно се усмихнах.

Дамарис… как ли беше фамилното й име? Звучеше някак чуждо. Сетих се — Дамарис Калхън. Пристигна в пансиона на единадесетгодишна възраст, а аз бях навършила вече седемнадесет. Тя буквално се вкопчи в мен, както се случва често с малките, изоставени създания, когато някой се отнася добре с тях. Аз самата заемах особено място сред съученичките си, но пък Дамарис представляваше истинско изключение. В стремежа си да приличат на своите родители момичетата се държаха извънредно предвзето. В техните очи Дамарис бе двойно виновна: първо, защото бе ирландка, и второ, защото семейството й бе забогатяло наскоро. Аз, например, си бях извоювала положението в затворената общност на пансиона чрез погледите, с които поставях останалите на местата им — същите тези погледи, които оказаха съответното въздействие и върху мистър Блайдън. Дамарис обаче се държеше като подплашено мишле и следователно нямаше никакви изгледи за успех.

Забелязах я за пръв път, когато плачеше, свряна в един ъгъл — някоя си я бе нарекла „парцалива ирландка“. Детето хълцаше тъй жално и в плача му бе вложена толкова много страст, че после наистина се разболя, и то доста сериозно. От гърлото й излизаха обезпокоителни хъркащи звуци и явно не й достигаше въздух. Въпреки всичко обаче не ми разреши да повикам никого на помощ. После, когато всичко премина, тя ми поблагодари и ме помоли да не казвам никому, че е плакала. Пристъпите й събудиха моето състрадание, а достойнството и непреклонната й гордост ме спечелиха окончателно и само за една зима тя стана за мен нещо повече от сестра.

В началото на пролетта Дамарис отпътува уж за малко у дома, но след това вече не се появи в пансиона. Не след дълго научихме, че майка й е починала. Започна да ми пише писма, като от първите лъхаше направо истерия, нетърпима болка и страх. Аз естествено отговарях веднага и за известно време си кореспондирахме съвсем редовно. Следващите й писма бяха вече по-различни, в тях се долавяше някаква предпазливост и отчужденост. Разбрах, че вече не бе онова слабо, ранимо дете, което познавах и обичах. С течение на времето писмата се разредиха, а през пролетта и майка ми заболя от тиф. Отпътувах за дома и трябваше да се грижа за нея до смъртта й. Не се завърнах в интерната. Все още помня бегло съдържанието на едно писмо от Дамарис, в което ми пишеше, че отива да живее в чужбина, в бъркотията около смъртта на мама обаче то се загуби някъде. Не чух повече нищо за нея.

Оттогава бяха изминали пет години и Дамарис сигурно бе вече млада дама. Обаче състоянието, в което се намирах, не ми позволяваше да се отдавам на празни спомени. Затова грабнах решително писмата и ги хвърлих в огъня.

Шумолящата хартия привлече вниманието на Леонардо и той със скок се озова до мен. Вдигнах го на ръце.

— Не, миличък! Ти гледай своите си работи и ме остави аз да си гледам моите! — Понечих да го отнеса обратно при играчките му, но в този миг внезапно замръзнах на място и притиснах силно котарака към себе си. Като студена вълна ме обля прозрението, че чичо наистина е мъртъв и никога вече не ще го видя.

Леонардо бе осъзнал този факт. Той престана да се занимава с обичайните си играчки и навлезе в забранена територия — в личните чекмеджета на чичо. На килима лежаха разхвърляни неговата лула, кутийката за енфие, чието съдържание се бе разсипало, кесийката за тютюн, подарък от мама за Коледа, както и старомодните пачи пера, които той ползваше постоянно. Леонардо успя да катурне също и мастилницата и на китайския килим се образува звездообразно петно. Остатъкът от мастилото бавно капеше от масата върху малка тетрадка, разтворена на пода. Беше един от дневниците на чичо. Ден след ден, година след година, в добри и в лоши дни той си записваше нещо в тези тетрадки — точно както някога Самюъл Пепис, но, разбира се, не в неговия язвителен стил. Като съзнателна управителка на наследството аз се наведох, за да чистя мастиленото петно от килима. Вместо това обаче взех изцапания дневник и впих поглед в изписаните страници, изпомачкани от Леонардо.

Внимателно попих мастилените петна и поизгладих с длан хартията. 17 април 1873 г. — моят двадесет и първи рожден ден. Без да съобразя, че постъпката ми не е съвсем порядъчна, се зачетох в тъй познатия разкрачен почерк под датата.

Рожденият ден на Лавиния. Поръчах да й направят пръстен от рубина на Мериш. Изглежда, че наистина й доставих радост. — До този момент не знаех, че камъкът е принадлежал на майка ми; стори ми се странно, че и чичо не ми е казал нищо. Можех да се закълна, че както самият камък, така и златната змия, увиваща се около него като обков, са много старинни. Присвих вежди и продължих да чета, макар и да нямах това право. — Реших да пиша до Бостън. Лавиния вече е пълнолетна и има право да научи истината. Мериън не искаше да й се възстанови имуществото и ние се съобразихме с нейното желание. Дошло е обаче време Лавиния сама да вземе решение по въпроса.

Следователно майка ми е знаела. Това бе първата болезнена мисъл, която проникна в съзнанието ми. Мама, тази безупречна, почтена жена, е знаела през всичките тези години, че Джъстис Робинсън не е мой чичо и по този начин е била съпричастна на една лъжа, която в крайна сметка ме накара да страдам. Мама, чичо — пътеводните звезди в живота ми — бяха измамили моето доверие и поставиха под въпрос всички житейски стойности, в които вярвах.

Защо ме бяха излъгали? Нима са си въобразявали, че правят това от любов към мен? Но обичта не може в никакъв случай да оправдае измамата, нали? Щом като заблуждаваме тези, които обичаме, значи не ги уважаваме достатъчно. Защото ако ги уважавахме, щяхме да знаем, че те са в състояние да понесат бремето на истината. Вероятно и Джъстис Робинсън е почувствал същото, тъй като е продължил да пише с треперещи пръсти: Когато се сетя, че от толкова време разиграваме този театър с Лавиния, не мога да се освободя от известни угризения на съвестта.

За какъв театър става въпрос, надигна се в мен негодувание. Театър ли е това да се представя за мой чичо? Или да ми внушава надеждата, че един ден ще наследя колекцията? Та нали именно той ме учеше да обичам този живот, да гледам на тези предмети като на живи същества, като моя собственост, като част от самата мен? Докато най-сетне свикна с мисълта, че живот на по-ниско равнище би ми бил непоносим. Театър ли е това да ме възпита като ренесансова дама, а след това да изостави несамостоятелното същество, каквото бях, съвсем неподготвено за съвременния живот? Без всякакво предупреждение той ми нанесе удар в гърба и предизвика в мен гняв и дори омраза.

Забравих всичко — и мастилото, и Леонардо, и времето. В мен се надигна непозната до този момент възбуда и аз изсипах всички чекмеджета на пода. Започнах неистово да прелиствам писма, записки, различни сметки и всички онези дебели дневници. Не знаех точно какво търся… може би някое сведение за Бостън, за майка ми, рубина, за нашето псевдосемейство, изобщо нещо, което да обясни целия този театър, този безсърдечен маскарад — убиец на надежди и илюзии.

Когато се изправих отново, вече бе нощ. Гърбът ми бе вдървен, очите ме боляха, а в сърцето си изпитвах студ. Примиреният Леонардо вече спеше. Всъщност и аз трябваше да постъпя като него. Защото не открих това, което търсех — цялата истина за себе си или поне своята самоличност.

Все пак се натъкнах на някои следи. Джъстис Робинсън — вече не можех да го наричам „чичо“ — знаеше нещо за баща ми. Той е потърсил целенасочено майка ми и без да издава това, което знае, се е представил за родственик на мъртвия й съпруг. В един момент обаче мама явно беше научила истината, каквато и да е била тя, но после, кой знае защо, не бе предприела нищо. Тя просто продължила да води домакинството, ние останахме заедно, а мъжът, който не бе мой чичо, все така играел ролята на добричкия роднина. Не знаех какво е искал да скрие, но бях решена на всичко, за да открия истината.

Съществуваха само две неща, които можеха да ме упътят. Едното от тях бе Бостън. Джъстис Робинсън бе родом от този град и очевидно осемнадесет месеца преди смъртта си бе разменил писма с някого. Второто бе рубинът на мама, който искреше на пръста ми — тайнственият камък, дълбоко проникнал в безброй човешки слабости и низки дела.

Бях сигурна обаче, че ще настъпи денят, в който по някакъв начин ще разгадая цялата истина за себе си.

Отправих се с несигурни крачки към леглото. Не очаквах да заспя, но бях толкова изтощена, че незабавно потънах в дълбок сън. Разбуди ме студената светлина, струяща от прозореца, както и жалните протести на гладния Леонардо.

Интернатът и възпитанието на мама ме бяха приучили на дисциплина. Реших да сплета косите си, да облека чисто бельо и да се облека по-прилично. Понечих да си сложа и траурните дрехи, но внезапно се спрях. Не, не биваше да ги нося повече. Облякох една от ежедневните си рокли от кафяв муселин на цветчета, увих около врата си дантелено шалче и слязох долу.

Пощата бе пристигнала и лежеше разхвърляна до входната врата под месинговия процеп на пощенската кутия. Едно специализирано антикварно списание и няколко съболезнователни писма, с които щях да се занимая по-късно. Най-накрая съзрях и плик с цвят на лавандула, адресиран до мис Лавиния Стантън. Почеркът, явно женски, не ми бе известен, но въпреки това ми се стори странно познат. В този миг почувствах слаб аромат на канела. Грабнах писмото и разкъсах плика.

Скъпа моя Вини…

Боже, откога никой не бе ме наричал така! Погледът ми прелетя по редовете.

Баща ми съобщи за смъртта на твоя чичо. Както знаеш, татко също е колекционер и е научил за скръбното събитие. Не познавах покойния, но ти винаги си говорила за него с обич и нежност. Сигурно в момента се чувстваш направо съкрушена.

Ах, Дамарис, помислих, има толкова неща, които не знаеш!

… след няколкогодишно пребиваване в чужбина сега отново съм си в къщи. Ние се нанесохме в стария ни дом на Марлбру Стрийт и се надяваме да останем там за постоянно. „Ние“, това сме татко, леля ми Марина, която се грижи за мен като истинска майка, и аз. За пръв път след смъртта на мама тримата сме отново заедно. Не бях никак добре по онова време — сигурно все още си спомняш колко зле се чувствах понякога в интерната — и затова надделя мнението, че животът в чужбина ще ми се отрази добре.

Скъпа моя Вини, толкова отдавна не сме се чували. Не зная какви са твоите планове, но ми позволи все пак в името на приятелството ни да споделя твоята скръб. Копнея да те видя отново и ми се иска да ни посетиш за по-дълго време. Знаеш, че когато си при мен, аз винаги се съживявам. Татко вероятно ще се съгласи да предостави къщата ни за галаприем, посветен на благотворителни цели. Възможно е да покаже и колекцията си от епохата на Ренесанса. В тази връзка твоите познания ще бъдат неоценима помощ за нас. Леля Марина пък притежава купища старинни дантели и иска да ги реставрира. Разказах й за уменията ти в тази област. Моля те, пиши ми или телеграфирай, че ще дойдеш скоро, и то за дълго. Татко те очаква с нетърпение, а аз още отсега се радвам, че ще мога да ти върна поне част от всичко онова, което си направила за мен.

Твоя обичаща те „по-малка сестра“

Дамарис

В очите ми избиха сълзи на гняв и аз смачках страниците на писмото в ръцете си. О, Дамарис, помислих, станала си вече млада дама и си усвоила умението да се изразяваш изискано, но както винаги намеренията ти са прозрачни. Знам какво представлява това писмо — то е всъщност грижливо замаскирано предложение за работа към изпадналата в нужда приятелка, на която не можеш да предложиш милостиня, без да я обидиш. Лумналата в мен гордост ме подтикваше да разкъсам писмото и да го запокитя в огъня, но се овладях.

Спряха ме две неща. Първото бяха думите, дописани непосредствено след подписа: Не съм никак добре. Понякога дори се боя, че… И нищо повече. Дамарис бе гордо момиче, трябва да й е струвало много, за да направи такова признание.

Адресът, Марлбру Стрийт, бе второто обстоятелство, което сподави импулса ми. Дамарис живееше в Бостън, града, който заемаше ключова роля в записките на Джъстис Робинсън.

Аз исках, не, аз трябваше да издиря своята истинска самоличност. И то в Бостън.