Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (15)

Глава петнадесета

Гонгът за вечеря удари и аз заслизах към трапезарията. Внезапно обаче нещо ме накара да се спра на едно място — Уорън Слоун бе в залата и се усмихваше любезно насреща ми.

— Учудвате ли се, че ме виждате тук? Е, и аз се учудвам не по-малко от вас. Снегът престана да вали и навън времето е чудесно; затова се организира разходка с шейни в полза на музея. Дойдох да поканя маркизата, а тя пък ме покани на вечеря. След това всички заедно ще се повозим на шейна. Любезната домакиня най-любезно се съгласи да ни придружи. Вие също ще дойдете, нали?

Какъв хитрец! Искаше непременно да се види с Дамарис и, разбира се, нямаше да получи отказ, тъй като предлогът бяха интересите на музея. Нито за миг не се усъмних, че идеята с шейните е негова, макар че Марина спомена под сурдинка нещо за някакъв „щедър патронаж“ от страна на мисис Кабът.

— Необходимо ли е и Дамарис да идва? — импровизирах аз. — Не е ли още твърде слаба?

— Разбира се, че ще дойда — намеси се бързо Дамарис иззад гърба ми. — Казват, че шейните са отрупани с кожи и в тях човек се чувства като в пещ. Мечтая си за малко разнообразие и затова няма никакъв смисъл да ме разубеждаваш. А ако и татко дойде с нас, нашето щастливо семейство ще се събере в пълен комплект. Татко, нали ще дойдеш с нас?

По лицето на Рос се появи крива усмивка и той направи някакво подобие на поклон.

— Ако с присъствието си не смущавам младите, то с най-голямо удоволствие — отвърна той церемониално и ме погледна многозначително. И от двамата аз бях тази, която първа сведе поглед.

В трепкащото сияние на свещите и под погледите на вездесъщата прислуга ние петимата представлявахме наистина странна компания. Дамарис ни нарече „щастливо семейство“ и може би вложи ирония в думите си. Е, не бяхме нито особено щастливи, нито пък семейство в истинския смисъл на думата, но някаква невидима сила спояваше всички ни. С кого ли разговаря Марина в зимната градина, запитах се. Вгледах се в лицето й, но по него не можеше да се прочете нищо. Марина носеше рокля от тънка вълна с дълги ръкави, така и не разбрах дали по ръцете й има синини или не. Изглеждаше мила и очарователна както винаги, но сините кръгове под очите все още не бяха изчезнали. В най-добро настроение от всички ни беше, разбира се, Уорън Слоун, но дори и той бе нащрек и погледът му обикаляше дебнещо по лицата ни. Почувствах, че главата ме заболява.

В уговорения час шейната пристигна и ние забързахме навън. Някои от нас се бяха увили в кожи, а аз си облякох най-топлото палто и си сложих качулка. Косата на Марина се открояваше красиво на фона на самурената й кожа, а Дамарис бе облечена в палто от чинчила. Седалките бяха покрити с множество кожи, а отгоре им имате още одеяла, с които човек да се завие. Носът на шейната бе извит навътре като шия на лебед и образуваше нещо като малка пещера, в която щяха да седнат щастливците и недотам калените пътници. Няколко веселяци вече ни очакваха и охотно се отместиха, за да ни направят място. В главата ми забиха чукове и ми се зави свят. Не бях в състояние да осъзная нито къде ме настаняват, нито пък къде е Дамарис. След малко видях, че кой знае защо, тя се намира на известно разстояние от нас и седи до Уорън. На лицето й бе изписано очакване, а очите й искряха развълнувано. Внезапно до мен прозвуча познат глас.

— Настанихте ли се удобно, Лавиния? — Разбрах, че седя до Рос Калхън. От другата му страна се бе разположила Марина. Всички до един бяхме опаковани като пакети — точно като пословичните три маймуни, които нищо не чуват, нищо не виждат и въобще не си отварят устата. Аз бях тази, която избягваше да погледне злото в очите и дори не смееше и да си помисли за него. Не отвърнах на въпроса, а само притворих очи, мъчейки се да забравя всичко около себе си.

Успях да се успокоя донякъде, но не знам кое ми помогна повече — дали моята дисциплинираност или пък свежият зимен въздух. От бързото пътуване в ясната нощ болката ми утихна. На един завой шейната се наклони и Рос сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи. Но когато излязохме отново на прав път, той не си я махна. Коледните камбанки, уханието на елховите клонки, оранжерийните теменужки, красящи дамските кожи, ледените кристалчета, които пареха страните ми, близостта на Рос, реката вълна на шубата му, кожената яка… всичко това ме потопи сред извечния свят на чувствата.

Накрая стигнахме до чудно хубава старинна къща. По прозорците блещукаха свещи, а вътре грееше голяма камина. По масите ни очакваха вкусни топли ястия и сладкиши, както и горещ пунш. След това се организираха най-различни весели коледни игри. Неведнъж до слуха ми долиташе пронизителният смях на Дамарис, но от един момент нататък престанах да й обръщам внимание. Танцувахме старинни танци, прозвуча и валс. До мен се озова и Рос Калхън, който обаче не ме покани. Не, той просто ме хвана за ръката, сякаш това бе най-естественото нещо на света и двамата се завъртяхме в ритъма на валса.

— Моля ви… не ми се танцува… главата ми се върти…

— Добре, но първо ще ми кажете какво става с вас.

— Откъде ви хрумна, че ми има нещо?

— В последните две седмици не сме обменили с вас и две думи. А си спомням, че преди известно време си казахме всъщност много повече, и то без да сме произнесли и дума. Мисля, че се разбрахме отлично и останах с впечатлението, че чувствата, които изпитвахте, не се различаваха твърде от моите. — Не бях в състояние да кажа каквото и да било. Той продължи да ме върти и ме поведе към някаква спокойна ниша, без да направи нито една погрешна стъпка. — Оттогава се е случило нещо. Променили сте се. Познавам ви добре и освен това не умеете да се преструвате.

— Напротив, изглежда, че изобщо не ме познавате! — извиках пронизително като Дамарис и отметнах глава. — А що се отнася до преструвките… нима всички ние не крием по нещо един от друг?

Изражението на лицето му се промени рязко.

— В никакъв случай не искам да ви досаждам, ако присъствието ми ви е неприятно — каза той хладно, поклони се вдървено и си тръгна.

След малко напуснах нишата силно смутена. Сблъсках се с Марина Орсини, която ме изгледа многозначително със симетрично разположените си очи.

Нямаше ли край тази вечер? Проправих си път до камината, отпуснах се в някакво кресло, чиято облегалка ме скри от погледите на останалите и се съсредоточа върху обзелия ме съвсем навреме пристъп на главоболие. Най-сетне празненството привърши, но дори и този факт нямаше да ми донесе облекчение, тъй като подреждането на пътуващите в шейната си остана непроменено. Отдръпнах се колкото се може повече от съседа си и се отдадох на размишления. Някои от младите кавалери се разпяха високо, очевидно под въздействието на изпития пунш. Първоначално припяваха всички, но не след дълго няколко школувани певци поеха нещата в свои ръце и зазвуча поредица от солови изпълнения. Сред тях бе и мис Кабът и гласът й се оказа учудващо добър. Тази вечер тя изглеждаше значително по-млада и по-жизнена от преди, вероятно поради отсъствието на деспотичната си мамичка. Уорън Слоун склони Дамарис да попее, но тя не избра „Павана за две сестри“.

Когато пристигнахме, Рос ми помогна да сляза, след което предложи ръка на Марина. Избягах колкото се може по-бързо в стаята си, тъй като болките в главата ми станаха непоносими. Налагаше се Дамарис да запази мечтанията си за следващата сутрин, когато със сигурност щях да й отделя повече внимание, отколкото в момента. Съблякох се набързо и се хвърлих в леглото. Леонардо, който очевидно цяла вечер се е чувствал пренебрегнат, скочи при мен, но тъй като скоро разбра, че не съм в настроение, се премести в съседната стая при Дамарис.

Няколко часа по-късно дочух в просъница тихо, жално мяукане. Начаса се събудих и седнах в леглото. Главоболието ми отлетя, сякаш не го е имало никога. Мяукането се повтори. Лео стоеше до леглото и драскаше по завивките. Телцето му потръпваше, сякаш се кани всеки миг да повърне върху брокатената завивка. Вдигнах го на ръце и… се вцепених от ужас: Задните му лапички висяха безжизнено, странно къркорене долиташе от гърлото му, на муцунката бе избила жълтеникава пяна, а тялото се гърчеше точно като спазмите на Дамарис.

Като спазмите на Дамарис…

— Дамарис! — Осъзнах, че крещя, едва когато думата стигна до слуха ми.

Сигурно е била вече будна, тъй като дотича на мига с угрижено лице и свещ в ръка.

— Вини, какво… — В този момент погледът й се спря на котето и изражението на лицето й се промени до неузнаваемост — О, Боже… не съм го сторила аз, заклевам се… — Бе пребледняла като платно и се разтрепери цялата. Блъсна ме по рамото и извика: — Бързо, викай Меги!

Огледах се безпомощно на всички страни и най-накрая успях да открия връвта с камбанката. Посегнах да я дръпна, но Дамарис ме спря.

— Ще отида аз. Знам точно къде е стаята й. Докато ме няма, пъхни пръстите си в гърлото му. Ще го облекчиш…

Тя излетя от стаята и по шляпането на босите й крака разбрах, че тича по стълбите нагоре. Хванах здраво Лео и се опитах да последвам съвета й; разбира се, той запротестира бясно срещу това посегателство. Докато се занимавах с него, Меги пристигна задъхана. В ръцете си носеше сол и горчица. Боже Всемогъщи, помислих си, тази жена винаги ли държи тези неща под ръка? В този момент обаче нямах никакво време за размишления; единственото чувство, което изпитвах, беше благодарност за помощта. Меги пое командването, двете с Дамарис й асистирахме и не след дълго състоянието на Лео — едновременно разгневен и отпаднал — започна да се подобрява.

— Как е могло да се случи такова нещо?

— Ял е не каквото трябва — отвърна бързо Меги и разчисти остатъците от своето лекарство. — До утре сутринта ще се оправи. Сега се нуждае от сън, точно както и вие, двете дамички. — С тези думи тя се заклати към вратата.

— Тук е опасно за котки. Трябваше да се досетя. Нали и моето котенце умря. — Гласът на Дамарис изтъня и заприлича на детски. — Опасно за всички нас. Но ние сме пленници и не можем да се измъкнем. С изключение на теб, Вини. Не биваше да се вслушваш в молбите ми. Взимай Лео и се махай оттук, преди да е станало много късно, преди да пуснеш корени на това място… като мен.

В този момент Меги се появи отново и изгледа строго момичето.

— Я стига глупости — извика тя. — Не се вълнувай толкова, малката ми. Сега трябва да си починеш, а твоята Меги ще седне до теб на леглото и ще прогони злото. — Тя ме погледна над главата на Дамарис. — Всичко е наред, мис. Аз ще се погрижа за нея. Не я слушайте какво говори, понякога си измисля какво ли не! — Тя изтласка Дамарис от стаята и спусна резетата на всички врати.

Умът на клетото дете е объркан, спомена Марина преди време. Помъчих се да отхвърля от себе си възникналите подозрения, но единствено възможната алтернатива ме изплаши още по-силно. Защото и Лео щеше за малко да умре.

Коледа наближаваше. Всички магазини в Бостън бяха украсени с клонки от ела и имел, навсякъде биеха коледните камбани. Състоянието на Лео се подобри и не след дълго той отново си стана същият. Дамарис отслабна още повече, но стана някак си по-жизнена. Марина изглеждаше доста объркана, а Рос се отдалечи от всички. Опитах се да отхвърля всякакви мисли от себе си и се вглъбих единствено в работата. Не предприемах нищо друго.

Както бе споменала Марина, запристигаха поканите за зимния сезон. Но не от най-важните хора. Не ни канеха нито на най-големите светски събирания в града, нито пък някой поиска от Дамарис да се присъедини към някой шивашки кръжец. Всезнаещият Уорън ми обясни веднъж, че девойките от най-добрите семейства в града се събират всяка година и шият дрехи с благотворителна цел. По този начин бостънските дами до края на живота си оставаха членове на съответния кръжец. Разбира се, не можех да си представя Марина или Дамарис в такова провинциално обкръжение, но все пак изключването им бе показателно.

Все пак ни поканиха на някои приеми, на чай, на музикални сбирки, както и на един предколеден бал. Разбира се, Марина дойде с нас като придружителка и се оказа извънредно подходяща за тази роля въпреки своята елегантност. Или пък именно поради нея. Дамарис отговори най-охотно на всички покани. Тя сякаш вече не искаше да избяга от страховете си и очевидно бе възприела фатализма за свое кредо — каквото има да става, ще стане. Тя разреши на Марина да я облече в разкошна коприна, но така и не успя да постигне онова очарование, което излъчваше във вечерта на своя дебют. Всички тези приеми не бяха тъй блестящи като нашия бал, но въпреки това танцувахме и се забавлявахме великолепно. Разбира се, Уорън не присъстваше, Рос Калхън — също.

— През този сезон пропилях предостатъчно време за такива неща — обяви той лаконично решението си на Марина. — За останалото ще се погрижиш ти. — По този начин вече не се налагаше да отблъсквам поканите му за танц, но кой знае защо не се почувствах облекчена, а по-скоро изоставена.

Марина и Дамарис тръгнаха по предколедни покупки и аз се присъединих към тях. Приготвих и за двете малки подаръци. Но спрях да работя по гоблена, изобразяващ двете сестри.

И ето, настъпи Бъдни вечер. Никой не ме бе подготвил за преживяването, което представляваше Коледата в Бостън. За моя голяма изненада всичко на този ден бе просто възхитително. Бостън, ще рече светското общество в града, организира на Бъдни вечер коледни песнопения и хората се посещават взаимно по домовете си. През целия мрачноват следобед Хопкинс раздаваше на Меги, Сара и цялата останала прислуга разпореждания, свързани с приготвянето на изискани, изобилни закуски. Отвсякъде се вадеха ликьорени чаши от тънък шлифован кристал и бутилки с портвайн и шери, а сладките и бисквитите за пунша се разпределяха по масите. По прозорците с отенък на лавандулов цвят окачиха венци в стил della Robbia, а под тях с настъпването на здрача пламнаха свещички. Хопкинс изглеждаше доволен и горд от свършеното.

Рос Калхън се заключи през целия ден в зимната градина заедно с кочияша и градинаря. На определени интервали от време оттам се изнасяха разкошно подредени плодове и цветя, вечнозелени растения и алени рози.

По небето се сгъстиха градоносни облаци и си помислихме, че тази година обичайните празненства ще отпаднат. Но дойде време за празничната вечеря, небето се смили над нас и се проясни. Ставахме вече от масата, когато отвън прозвучаха песни и весели смехове.

След всичко, което се случи, не се радвах особено на предстоящия празник. Съвсем отчетливо осъзнах колко съм самотна и неведнъж от очите ми бликваха сълзи на самосъжаление. Накрая обаче успях да сподавя своята сантименталност и се скрих зад бронята на едва ли не старомоминска недостъпност. На самата Коледа щях да се измъкна рано — рано от къщата и в църквата щях да осмисля празника в неговата истинна значимост. Не исках нищо повече.

Всичко се разви обаче по различен начин. Тайнствената магия на коледната вечер отново успя да събере чуждите и самотни души и ги приобщи към голямата човешка общност. Градът Бостън, не кореняците граждани, не по-късните заселници, а самият град ни прие в обятията си. Отново се усещаше онази атмосфера на другарство и любов към ближния, допринесла тъй много за растежа на града и невидима сила сякаш бе изличила надменността и предразсъдъците от хорските сърца. Дамите от обществото си оставаха у дома и приемаха гости; през това време мъжете, младежите и девойките поднасяха почитанията си на приятели и познати. Някой от посетителите оставаха по-дълго, други само минаваха и заминаваха. Камбанката на външната врата звънтеше непрестанно и отвън нахлуваше студен зимен въздух и слаб аромат на бор. В къщата царуваха веселието, смехът и човешката топлота.

Марина разнасяше ароматичен пунш в големия салон и ехото на звънливия й смях стигаше чак до мен. От библиотеката долитаха мъжки гласове, прекъсвани от звуци на арфа. Аз самата обаче мъдро стоях на разстояние от библиотеката. Представиха ми изискан сивокос мъж — член на прочутия бостънски литературен кръг — остроумният, одухотворен разговор, който проведохме, бе истински балсам за душата ми. В този момент се чувствах толкова щастлива, че от съзнанието ми буквално се разнесоха черните облаци, надвиснали над мен в последно време.

Моят нов познат ми предложи да участвам в някои от интелектуалните забавления в града, сбогува се и усмихната го изпратих с приятелите му до външната врата. После импулсивно се отправих направо към зимната градина. Вратите й вече бяха широко разтворени и пред погледа ми се появи високо дърво, стигащо чак до покрива. Стотици свещи горяха по клоните му, обсипани със скъпоценна коледна украса. Приближих се с широко разтворени очи. Помежду декоративните лъскави украшения тук — там блестяха и предмети с истинска художествена стойност — медальон, брошка и чудати накити с форма на кораб или на митични същества, носени в минали времена от елегантни царедворци. Очевидно Рос лично бе окачил тези украшения на дървото. Самата мисъл за него отново помрачи настроението ми.

Напуснах зимната градина и се отправих към голямата бална зала, където се надявах да се усамотя за малко със себе си. В помещението бе съвършено тихо, но не след дълго осъзнах, че не съм сама. До камината, в сянката, хвърлена от високата облегалка на някакъв диван, страстно се прегръщаха двама души. Набраната коприна на роклята на Дамарис се притискаше плътно до добре познатия ми туид, а тънките й ръце обгръщаха неговите рамене. Почувствах се неудобно и се извърнах; обземе тъга, а в сърцето си усетих пустота.

В предните помещения все още цареше весело оживление. Отвсякъде се чуваха смехове, звънтяха чаши. Незабележимо си проправих път между присъстващите и потърсих убежище в една ниша, скрита зад палми. Бе нишата, в която на празненството Рос Калхън ме покани да танцуваме. Колко различно бе всичко тогава, помислих си. Внезапно отвън долетя тих шум, който започна постепенно да се засилва — чуден звън на сребърни камбанки, придружен от ясно песнопение. Всички присъстващи се струпаха по прозорците, някой разтвори широко входната врата, сиянието от къщата освети улицата и весела група младежи, пеещи коледни песни, нахлу вътре и изпълни дома с празнична музика. Още от детството си в Ню Йорк познавах обичая на Бъдни вечер певци да обикалят домовете. При този спомен очите ми се напълниха с парещи сълзи.

— Лавиния? — Внезапно до мен се озова Дамарис. Очите й искряха като росни капки върху цвете, лицето й бе порозовяло и някак смекчено. — Отиваме на среднощна литургия. Идваш ли с нас?

Присъединих се като в просъница към останалите и се потопих в сиянието на морето от свещи. Около мен се носеше уханието на тамян, а до слуха ми достигнаха нежните ликуващи сопранови гласове на хористите. Видях свещеници във виолетови и пурпурни дантелени одежди. Насреща ми искряха кръстове и фигури на светци.

Коленичих, изправих се, отново коленичих и пак се изправих. Нима човекът до мен бе Рос Калхън? Случайност ли бе това? От яката на шубата му се носеше аромат на сандалово дърво. Свещеникът пееше с треперливия си глас молитви на латински. За пръв път в живота си присъствах на такава литургия. За пръв път от много месеци в душата ми настана покой.

След благослова тълпата от вярващи се изсипа пред църквата, на студения, свеж зимен въздух. Потокът бързащи хора раздели нашата група и внезапно се озовах до Дамарис. С треперещи пръсти тя се опитваше да закопчее кукичките на чинчиловата кожа и внезапно се хвана за сърцето.

Закопчах кожата вместо нея.

— Зле ли се чувстваш?

— О, добре съм — отвърна тя задъхана, но със сияещо лице. Привлече ме плътно до себе си и ми прошепна: — Толкова съм щастлива! Трябва да ти доверя една тайна, Вини.

— Дамарис! — долетя от входа гласът на Марина.

— Ще ти разкажа по-късно, когато останем насаме! — Дишането й се учести. — Да, лельо Марина, ей — сега идваме.

Един от деловите партньори на Рос Калхън ни закара до дома с колата си и Рос го покани на малка закуска. Къщата бе стихнала. Свещите на прозорците горяха още, но гостните помещения тънеха в мрак.

— Предлагам всички да идем в зимната градина. Наредил съм отново да запалят свещите по коледното дърво. — Рос се обърна към Дамарис, която буквално се вцепени при думите му. Там те очаква коледният ти подарък, миличко. А ако наистина искаш да ми направиш хубав подарък, ще дойдеш с нас.

Тя попремига няколко пъти, но после се изправи храбро.

— Добре, татко, наистина искам да те зарадвам — отвърна тя спокойно. На какво ли се дължеше този промяна в нея? Така и не можах да разбера дали сладката й тайна успя да разнесе сенките на миналото, или тя просто се подчини смирено на съдбата си? Дамарис се отправи заедно с другите към зимната градина. За миг се спря на вратата, лицето й пребледня за миг, но тя се овладя и прекрачи прага. Аз единствена забелязах състоянието й, тъй като всички останали бяха впили погледи в разкошното дърво. Седнахме на плетени столове, а Хопкинс сервира малка закуска. Изпитах възхищение от самообладанието на Дамарис. Макар и помръкнала, тя седеше изправена в тясно кресло с крехка прозрачна чашка в не по-малко прозрачната ръка. Запитах се какви ли мисли вълнуват ума й. Дали пред вътрешния й взор отново преминават ужасните мигове, преживени на това място или пък онази прегръдка, на която станах неволен свидетел, сподавила като наркотик спомена и е озарила цялото и същество. Е, сега Уорън щеше да дари Дамарис с усещането, че вече е жена тя желаеше това да стане и бе готова да плати съответната цена. Запитах се дали изобщо имам право да я упреквам за взетото решение.

Внезапно в отсрещния край на зимната градина долетя слабо шумолене от клонки. Към нас се заприближаваха едва доловими стъпки, заглушени от меката подова настилка. Внезапно в мен се събуди споменът от онази среща на същото това място, чиито мълчалив свидетел се оказах. Вдигнах разтревожена поглед към Дамарис и видях как очите й се разширяват и стават големи — големи. Вцепенена от ужас, тя се вторачи в мен, без да ме вижда. Разбира се, така беше! Точно така! Някой стоеше там и…

Шумоленето в клоните се засили, бръшлянът, който падаше от покрива като тежка завеса, се раздели на две и пред нас, весело усмихнат, неочаквано се изстъпи Уорън Слоун. Изсмях се облекчено на собствените си смешни страхове — въображение ми бе изиграло поредната си лоша шега! В този миг обаче погледът ми отново се спря на Дамарис. Тя бе бледа като платно, в очите й се таеше ужас, устните й се раздвижиха несъзнателно, но от гърлото не се изтръгна нито звук. Хванах здраво ръката й.

— Мила, попитах те нещо — обади се Марина с упрек в гласа.

— Да, лельо Марина. Прости ми. — С извънредно усилие на волята тя отмести погледа си встрани и сведе глава. Когато я вдигна отново, очите й изглеждаха съвсем безжизнени.

Покрай нас гостите продължаваха да разговарят безгрижно. Малко по-късно те се заизправяха един по един и промърморваха по няколко думи за сбогуване. Рос изпрати Уорън с едно кратко „adieu“, при което последният ми намигна весело. Изпроводихме гостите до вратата. Свещите по прозорците вече бяха изгаснали.

— Настъпи коледната утрин — рече Рос, гледайки часовника си.

— Не, още не — отвърна Марина, прегърна Дамарис през кръста и я изгледа изпитателно. Самата тя изглеждаше доста разтревожена, но гласът й бе топъл и дълбок. — Хайде, carissima, трябва да си лягаш. Виждам, че не издържаш вече. Ще пратя да ти донесат от любимите ти panettone и чаша мляко.

— О, няма нужда. Лавиния ще ми стопли от моето мляко — отвърна Дамарис глухо.

Тонът, с който изговори тези думи, вероятно направи впечатление на маркизата и тя изгледа племенницата си още по-съсредоточено. После се отправи към библиотеката и след миг се върна с малко пакетче в ръце.

— Утре трябва да спиш дълго. Както обикновено подаръците се раздават следобед, но този можеш да получиш още сега.

Дамарис кимна разсеяно и прокара ръка по челото.

— Права си, уморена съм. Лавиния, нали ще ми донесеш млякото… — При тези думи тя пое с усилие по стълбите, а Марина я проследи с поглед.

Откакто се опитаха да я отровят, Дамарис искаше нощем аз да й приготовлявам напитките. Макар и да разбирах добре съображенията й, невинаги ми бе приятно да слизам със свещ в ръка в мазето, където продуктите бяха разположени върху лед. Взех бързо стомна с мляко и се върнах при Дамарис. Тя седеше полусъблечена на прозореца и гледаше по посока на зимната градина. После посочи с ръка към чинията с бисквитите върху малката масичка.

— Мисля, че можем спокойно да си вземем, печени са за всички.

Реших, че не е много редно Дамарис да заспива с подобни мисли в главата и затова смених темата.

— Отвори ли си вече подаръка?

— Оставих го на масата. Можеш да го погледнеш. — Беше великолепна миниатюра от слонова кост в рамка от перли, изобразяваща млада жена в бароков стил. — Моята прабаба Орсини — поясни Дамарис. — Леля Марина знае, че открай време го харесвам.

Следователно Орсини бе моминското име на Марина. Колко странно — мислех си, че е вдовица, тъй като кой знае защо свързвах титлата „маркиза“ с омъжена жена. Дамарис продължаваше да си седи отпусната и затова реших малко да я пораздвижа.

— Искаше да ми кажеш някаква тайна, нали?

Тя само поклати глава.

— Не сега. Чувствам се изтощена. Може би утре. А сега ще бъдеш ли така любезна да ми стоплиш млякото.

Изпълних желанието й, подсладих млякото с малко захар и ванилия от личните си запаси, които съхранявах в своя шкаф. Сложих Дамарис да легне и се върнах бързо в стаята си. Запитах се каква ли е причината за нейния страх. Понечих да отмахна брокатената завивка от леглото, но в този момент забравих и Дамарис, и всичко друго на света.

Върху възглавницата лежеше малко пакетче, не бе трудно да отгатна кой го е изпратил. Пуританското ми съзнание нашепваше да не отварям подаръка и да го сложа настрана. Но явно присъщото женско любопитство, погубило някога Пандора, не бе чуждо и на мен, защото без да се замисля взех пакетчето и го отворих.

Увит в памук, аз извадих медальон на Челини от блестящ емайл и ковано злато, изобразяващ малка релефна фигура на Атина, богинята на мъдростта. Приложената картичка не бе подписана, но почеркът на Рос ми бе познат.

Избрах този начин да Ви направя подарък, за да не стана свидетел на Вашето неодобрение. Моля Ви, не отхвърляйте този малък знак на голямата ми благодарност.

Дали щях да чуя Дамарис по-рано, ако не се бях вглъбила толкова в собствените си мисли? Не знам. В следващите няколко дни постоянно се питах колко ли пъти Дамарис е трябвало да вика, докато до слуха ми достигнат слабите звуци, изтръгнати от смъртния й страх. Открих я да лежи сгърчена до леглото си с разкривено лице. До нея имаше прекатурена чаша с раз ляно мляко.

Този път нямах време да викам Меги. Бръкнах с пръсти в гърлото й, както постъпих и с Лео и закрещях за помощ.