Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (19)

Глава деветнадесет

Бостън е град, в който слуховете се разнасят със скоростта на вятъра. Затова още същата вечер във вестника се появиха всевъзможни предположения и намеци около случая. Очевидно честите посещения на Уорън в дома не бяха останали незабелязани, същото се отнасяше и до вниманието, с което той заобиколи Дамарис на бала и Бъдни вечер. Всички тези факти бяха разнищени надълго и нашироко на няколко вестникарски колони. Благодарих на Бога, че този брой няма да попадне в ръцете на Дамарис, защото по същото време тя лежеше в претоплената си стая, измъчвана от кошмари.

Сутрешните вестници пък бяха изпъстрени със сензационни догадки относно тайнствената жена, посетила Уорън в жилището му. Добре, че докато четях вестника на закуска, около мен нямаше никого; сигурно лицето ми бе прежълтяло от страх. Всички онези клюкари от вестниците, не знаейки в какво състояние се намира Дамарис, смятаха нея за леконравната гостенка. Ръцете ми се разтрепериха и ги скрих под покривката на масата, за да не ги забележи прелюбопитната Сара. В този момент просто не знаех как да се държа.

Следобед Хопкинс оповести, че „онзи момък от полицията“ отново е дошъл и иска да се срещне с всички ни. Очевидно той бе разпитал вече персонала — Сара изглеждаше свръхвъзбудена, а Меги надяна мрачна маска на лицето си. Инспекторът ни прие седнал в библиотеката, факт, който изпълни Рос с неприязън. Той самият пък заобиколи писалището и се настани безмълвно във величественото си кресло.

— Е, инспекторе? Нали казахте, че няма повече да измъчвате дамите?

— Съжалявам, но от вчера нещата се промениха. — Мъжът отсреща бе самото олицетворение на спокойствието.

— В какъв смисъл са се променили?

— Първо, вие казахте, че Слоун е работил за вас, но не обяснихте защо сте го задържали при себе си, след като сте установили, че ви краде най-редовно. — Инспекторът извади лявата си ръка от джоба и постави някакъв предмет върху бюрото. Малка сребърна табакера. Рос повдигна вежди.

— Защо мислите, че съм знаел за кражбите?

— Защото от известно време сте наели детектив да го следи.

При тези думи от устните на Марина се изтръгна слаб писък.

— Казахте „първо“, кое е второто? — продължи спокойно Рос.

— Второ, пропуснали сте да ни уведомите, че двамата със Слоун сте се договорили да завещаете значителна част от колекцията си на музея в Ню Йорк.

Вероятно полицаят е очаквал някаква нервна реакция от страна на Рос, но такава не последва. Последният го изгледа втренчено и каза с подчертано студен глас:

— Не знам откъде сте почерпили тази информация, но в нея няма нито една вярна дума. Може и така да му се е искало на Слоун или пък е било детинска хвалба, обаче всичко е изсмукано от пръстите.

— Опасявам се, че можем да докажем противното. Разполагаме с документи, подписани от Слоун в качеството му на свидетел, документи, които носят вашия подпис.

— В такъв случай очевидно става дума за фалшификация. — Той се владееше съвършено, само на слепоочието му затрепка някакъв мускул. — Признавам, че знаех за кражбите. Според вас сигурно е трябвало веднага да уведомя полицията, за мен обаче по-важно е да си получа обратно оригиналите, отколкото да се съобразявам с вашите представи за законност. Реших, че ще осъществя целта си най-лесно, ако извършителят остане да работи тук. — При тези думи Рос посочи с ръка към мен. — Мис Стантън, която е признат експерт, може да удостовери, че още преди месеци съставих точен списък на фалшификатите. Оттогава си отбелязвам съвсем точно всяка следваща кражба.

— И не сте имали друга причина да задържите този момък при себе си, така ли? — Какво ли загатваше? Може би изнудване? Спомних си за тайния разговор в зимната градина.

Рос замълча за момент.

— Този човек бе протеже на покойната ми съпруга — отвърна той накрая. — Исках да бъда стопроцентово сигурен, преди да повдигна обвинение. Заради нейната памет. Освен това държах да запазя случая в тайна.

Погледнах към Марина — изглеждаше потресена от разкритията.

— Не ви ли разтревожи фактът, че се отнася прекомерно любезно към дъщеря ви?

— С времето дъщеря ми ще трябва да свиква с най-различни зестрогонци, които ще я ухажват единствено заради богатството й. — Колко сухо прозвучаха думите му, помислих си аз. — Според мен в конкретния случай бе напълно безсмислено да я лишавам от илюзиите й. В последно време тя боледува често и затова смятаме скоро да се завърнем в Италия, където ще се почувства значително по-добре.

— Е, да, но преди няколко дни едва ли е била толкова зле, след като е посетила Слоун. Независимо от снежната буря.

— Не е била Дамарис — чух собствения си глас. Предварително не бях решила да призная истината, но въпреки това бях убедена, че действам правилно. Не желаех повече да залъгвам нито себе си, нито останалите. Изправих се от мястото си и погледнах инспектора право в очите. — Както вероятно сте научили, в същия онзи следобед получих писмо от мистър Слоун, в което ме молеше да го посетя. Той е мой колега и в течение на съвместната ни работа се сприятелихме.

— Значи сте се сприятелили дотолкова, че да го посетите в стаята му без придружител, така ли?

Едва — едва успях да сподавя треперенето, обхванало цялото ми тяло.

— Аз съм делова жена, инспекторе. Има неща, които може и да не подобават на девойките като мис Калхън, но за една работеща, независима жена са напълно позволени.

— С други думи разговорът ви със Слоун е бил по работа?

— О, не съм казала такова нещо. Той се тревожеше за Дамарис. Беше болна и не го допускаха до нея. Бе извънредно притеснен.

— От какво е бил притеснен? Тревожел се е за здравето й или пък от възможността да се разкрият кражбите му?

— Накъде биете, инспекторе? — прекъсна го Рос остро.

Полицаят го изгледа безизразно.

— Искам просто да кажа, че опитите му да спечели дъщеря ви са го предпазвали от изобличаване: поне за известно време. Защото много добре е знаел, че не искате да отнемете илюзиите й. Тя обаче се разболява и вече… хм… не разбира какво точно става около нея. — След опита си тактично да очертае душевното състояние на Дамарис, той продължи: — При това положение Слоун започва да се страхува, че ще изнесете истината на бял свят. Особено ако и договорите с музея в Ню Йорк наистина са били фалшифицирани, както казахте. И бидейки… хм, доста чувствителен човек, той може би е предпочел да си отнеме живота, отколкото да понесе последствията от своите действия. — В думите на инспектора прозираше неособено високото му мнение за хората, които си вадят хляба с изкуство.

— Още въпроси имате ли? — осведоми се Рос с леден глас.

— Само ще ви помоля утре да дойдете в полицията, за да подпишете декларацията и да опознаете предметите, които сме открили. Междувременно ще дадем на експерт документите с подписите, които според вашето изявление са фалшифицирани. Други проблеми не виждам. О, сещам се за още нещо… — той отново заби поглед в бележника си. — Пожелали сте да се погрижите за погребението, ако не се обадят роднини. Нямаме възражения. — После се поклони към мен. — А на вас, мис, благодаря за откровеното признание. Сигурно не ви е било никак лесно да го направите.

Кимнах разсеяно. Изпитвах чувството, че излизам опетнена от цялата тази история.

Разпитът приключи с редица рутинни въпроси. Обсъди се и въпросът за пренасянето на трупа. Калхън щеше да поеме разноските по погребението, случаят щеше да мине в архива и никой нямаше да тъгува за Уорън, освен мен, неговата полуприятелка, и Дамарис, която му бе повече от приятелка. И все пак нещо не бе съвсем наред. Притиснах чело с ръце и затворих очи.

Хопкинс изпрати инспектора навън и затвори вратата с израз на облекчение. Семейството незабавно възстанови стената около себе си — неразрушима и непревзимаема. Главата ме заболя нетърпимо.

— Трябва да се върна при Дамарис — каза тихо Марина и излезе забързана. Почаках известно време, докато тя се отдалечи на достатъчно разстояние и се изправих от мястото си.

— Лавиния. — Рос се изпречи на пътя ми. Проклех главоболието си, което ме забави. — Искам да ви благодаря… от името на Дамарис. Държането ви бе изключително.

— Казаното от мен едва ли ви е изненадало. Мисля, че вашият детектив отдавна ви е осведомил за посещението ми при Уорън.

— Така е, но нямаше да кажа нищо.

— Аха, вие сте значи кавалерът, загрижен за моята репутация! — Изсмях се по-пронизително, отколкото исках. Главата ми бучеше. — Както виждате, не последвах някогашния ви съвет.

— О, този факт не убягна от вниманието ми. В момента това може и да ви създава известни неудобства, но в перспектива ще се окаже благоприятно за всички ни. Всъщност какво ви каза той, Лавиния?

Тиктакането на часовника в библиотеката прониза слуха ми.

— Нещо за кражбите ли искаше да научи или говорихте за отровата? — продължи той неумолимо. — Спомена ли нещо за жена ми?

Пред очите ми отново изплува сцената със смъртта на Изабела, както ми я описа Уорън. Похлупих лице в ръцете си. За щастие, инспекторът не спомена нищо, което да събуди спомена за този трагичен инцидент. Който е казал, че истината винаги е за предпочитане пред лъжата, жестоко се заблуждава: и в двете са заложени капани. Нещо тук не бе наред, съществуваше още някаква страховита тайна, която вероятно скоро щеше да се разкрие. Аз обаче внезапно загубих всякакво желание да се занимавам с този въпрос. В ума ми проблесна нещо, което всъщност трябваше да сторя отдавна. Главоболието ми отлетя като с магическа пръчка.

— Искам да ви кажа — чух гласа си сякаш от голямо разстояние, — че смятам да отпътувам по най-бързия начин. Нямам повече работа на това място.

— Лавиния! — Рос тръгна към мен. Не успях да отстъпя навреме и той ме сграбчи за раменете. — Не говорете така. Преуморена сте. Къде смятате да отидете?

— Все още не знам. Пък и не е толкова важно. Ако наистина си заслужавам заплатата, която ми давате, лесно ще си намеря работа.

— Дамарис се нуждае от вас повече от когато и да било.

— Много добре знаете, че не ме допуска до себе си. Освен това вие и без това ще заминете за Италия.

— Надявах се, че ще дойдете с нас.

— Не. — Поклатих глава, но той продължи да ме държи здраво.

— Лавиния, бъдете разумна. Знам, че в момента сте объркана и че харесвахте Слоун. Опитайте се обаче да размислите трезво! Аз нося отговорността за…

— За кого? За Дамарис ли? — Не можех вече да се спра и сякаш по собствена воля ръката ми с пръстена на мама се насочи обвиняващо към него. — Или може би се опитвате да ме обезщетите за несправедливостта, извършена спрямо баща ми? Вие ли го убихте, когато сте откраднали огърлицата?

По-нататък всичко стана със светкавично бързина. Той ме пусна толкова внезапно, че за малко щях да се строполя на пода. Все пак успях да се задържа на крака и задъхана, побягнах по стълбите към стаята си. Занаизваждах като умопобъркана куфари и чанти, а след това смъкнах от закачалките и всичките си дрехи. Да се махам оттук, по-бързо да се махам. Още същия ден трябваше да отпътувам за Ню Йорк, та дори ако се наложеше да прекарам нощта на открито. И все някога и някъде сънищата и мечтите за низвергнатия ангел щяха да потънат в небитието.

— Лавиния. — В бързината бях забравила да спусна резето на вратата и той пристъпи прага, без да почука, знаейки отлично, че в противен случай нямаше да го пусна вътре. — Лавиния, погледни ме!

Гласът му звучеше съвсем спокойно, без привичната заплашителна окраска. Обърнах се. Той стоеше на вратата с огърлицата в ръце и я протегна към мен. Замръзнах на място, неспособна да откъсна поглед от тази красота.

— Искам да ви се извиня. И да ви обясня всичко, ако ми разрешите. Вземи я, Лавиния, тя ти принадлежи по право.

Продължих да стоя неподвижно и той хвърли колието с въздишка на леглото. Рубините заискриха в светлината на късното следобедно слънце. Примамен от сиянието им, Лео напусна своето ложе, за да си поиграе с тях. Рос.

Той го наблюдаваше развеселен.

— Той е буквално омагьосан. Точно както и аз тогава. Лавиния, мога ли да седна? Днешният ден бе доста напрегнат.

Кимнах с глава и той се строполи на стола до камината. Непохватно седнах срещу него на ръба на кушетката. Изглеждаше извънредно уморен.

— Ако ми разрешиш, ще ти разкажа една стара история. Искам най-сетне да оставя зад себе си тази глава от своя живот, защото така ще облекча душата си. Ти вече си се досетила за много неща; разбрах го още преди време по промененото ти държане. Знаех, че един ден ще се наложи да ти кажа всичко. Това, което не знаех обаче бе, че ще се влюбя в теб. — В очите му заиграха иронични пламъчета. — Любов. Изобщо не ми е и минавало през ум, че отново ще произнеса тази дума. Както каза дъщеря ми, за нас тази дума винаги е била прокълната.

— Кой е баща ми? — попитах нетърпеливо. Не ми отговори пряко.

— Разказах ти преди време, че като момче излязох в открито море — с амбицията на възрастен, но изпълнен с мечти за романтични приключения. — Той се изсмя горчиво. — Не бяха изминали и три дни, когато се приземих. На кораба цареше жестока дисциплина и на борда имаше само един човек, който изпитваше състрадание към наплашеното момче. Наричаше се Андрю Стантън, шотландец и отцепник от презвитерианската църква. Бе възможно най-нетипичният първи офицер, който човек може да си представи. Станахме приятели още преди второто пристанище, в което акостирахме.

— Вие сте го оставили да умре. — Думите сами се изтръгнаха от пресъхналото ми гърло.

Рос ме погледна бегло.

— Значи си чула и за пожара. Изобщо не се учудвам — в този град се носят най-невероятни слухове относно произхода на колекцията Калхън. Но ти не им вярваш, нали? Или им вярваш? — произнесе той бавно. — Лавиния, кълна се в… в огърлицата, която за теб означава нещо повече от честта на рода Калхън. Кълна се, че нито пряко, нито косвено не съм отговорен за смъртта на баща ти.

Замълчах. След малка пауза той продължи:

— Андрю спечели това колие на карти в Генуа. Той не бе наясно с неговата историческа стойност, но се досещаше, че е много ценно и сияеше от щастие. Скоро се бе оженил, но след тежка разпра с жена си тръгнал на път. Неговата Мериън не го пускала, тъй като се е страхувала за живота му. Той обаче държеше да направи още един курс с кораба, за да спечели достатъчно пари и да осигури семейството си. Затова ме и разбираше отлично. Той знаеше много добре какво значи да имаш семейство и да нямаш пари. Мечтаеше пред мен на глас как ще се завърне триумфално у дома и ще положи огърлицата в краката на жена си. По онова време украшението с рубина бе все още на колието. — При тези думи той посочи пръстена на ръката ми. — Андрю го сне и го изпрати у дома. Стори му се рисковано да праща цялата огърлица по пощата. А след това — намирахме се в другия край на света — избухна онзи пожар.

Той замълча за момент.

— Виждала ли си някога картини от Япония, Лавиния? Малки къщи със стени, по-тънки от хартия, наблъскани една до друга. И храмове с дебели, резбовани греди. Беше един от последните ни престои на сушата преди обратното плаване и ние двамата се отправихме да разгледаме града. Андрю не се интересуваше от обичайните моряшки забавления, по-голямо значение отдаваше на хората, непознатите градове и книгите. И така, този ден се разхождахме по малки, безлюдни улици и внезапно попаднахме сред оживена, празнична тълпа. Местните хора украсяваха светилищата си с цветя, хартиени знамена и със свещи — безчет свещи навсякъде около нас. Не знаехме нито дума японски, но Андрю умееше да печели приятели — бе извънредно общителен. Не си спомням точно как, но не след дълго се озовахме на някаква празнична трапеза. Празненството свърши късно и навън беше тъмно като в рог. Бяхме на голямо разстояние от пристанището и нямаше да го открием в мрака. Андрю предложи да изчакаме до разсъмване. Решихме да прекараме нощта в един будистки храм. Последното, за което си спомням, преди да заспя, бяха развените хартиени знамена, както и морето от запалени свещи.

Настъпи мълчание. Цялата сцена сякаш оживя пред очите и на двама ни.

— Досещаш се какво последва, нали? — продължи той след малко. — Пламъците, долепените една до друга къщи, огромно количество хартия… Събудихме се насред бушуващия огнен ад. Андрю ме сграбчи за ръката и се помъчи да ме изведе. Но след няколко крачки нещо изскърца зловещо и резбованата греда над нас се стовари с трясък върху гърба му. Той изкрещя да бягам и да се спасявам, но аз не можех да го оставя в това състояние. Задържах гредата. Напразно. Бе твърде тежка за мен. Заговорих отново, но той не издаде нито звук. В този миг забелязах до него огърлицата, озарена от пламъците. Не можех да я оставя просто така — щеше да се разтопи. Грабнах я бързо и се затичах към изхода. Успях да си проправя път през пламналите, пращящи греди и най-сетне се озовах извън храма. По улиците нямаше жива душа. Всички бяха избягали и нямаше кой да ми покаже пътя.

Лео бе престанал вече с игрите си и спеше върху леглото, ограден от огърлицата.

— И до днес продължавам да се питам — произнесе бавно Рос, — дали действията ми са били правилни. Накрая стигнах до извода, че в тази ситуация друга възможност просто не е съществувала. Ако бях останал, щяхме да загинем и двамата. Не бях в състояние да отместя гредата, а и нямаше кой да ми помогне. Питам се дали Андрю е бил още жив, когато избягах. Не знам. Във всеки случай бе изпаднал в спасително безсъзнание.

— А… колието? — попитах едва — едва.

— Точно така, колието. Когато стигнах до пристанището, корабът вече бе отплавал. Самият аз имах доста изгаряния и добри хора от града се погрижиха за мен. Междувременно капитанът научил за инцидента и решил, че и двамата сме загинали в огъня. Постъпих на служба на първия кораб, който акостира в пристанището, но пред себе си той имаше още доста път и се прибрахме у дома чак след година. Известно време криех огърлицата, тъй като бях млад и можеха лесно да ми я откраднат. Но след една година усилен труд и най-лекомисленият младеж става мъж. Когато се почувствах достатъчно силен и зрял, я заложих при един сараф. От него научих и истинската й стойност. В онези години всеки, който не бе подвластен на алкохола, можеше да натрупа цяло състояние по пристанищата. Не след дълго бях вече богат човек и отплавах за дома, за да положа огърлицата в краката на майка си.

Останалото ми беше известно.

— Лавиния! — Рос произнесе името ми, потънал в размисли, а в гласа му прозвуча нотка, която не бях чувала до този момент. — Знаеш ли, че това е древно латинско име? Направи ми впечатление още когато го чух за пръв път. В началото не го свързвах със семейството на Андрю — моята собствена болка и жаждата ми за отмъщение бяха все още твърде силни. Но след години се ожених и когато заведох жена си в Бостън, се сетих и за съпругата на любимия си приятел. Направих някои проучвания и наех детективи. Най-сетне я открих, но тя не искаше и да чуе за мен. Майка ти беше извънредно своенравна жена.

Кимнах утвърдително с глава — характеристиката бе точна.

— Все още не можеше да прости на Андрю, че се е отправил на онова пътуване. Бе твърдо убедена, че смъртта му се дължи единствено на неговия стремеж да забогатее на всяка цена. Не желаеше нито да носи рубина, нито пък да приеме огърлицата. Отхвърли дори и парите, спечелени от него на последното му плаване. Следователно трябваше да й помогна, без да разбере, че е помощ. Затова се обърнах към приятеля си Джъстис Робинсън. Той бе ерген и се нуждаеше от жена, която да му води домакинството. Освен това беше роден романтик и историята ми го заплени. Без много да му мисли, той ми предложи подкрепата си. Както аз, така и той не можеше да знае накъде ще избият нещата: Като мен се влюби в жената, на която искаше да помогне; вероятно този факт не ти е известен. Беше обаче възрастен човек и осъзна, че любовта му няма никакви изгледи за успех. Така че с благодарност прие ролята на чичо — осиновител.

— Мериън не бе глупава жена и след известно време стигна до истината. По това време обаче вие и двете вече сте били силно привързани към Джъстис Робинсън. Затова майка ти преглътнала гордостта си и продължила да води домакинството му. Тя ми постави и едно допълнително условие: Ти не биваше да научиш нищо. Опасяваше се, че ако узнаеш истината за боготворения от тебе „чичо Джъстис“, ще преживееш силно емоционално сътресение. Съобразихме се с желанието й дори и след нейната смърт. Когато обаче ти стана пълнолетна, Джъстис ми писа, че според него е крайно време да научиш цялата истина. Предпочиташе да не я узнаеш от него: Това било мое задължение и предоставял всичко в моите ръце. Изглежда се е страхувал много, че ще те изгуби като племенница. После той почина, а аз… аз реших, че ще мога ти обясня всичко по-лесно, ако дойдеш тук. Да, но задачата ми от ден на ден ставаше все по трудна и по-трудна. Той се изправи, отиде до леглото, взе огърлицата и я пусна в скута ми.

— Тя ти принадлежи. Повярвай ми, наистина се радвам, че най-сетне я върнах на законния й собственик. На мен тя донесе единствено страдания, а дъщеря ми не иска да я докосне.

Вдигнах глава и го изгледах твърдо.

— Аз съм като майка си. Не мога да я приема като компенсация за минала вина.

— А можеш ли да я приемеш при други условия? Все още не те моля да се омъжиш за мен. Случиха се твърде много неща. Не знам дори дали ми вярваш. Моля те само за едно: Дай време на мен и на себе си, за да започнем всичко отначало, без предварителни резерви. Ела с нас в Италия; ако не заради мен, то поне заради Дамарис.

Отидох до прозореца и опрях чело в хладните стъкла.

— Не знам… наистина се случиха толкова много неща. И изобщо не съм наясно на какво да вярвам. До днес дори не знаех коя съм…

— По-точно, не си знаела кой е баща ти — поправи ме Рос. — Коя си ти показва твоят характер, твоята порядъчност — все неща, които нямат нищо общо нито със семейството, нито пък с произхода.

— Спомням си, че веднъж и Дамарис ми каза същото. Дамарис… тя не ме допуска до себе си, няма доверие в мен.

— Доверието й ще се възстанови, щом се пооправи.

— Тя смята, че съм я отровила!

— Един ден ще си промени мнението… всъщност тя и сега знае, че не си ти.

Погледнах го учудено.

— На какво се основава това ваше убеждение?

— Просто познавам дъщеря си — отвърна той спокойно. — И ако не си затваряш съзнателно очите, и ти ще стигнеш до същия извод. От все сърце се надявам да останеш при нас, защото тя се нуждае от теб. И то много.

— Но тя бяга от мен!

— Бяга от теб по същата причина, поради която си й необходима — защото си силна и я познаваш. И защото си единственият човек, който може да я обича, независимо от всичко. Марина и аз направихме всичко възможно, но очевидно не сме в състояние да й простим напълно. Тя е осъзнала този факт преди нас.

— Какво, за Бога, искате да кажете с тези думи?

— Изабела. Убеден съм, че отдавна си се досетила, Лавиния. Дамарис уби майка си.