Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (16)

Глава шестнадесет

Мигновено дотичаха всички обитатели на къщата — Рос, Марина, обърканата прислуга и Меги, предвидливо взела със себе си необходимото лечебното средство. Виждах ги, скупчени над нас, като отразени в криво огледало. Рос се приведе над дъщеря си, след това се изправи и хвана за рамото стоящия до него прислужник, който не можеше да си намери място от притеснение.

— Какво се въртиш още тук? Бягай веднага да повикаш доктор Мартинсън! Можеш да вземеш палтото ми от гардероба. И побързай!

В този момент Марина извика:

— За бога, та нали така всичко ще излезе на бял свят! Нека Меги се погрижи за нея. Никой не бива да узнава каквото и да е.

Рос я изтласка встрани.

— Сега това няма значение. — Той приклекна до Дамарис, взе я от прегръдките ми и силно я притисна към себе си. Приближи се и Меги и се опита да й налее в устата доказалата качествата си смес, но без успех. Спазмите, които разтърсваха Дамарис, бяха толкова силни, че тя просто не успяваше да преглътне каквото и да било. Гледката, на която присъствах, бе ужасяваща и противна наложи се да събера всичките си сили, за да не припадна. Марина дори не бе в състояние да гледа, тя ни обърна гръб и разтреперана се хвана за рамката на леглото.

Лекарят пристигна след цяла вечност. Кръгът около Дамарис се разтвори, за да направи път на мъжа с деловия поглед. Дамарис все още лежеше на пода оставихме я на мястото й, защото всяко движение можеше да й навреди. Тя изглеждаше толкова окаяна и безпомощна, че начинът, по които стояхме и я гледахме, изведнъж ми се стори направо неприличен. Притворих очи и се заслушах в конкретните въпроси, задавани от лекаря, въпроси като „Тези пристъпи често ли се повтаря!?“ или пък „Да не би да е яла развалена храна?“.

— Чувстваше се добре цялата вечер — започна да твърди Марина с ясен глас, а Рос додаде спокойно:

— Когато отидохме да спим, всичко бе съвсем наред.

Лекарят кимна важно с глава и промърмори нещо като „остър гастрит“. Внезапно цялата сцена около мен прие съвсем ясни очертания. Вгледах се в лицата на хората около мен: Всички до един затворени, готови да мълчат докрай, само и само някоя страховита истина да не стигне до слуха на външния свят. Меги посрещна моя обвиняващ поглед с угрижени, умоляващи очи… Тази мила, добродушна, опърничава и безкрайно вярна Меги! Рос изглеждаше хладен и невъзмутим, но зад тази си обвивка той страдаше ужасно. Ако Дамарис го бе видяла в този момент, никога не би се усъмнила в обичта му към нея. Но дори и в този драматичен миг той не бе склонен да проговори.

— Вие по-добре опитайте да я лекувате срещу отравяне с арсеник, отколкото срещу гастрит — чух собствения си глас да нарушава настъпилото мълчание.

От всички страни към мен се отправиха възмутени погледи. Лекарят също изглеждаше потресен.

Съвсем друго лечение… тежко обвинение…

Рос се намеси с овладян глас:

— Да, имаме основание да смятаме, че е поела арсен. — При тези думи лекарят изведнъж се активизира, изгони ни от стаята, зараздава кратки и енергични разпореждания на прислугата и позволи единствено на Меги да остане. Отвън, пред вратата на Дамарис, внезапно ми прилоша. Олюлях се и се хванах за парапета.

— Какви са тези ваши хрумвания? — обърна се рязко Марина към мен. — Ако тя е взела отрова, отговорната сте вие. Вие сте тук, за да я пазите. Вие сте пренебрегнали по недопустим начин своите задължения. Допусках, че ще ни помогнете, но съм се заблуждавала.

— Млъкни! — прекъсна я Рос остро и тя се отдалечи. Почти не осъзнавах какво става, тъй като се бях вкопчила в парапета и се молех единствено да не припадна. Рос сложи ръка на рамото ми. — Лавиния, вие…

Не му отговорих. С усилие на волята се изправих, отидох в стаята и заключих вратата зад себе си.

Не се съблякох и изобщо не се опитах да заспя. Седях вцепенена на кушетката до камината, не виждах нищо и не чувах друго, освен звуците от повръщане в съседната стая. След известно време Дамарис спря да повръща; първите отблясъци на коледния ден се прокраднаха в стаята. Изправих се с вдървен гръб от мястото си, отидох до прозореца и опрях лице в стъклото. Запитах се какво ли означава тази тишина в съседната стая. Вече не си спомням колко време стоях така, може да са били и часове. На вратата се почука и Меги влезе с поднос в ръце.

— Трябва да закусите добре, мис. Днес никой не иска да иде в трапезарията и да се храни там, нали?

— А Дамарис как е?

— Нуждаела се най-вече от почивка, твърди лекарят. — По лицето на Меги се появи подигравателно изражение. — Вече не повръща, бедничката, и изглежда, че в нея не е останало нищо от оная дяволщина. Тя си лежи неподвижно в леглото и докторът казва, че ще трябва да почакаме, докато се събуди. Тогава щяло да се разбере ще я бъде ли или не. Изпрати ме да си ходя, а тя, мъничката ми, толкова се страхува. Той ми вика, че трябвало да се наспя. Аз не съм на себе си от притеснение, а той ме праща да спя, как ви се струва? И като няма какво да върша, взех, че приготвих закуска и ви я донесох.

— Тя сега сама ли е в стаята?

— Докторът е при нея. И някаква медицинска сестра. Беше очевидно, че Меги не цени особено лекарското съсловие. Тя въздъхна тежко; бе достатъчен само един поглед, за да разбера, че едва стои на крака. Накарах я да седне, не обръщайки внимание на протестите й и й напъхах в ръцете чаша горещ, силен чай.

— Не мога да се храня сама, много съм притеснена — обясних любезно. Думите ми поласкаха възрастната жена и тя отстъпи. Установих с облекчение, че напитката й подейства добре, но си личеше, че все още е разтревожена. Прокашля се продължително, след което започна да си излива душата. Явно изпитваше потребност да се довери някому; бе обещала на Дамарис да не издава нищо, но вътрешно се измъчваше.

— Представяте ли си, мис, клетото дете лежи безпомощно на земята, а този надут пуяк прави грешка след грешка, с цялото си медицинско образование! Но какво да сторя аз, мис? Тя ме накара да се закълна в Божията майка и да не казвам никому нищо.

Очевидно Меги си мислеше, че съм посветена във всички тайни на Дамарис. Реших да не разсейвам заблудата й.

— За какво си се заклела? Да не издаваш, че някой я трови? — Меги кимна утвърдително. — Та нали на тях и бездруго им е известно, Меги — добавих аз благо. — Ти нали присъстваше, когато го казах на лекаря. А баща й вече знаеше. — Не сметнах за необходимо да обсъждам с Меги неговите предположения.

— Да, но той не знае кой е виновният — отвърна тя равнодушно. — Той няма да повярва на думите й, казва мис Дамарис, и освен това тя не иска да му причинява болка — Меги не продължи с разкритията си и дори моите настоявания не помогнаха.

— Това е свързано със смъртта на майка й, нали? — попитах сякаш между другото. Меги потръпна. — Всъщност това ми е известно, но така и не разбрах защо… Дамарис е присъствала. Затова ли понякога са държи толкова… особено? — Прости ми, Дамарис, прошепнах беззвучно.

— Че как няма да се държи особено? — защити Меги своята малка господарка. — Киселината, разяждаща онова красиво лице, страховитите писъци, агонията! А детето е било там и всичко у станало пред очите му. Било е нещастен случай! Двете чаши една до друга на масата и едната пълна с киселина — маркизата почиствала скъпоценния метал с нея. Да, да, по-рано тя много обичаше да работи по колекцията, но от този случай не иска и да я погледне. До вчера детенцето ми също не беше пристъпвало прага на това ужасно място. Да, беше просто нещастен случай. Та могъл ли е изобщо някой в разгара на караницата да различи двете чаши една от друга? Тя обаче просто не може да забрави.

Сега вече всичко бе ясно. Няма нищо чудно, помислих си, че Дамарис бяга от този спомен. Каква страховита смърт, миризмата на изгоряла плът, и едно чувствително същество като Дамарис, вцепенено от ужас, безпомощно, точно като мен в предходната нощ. Можех да предположа какви кошмари измъчват душата й.

— Тя си мисли, че майка й иска да я накаже, нали? — попитах хладнокръвно и отговорът се изписа в очите на Меги.

Приближих се до нея и сложих ръка на рамото й.

— Знаеш ли какво? — обърнах се мило към нея. — Мисля, че сега трябва да се качиш в стаята си. Опитай се да поспиш. После ще идеш на църква и ще се помолиш за здравето на Дамарис. Помоли се и за душата на майка й. Можеш да излезеш от къщата, нали?

Меги само изпръхтя презрително.

— Никой няма и да забележи. Той е долу в библиотеката заедно с маркизата и си изплаква мъката върху гръдта, сякаш е нейно детенце. — При тези думи стомахът ми се присви. — Сега, разбира се, той горчиво се разкайва за суровото си държане към клетото дете през всичките тези години, да се надяваме, че не е закъснял. В този дом се случиха лоши неща, мис. Сатаната и прелюбодейката са отклонили не една благочестива душа от правия път на добродетелта.

Разбира се, тя имаше предвид Марина и Рос — явно всички наоколо знаеха за тяхната интимна връзка.

Особен и тих бе този коледен ден, тих като смъртта. Малко по-късно Меги се поуспокои и я изпратих в стаята й. Обещах, че ако науча нещо ново, веднага ще пратя да я повикат. Не се случи обаче нищо. Предобед лекарят се отби няколко пъти, но говореше само общи приказки. Несъмнено искаше да се прибере бързо в къщи, за да прекара празника със семейството си. На нас обаче не ни бе до празнуване. Ние не биваше да влизаме в стаята на болната, но се утешавах с мисълта, че ако станеше нужно, щяха да ни извикат непременно. Казвам „ние“, „нас“, но всъщност изобщо не обръщах внимание на останалите. Седях си сама в стаята и си блъсках безкрайно ума, но без всякакъв успех. В един момент слязох в трапезарията и обядвах сама, очевидно, за да намеря някаква работа на прислугата. Следобед се убедих, че няма да има нова криза. Затова се изкъпах, сложих си нови дрехи и се завтекох към църквата на Копли Скуеър.

Когато излязох от службата, навън вече се здрачаваше и малки снежинки се сипеха от небето. Почувствах се ужасно самотна. Спомних си едно от предишните посещения в църквата. Тогава Уорън Слоун ме очакваше пред изхода и ме предупреди, че Дамарис се намира в опасност. Може би в момента дори и не знаеше, че Дамарис отново се е разболяла. Реших, че със своя безгрижен маниер той непременно ще ни посети в коледния ден; особено след интимната сцена, на която присъствах предната нощ.

Върнах се в къщата и Хопкинс ме пресрещна с вестта, че лекарят е навестил болната още няколко пъти и че състоянието на Дамарис се е подобрило, макар и все още да не дошла напълно в съзнание. О, да, мистър Слоун също минал оттук и той, Хопкинс, го осведомил накратко за нещастния случай, след което гостът, загубил ума и дума, напуснал къщата. Следователно и прислугата бе единодушна — нещастен случай и нищо повече. Естествено, скандалът в семейството трябваше да се потули на всяка цена.

— Чаят ви очаква в салона, мис.

Не бях в настроение да пия чай, но все пак си взех една чаша. Та нали правилата за добро поведение съществуват, за да бъдат спазвани. Те придават на човек известна увереност и му помагат да се овладее. По тази причина се преоблякох за вечеря и слязох в трапезарията. Рос и Марина бяха вече там — очевидно и те като мен се бяха съобразили с тази атавистична потребност. Независимо дали е имало убийство или пък някой се е самоубил, човек е длъжен да запази самообладание, най-малкото, за да не разочарова персонала. Благодарих Богу за съществуването на тази вездесъща прислуга, която не позволяваше на лошите мисли да ни обсебят докрай.

Така премина коледният празник, така безчестната смърт засенчи светото рождество. Веднага отхвърлих тази мисъл от себе си. Дамарис трябваше да живее.

Цяла нощ валя сняг и небето се проясни едва на следващата сутрин. Лекарят ни посети още веднъж и отново дочух познатите звуци от съседната стая. Следобед на вратата ми се почука. Отворих — пред мен стоеше мрачен Рос Калхън.

— Лекарят настоява да се съберем веднага в стаята на Дамарис.

Замрях от ужас.

— Тя не е…, нали?

— О, не. Нещо повече — отново е в съзнание. Лекарят иска да установи точно какво е поела и как е станало това. Очевидно смята, че сме длъжни да присъстваме. — Устата му се изкриви в подигравателна усмивка. — Трябва да напише доклад и никой не може да му попречи.

В разкошното легло Дамарис изглеждаше съвсем мъничка и безпомощна, напомняше ми онова дете, което познавах още от пансиона. Никога не я бях виждала толкова слаба и болна. Но зад крехката й външност се криеше железен характер — над главите ни тя бе вперила тежък, неподвижен поглед в прозореца. Марина бе потресена от външния вид на племенничката си, повече дори и от мен. Тя се извърна встрани и заплака тихо. Рос стоеше неподвижен до нея и по лицето му не можеше да се прочете нищо.

Очевидно лекарят не бе никак склонен да го залъгват с празни обяснения. Той заговори на Дамарис със сериозен, бащински тон, обясни й какво се е случило. От думите му стана ясно, че непосредствената заплаха вече е отминала, но че: Бяхте направо с единия крак в гроба, да, така е, дете мое. Сега обаче сме изправени пред въпроса по какъв начин сте погълнали тази опасна субстанция. Преди всичко сме длъжни да установим дали става дума за небрежност или пък е налице преднамерено действие. Така например, мила малка госпожице, поели ли сте вчера някаква храна, до която останалите не са се докосвали?

— Но аз нали ви казах вече, че… — намеси се Марина.

Лекарят обаче я прекъсна рязко:

— Попитах детето, уважаема госпожо, не вас.

— Дамарис, отговори му — обади се Рос в този момент. Запитах се какво ли щеше да се случи, ако Дамарис спомене нещо за покойната си майка.

— Всичко това са безсмислици — достигна до слуха ни ясният, детски глас на Дамарис. — Дължи се на чиста небрежност.

— Е, не съм съвсем сигурен дали…

— О, да — увери го тя — можете да бъдете напълно сигурни. Просто не съм улучила дозата. Взех арсена по собствено желание. Заради тена на кожата.

Всички без изключение се вторачихме смаяни в нея.

— Ами да, много дами от светското общество го правят — продължи да бъбри тя бодряшки. — Арсенът придавал на кожата интересен, привлекателен отенък на бледност. Както виждате, точно така и стана. В момента арсенът е на голяма мода в Бостън. Прочетох за този негов ефект в една книга.

— И коя е тази книга?

— О, забравила съм вече — отвърна тя уклончиво. — Подмяташе се някъде из къщи. И така, докторе, съставете доклада си и ще го подпиша. Сега обаче искам да си отдъхна. Много съм уморена…

Развълнувани, ние поехме към вратата, забелязах обаче, че всички останали се чувстват безкрайно облекчени от изхода на тази история. В този миг Дамарис извика:

— Може ли Лавиния да остане при мен за няколко минути? Трябва да поговоря с нея. Само с нея.

Марина запротестира — все пак мястото до Дамарис по право се полагало на нея, тя била нейна леля и в качеството си на такава чувствала отговорност за племенничката си. Рос обаче изобщо не й обърна внимание, избута безмълвно присъстващите навън, затвори вратата зад себе си и ме остави насаме с Дамарис, проявила толкова неподозирани сили и желязна твърдост.

— Защо стори това с мен, Вини? — попита тя.

Изгледах я смаяна.

— Какво искаш да кажеш?

— Друго нито съм яла, нито съм пила. Единствено млякото, което донесе от избата и приготви сама в стаята си, защото ти имах доверие. Никой не е бил в допир с млякото ми, единствено ти… Кажи Вини, защо го направи?

— Но нали ти току-що каза, че…

— Казах, че съм погълнала отрова — отвърна тя прегракнало, — защото не исках да те изобличавам пред другите. Сега обаче трябва да знам какво те е подтикнало да ме отровиш.

Това бе някакво безумие, как можех да й обясня, че…

— Но ти нали мислеше, че майка ти…

— Тази нощ майка ми не е била тук — отговори тя с безизразен глас. — Ти обаче беше. Ти защо не пи от това мляко? Още вчера ми направи впечатление и трябваше да се сетя за някои неща. — Сега вече разбирах прекрасно какво имат предвид хората, когато говорят за странната, необорима логика на душевноболните. — Защо, Лавиния? Заради Уорън ли? Или заради татко? Но аз изобщо нямаше да ти преча. Или си изпратена от майка ми? — При тези думи тя задиша тежко и гласът й премина в писък.

Импулсивно тръгнах към нея, но тя ме изблъска обратно. Нямаше смисъл да продължавам, бях напълно безпомощна. Преди да тръгна обаче, успях бързо да я попитам:

— Вчера искаше да ми довериш някаква тайна, нали?

— Сигурно си сънувала. Не съм казвала нищо подобно — отвърна тя някак насила и в очите й се появи странен блясък. Тя знае, помислих си, че знам, че ме лъже. Но защо го прави?

Вече не ме свърташе в стаята и излязох. Медицинската сестра влезе вътре, но преди това не пропусна да ме изгледа застрашително. Краката ми се огъваха под тежестта на тялото, а в главата ми биеха чукове.

Беше ясно едно: Дамарис си вярваше. Каквото и да ни свързваше с нея в миналото, то вече не бе актуално. Отгоре на всичко обвиненията й не бяха никак безпочвени: Несъмнено отровата се е съдържала в млякото. Освен, мен наистина никой друг не се е докосвал до него. Аз бях тази, която го наля от голямата делва в избата и после го понесе нагоре по стълбите…

Захарта. Захарта и ванилията. Държах ги в шкафа си, но всеки имаше достъп до тях. Завтекох се в стаята си, дръпнах нервно резбованата врата и панически вперих поглед в дълбините на шкафа.

Захарта и ванилията бяха изчезнали.