Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (3)

Глава трета

До ден — днешен пазя в паметта си подробностите от онази първа вечер в дома Калхън. Още докато се хранехме, започнах да анализирам словата и действията на присъстващите, като се стараех да систематизирам строго всички факти и противоречия.

Странно, но за мен това не бе вечеря, а по-скоро събиране, независимо че присъствахме само ние, четиримата обитатели на къщата. Причината се коренеше, може би, в лукса, тъй необичаен за една вечеря. А може би и в липсата на семейна спойка, нещо, за което обаче не носех никаква вина.

Мистър Калхън ме заведе под ръка до масата. Не разбрах дали стори това, защото бях гостенка, или защото двамата тъкмо разговаряхме, когато ни повикаха на масата. Едно нещо обаче знам със сигурност — маркизата не изглеждаше никак възхитена.

Трапезарията се намираше на отсрещната страна на залата и по издължената си форма напомняше италианска манастирска магерница. Стените имаха покритие от тъмен лак, а по ръбовете преминаваше боядисана ивица. Над шкафа за съдовете висеше старинен гоблен. Високи столове, тапицирани с кадифе, стояха около полирана ренесансова маса с разстлана брокатена покривка в средата. На нея ни очакваха многоетажна купа, пълна с плодове, както и два високи свещника. Свещите им, както и тези от стенните ниши, бяха и единственото осветление в залата. Мистър Калхън ми посочи къде да седна — на една от надлъжните страни, откъдето покрай купата с плодовете можех да гледам Дамарис право в очите. Самият той се разположи на долния край на масата, близо до гоблена. Маркизата пък си избра място отсреща. Последва едва забележим сигнал и прислугата започна да поднася ястията.

Не след дълго наострих уши дали няма да чуя някоя скрита виола или флейта. Защото единственото, което отсъстваше в тази обстановка, бе камерният оркестър. Зад всеки от столовете стоеше изправен по един прислужник и тази подредба не бе лишена от смисъл, тъй като седяхме на такова разстояние един от друг, което не ни даваше възможност да предаваме ястията от ръка на ръка. Храната изглеждаше съвсем обикновена, но заедно с това бе и извънредно изискана, нещо, което до този миг не бях срещала в живота си. Трепкащата светлина на свещите придаваше на лицата ни призрачен вид. Погледнах крадешком към Дамарис — тя се хранеше съвсем тихо и безшумно, като не вдигаше очи от чинията. Леля й пък от своя страна седеше изправена на стола си и придружаваше поднасянето и отнасянето на ястията със звучния си глас.

— Мисис Кабът и нейният комитет ще дойдат утре на чай, Рос. Ще можеш ли да се освободиш?

Рос Калхън махна нетърпеливо с ръка.

— Нали знаеш, че в момента водя преговори за сливане с една фирма. Не мога да ти обещая, че ще взема да прекъсна разговорите заради някакви си там повърхностни ангажименти.

— Това не са повърхностни ангажименти. Дамите вече многократно те помолиха да определиш датата за празничната вечер. Не можеш постоянно да ги залъгваш с празни обещания.

— Не залъгвам никого. Но трябва да те предупредя, Марина, че ако тези жени продължават да ме притискат, няма да постигнат нищо. Не искам някакви си бостънски квачки да накълват колекцията ми, преди да я каталогизирам и изложа по най-добрия начин.

— Много добре знаеш, че Уорън Слоун ще ти помогне. А освен това си помислих, че и мис Стантън е поканена тук именно с тази цел. Гласът на Марина Орсини бе мек като кадифе, аз обаче се почувствах, сякаш отнякъде полъхва студен вятър. Всичко в мен се стегна, във въздуха се таеше опасност. Рос Калхън я изгледа хладно с дълбоко разположените си очи.

— Мис Стантън бе поканена, с цел да посети своята приятелка Дамарис. Силно се надявам, че тя ще остане сред нас по-дълго време, за да й прави компания и може би, за да я дари с утеха. — Колко чудати слова, помислих. — Освен това не ми се вярва, че една тъй хубава млада жена ще поеме отговорността да се занимава със съкровища от епохата на Медичите; все пак в колекцията ми има множество чупливи предмети, които отгоре на всичко могат и лесно да се загубят.

Въпреки направения комплимент, в мен се надигна негодувание. Не можах да се сдържа и отвърнах:

— Естествено, бих се заела с една такава дейност едва след като се сключи надлежната застраховка. Не мисля обаче, че това представлява някакъв проблем. Миналата зима, например, направих опис на колекцията Ренселър в Ню Йорк. Самата аз бях застрахована и отгоре на всичко нито един от предметите не се счупи или загуби. Все пак не съм съвсем без опит, поне що се отнася до боравенето с антикварни предмети.

Думите ми прозвучаха малко самохвално, признавам си; след това уж случайно ръката ми се плъзна към брадичката, така че рубинът да проблесне на трепкащата светлина. Вдясно от мен Марина Орсини издаде тихо възклицание. Не й обърнах внимание. Изгледах хладно Рос Калхън и установих със задоволство, че реагира като човек, комуто някое миличко, любвеобилно котенце внезапно е показало ноктите си.

Вече бях установила, че Рос Калхън не обича да го хващат натясно, нито пък да бъде предизвикван. Дамарис говореше за него със страхопочитание, сякаш бе някакъв цар. В нейните, а вероятно и в собствените си очи той наистина бе цар, за мен обаче — не. Вярно е, гордостта ми се съпротивяваше срещу мисълта, че трябва да изкарвам прехраната си срещу заплащане. От друга страна обаче — ако тук не оценяха труда ми, щеше да отлети и последната ми надежда да се заема с дейност, подходяща за мен.

За свое голямо учудване забелязах, че той с усилие сдържа усмивката си.

— Нима си имаме в къщата и второ същество с нокти, освен онова красиво животно, за чието присъствие вече научих. Бих искал скоро да се запозная с вашия придружител, мис Стантън. И ако случайно все още не знаете, трябва да ви уверя, че и той е добре дошъл сред нас. Ако пожелаете да ни помогнете в разопаковането на колекцията Калхън, никой няма да ви попречи. С думите си преди малко не съм искал да загатна, че не можете да боравите с предметите или че не ще ги оцените подобаващо. Това, което исках да кажа е, че във връзка с каталогизирането може би не разполагате с достатъчно знания относно точната им оценка.

— Лавиния не само умее да цени старинните предмети и не само се отнася грижливо с тях — обади се благо Дамарис, — тя притежава също и необходимите професионални познания. Вече ти споменах за това, татко, нали?

— О, знам, има ги от Джъстис Робинсън. Той бе един от малкото, които можеха да разграничат истинското от фалшивото и освен това притежаваха усет за същинската стойност на нещата. Наистина ще се радвам, ако мис Стантън е овладяла нещо от неговите познания.

При тези думи вече не можех да се сдържа.

— Той бе наистина един от малкото, които можеха да различат истинското от фалшивото при хората и техните гласове, а не само при антикварните предмети. Това си качество той проявяваше дори и тогава, когато истинската стойност на нещата се прикриваше отлично.

При тези думи в стаята се възцари напрегната тишина. Усетих как Дамарис затаи дъх, а леля й ме загледа пронизващо.

— Ще бъдете ли тъй любезна да ни осведомите — запита мистър Калхън със саркастична любезност, — какво имате предвид с това тъй двусмислено твърдение?

— Останах с впечатлението, че резкият тон, тъй присъщ на дома Калхън, може и да е оригинален, но далеч не е тъй истински и автентичен като тези флорентински столове. Не сте нито първият, нито последният, решил да прикрие скъпоценните си мебели с груб плат, за да ги държи далеч от очите на невежите еснафи.

За момент отново настъпи тишина. Неочаквано Рос Калхън отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. Дамарис изръкопляска с ръце.

— Браво, Вини, ти успя да прозреш неговата същност. Татко много обича да провокира хората, като говори с тях прямо, без всякакви заобикалки.

— Той по-скоро използва този тон, за да каже на хората някои неприятни истини — добави Марина. — Рос, как можеш да се държиш по този начин?

Рос Калхън се усмихна възхитително.

— Е, моят стил ми спестява поне необходимостта да общувам с еснафите, нали това имаш предвид? Диагнозата ви е великолепна, мис Стантън. Моля, приемете моите извинения. Вие сте равностоен противник и ще се постарая следващия път да бъда още по-добър. Та значи обърнахте внимание на флорентинските столове. И от коя епоха са те според вас?

— От края на петнадесето столетие. Тапицерията обаче е от по-ново време. Този плат започва да се произвежда след 1520 година. — Имах късмет, тъй като Джъстис Робинсън притежаваше подобни столове. Реших обаче да сменя темата — можеше да се окаже, че по други въпроси не съм толкова вещ специалист. — Заинтересува ме портретът над камината. Прилича ми на Дел Сарто. Негова творба ли е?

— Сигурно е от неговата школа, макар че точният произход на картината все още не е уточнен. Но и аз като вас съм склонен да приема, че е работа на самия Дел Сарто. А забелязахте ли израза на очите?

Кимнах безмълвно.

— Наричат я Ла Бианка — намеси се Дамарис нетърпеливо в разговора. — За нея съществува и легенда. Татко притежава още един неин портрет, но не съм го виждала, откакто сме се прибрали. Там тя носи същото колие, но с едно украшение към него…

— Дамарис — прекъсна я Рос хладно, — само бърбориш. Престани незабавно с тези глупости.

До този момент не бях преживявала такова нещо — един баща да скастри собствената си дъщеря по толкова груб и жесток начин. Дамарис буквално се смали. Тя се зае с десерта, но не бе в състояние да преглътне дори и една хапка — само поднасяше вилицата до устата си, след което отново я пускаше долу. Бях толкова вбесена, че не можех да изрека и една — единствена дума. Накрая все пак реших да опитам:

— Забелязах по-рано на масата арфа. Свириш ли на нея, Дамарис? — Исках да й дам възможност да се овладее и затова престанах да обръщам внимание на баща й. Той обаче отговори вместо нея:

— Да, тя свири. Когато дамите са готови, можем да си изпием кафето в библиотеката и там Дамарис ще ни посвири.

— Само ако тя самата поиска!

— Ще поиска — отвърна Калхън, без да се замисли. — Дамарис най-охотно ще ни позабавлява, сигурен съм. Вярно, че не влага особено чувство в изпълненията си, но пък притежава добра техника.

Ако този човек беше мой баща и арфата беше моя, в този момент аз щях да я употребя по един точно определен начин. Успях обаче да се овладея. Лесно ми бе да говоря, след като никога не съм имала истински баща. Може пък в това отношение да съм извадила по-голям късмет от някои други хора.

Отидохме в библиотеката, където в малки, крехки чаши ни поднесоха кафето — силно и горчиво. Не ми бе вкусно и ми стана неприятно, че Калхън е забелязал моята реакция; развеселеният му поглед ме следеше неотстъпно. Дамарис отпи само една — единствена глътчица. Седеше сплашена до мен на ръба на дивана и гледаше втренчено ръцете си. Когато обаче Калхън се обърна към нея с думите „Дамарис, музиката!“, тя се изправи послушно. Протегнах ръка.

— Моля те, само ако наистина искаш.

— С удоволствие ще пея за теб, Вини — отвърна тя спокойно, взе арфата в ръце, приседна на малък стол до камината и прокара пръсти по струните. Наблюдавах я с тревога, докато настройваше инструмента, вглъбена в собствените си мисли. Не, това не беше моята приятелка Дамарис, каквато я познавах някога — физически слаба, но със силен, несломим дух.

В последните няколко години нещо се бе случило с нея: нещо, пречупило нейната смелост, нещо, което — не преувеличавам — бе изпълнило душата й със страх. Тя седеше пред нас, пребледняла като мъртвец, но изведнъж отметна глава назад и притвори очи.

Рос Калхън бе прав — тя наистина не влагаше чувство в музиката. Но в едно нещо бях сгрешила. Дамарис може и да бе наплашена, но не и сломена.

Живели нявга две сестри красиви,

едната горделива, силна,

а другата — … чист, непорочен цвят,

косите й красели лилии.

Ръка в ръка те сплели в танц,

що свързва любовта със смъртта…

Тя пееше балада за жената от портрета. И ми се струваше, че зная причината. Вътрешно я поздравих за взетото решение. Прииска ми се да погледна баща й право в очите, но така и не намерих смелост. Пръстите на Дамарис се плъзгаха по струните. Приличаше на фигура от средновековен гоблен. Не след дълго тя отвори очи и се загледа някъде пред себе си с изражение, познато ми от жената, изобразена на портрета. Гласът на приятелката ми бе необработен и неукрепнал, но изпълваше стаята със сладкия звън на сребърни камбанки. Присъстващите я слушаха мълчаливо. В един момент обаче Дамарис взе фалшив тон, отпусна арфата от ръцете и сведе примирено глава.

— Уморена съм — проплака тя като дете.

— И бездруго слушахме предостатъчно. — Марина повдигна зиморничаво рамене. — Какво толкова намираш в тази песен? Та тя си е жива болест. Рос, няма ли да ни изсвириш нещо по-весело?

— Днес не — отвърна той късо. При тези думи изгледа дъщеря си недоволно; забелязах, че тя цялата се разтрепери под погледа му.

Изправих се.

— Аз също съм уморена. Денят бе тежък и уморителен и за мен. Извинете ме, моля.

— И аз ще дойда с теб. — Дамарис пое охотно сламката, която й подхвърлих. Целуна леля си с неподправена нежност, а после, след известно колебание, и баща си и ме последва навън.

Огледах се още веднъж назад, докато се изкачвахме по стълбите. Изпитах странното усещане, че миналото оживява пред очите ми. Двете фигури седяха безмълвни и неподвижни една срещу друга, помежду им висеше портретът, а украсената с резба врата образуваше около тях рамка, сякаш бяха образи от средновековен триптих.

Дамарис държеше главата си изправена, но се движеше бавно и при всяка своя крачка се хващаше за парапета. Когато се скрихме от очите на останалите, тя се спря изтощена, опря глава о стената и сграбчи конвулсивно ръката ми.

— Дамарис! Болна ли си?

Тя само поклати глава.

— Трудно ми е да се изкачвам по стъпалата. Но ще се оправя ей сега. — При тези думи тя отново закрачи енергично.

Искаше ми се да я поразпитам още, но когато стигнахме горе, неочаквано пред нас се изпречи старата бавачка и пое грижата за Дамарис.

— Много сте развълнувана, госпожице. Чух ви как свирихте и пяхте долу. Много добре знаете, че не бива така!

— Песента си е моя. Имам правото да я изпълнявам — прошепна Дамарис уморено, но дръзко.

— Е да, и тогава започвате да дърпате струните все по-бързо и по-бързо. Точно както свири баща ви, когато в него се всели дяволът. Познавам ви, госпожичке. Кажете сега „Лека нощ“ на приятелката си, утре също е ден. — След тези думи тя изведе Дамарис навън, сякаш бе шестгодишно детенце.

Отидох в стаята си, пуснах резето на вратата, предпазваща ме от външния свят и внезапно почувствах, че умора се разлива по цялото ми тяло. Леглото бе оправено, лампите горяха и хвърляха розови отблясъци из цялата стая, а в печката жаравата излъчваше приятна топлина.

Леонардо се бе проснал доволно върху кадифените възглавници на кушетката. Съдейки по празните панички върху печката, той се бе нахранил прекрасно. Седнах до него, почесах го разсеяно и махнах иглите от косата си. Той се изтегна с наслада. Очевидно вече бе свикнал с новото си обкръжение.

Всъщност исках да подредя разбърканите си мисли и да ги запиша в дневника си. Но още в самото начало установих, че начинанието е лишено от всякакъв смисъл. Изгасих лампите, вмъкнах се между чаршафите, ухаещи на канела, и противно на очакванията ми заспах незабавно.

Няколко часа по-късно, а може да са били и броени минути — на вратата се почука тихо. Разбудих се мигновено и се изправих в леглото. Зад решетката на печката все още догаряха няколко въглена, в целия дом цареше тишина, а Леонардо предеше в краката ми и ме топлеше. Чукането се повтори, вратата към съблекалнята се отвори и в стаята се вмъкна Дамарис.

— Вини! Будна ли си?

— Да. Какво има? Да не си се разболяла?

Дамарис само повдигна рамене.

— Не можах да заспя — отвърна тя с ведър тон. Дори и в тъмнината можах да видя, че очите й са станали огромни. Запитах се дали не е взела някакво лекарство за нерви. — Може ли да дойда при теб в леглото както някога?

— Повдигнах завивката, тя се сгуши като малко момиченце в мен и придърпа завивката плътно до брадичката си.

— Ммм, прекрасно! Имаме си дори някой, който да ни топли краката. Радвам се, че си тук, Вини. Мразя студа.

— Защо тогава се завърна от Италия?

— Татко реши, че е време да свикна с живота тук — отвърна Дамарис някак равнодушно, след което замълча за миг. — Знаеш ли, живеех при леля Марина, до едно езеро, в малък град между Милано и Венеция. Беше прекрасно. Татко… през по-голямата част от времето татко бе на път. Едва сега живеем за пръв път наистина заедно. Тук обаче той не може да си намери място, за него няма и минутка покой. Меги твърди, че откакто ни сполетя нещастието с мама, той се гневи на Бога.

Дамарис се опитваше да оправдае грубото поведение на баща си, а сърцето буквално ме заболя от нетърпение и състрадание. Прииска ми се да я разпитам за подробностите около смъртта на майка й, но успях да сподавя любопитството си, тъй като забелязах, че тя отново се разтрепери. Реших да сменя темата, за да я поразсея:

— Разкажи ми за дамата от портрета — предложих аз. — Ти искаше да кажеш нещо за него. Спомена нещо и за някаква втора картина.

— Така ли? Не си спомням — отвърна тя безизразно. — Сигурно съществуват доста портрети на тази жена. Тя е главното действащо лице в една известна северноиталианска легенда, в която става въпрос за мои предци. Затова и написах онази песен, нали знаеш. — При тези думи Дамарис се разсмя малко по-весело, отколкото бе нужно. — Скоро след завръщането ни от Италия изпях тази песен на един домашен концерт и по някакъв начин заедно с легендата и историята за прочутата огърлица тя попадна на страниците на вестниците. Татко беше вбесен и ми забрани да пея тази песен пред други хора. Когато обаче сме сами, си я пея, защото ми принадлежи. Имало е две сестри, едната добра, а другата зла. Злата откраднала любимия на добрата, после едната от тях умряла, защото така казват — била невярна съпруга… Така са се запознали и моите родители, не съм ли ти казала още? Татко притежавал огърлицата и портрета и решил да стигне до произхода на легендата. Чул, че в двореца ни на езерото Гарда се намира един гоблен, на който е изобразена цялата история. Тъкмо седял в Белведере — нашата малка лятна вила на езерото и си приказвал с леля Марина, която по онова време била още девойка, когато внезапно съзрял майка ми да се приближава към него, цялата облечена в бяло, с развени златисти коси, истинска богиня на красотата…

Наизустеният разказ се заниза все по-бързо и по-бързо. Внезапно тя изкрещя и се вкопчи в мен като изплашено дете, нещо, което не бе правила по-рано. Притиснах я силно към себе си и я заутешавах като бебенце. Опитах се да влея в нея сигурност и спокойствие, независимо от страха, който изпитвах самата аз. Постепенно възбудата й се уталожи и тя заплака.

— Дамарис — започнах аз благо, — какво става тук, за Бога?

— Какво да става? — отвърна тя с невинен детски гласец. — Няма нищо. Просто се държа глупаво, нищо повече.

— Много добре знаеш, че това не е никакво обяснение — прекъснах я аз. — По-добре ми разкажи всичко онова, което искаше да напишеш в писмото.

— Аз бях… болна — започна колебливо Дамарис. — Точно както в пансиона. Всички си мислеха, че с времето ще се оправя. И наистина, докато бяхме в чужбина се чувствах по-добре. Откакто се върнахме обаче, състоянието ми се влоши и съм по-зле от всякога. Изпитвам ужасни болки и вечно съм отпаднала и уморена.

— Какво те боли? — попитах. Не получих отговор. — Ходи ли на лекар?

Дамарис ме изгледа с онзи особен, трезв и упорит поглед, който понякога се появяваше в очите й.

— Нали ги знаеш лекарите! Постоянно говорят за нервите, да не съм се вълнувала и други подобни. Години наред все това казват.

— Баща ти знае ли всичко това?

Дамарис само вдигна рамене.

— Татко вярва на лекарите. Той не обича проявите на слабост и смята, че ми липсва борбеност. Марина обаче ме разбира. Опита се да предума татко да ме изпрати обратно в Италия, но той й отговори, че ако суетнята около мен и безкрайните ми превземки продължали, аз никога нямало да се оправя.

— Все още не си ми казала всичко, нали? — Отново не получих отговор на въпроса си, но почувствах съвсем ясно, че тя просто копнее да я попитам отново. — Дамарис, какво искаше да ми кажеш, когато писа, че те е страх?

— Няма да ми повярваш — отвърна тя с приглушен глас.

— Може пък и да ти повярвам.

— Мисля — рече тя с тон сякаш дава прогноза за времето, — мисля, че някой иска да ме отрови.

Навлажних устни, стараейки се да запазя самообладание.

— А знаеш ли кой се опитва да го стори? — Отговор не последва. Отново почувствах, че всъщност иска да излее душата си. — Ако знаеш, кажи ми.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш.

Винаги съм успявала да наложа волята си на Дамарис и в този момент се възползвах най-безогледно от тази своя способност. Очите й се разтвориха широко, вторачи се в мрака и най-накрая устните й промълвиха:

— Идва при мен нощем… откакто се върнахме тук. Майка ми.