Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (21)

Глава двадесет и едно

Свещта върху мраморната маса в стаята на Дамарис разпръскваше бледа, мътна светлина. Пристъпих навътре и ме лъхна тежък, сладникав аромат — миришеше на всякакви есенции и нито следа от свеж въздух. И едва доловим дъх на канела. Бях забравила, че Дамарис слага пръчици канела между хартията за писма. В мен отново се надигна онова желание да я предпазвам и закрилям, което изпитвах към малкото, наплашено момиченце в интерната. Внезапно почувствах нещо като срам заради действията си в момента. Огледах се на всички страни, защото отново имах усещането, че ме наблюдават.

Заобиколена от копринени възглавници, Дамарис седеше изправена в разкошното си легло и ме наблюдаваше със своите тъмни, меланхолични очи. Погледнахме се безмълвно една друга. Най-накрая тя наруши мълчанието със спокоен, уравновесен глас, в който не се долавяше и следа от истерия.

— Очаквах те. Знаех, че ще дойдеш.

— Как разбра?

— Меги е моя приятелка — отвърна Дамарис многозначително. — Тя няма тайни от мен. Беше права и за лекарството, нали? И на мен ми мина през ума, че нещо не е наред с това лекарство — когато го вземех, разсъдъкът ми сякаш се размътваше, вместо да се прояснява. — При тези думи тя се разсмя тихо, но бързо възвърна сериозното си изражение. — Вече всичко ти е известно, нали? Винаги съм искала да знаеш истината, но така и не посмях да ти кажа всичко.

Кимнах.

— Сега обаче трябва да ми разкажеш и останалото.

— Не мога.

— Трябва! Твърде… твърде много хора умряха. Моля те, кажи ми всичко! Не бива да се страхуваш от нищо.

Дамарис поклати глава като някое опърничаво дете.

— Вече няма никакъв смисъл. След като и Уорън…

— Нима искаш и аз да умра? Знаеш ли, че бях на косъм от смъртта — не ти ли разказаха? — Очите й се разшириха от ужас. Реших да се възползвам от предимството си. — Или например Лео. Ти го обичаш, нали? Защо тогава каза, че не си виновна?

— Защото той пи от моето мляко — отвърна тя с глух глас. — Чашата стоеше на нощната масичка. Пресегнах се към нея, но Лео ме изпревари. Той скочи отгоре и изпи цялото мляко. Явно беше много доволен, че ме е надхитрил.

— Никога не би отровила Лео нарочно, нали?

Дамарис поклати глава.

— Според леля Марина аз съм знаела, че в млякото има отрова, но точно в този момент съм я забравила. — Гласът й премина в шепот. — Забравям толкова много неща.

— Нали затова съм в този дом — за да ти помогна да си спомниш. Не ме ли покани всъщност с тази цел тук. Защото си знаела, че аз мога да ти помогна, нали? Защото си изпитвала огромната потребност да разбереш всичко докрай.

Дамарис, погледни ме в очите. Разкажи ми за майка си.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Бе чудно хубава… като слънцето на небето…

— Тя добър човек ли беше?

— Околните я смятаха за добра. — Дамарис зашепна думите на своето стихотворение:

…_ едната горделива, силна… а другата — чист, непорочен цвят… косата й красели лилии._ — Златни лилии. А това означаваше двуличие. Но нали доскоро самата аз не познавах скрития смисъл на цветята.

— Ти обичаше майка си, нали? — Тя кимна утвърдително. — А леля си Марина обичаше ли?

— Да, но мама… когато тя бе тук, всички около нея избледняваха.

— А после те изпратиха в интерната и ти се чувстваше нещастна, но не искаше да плачеш, защото си Калхън, а една Калхън никога не плаче, нали?

— Много държах татко да се гордее с мен така, както с нея — промълви Дамарис. — Веднъж надникнах над перилата и ги видях двамата — точно се канеха да излизат някъде… тя бе неописуемо красива… а той, как я гледаше само той…

— А след това отиде в пансиона и през зимата се върна за малко у дома. Какво се случи тогава, Дамарис?

Тя се задъха, но аз продължих неумолимо:

— Времето е било студено, нали? Имало е много сняг, както и сега. Но в зимната градина било топло, влажно и ухаело на цветя. Работната маса била вече подготвена и Марина тъкмо се канела да почисти някои експонати от колекцията. Те били разхвърляни на масата, нали? — Дамарис кимна. — Украшения за огърлици, брошки, медальони от бронз и злато…

— Също и диаманти — прекъсна ме Дамарис със замечтан глас. — Искряха като малки, замръзнали кристали… и рубини. Рубини като едри капки кръв. — При тези думи тя се разтрепери цялата. Взех малките й, тънки ръце в своите и ги притиснах здраво.

— Имало е и туберози… стотици туберози… виждаш ли ги все още пред себе си? Дамарис! Виж ги, спомни си! Майка ти е заедно с леля ти и е облечена цялата в бяло. — Отчаяно се опитвах да открия други понятия и образи, с които да опресня спомена. — В този момент ти се втурваш в зимната градина. Ядосана си. Какво те е ядосало толкова, Дамарис?

— Котенцето ми умря. — В този момент зъбите й затракаха неудържимо. — Малко, сладко котенце, подари ми го татко. Мама мразеше котките. Казваше, че ако Миньон още веднъж скочи на леглото й… Нейната камериерка тъкмо й приготвила новия костюм — от бяла вълна, с гарнитура от кожа. По него открила котешки косми. Тя… мама хванала Миньон и… я запокитила право в камината… — Дамарис дръпна рязко ръцете си и ги притисна към слепоочията си.

— Счупил й се гръбнакът. Меги ми каза всичко… И после ти си изтичала долу при майка си. — Хванах отново ръцете й и я притеглих към себе си. — Не бягай от спомена! Съсредоточи се и ми разкажи всичко — знаеш много добре, че само така ще се освободиш от страданията си. И така, кое бе първото нещо, което видя в зимната градина?

— Стефанотис. Стефанотис и бръшлян, висящ от покрива като дебела завеса. — Дамарис се приведе напред и се загледа неподвижно някъде над раменете ми. Мама… мама бе застанала до масата, облечена бе в новия си бял костюм с кожена гарнитура. Косата й беше закичена с орхидеи… и държеше огърлицата.

— Продължавай! Ти какво направи тогава? Била си задъхана, може би си почувствала внезапна слабост и си се опряла на сандъчетата с цветята или на масата… — Не бе изключено да е станало точно по този начин и киселината да е пръснала в лицето на Изабела.

— Спънах се в нещо… имаше нещо на пода… да, пътна чанта. — Очите й се разтвориха широко тя задиша тежко и неравномерно. — Значи това е било… знаела съм го през цялото време…

— Какво си знаела?

— Нищо. Не е толкова важно.

— А после какво се случи?

Лицето й стана пепеляво, разбирах също, че в момента изпитва болки в гърдите, но не биваше да отстъпвам нито за миг. Освен това бях твърдо убедена, че тя е достигнала вече онази точка, след която няма връщане назад — нужно й бе да разказва, да разказва, да избълва целия този кошмар, който изпълваше душата й сякаш от цяла вечност.

— Започнах да крещя, че знам всичко — за котенцето. А мама… тя се разсмя. Смехът й бе като звън на камбанки. Този ден тя изглеждаше щастлива, възбудена… и каза, че Меги е глупава лъжкиня и да не вярвам на думите й. Тръгнах към нея, но тя се отдръпна встрани. В този миг я мразех. Ако не беше се разсмяла… Каза още, че е било нещастен случай и че не е убила котенцето. То обаче бе мъртво, а тя се смееше весело… изобщо не й беше мъчно за него… — Дамарис се задъхваше и заби нокти в ръката ми. — Отново ме връхлетя болката, но не позволих да ме надвие. Протегнах ръка, към масата, и… грабнах някаква чаша. Лиснах я право в лицето й…

— Знаеше ли какво има в чашата?

— Не! — Шепотът й прозвуча като писък. — Исках само да изтрия смеха от лицето й. Успях да го сторя… и оттогава тя престана да се смее завинаги.

Отново се приведе напред, захлупи лице в полата ми и се загърчи от болка. Прегърнах я здраво и я залюлях като малко дете. Постепенно тя се успокои и престана да трепери. Предчувствието ми не ме излъга: Дамарис успя да обезвреди фуриите, като ги призова и ги погледна право в лицето. Сега тя можеше вече да заспи спокойно. А фуриите се нахвърлиха върху мен.

Уверих се, че е заспала дълбоко и вече не я измъчват кошмари. Запалих малка свещ на нощната масичка и се отправих към стаята си, сподирена от фуриите. Не запалих светлина, я отидох до прозореца и се загледах в нощната улица.

Загадката около смъртта на Изабела вече не съществуваше. Сега разбирах вече защо угризенията на съвестта толкова измъчват Дамарис. Макар и неволно, тя бе причинила смъртта на майка си и не можеше да я върне обратно сред живите. А Уорън…

Не, нещата все още не бяха съвсем ясни. Смъртта на Уорън. Моето падане. И двамата не биваше да научаваме нещо — какво?

Цветята. Цветята и огърлицата бяха главните действащи лица в драмата, най-важните фигури в орнаментите на гоблена. Аз за малко щях да умра, когато понечих да разкрия тайната на цветята. Самата Изабела е намерила смъртта си сред цветята. Старите гоблени разбулваха тайния им смисъл. Гобленът, срязан от Дамарис, същият гоблен, който успях да намеря.

Така и не го доразгледах докрай, та нали открих една тайна и реших, че други няма. Гобленът бе в куфара ми, скрит под летните рокли. Внезапно изпитах остра потребност да го извадя и отново да го видя. Същевременно обаче ме обзе силен страх. Опасявах се, че Дамарис може да влезе неочаквано в стаята и да види какво правя. Коленичих тихо до куфара в тъмнината, измъкнах ключа с разтреперани пръсти, вкарах го в ключалката, завъртях го и повдигнах капака със скърцане. Ръцете ми се заровиха дълбоко сред ефирната коприна, коравите дантели и везаните муселинови платове. Най-накрая напипах и гоблена, но си набодох пръстите на иглата, останала в него, когато го захвърлих припряно в куфара.

Извадих дебелия, тъмен вързоп, невзрачен като купчинка стари парцали; в този му вид никой не би и отгатнал каква красота и колко тайни са стаени в него. Притиснах гоблена към себе си и го пъхнах под широките гънки на халата. На бос крак отидох тихо и без свещ до вратата, отворих я внимателно и излязох в коридора. С изострени сетива и стъпка по стъпка се запромъквах безкрайно тихо до стълбището и оттам към горния етаж. Там нямаше спални помещения и затова можах спокойно да вляза в шивалнята, да заключа вратата зад гърба си, да разгъна гоблена под светлината на свещта, която взех със себе си, и да разкрия с очите на Аргус тайните му. Този път не ме проследи никой. По пътя към шивалнята бях напрегнала всичките си сетива докрай, когато стигнах до малкото си убежище на втория етаж, се почувствах дори леко замаяна. Загледах се втренчено в гоблена багрите му искряха насреща ми като човешки очи и скъпоценни накити. Не бях още наясно с какво да започна и в първия момент затърсих единствено цветята. Само че те бяха навсякъде… всички онези цветя, с които бе украсена залата в балната нощ и още много други.

По време на бала изпитвах усещането, че всички ние — аз, Марина, Дамарис, Рос и Уорън — не сме нищо друго, освен фигури от гоблен, пробиващи си път през тъмните орнаменти на старинна павана. Дали нещата нямаше да протекат по друг начин, ако се бях опитала по-рано да разгадая съдържанието, скрито в гоблена?

Внезапно затаих дъх. Та аз през цялото време правех едно и също нещо — разглеждах единствено отделните цветя и разбира се, не бях в състояние да обхвана целостта. Точно както в старата поговорка: От многото дървета не вижда гората. Обзе ме силно вълнение и се съсредоточил върху отделните групи от фигури. Ето ги — две дами, прислуга, кавалери, художници. Като в книжка с картини пред взора ми премина цялата „Павана за две сестри“:

ПАВАНА ЗА ДВЕ СЕСТРИ

Живели нявга две сестри красиви,

едната горделива, силна,

а другата — чист, непорочен цвят,

косите й красели лилии.

 

Ръка в ръка те сплели в танц,

що свързва любовта със смъртта.

 

С девича обич едната се дари

на чужденец, изискан кавалер.

Но другата със жалка страст

открадна алчно му сърцето.

 

Тъй една сестра ограби любовта,

що нявга чужда беше,

а другата, от мъка вкаменена,

отдаде се безспир на плач и скръб.

 

Но появи се мъж, в изкуствата тъй сръчен,

и в миг плени му тя душата.

Тъй вярната любов отблъсна той

и вслуша се в лъжата, що себе си

любов зове и минала любов уби…

Дойде смъртта и всичко покоси.

 

Сестричке моя, силна беше обичта ти!

А мен убива неизпитана любов.

Съдбата, коя ли тя от нас пожали?

То, времето безбрежно, ще реши.

И наистина, тук бяха събрани всички… сърцето ми се разтуптя, до слуха ми отново достигна пророческият глас на Дамарис. Стигнах до сватбената сцена, в която разпознах пръстена на мама, закрепен за колието. Внезапно всичко около мен се завъртя и замалко да загубя съзнание. Защо, о Боже, защо предния път не продължих да разглеждам гоблена, вместо да го заравям в куфара, обзета от болка и панически страх? Ако тогава бях проявила повече търпение и издържливост, може би щях да предотвратя някои от трагичните случаи… и маските щяха да паднат по-рано.

Две сестри — външно еднакво красиви, но по душа различни. Изабела и Марина, художник и чужденец. Невинна девойка, влюбена в хубавия странник. Но идва коварната сестра и й го отнема. После пък художникът съблазнява нея. На гоблена бяха изобразени всички — красивата невеста, гордо носеща колието, а до нея сестра й. И двете имаха лилии в косите си, но белите лилии, символът на непорочността, бяха втъкнати в косите на невинната сестра. Невестата обаче, украсена цялата в злато и рубини, носеше в плитките си измамното жълто.

Подлата, лукава сестра, втората поред любов, прикрила истинския си нрав зад ангелска усмивка. Изабела! Не Марина!