Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (8)

Глава осма

Преди да вляза в зимната градина, се спрях. Болките в слепоочията ми напомниха, че през деня съм отхвърлила значителна работа. Необходимо ли бе да си пилея времето, щом като така и така не уважаваха труда ми?

Обърнах се и се отправих по стълбите направо към стаята си. В къщата цареше тишина, единствено от шивалнята горе долитаха гласове. Очевидно суетнята около роклята на Дамарис продължаваше. Още по-добре! Бездруго не исках да виждам никого около себе си.

В мое отсъствие Меги бе сложила на леглото кадифена рокля за вечерята. Лео, разбира се, вече спеше върху нея, „украсявайки“ я с безчет жълтеникави косми. Прогоних го и се заех грижливо да почиствам плата. Внезапно обаче я захвърлих обратно на леглото. В края на краищата си имаше слуги за тази работа. Аз лично се нуждаех единствено от свеж въздух и от нищо друго.

Забравяйки както ръкавиците, така и маншона си, наметнах палтото, нахлупих някаква шапка и се втурнах навън в здрача. Отказах се от обичайната си разходка из парка и се отправих направо към музея. Надявах се величественият покой, излъчван от картините, да възвърне душевното ми равновесие.

За щастие музеят се оказа полупразен — цялото това голо, успокояващо пространство щеше да бъде единствено мое. Миг по-късно обаче до слуха ми достигнаха стъпки, които се приближаваха по намазания с восък под. Изправих се ядосана на краката си и понечих да продължа нататък, когато дочух глас:

— Лавиния, почакайте малко!

Към мен вървеше забързан Уорън Слоун с разбъркани коси, наметнал палтото върху раменете си.

— Същинска богиня на войната — поздрави ме той. — Гледах случайно през прозореца и ви видях да тичате, но не можах да ви настигна веднага.

— Изпълнихте ли вече дневната си норма от принудителен труд?

— Аха, сега разбирам откъде духа вятърът — забеляза Слоун с непроницаемо изражение на лицето и се втренчи в мен. — По-добре седнете, преди да се пръснете на парченца. Какво ще кажете за едно ментово бонбонче? — Той извади от джоба си някаква измачкана кесийка и ми поднесе. — В момента не мога да ви предложа нищо по-добро, но ще ви подейства облекчаващо. Струва ми се, че се нуждаете от нещо сладко, прав ли съм?

— Прав сте — отвърнах ядовито, но не успях да се сдържа и се разсмях на шутовщините му.

— Ето така вече е по-добре — рече той доволно. — Ментовите бонбони са изключително полезни за здравето. Защо не си вземете още един. А след това ще преброите бавно до десет и ще ми кажете като добро момиче коя е причината за гнева ви.

— Мъжете — избухнах аз.

— Надявам се, че не се отнася до присъстващите, нали? Или може би имате предвид единствено милионерите? Да, да, понякога богатите са просто непоносими. В конкретния случай обаче не бих изключил от сметката и жените.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Май — май вие също сте прекарали ден, изпълнен с поучителни преживявания.

— Опазил ме Бог от подобни неща. И нека не се налага до края на земните ми дни да присъствам на шивашки проби. Те са направо противопоказни на мъжката природа.

— А как стоят нещата с мечтаната рокля?

— Катастрофално! Маркизата и мисис О’Шонеси са се хванали за косите, но онази вдовица, ирландката, изобщо не си поплюва.

— А Дамарис?

— Изтощена е до смърт! Иде й направо да се скрие вдън земя. — При тези думи Слоун разтегли лицето си в комична гримаса. — Клетото дете, прилича ми на оскубано пиленце, разкъсвано от орли.

— Никак не е редно да говорите за нея по такъв начин.

Слоун ме изгледа втренчено.

— Не влагам в думите си обиден или подигравателен смисъл. Това ви е известно, нали?

— В Дамарис се крият много повече неща, отколкото личи на повърхността.

— Знам. Въпросът е обаче дали ще успее да опознае същността си, преди да я смажат. И дали ще й останат достатъчно сили да открие най-сетне своята самоличност. Разбирате, че не е никак добре, нали? И като капак на всичко в семейството цари абсолютна нетърпимост спрямо каквато и да било проява на слабост.

Междувременно и аз бях стигнала до същия извод. Рос и Марина притежаваха една сатанинска способност, която ги сближаваше: С една — единствена равнодушно подхвърлена реплика те бяха в състояние да пречупят душевните сили на другите. Присвих ядосана устни и отвърнах погледа си встрани.

— Но причината да се скриете в този пущинак не е Дамарис, нали? — продължи Слоун, сякаш прочел мислите ми. — Какво се е случило, Лавиния?

Междувременно се бяхме сближили и от само себе си започнахме да говорим на имена.

— След като се наобядвах, отидох отново в зимната градина и се заех със сребърните експонати, които започнахме вчера. — Поколебах се за миг, но след това добавих: — Всъщност не знам дали трябва изобщо да засягам този въпрос.

Уорън ме поизчака, но като видя, че не продължавам наметна палтото върху раменете ми.

— Нека идем при Франц Йозеф. Ще си вземем по чаша шоколад и ще обсъдим всичко на спокойствие.

Може би откровеността ми се дължеше на уюта и топлината, царящи в малката сладкарничка, на вниманието и възхитата, с които ни обсипа собственикът, или на загрижеността и съчувствието, проявени от спътника ми. Не знам. Така или иначе за броени минути аз буквално изригнах цялата неприятна история около табакерата.

— Знам много добре какво говоря — завърших аз. — И си правя съответните заключения.

— Естествено. Разбирам ви много добре.

— Уверявам ви обаче, че Рос Калхън изобщо не ми повярва.

Уорън Слоун потъна в мълчание.

— Казахте преди малко, че не сте сигурна дали трябва да засягате този въпрос, нали? — обади се той най-накрая. — С мен нещата стоят по същия начин. Не сте единствената, която храни известни подозрения.

— Какво? И вие ли?

— Няма да скромнича излишно и ще ви кажа, че съм доста сведущ в тази област. Вие, разбира се, знаете много добре, че работя за Нюйоркския музей. Вероятно не знаете обаче, че моят музей е склонен да закупи част от колекцията Калхън или поне да я вземе назаем за по-голям период от време. Както ви е известно, съществува възможност и за някои обменни сделки с Бостънския музей; Марина, например, се интересува от този вариант. Естествено тези планове не са публично достояние. Всъщност — и нека това, което ви кажа сега, си остане само между нас — дейността ми, свързана с колекцията Калхън, донякъде е, как да се изразя, прикритие. Истинската ми задача е да установя автентичността на някои от експонатите, както и законността на притежаването им.

— За кого работите? За кой музей?

— Това не бива да издавам никому.

Нравствената страна на цялата тази история ми се стори доста съмнителна, но пък знаех много добре, че подобни оценки са нещо обичайно, особено когато се извършват по поръчка на някой известен колекционер или музей. Значителните сделки в света на изкуството обикновено се придружаваха от тайнственост и интриги, достойни дори за един Макиавели. От една страна мълчанието ми по отношение на двойствената лоялност на Уорън можеше да се разглежда като един вид измама спрямо моя домакин и работодател, от друга обаче — самият Рос не бе никак наивен човек. Все пак аз се опитах да го предупредя за възможните фалшификации.

Уорън кимна на келнера и поръча още една кана шоколад и порция сладкиши.

— Трябва да ме разберете правилно, Лавиния — започна той със сериозен глас, — не че не ви се доверявам, тъкмо обратното. Но моят професионален морал ми забранява да наруша обещание, което вече съм дал.

— Разбирам.

— В такъв случай сигурно няма да възприемете молбата ми като твърде нахална: Ако забележите някои… хм… нередности, някакви подробности, които не ви харесват, ще дойдете ли да ми съобщите?

Поколебах се за миг и кимнах утвърдително. Очевидно Рос Калхън не искаше и да чуе за този случай. Ако обаче някой музей купеше отделни екземпляри от сбирката и се усъмнеше в автентичността им, моят професионален престиж щеше да се издигне, тъй като предварително съм споделила подозренията си с колега.

Едва по-късно ми дойде наум, че споразумението с Уорън всъщност удължава престоя ми в Бостън.

В този момент келнерът се приближи с отрупан поднос и го постави на масата. Уорън го подкани да се отдалечи.

— Благодаря, ще се обслужим сами. Мадам, ще ми окажете ли честта?

Каната бе от виенски порцелан на цветчета, а кристалната купа преливаше от сметана. Налях кафето и в същия момент съжалих, че не съм с ръкавици. Тъй като рубинът заискри на пръста ми.

— Камъкът е много хубав — вметна Уорън. — Още преди време ми направи впечатление. — Не се и учудвам, помислих си. — Изработката на обкова е забележителна. Италианска е, нали?

— По-точно флорентинска.

— Според мен Милано е по-близо до истината. — Уорън се разсмя. — Съдейки по изражението на лицето ви от преди малко, сигурно сте била твърде изкушена да се възползвате от скритите свойства на пръстена. — Изгледах го недоумяващо и реакцията ми сякаш го учуди. — Мисля, че не се лъжа. Това е един от прочутите отровни пръстени на Медичите, нали?

Сега пък аз се взрях в ръката си.

— Сигурно се шегувате!

— В никакъв случай. Виждал съм един или два от тези пръстени, вашият е типичен. Обковът е по-висок от обичайното, а дъното е изцяло от злато. Нима искате да кажете, че не сте и подозирали тази възможност?

В този момент убедеността му в професионалните ми познания сякаш намаля. Впрочем моята също.

— Имам някои основания да смятам, че обковката представлява имитация от най-ново време — отвърнах със слаб глас.

Що се отнася до самия пръстен, сигурно сте права. Готов съм да се обзаложа обаче, че змийската глава е съвсем истинска. — Уорън изглеждаше развълнуван.

— Сигурен съм също, че ако разгледаме златото по-отблизо, ще открием скрита пружинка. Дайте ми пръстена си, Лавиния, и ще ви покажа.

— Снемам го от ръката си само нощем. — Спазвах неотклонно това правило на Джъстис Робинсън.

— Да не си мислите, че ще се изпаря с вашата вещ пред очите на толкова много хора? Подайте ми ръката си. Ако искате, ще си сложа и увеличителното стъкло, само и само да не пострада реномето ви.

— Не ставайте смешен, моля ви.

Протегнах ръката си, той хвана пръста ми и заразглежда внимателно пръстена.

— Виждате ли, ето тук преминава границата между златото на обкова и самия пръстен. Разликата в цвета и блясъка почти не се долавя, но все пак съществува. В днешно време сме в състояние да уподобим почти изцяло тази старинна патина. Разликата става обаче съвсем отчетлива, когато двете части са долепени една до друга, както е в случая. — Той извади увеличителното стъкло и предложи да погледна през него.

— Сега чак разбирам защо бях убедена, че става въпрос за старинен екземпляр. Не изпитвах никакви съмнения до момента, в който се натъкнах на неизвестни записки. Винаги съм гледала само обковката; на самия пръстен никога не съм обръщала специално внимание.

— Инстинктът не ви е подвел. Но как така змията не ви изкуши да проявите евиното си любопитство?

Уорън взе отново увеличителното стъкло и се зае да изучава обкова, като въртеше пръста ми насам — натам. Внезапно той издаде тихо възклицание:

— Ето, Лавиния, виждате ли? — С нокът леко натисна малкия раздвоен език, издаващ се от змийската глава. Рубинът отскочи нагоре и под него се показа малък, плосък отвор.

— Предположението ми се оказа вярно — рече Уорън със задоволство в гласа. — Кажете ми честно, Лавиния, никога ли не ви е хрумвала тази мисъл?

Смутих се извънредно много. Хвана ме яд на Джъстис Робинсън — сигурно е знаел, но така и не ми каза нищо.

— Не бях съвсем коректен към вас — обърна се той отново към мен, след като видя изражението на лицето ми. — В обръщение има съвсем малък брой от тези смъртоносни бижута. Предимството ми е, че вече съм виждал няколко. Освен това в последно време, като че ли често си мисля за отрова. Вероятно се дължи на атмосферата в дома, където работим.

При тези думи в ума ми отново изплува моята първа нощ в Бостън, Дамарис, сгърчена от болки, която залита из стаята, твърдото й убеждение, че се опитват да я отровят. Реших, че е било някакъв нощен кошмар или болестно бълнуване и отхвърлих тази мисъл, тъй като тя повече не отвори дума по този въпрос. Дали е споменала нещо на Уорън Слоун? В ъгълчетата на отвора имаше остатъци от някаква бяла субстанция.

— Как мислите, Лавиния? Какво е това: арсен, беладона или може би някаква друга отрова? Дали да не изпробваме прашеца върху някой случаен, нещастен минувач, какво ще кажете? Твърди се, че това е била обичайната практика на Медичите.

— Вероятно става въпрос за остатъци от средството за почистване на златото, което използват златарите. — Този суховат отговор бе необходим, за да прогоним настроението, което ни бе обзело. Щракнах обратно капачката с рубина, но Уорън не пусна ръката ми. Увеличителното стъкло бе вече в джоба му, но той се приведе над пръстена и го заразглежда отново.

Почувствах се доста неудобно.

— Трябва да тръгваме вече. Какво правите, да не би да искате да запаметите всичко съвсем точно, за да сътворите един ден някой фалшификат?

Уорън не отмести погледа си от рубина и поклати глава.

— Странно. Струва ми се, че съм виждал някъде тази змийска глава.

— Невъзможно. Пръстенът е семейна скъпоценност. Доколкото знам, моят… баща го е подарил на майка ми, преди да се родя.

— Семейна скъпоценност на Стантън ли?

Замълчах. Той ме попита с присъщата му деликатност, която бе проявявал неведнъж и преди:

— Лавиния, нещо лошо ли казах?

Вдигнах глава и се загледах в очите му, разположени досами моите — в тях се четеше нежност. В този миг обаче той съзря нещо зад гърба ми и погледът му се втвърди. Топлината, която излъчваше до този момент, изчезна и на нейно място се появи изражение, което така и не можах да изтълкувам. Той пусна ръката ми.

— Какво има? — Инстинктивно се изправих на стола си.

— Не се обръщайте. — Гласът му бе тих, но остър. Послушах го. Миг по-късно лицето му се отпусна и той ми се усмихна. — Ако бяхме герои от някоя мелодрама, сега някой доброжелател тайно щеше да ни пъхне бележка с думите: Бягайте, разпознати сте!

— Не говорете смехории! Какво видяхте?

— Маркиза Орсини. Няма нужда да поглеждате натам. Вече излезе. Очевидно не е искала да се смесва с простолюдието.

— Възможно е и изобщо да не ни е видяла. — Изправих се от мястото си. — Наистина трябва да си тръгвам вече. Не, Уорън, днес няма да ме изпращате.

Успях да се освободя от него, пъхнах ръцете си дълбоко в джобовете на палтото и се завтекох обратно към Марлбру Стрийт. Къщата тънеше в тишина. Вратата на Дамарис бе заключена, но в камината на моята стая танцуваха весели огънчета, по кадифената ми рокля вече липсваха всякакви следи от следобедната дрямка на Леонардо. Трябваше да побързам за вечеря, но в продължение на минути не можах да се откъсна от огъня — седях неподвижно пред камината, загледана втренчено в рубинения пръстен.

По време на вечерята се чувствах доста смутена и несръчна и се стараех да прикрия състоянието си чрез лаконични реплики. Все още бях ядосана на Рос Калхън и не ми беше до повърхностни светски разговори. Беше ме яд и на Уорън — не биваше да ми казва, че Марина е била в сладкарницата. Струваше ми се, че през цялото време тя ме следи преценяващо с поглед. Ако Дамарис бе на масата, щеше да ми бъде малко по-леко. Не била добре, отвърна Марина на моя въпрос, и затова останала да се храни в стаята си.

— Може би тогава трябва да ида при нея — казах, доволна, че е налице предлог, под който да напусна масата.

Марина само поклати глава.

— Дамарис подчерта изрично, че иска да бъде сама. По-добре е да се съобразяваме с настроенията й.

Прииска ми се да й възразя, че самата тя далеч невинаги спазва това правило, но успях да се овладея. В крайна сметка ми бе все едно дали Марина и мистър Калхън ме смятат за капризна мърморана или не.

Издържах някак до края на вечерята и веднага след това се отправих към стаята й — най-сетне щях да се прибера отново в своето убежище. Заключих вратата, съблякох тясната вечерна рокля и я замених с удобен халат. Не след дълго отидох до свързващата врата и почуках. Отговор не последва и затова натиснах бравата; от другата страна Дамарис не беше спуснала резето.

— Дамарис — извиках тихичко, но отново не чух отговор. Отворих вратата и влязох в стаята й през съблекалнята. Вътре бе горещо и задушно. Дамарис бе с ватирания си халат и стоеше до крайния прозорец, облегнала глава на стъклото. Погледът й се рееше безцелно по посока на зимната градина.

— Какво искаш? — попита тя, без да се извърне.

— Искам да видя как си. Леля ти твърди, че си болна.

— Чувствам се превъзходно. Просто исках да остана сама. Така че изобщо не се притеснявай, Лавиния.

— Не се притеснявам. Не съм те виждала цял ден и понеже съм загрижена за теб, реших да ти се обадя.

— Очевидно твоята загриженост към мен не ти пречи да се срещаш с мъже по кафенетата.

Ето каква била работата, казах си.

— Изпихме с Уорън Слоун по чаша какао — казах направо, — и то след един особено напрегнат ден, ако трябва да бъда по-точна. Виж какво, Дамарис, на този свят съществуват и работодатели с по-лек характер от този на баща ти. А освен това кой знае защо предположих, че служителите също имат право на няколко свободни часа, и то без да се отчитат за тях.

— Не говори така, Вини. Много добре знаеш, че не си служителка. — Тя се извърна към мен; на страните й горяха две яркочервени петна. — Вероятно ще ме сметнеш за голяма наивка, но бях потресена от факта, че си била в локал без придружителка.

— Едва ли е чак толкова неприлично да се отиде в заведение, след като същото си позволяват, например, леля ти и дамите Кабът. Да не би да те смущава фактът, че съм била там с един господин?

— Той не е господин, той е… — Думите замряха в устата й.

— Искаше да добавиш „прост служител“, нали? Не съм предполагала обаче — подчертах остро, — че си такъв сноб. Пък и не си спомням да си възразявала някога срещу присъствието му.

Очаквах яростно избухване от нейна страна, но промяната, настъпила в нея, ме порази. Тя сякаш започна да се разпада пред очите ми, лицето й побеля и ме изгледа като ранена кошута. Ядът ми отлетя още в същия миг.

— Дамарис, влюбена ли си в него? — попитах без заобикалки.

Тя потръпна.

— Нямаш право да ми задаваш този въпрос!

— Знам. Но трябва да ми кажеш.

— Не мога. — Реакцията й обаче бе недвусмислена — лицето й на няколко пъти промени цвета си, дишането се ускори и тя се разтрепери неудържимо.

— Права беше леля ми — прошепна тя. — Не исках да повярвам, но е имала право. — Говореше като разочаровано дете, внезапно загубило илюзиите си.

В мен се надигна гняв.

— Идвало ли ти е наум, че леля ти…

— Какво? Че може да ревнува ли?

— Не съм казала това.

— О, да. Ти никога не би казала такова нещо. Толкова си тактична, Вини. Толкова мила. Ти наистина не искаш да засегнеш никого. И въпреки всичко точно това въртиш. Ето, аз например, знам всичко за Уорън и Марина.

— Но защо…

— Марина се нуждае от кавалер. Бог ми е свидетел, аз също. Човешко е, нали? — При тези си думи тя се извърна, за да не виждам лицето й.

— Защо, Вини? — изтръгна се от гърдите й. — Силна си. Независима. Умна. Здрава. Защо избра тъкмо него, защо?

— Не съм го избирала — отвърнах аз с ясното съзнание, че точно този отговор ще я засегне най-силно. — Между нас съществува… приятелство. Ние работим заедно. — Как да й обясня, че споделеният срам да служиш в богат дом свързва хората по особен начин? — Що се отнася пък до това, което загатна… няколко пъти сме се засичали случайно в музея и след това ме е канил на чаша шоколад. Това е всичко.

— Държал е ръката ти на публично място — рече Дамарис провлачено, сякаш четеше молитва. — Целувал ти е ръка.

— Леля ти вероятно е пропуснала да ти съобщи, че той се наведе, за да разгледа пръстена ми по-отблизо? — Ядът ми отшумя и я погледнах. — Може да беше малко нахално от негова страна, но нищо повече. Понякога… не се чувствам особено добре тук, Дамарис. Животът ми рязко се промени и понякога съм самотна. Слоун забеляза състоянието ми и реши да се погрижи за мен.

— Той се погрижи и за мен — каза Дамарис.

— Този факт не те ли навежда на някои мисли?

— Мисли за кого? За Уорън, за мен или за нас двамата? — попита Дамарис. — Може и да съм болна, но не съм сляпа. — И докато разбера какво е намислила, тя ме повлече към себе си, извъртя ме и двете се озовахме една до друга пред огледалото. Очите ми все още искряха от гняв, а страните ми бяха зачервени. До мен Дамарис изглеждаше слаба и крехка като преждевременно състарено дете. — Нима си мислиш, че не ми е ясно коя от двете ни ще предпочете един мъж? Аз съм голямото разочарование за баща си, за Марина и дори за самата себе си. Само че за разлика от други хора притежавам и едно голямо предимство, Лавиния — познавам себе си много добре. Познавам и Уорън Слоун и разбирам прекрасно, че в мое лице той вижда само и единствено колекцията Калхън!

— Дамарис, какво говориш? — Вдигнах ръка, но после я отпуснах.

— Не искам съчувствие. Не понасям тези неща.

— И аз не мога да понасям, когато се оценяваш толкова ниско.

— Спести си сантименталностите — прекъсна ме тя рязко. — Мога да те уверя, че не умирам от самосъжаление. Опитвам се само да виждам нещата такива, каквито са. Не се страхувам от истината и това ме спасява. Независимо от всичките му слабости, Уорън Слоун е човек, когото мога да разбера; следователно мога и да му простя. Той просто е първият човек в живота ми, който ми е дал онова, от което наистина се нуждая.

— Не знам защо ми се струва — възразих аз, — че си в състояние да му дадеш много повече, отколкото той на теб.

— Преценката ти е повърхностна — отвърна тя замислено. — Хората забелязват обикновено само външната страна. Мисля, че стойността на едно нещо се определя също и от търсенето. Само когато съм с Уорън, не гледам на себе си като на дефектна стока.

— Дамарис, моля те!

— Мисля също, дори се надявам, че и аз мога да сторя същото за него. Прости ми, че се изразявам без заобикалки; нали знаеш, аз съм само една малка, жалка ирландка, която не отбира твърде от приличие и добро възпитание.

— Престани веднага, моля те!

— Защо? — попита тя с предрезгавял глас. — Защо да не наричаме нещата с техните истински имена? Ние с баща ми си приличаме много повече, отколкото той подозира — Всичко привидно, неистинско, престорено ми е противно. Нека не се заблуждаваме: Уорън Слоун е влюбен в колекцията Калхън, той буквално се е поболял по нея и жадува за нейната красота. Би пожертвал дори и живота си за тази красота, за правото да я охранява и закриля. Мисля, че разбирам страстта му, тъй като и моето сърце е празно. А ако се тревожиш как ли ще се отнася с мен, ще те успокоя: аз съм също експонат от колекцията Калхън. Можеш да попиташ и баща ми. А сега ме извини, Лавиния, но предпочитам да остана сама.