Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (20)

Глава двадесет

В първия момент буквално загубих дар слово. След като се посъвзех, промълвих с пресъхнала уста:

— Но нали е било нещастен случай? Рос само поклати глава.

— Това е обяснението, което дадохме на прислугата. Марина е присъствала и е видяла всичко. Двете, жена ми и тя, са били в зимната градина. Изабела се готвела да излезе на разходка, но Марина я задържала. Скарали се за нещо си, типично по сестрински. Марина и досега не може да си прости, че я е спряла. Защото в противен случай Дамарис нямало да срещне майка си, когато слязла в зимната градина.

Той спря за момент и една жила запулсира на слепоочието му. После продължи с овладян глас:

— Дамарис отново била обзета от истеричен пристъп. Знаеш как се държи в такива случаи, нали: Гласът й изтънява и започва да диша на пресекулки. Бях й подарил едно котенце, но то умря. Беше си наумила, че Изабела е виновна за смъртта му. Защото Изабела мразеше котки. Разменили си реплики, но жена ми си мислила вече за своята среща и изобщо не я изслушала. Марина ми каза, че Дамарис й препречила пътя и не я пускала да тръгне. Изабела била облечена в бяло, любимия й цвят — в него приличаше много на Ла Бианка — а ръцете на Дамарис били изцапани. Жена ми понечила да я отмести. В този миг Марина не могла да отгатне намерението на Дамарис, а още по-малко пък да го предотврати — дъщеря ми грабнала от масата чашата с киселината, с която Марина почиствала накитите, и я лиснала право в лицето на майска си.

Ужасена, похлупих лице в ръцете си.

— Марина запазила самообладание — продължи Рос. — И изляла чашата с чай, която държала в ръцете си, върху обгарянията на сестра си. Това обаче не помогнало и Изабела умряла начаса; поне не се е мъчила много.

— А… Дамарис?

— Избягала веднага — отвърна Рос. — В първия момент никой от нас не се сети за нея. Намерихме я по-късно в стаята на майка й, паднала в безсъзнание под гоблена с двете сестри. Опитала се да го среже с нож. В продължение на няколко седмици бе в тежка нервна криза. Когато дойде отново на себе си, не помнеше нищо. Решихме, че ще е най-добре, ако я оставим в неведение за случилото се и разпространихме версията за нещастния случай. В Италия тя се чувстваше добре; в противен случай не бих я върнал обратно тук. Но стана точно това, от което Марина се боеше през цялото време: Постепенно спомените са изплували от подсъзнанието й и са я принудили да се самонакаже по този причудлив начин, един вид като изкупление за извършеното.

Това е невъзможно, изкрещя някакъв глас в мен.

— А… обвиненията й? Нейните подозрения?

— Вероятно си вярва сама. Може би до голяма степен е потиснала вече спомена за действията си.

— Всичко това звучи толкова… невероятно. — Замаяна от чутото, аз отново се обърнах към прозореца. — Значи през цялото време… всичко, което… — Мислите ми се върнаха назад. Двойствената роля, която е играла, битките й на светската сцена, стремежът й да се държи твърдо, когато я обземеше душевен смут… Сега не се учудвам, че рухна така. — За момент замълчах изплашена. — А Уорън… Рос, нали не искаш да кажеш, че…

— Не знам нищо — отвърна той категорично, — във всеки случай всички ние изпитваме огромно облекчение от факта, че властите приемат случилото се за самоубийство. Лавиния, ти трепериш цялата. Ела по-близо до огъня.

Послушах го безпрекословно. Той ме заведе до камината и ме настани на кушетката. После повдигна краката ми и ги зави с топло одеяло.

— Спокойно. Не се измъчвай. — Той взе ръцете ми в своите и от неговото докосване пулсът ми неочаквано се нормализира. — Трябва да се стоплиш. Искаш ли да ти донеса коняк?

— Не, в никакъв случай коняк. — Двамата едновременно си припомнихме едно и също събитие и сведохме погледи. Усетих, че поруменявам. Рос притисна ръката ми по-силно.

— В онази нощ казах много неща, които всъщност не биваше да казвам. Но не съжалявам. И знаеш ли защо? Защото още тогава разбирах, че съм прав. Ти почувства същото и затова, моля те, недей да извърташ.

В този момент можех да се престоря, че не разбирам за какво говори. Можех също да изиграя ролята на закачлива кокетка. Само че така наречените правила на общуване ми бяха опротивели и аз се загледах някъде встрани. Той ме взе в обятията си сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Не знам колко време сме стояли така прегърнати, но внезапно ме обзе същото усещане, което изпитах някога в неизползваната спалня. Някой ни наблюдаваше. Изправих се и затаих дъх. Той също се отдръпна. Не виждах нищо, не чувствах нищо, освен нечие невидимо, но осезаемо присъствие от другата страна на полуотворената врата.

Рос ме изгледа внимателно.

— Изплашена ли си?

— Не. Само съм объркана, замаяна и много, много изморена.

— В такъв случай ще те оставя сама. — Той стана от мястото си. — Лавиния. Така се е казвала втората жена на Еней, метежния пътешественик. Едва при нея, в Италия, той намерил своята истинска родина. Какво странно съвпадение! Сега няма да настоявам да се омъжиш за мен. Можем и да изчакаме известно време. Но трябва да дойдеш с нас в Италия, Лавиния.

— Ако мога да бъда полезна с нещо…

Рос вдигна рамене.

— Това никой не може да знае? За себе си ще кажа само, че ако дойдеш, ще ми доставиш огромно удоволствие. — Пое ръцете ми, погледът му се спря за малко върху тях, целуна ги и бързо напусна стаята.

След известно време Меги се появи и ми съобщи, че мистър Калхън е наредил да ми сервира вечерята в стаята.

— Защото сте изморена, мис. Той ще отиде в клуба, а маркизата не иска да остави Дамарис сама.

Рос бе доловил желанието ми да остана насаме със себе си; може би дори и той изпитваше същото. Приех охотно предложението и я помолих да ми донесе и закуската на следващата сутрин. Всъщност почувствах нещо като срам, че карам възрастната жена да ходи нагоре — надолу из къщата, натоварена с подноси, но от друга страна, бях убедена, че тя ще приеме с благодарност абсолютно всичко, което може да я отвлече от лошите мисли. Аз самата обаче не бях настроена да слушам бърборенето й и затова я отпратих колкото се може по-бързо.

Денят бе сив и мрачен, създаден сякаш единствено за скръб и меланхолия. Следобед имахме тъжното задължение да почетем погребението на Уорън Слоун, организирано от Рос. Трябваше да преодолея себе си, но в крайна сметка бях доволна, че присъствам; защото, като изключим няколкото неособено развълнувани колеги от музея, ние бяхме единствените скърбящи. Помислих си какво ли отвращение би изпитал Уорън, ако присъстваше на тази церемония. Та той обичаше единствено ведрото настроение и веселието. Макар че в последните дни от живота си бе всичко друго, освен весел. Можех да разбера състоянието му, след като…

Уорън. Не можех да повярвам, че е мъртъв. За момент дори си помислих, че ще влезе небрежно в църквата и ще изгледа подигравателно свещеника, който тъкмо произнасяше надгробната си реч със сдържана тържественост. Внезапно в ума ми изплува отново балната нощ, Уорън и Дамарис се носят по паркета, а тя го гледа със светнали от щастие очи. Но той бе вече мъртъв, а Дамарис — покрусена; същата Дамарис, която по един или друг начин беше отговорна за…

Не биваше да мисля повече за това. По-добре да разгледам цветята. Уорън обичаше цветята — букетите и венците от зимната градина щяха да го очароват. Въпреки неприязънта си към покойния, Рос бе хвърлил много усилия, за да му окаже последна почит по възможно най-тържествения начин. Насреща ми искряха туберози, зюмбюли, сребролистни герании, теменужки — точно тези цветя, с които украси залата за бала на Дамарис.

Цветна украса… това ми напомняше нещо, но какво ли?

След погребението се завърнахме на Марлбру Стрийт. Марина незабавно се завтече при Дамарис, а двамата с Рос отидохме в библиотеката и пихме мълчаливо чай. Вечеряхме под зорките погледи на вездесъщата прислуга и веднага след това се оттеглих в стаята си. Лампите горяха слабо, но ги оставих така и седнах пред камината. Потънала в мисли, останах така няколко часа.

Най-сетне реших да си легна, загасих лампите и още веднъж погледнах надолу към Марлбру Стрийт, която блестеше на лунната светлина. Отворих прозорците и студеното течение бързо разнесе уханието на цветята, които някой, вероятно Меги, бе оставил на масата. Какъв лукс, помислих си, да разполагаш през цялата година със свежи цветя от оранжерията! За богат човек като Рос не представляваше никаква трудност да изпрати на погребението толкова много красиви цветя, без тях атмосферата щеше да бъде още по-безутешна и потискаща. Бях убедена, че щом настъпеше зима, винаги щях да си спомням за влажния оранжериен въздух и уханието на туберозите.

Туберози… в паметта ми изплува един спомен, който занимаваше ума ми още на погребението. Легнах в леглото, придърпах завивките до брадичката си и се съсредоточих в мислите си.

На бала на Дамарис също имаше туберози, макар че не бяха предвидени. Когато ги видя, зави й се свят. Марина каза тогава, че Дамарис не понася туберози. Каква ли бе причината? Може би смъртта на Изабела бе настъпила сред туберозите? Не знам. Марина се ядоса, че Уорън е вмъкнал без позволение тези цветя, но той само се усмихна, твърдейки, че не са много и ги е сложил, за да подчертае символиката на останалите цветя. Двамата влязоха в словесен дуел. Уорън бе променил и други неща в цветната украса. Опитах се да се съсредоточа. Исках да си припомня съвсем точно предварителните скици, които Дамарис ми показа тогава със сияещо лице, за да ги сравня с украсата по време на самия бал, която Марина одобри със скърцане на зъби. Сребролистни герании като на погребението. Бели ружи, божури и черешови цветове — още тогава не ми бе съвсем ясно откъде Уорън е успял да намери всички тези цветя.

А сред невинната белота искреше злато като полирания метал на огърлицата. Лалета, невен и рози цъфтяха до лилии, изобилие от лилии. И туберозите с техния упоителен аромат, който неизбежно те кара да си спомниш потискащия оранжериен въздух.

Дамарис ми бе казала, че цветната украса на бала има по-дълбоко значение и че Уорън иска да използва древния език на цветята, намерил място върху средновековните гоблени. Разбира се, тази идея заплени Дамарис.

А после тя се разболя и отблъсна цветята на Уорън. Сетих се за забележката на Меги: „Внушила си е, че цветята й носят нещастие.“

Дамарис спомена веднъж нещо за някаква книга в библиотеката, в която е обяснен езикът на цветята. Не знам какво ме подтикна да скоча от леглото, но разтреперана, запалих свещ от камината и разтворих безшумно вратата на стаята. В цялата къща цареше тъмнина, тъй като всички до един вече спяха. Можех само за секунди да изтичам до библиотеката и да прегледам лавиците — Рос винаги държеше книгите си в ред.

Посегнах към перилата, но се спънах, не успях да се хвана и се строполих надолу в тъмнината. Свещта се изплъзна от ръката ми и полетя с широка дъга в мрака.

Сигурно съм изкрещяла, но не си спомням нищо, защото съм изгубила съзнание за известно време. Само след минути ярка светлина обля стълбището и Рос дотича при мен, следван от Марина в развяна нощница. Прислужниците се струпаха сънени на горния етаж, а най-накрая със сумтене се появи и Меги.

— Нищо ми няма. — Понечих да се изправя, но почувствах остра болка. Рос ме задържа.

— Не мърдай. Първо трябва да разберем дали не си си счупила нещо. Всъщност какво се случи?

— Не знам. Сигурно съм се спънала в нещо.

— Тази котка… — започна Марина и тялото й потръпна. — Учудвам се как досега не е причинила някое нещастие. Противни, гъвкави създания, които постоянно ти се пречкат из краката. — И наистина — в този момент Лео се промуши между краката на събралите си, за да предяви претенциите си над моята личност — той ме помилва с опашка, което иначе не бе в неговия стил.

Меги размаха бойко ръце и изпръхтя презрително:

— Котката никога няма да й стори зло. Тя много обича мис Вини. Този дом е обитаван от дух и ако не бяхте учили, че духове няма, вие също щяхте де повярвате в съществуването им. Защото днес не можете да обвините малката ми господарка, тъкмо бях при нея и тя спи дълбоко.

— Престани с тези дрънканици — сряза я Марина. — По-добре да беше останала при Дамарис — ако се събуди, при нея трябва да има някой. Ще ида да видя как е.

Това бе първата нощ, в която при Дамарис нямаше медицинска сестра.

— Не биваше да я освобождаваме — обади се Рос сърдито, — днес щеше да ни свърши добра работа. Лавиния, нали няма да възразиш? — При тези думи той опипа тялото ми. — Няма нищо счупено, само натъртвания. Меги, помогни ми, моля те!

Те настояха да ме занесат до стаята. Лео скочи пъргаво при мен на леглото, а Рос помоли Меги да донесе коняк и седна срещу ми. Остана там докато заспах.

На следващата сутрин се събудих с ужасни болки в ръцете и краката — явно, последствията от падането бяха тежки, отколкото очаквах. Бях толкова замаяна, че изобщо не си спомнях какво се е случило. Лежах неподвижна сред възглавниците до момента, в който Меги донесе подноса със закуската, загрижена и словоохотлива както винаги. Лео хвърляше скришни погледи към гърнето със сметаната и най-охотно позволи на Меги да го почеше зад ушите.

— Как само говореше за бедното животно — заоплаква се тя. — Та той няма нарочно да ви счупи врата, нали! Сигурно няма нищо общо с падането ви, казах го и на онези там долу.

— Какво искаш да кажеш с това, Меги?

При тези думи тя веднага се отдръпна и се скри зад бронята си.

— Не е моя работа да съдя за тези неща. Някои хора знаят какво става в този дом, а другите не искат да си го признаят. Господарят каза да останете в леглото, докато дойде докторът за мис Дамарис; после щял да прегледа и вас.

— Меги, как се чувства Дамарис?

— По-добре е, мис. — Гласът й отново се съживи. — Тази ужасна нервна треска най-сетне свърши. Вчера през вратата ги чух да си приказват съвсем нормално с маркизата. Ако питате мен, мисля, че лекарството само влоши състоянието й; сега обаче това няма вече значение. Докторът рече, че от днес престава да го пие. Разбира се, маркизата не е съгласна, но като ида в стаята за подноса, шишето ще падне съвсем случайно и лекарството ще изтече.

— Меги, какви ги приказваш!

Тя ме изгледа особено.

— Мис Вини, Господ — Бог не ги обича тези работи — да се упойва човек с разни дроги.

Лежах отпусната в леглото и очаквах с нетърпение лекаря, за да ми съобщи новини за Дамарис. Доктор Мартинсън дойде следобед и установи само някои натъртвания — точно както очаквах.

— Днес останете на легло и се пазете през следващите няколко дни — препоръча ми той. — Вие сте много здрава физически, мис Стантън. А освен това трябва да благодарите на своя ангел — хранител, че сте се ударили в перилата, преди да се сгромолясате долу, в залата. Там подът е от мрамор и щеше да бъде цяло чудо, ако не си счупехте врата.

Същото каза и Меги малко преди това. Потръпнах от ужас. Лекарят си отиде, а аз вперих поглед в набраната коприна на балдахина и се замислих. Помъчих се да възстановя инцидента.

Защо изобщо излязох в коридора по това необичайно време? Спомените ми бяха доста размътени от полученото сътресение. Бях тръгнала надолу, за да взема нещо, може би книга. Да, исках да взема една книга, защото трябваше да узная повече за цветята. Отчаяно се опитах да си припомня всички подробности. Да, станах от леглото. Беше тъмно, тъмно и студено. Точно така, бързах и не си сложих нито халата, нито пантофите. Спомних си добре килима и паркета на коридора под краката си. Също и аромата на туберози, струящ от отворения прозорец, както и слабата миризма на лой от свещта. Когато се сгромолясах надолу, тя описа кръг в тъмнината, но не повреди мраморния под. А когато посегнах към перилата, долових и миризмата на восъка, с който го полираха. После ръцете ми увиснаха в празното и… да, имаше още нещо. Нещо, на което не обърнах внимание в първия момент, а после направо забравих в суматохата. Нечие невидимо, но отчетливо присъствие.

Да, в тъмнината зад мен имаше някого. Може би Лео? Марина обвини него за инцидента. Не, внезапно се досетих — не можеше да бъде Лео.

Няколко пъти съм се спъвала в Лео, случвало се е и да го настъпя. Спомних си усещането, когато неговата копринена козина се отъркваше в кокалчетата на крака ми. Още по-добре обаче познавах реакциите му: Независимо от любовта му към мен, в такива случаи той засъскваше насреща ми гневно и заплашително. Тази вечер обаче съскане нямаше. Защото изобщо не е бил там. Някой друг се е спотайвал зад гърба ми. Не, не си внушавах: в тъмното нечия ръка ме блъсна в гърба. Надолу. Върху мраморния под.

„Сигурно няма нищо общо с падането ви… Та той няма нарочно да ви счупи врата…“ Меги не натърти ли специално думичката „той“? Не загатна ли по този начин, че някой друг би се опитал да ме убие? Познавах вече прикритите предупреждения на Меги.

„Защото днес не можете да обвините малката ми господарка“, каза тя още.

Дамарис!

Дамарис, която според общото мнение бе убила майка си. Дамарис, която и Рос, и аз тихомълком обвинявахме за смъртта на Уорън. Същата тази Дамарис, която не бе отговорна за постъпките си. Да, но нали Меги подчерта, че приятелката ми предния ден се е чувствала „съвсем нормално“.

Нещо не бе наред. Правех някаква ужасна грешка, но не бях в състояние да я открия. Със сигурност знаех две неща и се хванах за тях като удавник за сламка: Дамарис никога не би посегнала на мен, ако е в нормално състояние на духа. Още по-малко пък би се опитала да отрови Лео — в онази ужасна нощ тя ме уверяваше шепнешком, че е невинна и че се страхува да не я обвинят.

Бях напълно убедена, че не се е опитвала да убие Леонардо. Майка си, себе си и, а може би и Уорън — да. Но Лео и мен — в никакъв случай.

Дръпнах енергично звънеца до леглото си и когато Сара се появи, я помолих да повика Меги.

Не след дълго старата прислужница дойде в стаята.

— Меги — започнах аз, — ще направиш ли нещо за мен? Иди, моля те, в библиотеката и вземи оттам една книга. Тя сигурно е доста стара и не знам точно как се казва, но в нея са описани значенията на различните цветя. Вероятно се намира на лавиците вляво от камината, до прозореца, не е изключено някой да я е преместил или дори скрил. И още нещо — не казвай никому, че я търсиш.

При тези думи погледите ни се срещнаха и се разбрахме отлично.

— Меги… какво стана с лекарството на мис Дамарис? — Ами, шишето да вземе да се счупи, мис. Докторът ни посъветва да го спрем и няма да донесе друго. Така че малката ми няма вече да го пие, нищо че на маркизата й се ще.

Вечерта Меги ми донесе поднос с храна и извади тънко томче от джоба на престилката си.

— Ето я, мис. Беше скрита зад останалите книги, обаче я намерих много бързо.

— Не те видя никой, нали?

Негодуванието, изписано в погледа й, бе толкова силно, че не посмях да я попитам още веднъж. Запрелистих книгата с разтреперани пръсти. Не открих веднага каквото търсех, тъй като по азбучен ред бяха подредени не цветята, а само техните значения. Често се срещаха и остарели, забравени наименования и се налагаше да прибягвам до помощта на речник. Започнах да съставям списък и колкото по-дълъг ставаше той, толкова повече нарастваше и вълнението ми.

бели теменужки — невинност

бръшлян — приятелство

папрат — искреност

бял люляк — душевна чистота

зюмбюли — постоянство

Все добродетели, подходящи за млада, невинна девойка. Когато обаче стигнах до следващата група от цветя, ме обля гореща вълна:

сребролистни герании — спомен

роза с две пъпки — спотаена тайна

бели ружи — женска амбиция

Нима това бе ръкавицата на раздора, която Марина пое на бала?

Бял черешов цвят — измама. Предчувствието не беше ме излъгало — цветята наистина представляваха ключът към загадката. Бели божури — позор. А цветът на златото, който Уорън бе замислил като комплимент за Марина? Жълти акации — тайна любов. Жълти лалета — несподелена любов. Невен — ревност. Жълти лилии — двуличие.

Марина. Злата сестра от легендата. Внезапно в паметта ми изплуваха отломъци от различни разговори. „Последното прозвуча като заплаха“, казах тогава на Уорън. А той отвърна през смях: „Известни са ми дори някои неща, които красивата ни домакиня би предпочела да забрави… Само недейте любопитства, моля… Не позволявайте да ви въвличат.“

Цветята бяха замислени като заплаха… но в какъв смисъл? Може би Марина вече е знаела за кражбите и тъкмо онзи следобед му е поставила ултиматум. Или Уорън е искал да намекне, че може да обърне, така да се каже, и обратния край?

Туберози — опасна игра.

Да, неговата игра наистина се оказа опасна. Сепнах се, изплашена от собствените си мисли. Но връщане назад вече не можеше да има! Ако неясните ми подозрения се оправдаеха, значи не е имало нито самоубийство, нито пък опит за самоубийство. Имало е само една смъртоносна игра, завършила със смърт в зимната градина, която не е била нещастен случай. Уорън е знаел това и е трябвало да умре. Дамарис също го знаеше и за малко да умре. Бях длъжна да говоря с Дамарис. Можех да я накарам да разговаря с мен: имах власт над нея. Нали тъкмо по тази причина не ме пускаше при себе си?

Изчаках да мине полунощ. В къщата бе толкова тихо, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Измъкнах се тихо от леглото, взех една дълга игла за шапка и я извих на кука. Все пак през всичките тези години, прекарани при Джъстис Робинсън, научих редица неща, които така и не се преподаваха в пансиона на мис Милбрук. Приближих се до вратата, водеща към съблекалнята на Дамарис и се заех с ключалката. Не след дълго тя се отвори.