Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (22)

Глава двадесет и две

Живели нявга две сестри красиви,

едната горделива, силна,

а другата — чист, непорочен цвят…

Все повече се приближавах до разрешаването на загадката.

С девича обич едната се дари на чужденец, изискан кавалер… Марина, по-младата, неомъжената. Рос, не измамникът — художник, а някогашният самотен младеж… изоставеният, отчаян млад мъж, намерил убежище зад застиналата си маска, мъжът, към когото се стремеше душата ми и към когото Марина някога не е била безразлична. Рос не беше неверният съблазнител, както се опасявах, а самотният, измамен чужденец.

Аз, човекът, който винаги е придавал огромно значение на истинските стойности и никога не е понасял лицемерието, аз, както и целият останал свят, позволих да ме заблудят. С Дамарис обаче нещата не стояха така. Дамарис, потопената в света на фантазиите, Дамарис се оказа човек с безпогрешен усет за истината — този факт трябваше да ме наведе на някои мисли.

Великолепието и излъчването на Марина ме подлъгаха — вероятно в резултат на собствената ми неувереност — да сметна нея за гордата и зла сестра. Когато мама бе тук, каза веднъж Дамарис, всички около нея избледняваха. Пред вътрешния ми взор с голяма бързина премина цяла серия от образи и събития. Младата Марина, немного по-различна от Дамарис, със своеобразна хубост, която е могла да се разгърне единствено в любовта. Марина, също като мен, сигурно се е почувствала силно привлечена от бостънския младеж, подложен на толкова житейски изпитания. Девойка от висшата аристокрация… какъв ли балсам ще да е била нейната любов за ранената душа на гордия, унизен единак! Подобно чувство на благодарност сигурно е изпитвал и Уорън спрямо Дамарис. Както Уорън, така и Рос откликнал на сърдечните трепети на младото момиче. И то, разбира се, започнало да мечтае.

И точно в този момент пристига Изабела. Изабела, сияйна като слънцето. Със своя чар и коварство тя застава между самотното момиче и самотния млад мъж. Точно в същото ме обвини и Дамарис — заради Уорън. Задъхах се. Ето го орнаментът, който се повтаря безброй пъти — долавях смътно нещо подобно и по-рано. Животът ни се отразяваше в тъмните, могъщи схеми на гоблена.

Тъй една сестра ограби любовта що нявга чужда беше.

Рос сигурно е разказал и на Марина своята история, сигурно и на нея е показал огърлицата, предопределена за майка му. Но после, на сватбения ден, Изабела си я е сложила и я е понесла гордо. Дамарис не искаше да докосне огърлицата. Защото малко преди смъртта си Изабела я е държала в ръка.

Какво още каза Дамарис? Тя спомена още нещо, което в момента не помнех. Затворих очи, пред мен изплува зимната градина. Сякаш чувах пресекливия, задъхан разказ на Дамарис: внезапно ме облъхна тежкото ухание на цветята. Дамарис, тънкото, малко момиче, каквато я помнех от пансиона, влетява разгневена в зимната градина и се спъва. Спъва се в пътна чанта…

Дамарис с широко разтворени очи: „Значи това е било… знаела съм го през цялото време…“

Уорън: „Та нали тя ме повика… не биваше да се показвам никому“. Уорън е стоял зад завесата от бръшлян и е чакал. Отново чувам гласа на Дамарис: „Този ден тя изглеждаше щастлива, възбудена.“ В белия си костюм с гарнитура от кожа. Орхидеи са красели косата й. Била е вбесена от котешките косми по роклята си. След това двете с Марина се скарват. Звънлив смях, огърлицата е в ръката й. А в краката й пътната чанта.

Очевидно Изабела се е готвела да напусне мъжа си и да избяга с Уорън. Щяла е да вземе със себе си и огърлицата, тъй като се е чувствала нейна законна собственичка. Огърлицата, която Рос обичаше тъй много, но не заради Изабела, а заради майка си.

И всичко това беше написано в стихотворението. Отворих очи, през тялото ми премина тръпка и погледнах надолу към гоблена — пръстите на ръката ми се бяха вкопчили инстинктивно в тъканта му.

Но появи се мъж, в изкуствата тъй сръчен съзря той дамата прекрасна… да, тя наистина го е запленила.

Уорън е обожавал Изабела. За него, както и за всички останали, тя била прекрасната мадона. Единствена Дамарис я е прозряла, но в заслеплението си не сме забелязали този факт.

Запитах се какво точно знае Дамарис и доколко подсъзнанието й е участвало в написването на стихотворението. На места то звучеше като прорицание на оракул — тайнствено и двусмислено. Само човек, който знае истината, би могъл да го разтълкува правилно. Не се учудвах изобщо, че Дамарис е изпитала вътрешна потребност да унищожи гоблена с изобразените на него цветя — символи. Защото целият дом Калхън би се разпаднал като къщичка от карти, ако легендата Изабела се окажеше измама. Изобличеше ли някой Изабела, отнемеше ли й ореола на непорочност, нямаше да остане абсолютно нищо от идеала, в името, на който живееха обитателите на този дом.

Отблъсната, но вярна докрай, Марина се е отдръпнала в полза на сестра си, за да получи любимият онова, за което копнее душата му. Лъжовната любов на Изабела, в която той повярвал и която „минала любов уби“… наистина, „дойде смъртта и всичко покоси“! Смърт от ръката на собствената дъщеря, доведена до предела на своята психическа издържливост. Дъщеря, която се спънала в пътната чанта, която е знаела повече, отколкото е можела да понесе и накрая замахнала, заслепена от гняв. Да, Атина, сивооката богиня на мъдростта… заблуждавала съм се, че преплетените характери в тази история имат за свой първообраз някой Ренесансов сюжет. О, не, корените им се протягаха далеч назад във времето и стигаха до началата на древния Рим.

Лавиния. Така се е казвала втората жена на Еней, метежния пътешественик. Едва при нея, в Италия, той намерил своята истинска родина.

Не, не биваше да отклонявам мислите си в тази насока.

Сравняваха Изабела с Ла Бианка. Рос, Марина, Дамарис и Уорън хранеха към нея всепоглъщаща любов, която граничеше просто с лудост. Всички те се нуждаеха от вярата си в непогрешимата Изабела. Единствена Дамарис преди много време се бе препънала в истината, за да я зарови след това някъде дълбоко в себе си.

Веднъж сравних Дамарис с красавицата от известната приказка, която омагьосана, потънала в дълбок и дълъг сън. Приятелката ми не можеше да се освободи сама от магията на Изабела, точно както и гобленът нямаше да се намери сам, без намесата на някой друг. След завръщането на семейството в Бостън Дамарис сякаш живееше в просъница. Едва моето разследване я събуди, ровенето в душата й, постоянните въпроси и волята, която се помъчих да й внуша, за да си припомни драматичните събития. Защото бях непреклонна в убеждението си, че истината и само истината е тази, която може да я изпери. Действително, в този дом на мен се падна ролята на катализатор — и то за много събития.

Дамарис си възвърна паметта, но това се оказа опасно — симптомите на отравяне са започнали чак след като семейството се завърнало в Бостън. Запитах се кой ли желае да заличи спомените й. Всъщност всички до един — Рос, Марина, Уорън и дори самата Дамарис — всички те имаха някакъв интерес тя да забрави миналото. И наистина, Дамарис беше близо до пълната забрава, но също така бе близо и до смъртта; само че умря не тя, а мъжът, „в изкуствата тъй сръчен“.

Както светлината прониква в мрака, така и аз започнах да осъзнавам истината. Внезапно обаче отново изпитах усещането, че съм наблюдавана. Изправих се бавно от мястото си, извърнах се и съзрях Марина, застанала в рамката на вратата.

Сякаш я виждах за пръв път през живота си. Един или два пъти до този момент имах възможност да проникна зад фасадата й и да доловя душевната й разруха. Само че не бях я прозряла, бях сгрешила по отношение на личността й. И то в резултат на обикновена женска ревност, признах си откровено наум.

Марина беше облечена в халата си, златистата й коса падаше свободно по раменете, но в нея вече сребрееха и побелели кичури. Бръчките около очите й ме натъжиха истински. Всъщност тя бе все още млада, а изглеждаше като жена на години. В цялостното й излъчване се долавяше обаче нещо ново: Явно най-сетне бе намерила душевен покой. Стоеше облегната на рамката на вратата и ме наблюдаваше спокойно с красивите си тъмни очи.

— Вече знаете, нали? — наруши тя мълчанието. — Бях сигурна, че все някой ден ще се досетите. Може би дори така е по-добре, тъй като сега ще можете да ми помогнете.

— Да ви помогна ли?

— Рос не бива да научава нищо. Разбирате какво имам предвид, нали? Толкова често са го уязвявали. За него любовта на Изабела представляваше някаква… светиня. Много жестоко ще бъде да ограбим вярата му.

Колко странно, Рос беше най-силната личност, която познавах, но въпреки всичко ние всички изпитвахме нужда да се отнасяме към него майчински. Марина бе съвършено права — не биваше да разрушаваме заблудата му.

Марина наблюдаваше внимателно моето изражение и кимна удовлетворена; очевидно бе разгадала мислите ми.

— Убедена съм, че мога да разчитам на вас. Вие го обичате. Не, не казвайте нищо, няма нужда да ме щадите. Дълго време, а може би дори винаги, той виждаше в мен единствено малката сестра на Изабела. А що се отнася до някои… неща между нас, те се дължаха на определени биологични потребности, но не и на любов.

Започнах да разбирам от кого Дамарис е овладяла способността да отсява безпогрешно същината от второстепенните неща.

— Беше Уорън, нали? — попитах.

— Да. Уорън и Изабела. — Марина отиде до стария люлеещ си стол при сандъка с шивашките принадлежности, отпусна се тежко върху него и притвори очи. Беше уморена до смърт. Не след дълго ги отвори отново, погледна към тавана и се прозя крадешком. — Колко странно. Олекна ми, щом заговорихме за тези неща. Твърде дълго ги пазих само за себе си.

— Още от самото начало ли подозирахте истината?

— О, не, тогава все още не. Мислех си, че наистина го обича. — Очевидно имаше предвид Рос Калхън. — Бях все още твърде млада и… единственото, което желаех, беше да бъде щастлив. В началото наистина бе така и аз бях удовлетворена. После обаче… — При тези думи тя повдигна примирено рамене.

— В градината ни в Гарда — продължи тя с безизразен глас, — имаше статуя на Диана, ловджийката — девственица. Постепенно осъзнах, че сестра ми е като нея. Важен бе ловът, не плячката. Тя разпръскваше чара си във всички посоки като мрежа, в която нещастните жертви се заплитаха. В момента обаче, когато уловеше някого, интересът й към него умираше и начаса му обръщаше гръб. Такава си беше, не можеше да бъде друга. Обаче той… той я боготвореше. Толкова негови мечти са се разпадали на прах… не биваше да се разочарова още веднъж. Реших да поема тази задача върху плещите си.

— Прикривахте ли нейните „ловни“… отклонения?

Тя кимна утвърдително.

— А когато тя умря — продължих да разпитвам пипнешком — вие сте останали известно време сама с нея, нали? Скрили сте пътната чанта, за да не узнае Рос, че се е готвела да го напусне. Всъщност затова сте се и карали, нали? Знаехте ли, че се кани да бяга с Уорън Слоун?

— Не знаех, разбира се, че е той. — При тези думи в гласа й отново се прокраднаха някакви остатъци от предишния й темперамент. — Madre Dio, нима мислите, че ако знаех, щях изобщо да го пусна да прекрачи този праг? Той пристигна с препоръчително писмо от Ню Йорк и заговори за нея. Помислих си, че е някой от онези безбройни редови обожатели, които й се възхищаваха от разстояние, нищо повече. Бях убедена, че съм открила верния път… Рос настоя да се върнем тук и аз се уплаших, тъй като не знаех какво точно е видяла Дамарис в онзи трагичен ден, за какво ще си спомни, когато отново се озове в старата си среда. — По устните й пропълзя цинична усмивка. — Надявах се, че като поставя Рос под натиск заради колекцията, той все някой ден ще се разбунтува и ще отпътуваме за Италия, където бихме могли да живеем спокойно и сигурно. Сама виждате, че и за Дамарис животът тук е непоносим. Той не е в състояние да я обича, тъй като е виновна за смъртта на майка си, но дори и тази омраза си има някакви граници, нали?

— А отровата? — запитах с пресъхнала уста. — Бил е Рос, така ли да ви разбирам?

Очите й се разтвориха широко.

— Как можахте изобщо да си помислите такова нещо! Та той никога не би посегнал на нея!

— Да, но тя всъщност не е трябвало да умре, нали? Трябвало е само да страда! И да забрави! — Стори ми се, че нещата се проясняват окончателно.

Марина ме изгледа остро и кимна бавно с глава.

— Вие сте извънредно интелигентна. Така е, както казвате. Само че не беше Рос, а Уорън. — Тя се разтрепери, спря за момент и подпря брадичка на ръцете си. — Един ден — вече работеше у нас по колекцията — той ми каза истината за себе си и Изабела. Твърдеше, че е крадяла отделни експонати за него и като доказателство ми показа две сребърни табакери — една истинска и една фалшифицирана. Поиска от мен да му помагам в подмяната на оригиналите с фалшификати, в противен случай щял да разкаже всичко на Рос. Каза още, че не мога да предприема нищо против него, защото ако го обвиня в кражба, щял да стовари цялата отговорност върху сестра ми. Изобщо идеята била нейна — тя му подарявала откраднатите предмети, а той… той бил съвсем невинен. Очевидно в момента има добър пазар за откраднати предмети на изкуството, но ми се струва, че за него парите не са били най-важното в случая. Той ненавиждаше Рос — въобразяваше си, че е направил Изабела нещастна; копнееше Рос да си плата за нейната смърт.

— И вие му помагахте съвсем съзнателно, така ли?

— Какво друго ми оставаше? Като изключим Изабела, най-много от всичко на света Рос обича своята колекция. Необходимо ли бе да узнае, че освен прегрешенията си спрямо него, тя е посегнала и на колекцията? Впрочем едва ли има някакво значение дали предметите са истински или не — добави тя с макиавелистична разсъдливост, — поне докато ги смята за автентични. И докато вярва на Изабела, разбира се.

— Значи, тогава сте разговаряли с Уорън в зимната градина — попитах колебливо. — Той е влизал и излизал през някаква тайна врата, нали? Сигурно така е влязъл и в деня на нейната смърт. И вие му казахте, беше след бала, че повече няма да му помагате.

Марина ме погледна бързо.

— А, значи сте чули разговора ни? Точно от това се опасявах. — Погледът й се премести върху жълтия диамант на ръката й. — Първоначално изобщо не разбирах с какво съм се захванала… сякаш нагазвах в някакво тресавище и то ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Докато накрая осъзнах, че връщане назад просто няма. Трябваше да печеля време — някой ден Рос щеше да отстъпи и щяхме да се върнем в Италия. Само че времето минаваше, Уорън ставаше все по-ненаситен и по-… самоуверен. На бала, както знаете, той промени самоволно цветната украса. Тогава разбрах, че тази мръсотия няма да има край. Уорън искаше да принуди Рос да завещае част от колекцията си на неговия музей в Ню Йорк. Освен това искаше и Дамарис. — При тези думи цялото й тяло потръпна и тя притвори очи.

— А отровата? — продължих аз неумолимо.

— Трябваше само да изличи спомените от паметта й, но не и да й причини болка. Защото ако си спомнеше подробностите, тя щеше да разкаже всичко на баща си и в такъв случай Уорън нямаше да ме шантажира повече, а Рос щеше да узнае цялата истина. Това обаче не биваше да се случва и затова не попречих на Слоун.

Кимнах разбиращо с глава.

— Не е възможно да е бил Уорън, Бил е някой от къщата, някой, който има достъп до млякото и захарта и може да сипе отрова в пръстена ми, за да прехвърли подозрението върху мен. Някой, който нощем се представя за майката на Дамарис. И това сте били вие! Нали, Марина?

Погледите ни се вкопчиха един в друг и от устата й се изтръгна тиха въздишка.

— Бих направила всичко — започна тя спокойно, след като помълча малко, — за да предпазя Рос от разочарования. Наистина всичко! — Говореше тихо, но с убеденост, която ме изплаши. Сведох поглед.

— Можехте да я убиете. — Бях изненадана от самата себе си — владеех се чудесно и думите ми прозвучаха съвсем делнично.

— Кълна се, не съм искала да я убивам! Нали самата вие стигнахте до същото заключение? — изтръгна се едва — едва от гърлото й. Та тя плаче, помислих си. Цялото й държане в момента и желязната дисциплина, която си бе наложила, не можеха да ме заблудят — бях изпитала върху себе си как страданието може да разкъсва душата ти, но външно да не даваш израз на истинските си чувства. Издаде я един — единствен жест — палецът й непрекъснато побутваше напред — назад жълтия диамант на пръста й.

— Дамарис — въздъхна отново Марина. — Клетото, сломено дете, родено под нещастна звезда — Изабела не искаше да има деца. Дамарис сигурно го е почувствала. Затова и по силата на една страховита логика понякога ми се е струвало справедливо, че… Не съм искала да й причиня болка, повярвайте ми. Но колкото по-дълго пребиваваше в този дом, толкова по-ясни ставаха спомените й, а заедно с това се засилваха и угризенията на съвестта. Постепенно тя стигна до ръба на лудостта. Като капак на всичко се появи и Слоун, който се канеше да се възползва най-безсрамно от нея… както и от майка й. Но докато боледуваше, тя разбира се, не можеше да се омъжи… Не ми хрумна нищо по-добро; исках просто да я предпазя както от спомените й, така и от него.

— Да, но тя можеше да умре.

Марина потрепери от ужас.

— Бях отчаяна. Не бях съвсем наясно коя доза е безобидна и пресмятанията ми се оказаха неточни… когато тя се спаси в последния момент, осъзнах грешката си. Затова и сторих онова, с което трябваше да започна още от самото начало. Когато този противен блюдолизец се появи на Нова година, аз… как да кажа… просто реших да го разкарам. Казах му, че паметта на Дамарис се е възвърнала, че знае всичко за него и Изабела и ще каже на баща си. Съобщих му още, че Рос притежава недвусмислени доказателства за кражбите и смята да го изправи пред съда. Що се отнася до мен… — Тя изправи рязко глава и по устните й премина жестока и горда усмивка. — Аз съм жена и маркиза, спрямо която е извършена несправедливост. Той обаче беше крадец, паразит и съблазнител. Нито един съд на този свят нямаше да му повярва, че и аз съм замесена в кражбите. Той разбра отлично, че е загубил играта. Ако беше Калхън или Орсини, щеше да си грабне куфарите и да потърси щастието си на друго място. Само че той бе мекотело и се боеше от затвора. Затова избра възможно най-малодушното решение.

И двете се умълчахме. Потънала в тежки мисли, Марина се бе вторачила в жълтия си диамант.

— Такива ми ти работи — продума тя най-накрая. — Паваната приключи. Край!

Значи така било. Няма убийство, няма опит за убийство — само верига от злощастни случайности и един незабравен инцидент, чието разбулване можеше да разруши живота на хората, които обичах от все сърце. Опасни, отчаяни игри по ръба на закона и нравствеността. И все пак…

— Кажете честно, Лавиния. — С тези си думи Марина ме принуди да я погледна право в очите. — Ако вие бяхте на мое място, нямаше ли да действате и вие по същия начин?

Сведох смутено поглед.

В този момент и аз разбирах, че играта ми е пред своя край. Пристигнах преди време в Бостън, за да разкрия тайната на своята самоличност. Вече знаех коя съм. Какво ми каза Рос? Говореше за порядъчността, присъща на моята личност, която нямала нищо общо нито със семейството и околния свят, нито дори със законите. По подобен начин стояха нещата и с Марина. Хората от нейния тип в дадени случаи биваха способни да прекрачат съществуващите правила и условности. Никога вече нямаше да съдя прибързано човешките дела, породени от отчаянието. Защото осъзнах, че Марина и аз сме хора с еднаква закваска.

Разбрах също, че от този момент нещо ме привързва още по-здраво към рода Калхън: обещанието да мълча. Маркизата знаеше отлично, че нямаше в никакъв случай да излъжа доверието й, та било то и само заради Рос и Дамарис.

След известно време наруших мълчанието.

— Стана вече късно. Трябва да си лягаме. Ако не се наспим добре, утре ще ни личи.

— Боя се, че в този дом вече са свикнали да виждат недоспали лица — забеляза Марина сухо. Бях доволна, че отново заговори с обичайния си тон. — В последно време ми се струва, че живеем в някакъв кошмарен сън, от който изобщо не можем да се събудим.

Кимнах утвърдително. Тази история вече бе разгадана и може би злите духове най-сетне щяха да потънат в небитието.

Марина се изправи от мястото си.

— Права сте, вече е много късно. Ако искате, ще продължим разговора си някой друг път. — В този момент и двете знаехме отлично, че до такъв разговор няма да се стигне. — Ще ви изпратя до стаята ви. И може би ще прибера гоблена, за да не разказва повече своите страшни истории.

Загасихме свещите си и в тъмнината се отправихме надолу. Стигнахме до стаята ми и Марина засили пламъка — мека жълта светлина се разля из помещението и прогони всички сенки.

— Така е по-добре. Стояхме достатъчно дълго на тъмно. Няма ли да пийнем по чаша чай, за да си поуспокоим нервите? Нали имахте някъде спиртник? — Марина приготви сама чая, изсипа листенцата чай в порцелановата ми кана, заля ги с вряла вода и добави захар. — За съжаление нямаме мляко, но трябва непременно да си сложите захар. Дава сила. — Тя разбърка предпазливо чашата и ми я донесе до леглото.

— Няма ли да пиете с мен?

— Разбира се. Нека само да ви загъна по-плътно. — При тези думи тя опна пухената завивка, изтупа възглавниците и ми подаде чашата.

Внезапно отнякъде в стаята проникна лъч светлина. Огледах се. В рамката на свързващата врата стоеше Дамарис със свещ в ръка — истинско въплъщение на обезумялата Офелия. Веднага разбрах, че не е съвсем на себе си. Тя ме погледна и изрече с ясен, детски глас:

— Не пий това, Вини!

Марина се обърна рязко и избълва няколко сърдити италиански думи. Понечи да тръгне към Дамарис, но племенничката й предпази лице с ръцете си и, както по-рано, изписа във въздуха кръст, сякаш за да прогони сатаната.

— Не! Стой далеч от мен! Няма покой за нея, Вини. Макар че аз я убих! — Очевидно виждаше в лицето на Марина мъртвата си майка, възкръснала от гроба, и искаше да ме предпази от нея. — Тя щеше да ме накаже, но благодарение на теб всеки път успявах да й се изплъзна. Сега е дошла и наранявайки теб, иска всъщност да нарани мен. Трябва да я спрем!

Гласът й премина в хрип и тя се затърчи от болка. Обзе ме ужас — при нейното физическо и психическо състояние този нов пристъп можеше да има фатални последици. Трябваше да я успокоя на всяка цена.

— Не се бой за мен — извиках. — Майка ти няма да ми стори зло. Та тя няма за какво да ме мрази, нали? Щом настояваш обаче, няма да изпия чая и толкоз. Ето, виждаш ли? — При тези думи оставих чашата на нощната масичка.

В този момент Дамарис влетя в стаята и със светкавична бързина сграбчи чашата. После се заклатушка напред — назад, свещта в ръката й прокапа, а пламъкът едва не досегна разпуснатите коси на Марина. Тя се отдръпна инстинктивно назад, а Дамарис сграбчи ръката ми, дръпна ме рязко зад себе си и аз се повалих на леглото, изненадана от силата й. В този миг приятелката ми бе застанала между мен и леля си, при вида на трепкащия пламък и пепелявото лице на Марина за пръв път през тази вечер почувствах в сърцето си нещо като страх. Дамарис тръгна напред и стъпка по стъпка заизтласква леля си назад. Внезапно Марина се закова на място и изкрещя с присвити очи:

— Дамарис! Престани веднага! Дръж се като добро дете. Изпълнявай думите ми и няма да те накажа. Дай ми веднага чашата!

Тя направи няколко крачки към Дамарис, която сякаш се разколеба и спря на място. Използвах този момент, пресегнах се отзад и отнех треперещата свещ от ръката й. В същия миг тя вдигна другата си ръка и със замах изпразни чашата в лицето на леля си.

Марина буквално се парализира от изумление; в продължение на един миг всички ние застинахме по местата си като фигурки от гоблен. Изведнъж в стаята звънна гласът на Дамарис, кристално ясен и учуден като глас на отдавна умряло дете.

— Виждаш ли, мамо! Точно така бе и тогава, когато ти лиснах чашата в лицето! По бялата ти рокля се стичаше кафява течност. Значи в чашата ми не е имало киселина, мамо! Било е чай! Значи не съм те убила аз, мамо!