Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (14)

Глава четиринадесет

Чувствах се като удавница, която с последни сили се бори с мрачните водни пластове. Задъхах се, гърдите ме заболяваха при всяко вдишване и издишване. Светлината в стаята бодеше очите ми, независимо че светеше една — единствена лампа. Сгънах гоблена механично и го сложих в шкафа. Също толкова механично се съблякох, приготвих леглото за сън и изгасих лампата. Завих се плътно, отпуснах се на мекото ложе и се оставих на мислите да ме понесат.

Два еднакви рубина, единият върху гоблена, а другият на пръста ми. Две еднакви змийски глави. Еднакви или може би една и съща? „Приличат си като две яйца“, би казала майка ми. Поръчах да й направят пръстен от рубина на Мериън. „Откъде го имаш?“, попита ме Дамарис. „Годежен пръстен ли е?“ Да, но аз не познавах баща си. Лавиния вече е пълнолетна и има право да научи истината. Мериън не искаше да й се възстанови имуществото. Какво имущество, какво възстановяване? В мен се надигна вълна от негодувание. Джъстис Робинсън се канеше да пише в Бостън. Дамарис ми изпрати писмо. В този миг пребивавах в този град и съзрях прочутата огърлица. Огърлицата на Рос Калхън и пръстена на мама.

Не, не биваше да допускам да ме увлече моето въображение. В случая не ставаше въпрос за антична трагедия, тук се разиграваше смъртоносна игра. Рос Калхън впи поглед в мен, сякаш пред очите му изплува някакъв Дух. Духът на майка му, както каза самият той.

Рос Калхън е познавал Джъстис Робинсън, който не беше мой чичо. Джъстис Робинсън и рубинът представляваха връзката ми с Бостън. Дамарис бе следващата брънка във веригата. А сега се появи и Рос. Имаше нещо, което ме задържаше на това място, нещо по-силно и здраво от дълга или кръвната връзка. Здраво като цялостна на един рубин и едно златно колие.

Опитах се да премисля всичко отначало.

Дамарис, какъв е произходът на колието?

Татко не е споменавал нищо по този въпрос. Но той е имал приятел, англичанин, който е бил първи офицер на кораба. Един ден двамата играли на карти някъде в Италия и приятелят му спечелил огърлицата от някакъв моряк. Избухнал пожар и офицерът загинал.

Нима този офицер е бил баща ми?

Преди много, много време майка ми е получила този рубин, украсявал някога огърлицата. Никой никога не ми е казвал нещо по този въпрос. Джъстис Робинсън например явно се е постарал добре и е запазил тайната. А аз пристигнах в Бостън, за да разбуля тази история. Вместо това обаче се запознах с колекцията Калхън и с легендата за двете сестри, но така и не открих нищо.

Един от прочутите отровни пръстени на Медичите. Кажете ми честно, Лавиния, никога ли не ви е хрумвала тази мисъл?

Някой тровеше Дамарис. Но Рос нали каза, че тя се трови сама?

Гласът на Уорън: Струва ми се, че съм виждал някъде тази змийска глава.

Дамарис пък споменаваше нещо за някакъв гоблен, за друг портрет, на който колието изглеждало различно, след завръщането си от Италия вече не бе виждала този портрет.

Моята приятелка Дамарис, която твърдеше, че майка й иска да я отрови за наказание. Уорън пък загатна, че нещата около смъртта на Изабела и болестта на Дамарис не са съвсем чисти. Има нещо гнило в Дания… Калхън обожаваше жена си.

Рос с изписаното в очите му страдание: За другите, не е съвсем безопасно да се сближат с мен… Проклятието на рода Калхън… Ние унищожаваме всичко красиво, което обичаме.

А мен убива неизпитана любов.

Кога рубинът е попаднал в ръцете на майка ми? Кога е бил снет от колието? И най-вече защо някой е сторил това?

Възстановяване на имуществото. И не дотам ясните слова на Дамарис: Татко спасил колието. Офицерът загинал.

Боже, нека заспя най-сетне!

Дълбокият, спасителен сън ме надви много, много по-късно.

— Дамарис — обърнах се към нея на следващата сутрин сякаш между другото, — песента, която си написала, ме заинтересува. Как откри сюжета? В книга ли си го прочела, някой разказвал ли ти го е или си си го измислила сама? — Лицето й внезапно се изопна и затова начаса започнах да импровизирам: — Реших и аз да пиша, както едно време в училище, ако си спомняш. Помислих си, че щом като ще се издържам от писане на поезия, по-добре де е още да не си заминавам и да не си търся работа.

Дамарис бе възхитена от идеята ми.

— Разбира се, това е прекрасно, Вини. — За щастие тя не знаеше нищо за уговорката между мен и баща й, както и за състоянието на издателския пазар. — Около нас витаят толкова много теми, за които си струва да пишеш. Двете сестри наистина са съществували. Една част от историята прочетох в една книга, която открих в мазето. Сюжетът ме заинтригува и продължих да търся.

— А защо този сюжет те заинтригува толкова много? — продължих да разпитвам. — Заради гоблена ли?

— Какъв гоблен?

— Ами този, за който ми разказа. Нали на него била изобразена легендата за двете сестри? — Някакво предчувствие ми подсказа да не й съобщавам, че съм открила гоблена. — Гобленът, на който е изобразена огърлицата. Нали чрез него се доказва, че именно Бианка от портрета е една от сестрите.

— Наистина не разбирам за какво говориш. — При тези думи тя ме изгледа с огромни, невинни очи.

— О, мисля, че разбираш много добре — отвърнах ядовито. — Моля те, не се опитвай да ме заблуждаваш, Дамарис. Знаеш, че те познавам твърде добре.

— При тези думи маската падна от лицето на Дамарис.

— Не продължавай. Предупреждавам те. — Точно закусвахме в стаята й. Тя рязко се изправи на леглото и впи тъмни, тревожни очи в лицето ми. — Престани да се ровиш в нашите семейни тайни. Опасно е.

— В какъв смисъл е опасно?

— Нали сама виждаш? Реших да се заема с историята за двете сестри и сега някой се опитва да ме спре, да ме накаже. Не се смея, тук стават такива неща. Върху рода Калхън тегне проклятие и то ще спре своето действие едва след смъртта ми…

Дамарис задиша тежко, после запищя истерично и започна да се гърчи от болка. Вкопчи се в рамото ми и след известно време заспа изтощена. Почувствах угризения на съвестта, и то не само защото се чувствах виновна, а и защото не бях съвсем сигурна дали приятелката ми не симулира отново.

Злото се рееше около нас, но можеше ли някой да каже дали първопричината са живите хора или пък всичко се дължи на спомените, изпълващи всеки кът в този дом? В някои моменти дори ми се струваше, че то изплъзва от самата мен, забулва разума ми и ме принуждава неусетно да поставям под въпрос неща, които само допреди миг са били съвършено ясни и сигурни.

Същия следобед аз се разрових без всякакво смущение из вещите на Дамарис и най-накрая открих едно копие на „Павана за две сестри“.

Живели нявга две сестри красиви,

едната горделива, силна,

а другата — чист, непорочен цвят,

косите й красяла лилии.

 

Ръка в ръка те сплели в танц,

що свързва любовта със смъртта.

 

С девича обич едната се дари

на чужденец, изискан кавалер.

Но другата със жалка страст

открадна алчно му сърцето.

 

Тъй една сестра ограби любовта,

що нявга чужда беше;

а другата, от мъка вкаменена,

отдаде се безспир на плач и скръб.

 

Но появи се мъж, в изкуствата тъй сръчен,

съзря той дамата прекрасна,

със лилии, вплетени в косите,

и в миг плени му тя душата.

 

Тъй вярната любов отблъсна той

и вслуша се в лъжата, що себе си

любов зове и минала любов уби…

Дойде смъртта и всичко покоси.

 

Сестричке моя, силна беше обичта ти!

А мен убива неизпитана любов.

Съдбата, коя ли тя от нас пожали?

То, времето безбрежно, ще реши.

Наистина, времето щеше да реши много неща.

Главата ме заболя. В този момент изпитах подличкия, детински импулс да избягам оттук, но, разбира се, не можех да го сторя. Задържаха ме толкова много неща — и хора, и доброволно сключени съюзи. Ужасявах се от мисълта, че трябва да сляза на вечеря, но все пак успях да се овладея. Марина най-сетне се появи след дългото си отшелничество, дойде и Дамарис. Двете изглеждаха направо съсипани и всяка от тях се бе вглъбила единствено в своя си проблем. Този път около масата се събраха всички обитатели на къщата, но приличахме не на семейство, а на негова карикатура. Сцената наподобяваше една Дюрерова гравюра: Художникът бе изкривил действителността съвсем мъничко, но ефектът бе поразителен — изображението вещаеше вече нещастия и гибел. Стараех се да не гледам в посока на Рос Калхън, а и той не ме удостои нито с един поглед.

— Наредих да върнат колекцията в зимната градина — обади се домакинът. — Утре сутринта Слоун ще дойде и ще продължи започнатата работа. Той предложи мис Стантън да се занимае с гоблените, ако това й доставя удоволствие.

Отпих бързо глътка вино, разчитайки, че никой няма да забележи треперенето на ръцете ми. Марина изглеждаше много учудена.

— Но защо, драги? Аз мислех, че ти не искаш да…

— Не забравяй, че твоето празненство наближава — отвърна Рос със саркастичен тон. — Слоун също има дързостта да ми обърне внимание, че Ню Йоркският музей го иска обратно и че той не може, както се изрази, „да кисне вечно тук и да си клати краката“. Помоли ме да съобщя същото и на теб, Марина. Много си го разглезила в последно време и той лека-полека започна да си позволява някои волности.

— Не мисля, че съм го разглезила чак толкова много — възрази тя остро. — Практически съм се отказала от празненството. Заради болестта на Дамарис. Ще се радвам обаче, ако най-сетне си осъзнал, че е крайно наложително тя да напусне това обкръжение.

— Оставаме тук. — Гласът му звучеше съвсем спокойно, но и без да го гледам почувствах, че му се наложи да овладее гнева си. По гърба ми преминаха студени тръпки.

— Добре, щом като мислиш така — забеляза Марина неопределено. — Впрочем, получихме вече цял куп покани за най-различни балове, коледни почивки и дамски сбирки. Името на Дамарис фигурира на всички списъци, тъй като вече е пълноправен член на светското общество. Все още не съм отговорила на никоя от тях.

— Разбира се, че ще ги приемеш, лельо Марина! — заговори Дамарис с ведър глас. — Нали към това се стремеше през цялото време. То се знае, че ще приемем.

— Да, но някои неща се промениха, детето ми. Ти бе толкова болна, пък и нали самата каза, че вече не можеш да издържаш?

— Това са минали работи. Този път ще се справя, лельо Марина. — Думите й прозвучаха като вещание на пророчица, прозряла неизбежната си съдба. Спомних си една от първите нощи в Бостън, когато тя каза с категоричността на баща си: „Всеки върши онова, което е длъжен да върши.“

След вечеря се оттеглихме на кафе в библиотеката. Дамарис запя. Ето, фигурата от гоблена се повтаряше… Дамарис изглеждаше ужасно, но заедно с това се държеше храбро, а от очите й струеше трескава веселост. Накрая тя запя песента, която сигурно е занимавала ума й цялата вечер, независимо от многобройните мадригали и староанглийски напеви, изпълнени от нея. Живели нявга две сестри красиви…

Тиха въздишка премина през цялото помещение сякаш присъстващите очакваха тази песен, за да се разтури нечия магия. Накрая Рос се изправи.

— Вече е късно.

— Да, аз също съм уморена. Утре предобед имам няколко срещи. — Марина си тръгна първа, последвана от Дамарис. Понечих да ги последвам, но Рос сложи ръка на рамото ми.

— Лавиния, болна ли сте?

— Боли ме глава. Трябва да ме извините, но…

— Сигурна ли сте, че няма нищо друго? — Гласът му бе загрижен и добродушен. — Вие почти не се хранихте тази вечер. И мълчахте през цялото време… Какво има? Не се захващайте с гоблените, ако не искате…

Трябваше да събера всичките си сили, за да не загубя самообладание и да не побягна презглава. Промърморих някакво извинение и си тръгнах.

На следващата сутрин Уорън ме погледна изпитателно в очите и също попита дали нещо не е наред. Беше ми по-лесно да позалъжа него, отколкото да устоя на погледите на Рос Калхън. Разтревожи ме обаче нещо друго: разкъсвах се между вътрешния подтик да запазя за себе си преживяното и потребността да се облегна на отзивчивото рамо на Уорън и да му доверя тягостните си наблюдения. Рос Калхън бе прав, Уорън Слоун представляваше опасност за мен, макар и по причини, различни от тези, които предполагаше той.

Какво огромно благо е човек да си има професия. Строгата дисциплина, която тя ти налага, ти носи заедно с това и душевно равновесие. Вероятно по съвсем сходен начин възприемат ежедневния си ритуал и обитателите на манастира. Съсредоточих се изцяло върху колекцията Калхън, забравяйки напълно както носителя на това име, така и привлекателния, отзивчив мъж до себе си.

Изпитах удовлетворение дори и от появата на Рос Калхън. Зад него някакъв прислужник носеше сандък, пълен догоре с гоблени. Работата по тях изискваше извънредна съсредоточеност както на ръцете, така и на ума. Всъщност очаквах Рос да направи забележка за един липсващ гоблен, но той не спомена нищо. Екземплярите, които ми донесе, бяха по-малки и изобразяваха религиозни теми. Взех този от тях, който изглеждаше най-лесен за работа, и избягах.

Един от прислужниците ме изпроводи до шивалнята до втория етаж и запали камината и лампите. В стаята стана уютно, независимо от зимния студ, царящ зад прозорците. Поръчах да ми донесат обяда горе и заработих трескаво, докато най-сетне възстанових гоблена напълно. Събудих се от транса, в който бях изпаднала — очите ми пареха, а гърбът ме болеше силно. Стрелките на големия часовник върху камината показваха пет и половина часа… Уорън сигурно вече си бе отишъл у дома. Реших да ида в зимната градина и да отдъхна малко сред цветята.

Както и очаквах, там нямаше никого. Лампите не светеха, но през клонките проникваше бледа зимна светлина и хвърляше мътни отблясъци върху съкровищата, разпръснати на работната маса. Не отидох при тях, а поех по тясна странична пътечка и не след дълго се озовах сред множество буйни зелени растения. За миг дори изпитах нещо като неприязън спрямо колекцията Калхън.

Между високата папрат открих малка скамейка. Седнах и се отпуснах сред уханната тишина. Така не бива да продължава повече, помислих си. От ден на ден усещах все по-остро ореола на злото, надвиснало над този дом, но в душата ми се бореха две сили: стремежът да проследя и открия причината за всички беди и страхът да направя съответните изводи. Нима не бях дошла в Бостън, за да открия коя съм? Да, но вместо това осъзнах какво представлявам и новото познание не ми достави особена радост. Просто не бях в състояние да реша кое е по-голяма проява на малодушие — оставането ми в Бостън или отпътуването ми от този дом.

Не знам точно колко дълго седях така, вглъбена в мислите си, когато долових шум от стъпки; приближаваха се по една от пътечките между лехите. Скрих се сред папратта, тъй като нямах настроение да общувам с когото и да било. Обаче стъпките, които не успях да различа поради меката настилка, не свиха към мен, а продължиха забързано по дългия коридор на отсрещната страна. До слуха ми достигна слабо изскърцване и хладен полъх разлюля листата до мен. Вдигнах учудено поглед. Нима и от външната страна на къщата имаше вход към зимната градина? Очевидно да, тъй като в този момент долових два гласа, които спореха за нещо шепнешком. Един от гласовете, тих, но принадлежащ несъмнено на Марина, внезапно се извиси:

— Казвам ви, че трябва да престанем. Разбирате ли какво ви говоря? Проявих слабост, не желаех хората да научат. Сега вече край. Така не може да продължава повече… — Последва отново неясен шепот, след което отново дойде ред на нейния глас: — Не съм съгласна. Край с кражбите, с подмените и цялото това лъготене. Опасно е, не разбирате ли? Non permetto…

Двамата се смълчаха. Внезапно се чу тихо възклицание, последвано от трясък на строшена глинена саксия. Отново настъпи тишина. Миг по-късно — шум на стъпки, забързани към вътрешността на къщата. Сърцето ми заби лудо. Изчаках и едва тогава се реших да изляза от прикритието си.

Беглото предположение, че пред очите ми ще се открие някаква ужасяваща гледка, не се оправда. Посрещна ме единствено тишината и упойващият аромат на цветята. Не видях никого. Врата също не открих; нямаше и никакъв признак, че такава изобщо съществува. Съзрях на пода само навени ледени кристалчета, сноп лилии в буца пръст и разпръснати парчета от саксия, съборена от лавицата.