Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (18)

Глава осемнадесет

На самия новогодишен ден в Бостън, както и в Ню Йорк, бе прието да се ходи на гости и да се приемат гости. Гражданите украсяваха отново къщите си, приготовляваха се празнични трапези, сключваха се нови приятелства, а старите се заздравяваха. Навсякъде ехтяха смехове, навсякъде младите флиртуваха и разбира се, тук — там беглите познанства прерастваха в светски или делови контакта. Както можеше и да се очаква, в дома Калхън декорът остана непроменен — болестта на Дамарис трябваше да се пази в тайна с цената на всичко. „Онези двама горделиви идиоти“, бяха думите на Уорън. Не знаех как да се отнасям към тази гордост — дали да й се възхищавам, да я презирам ли или просто да й се надсмея.

И така, облякох си тъмновиолетовата рокля, подредих фризурата по-грижливо от всеки друг път и се отправих към трапезарията, за да изиграя за пореден път ролята на чаровен гост и компаньон. Дамарис се чувстваше вече значително по-добре, но все още не искаше да напусне стаята си. Тя настоя с пронизителен глас да я оставят на мира и вратите към стаята й да се заключат.

— Може пък това да е най-доброто решение — обади се Марина. — Един Бог знае какво ще изтърси в това си душевно състояние. — Произнасяйки тези думи, тя се хвана за челото, но бързо се овладя и отново се посвети на домакинските си задължения. Все още не можех да проумея напълно промяната, настъпила в нея през последните седмици. А може по-рано да съм била просто заслепена от излъчването й, кой знае? Бе отслабнала, по лицето се появиха дълбоки бръчки и за пръв път тя изглеждаше на годините на Рос. Дотогава смятах, че е по-младата от двете сестри, но промених мнението си. Преди всичко биеше на очи болката, стаена в погледа й. Вероятно тъкмо тя беше злата сестра от легендата, лично аз бях убедена, че е точно така. Но въпреки всичко болестта на Дамарис я хвърляше в отчаяние.

Душевното състояние, в което се намираше, не й пречеше обаче да изиграе отлично ролята си на светска дама, искрящото очарование, с което се движеше сред гостите, наистина бе достойно за възхищение.

— Колко се радвам, че отново сте тук… о, чудесно е да ви видя отново сред нас… не, нашата прелестна дебютантка днес не се чувства особено добре; винаги е била твърде крехка и зимата не й понесе добре… естествено, тя настояваше да присъства, но нямаме право да рискуваме и затова не я пуснах да дойде. Отрупаха я с толкова много покани, че горкото дете просто не е в състояние да издържи на натоварването… трябва да се щади. — Изключително умело тя изграждаше точно определен образ на Дамарис — девойка, която в резултат на многобройните си светски ангажименти буквално не се свърта у дома. По същото това време обаче племенницата й се криеше в стаята си зад залостените врати и затъмнени прозорци — трепереща от ужас и измъчвана от кошмари. Тази информация получих от Меги.

— Състоянието й е неописуемо, мис. Въобразила си е, че новата година няма да й донесе нищо друго, освен беди и нещастия. Наложи се медицинската сестра да й обещае, че ще отключи вратите едва след като и последният гост напусне дома. Не желае да види дори и собствената си леля; маркизата е направо потресена.

В късния следобед се появи и Уорън Слоун, както винаги в безгрижно и весело настроение — поне външно.

— Помислих си, че днешният ден е твърде подходящ за атака на крепостта. Долу на входа Хопкинс ми хвърли унищожителен поглед, но не посмя да ме спре. Лавиния, трябва да видя Дамарис! Помогнете ми, моля ви!

— Просто не е възможно. Тя отказва категорично да говори както с мен, така дори и с леля си — А иначе как се чувства?

— Според Меги вече е по-добре. Поне що се отнася до…

Имате предвид физическото състояние, а не душевното, нали? Моля ви, не заобикаляйте въпроса, длъжни сме да гледаме фактите право в очите. Човек трябва да е здрав като вол, за да издържи на изпитанията, които се струпаха върху Дамарис. А знаем, че я крепи единствено желязната й воля.

Явно и двамата мислехме за едно и също нещо. На какво ли щеше да заприлича, ако я напуснеше и тази нейна последна опора? Да, наистина нещо се бе случило. Очевидно Дамарис бе открила някаква връзка между майка си и своя годеник, връзка, която според нея е имала пряко отношение към ужасната смърт на Изабела.

— За Бога, Вини, ако тя наистина смята, че… ако по тази причина… ако това й е нанесло последния удар…

— Моля ви, запазете хладнокръвие!

По лицето на Уорън се появи измъчена усмивка.

— Виновен е портвайнът. Пих повече от обичайното — имах нужда от алкохол. Вини, говоря като последен глупак, но ако предположенията ни отговарят на истината, смъртта на Ромео и неговата любима не представлява нищо в сравнение с моята участ. Хората от рода Слоун може и да не са от благородно потекло, но те много добре знаят какво значи да действаш благородно.

— Наистина сте пили много — прекъснах го с категоричен глас. — А сега си вървете у дома, Уорън. Така ще е по-добре за всички.

— Поздравявам ви за проявения от вас разум и охотно ще последвам съвета ви. Нека преди това само изкажа почитанията си на нашата уважаема домакиня. — Проследих със загрижен поглед как се отправи към Марина с несигурни крачки. Тя обаче се справи блестящо с деликатната ситуация. Заведе го в един спокоен ъгъл, наля му кафе, заусмихва се, закима разбиращо, понякога вдигаше недоумяващо рамене, но все пак изслуша докрай излиянията му. Не след дълго тя го предаде на Хопкинс и той изпроводи неудобния гост до външната врата.

Спомням си много добре чувството на благодарност, което изпитах заради целия този новогодишен маскарад. Бях истински благодарна, тъй като в навалицата просто нямах нито време, нито възможност да се отдам на собствените си тревожни мисли. Опасявах се, че по-късно, когато се върнех в стаята си, нямаше да намеря покой. Оказа се, че съм се лъгала; може би, защото и аз попрекалих с портвайна. Веднага заспах дълбоко и този път малките пъргави фигурки от гоблена не смутиха съня ми със съдбовния си танц.

На следващата сутрин Марина и Рос вече седяха на масата в трапезарията и разговаряха за най-обикновени неща. Планираха да отпътуват с кораб за Италия веднага щом състоянието на Дамарис се подобри. В разговора бе засегнат и въпросът за предстоящото празненство.

— След няколко дни смятам да посетя мадам Кабът и да я известя, че тържеството ще трябва да се отложи, тъй като възнамеряваме да прекараме остатъка от зимата в Италия. Тя няма да бъде доволна от това развитие на нещата, обаче ще бъде безсилна да предприеме каквото и да било. — Никога досега Марина не бе говорила толкова открито. — Прислугата вероятно ще научи истината, а може вече и да я знае, но няма да издаде нищо. Благодаря на Всевишния, че нисшата класа проявява лоялност спрямо своите работодатели.

— А твоят мистър Слоун? — пожела да узнае Рос с хладен глас.

— Той не е моят мистър Слоун. — При тези думи Марина смръщи вежди. — Да, той наистина представлява проблем. Съмнявам се обаче, че ще застраши кариерата си с непредпазливи дрънканици. Впрочем, драги, дали не можеш да дадеш назаем част от колекцията си на неговия музей, поне за известно време?

— Не — отговори Рос остро. — И ще му го кажа ясно и категорично. Той нали щеше да идва насам тази сутрин?

— Да, приключил е вече с оценката и настояваше да ти я покаже за мнение. Учудена съм, че все още го няма, след като познавам склонността му към ранни посещения.

Наближаваше обяд и аз отново се захванах с гоблените. След известно време слязох в трапезарията, но от Слоун нямаше нито следа. Това ми се стори странно, тъй като много добре знаех, че буквално е обсебен от желанието да стъпи в този дом. Защо пропуска този тъй изгоден шанс, помислих си. Внезапно в ума ми изплуваха драматичните му слова на сбогуване: „Но те много добре знаят какво значи да действаш благородно.“ Какво ли точно искаше да ми каже?

Тъкмо стигнахме до десерта, когато в трапезарията нахлу разтревоженият Хопкинс.

— Искат да говорят с вас от полицията, сър. Човекът чака отвън и иска да разпита всички обитатели на дома.

Рос присви вежди. В този момент през ума ми преминаха точно две съвсем различни възможности. Можеше да става въпрос, например, за откраднатите експонати от колекцията Калхън. Да, но бях почти сигурна, че Рос не е обявил изчезването им пред полицията; той настояваше да вземе в свои ръце тяхното издирване. Другият вариант бе доктор Мартинсън — не бе никак изключено в него да са възникнали подозрения относно начина, по който Дамарис е поела отровата. В този момент Марина, пребледняла като платно, зашепна възбудено в ухото на Рос нещо за някакъв скандал. Той се приведе към нея, прегърна я нежно през раменете и я изведе от трапезарията. Този интимен жест буквално проряза сърцето ми, но се помъчих да не дам израз на чувствата, които ме завладяха.

Хопкинс, очевидно не знаейки към коя обществена прослойка да причисли полицая, го бе оставил да чака в предверието. Към нас пристъпи набит мъж със съвсем обикновена външност.

— Извинете ме, че ви притеснявам в този неподходящ час, но възникнаха известни трудности и сметнах, че можете да ми помогнете. В дома има ли още някой, който да е бил тук вчера?

— Дъщеря ми — отвърна Рос кратко. — Болна е и от няколко дни е на легло. Не е нужно да я притесняваме, инспекторе!

— Както желаете. Ще ви помоля обаче за вашето разрешение да разпитам прислугата. — В тона му се долавяше всичко друго, само не и молба.

— Добре, ще сторя за вас каквото мога. Но нека преди това отидем в салона, за да седнат дамите. — Тонът на Рос бе доста остър, но инспекторът не му обърна никакво внимание. Той просто се приближи до едно от по-широките кресла в салона и се строполи в него. После извади от джоба си някакъв бележник и зачете записките си, като си плюнчеше пръстите, преди да отгърне следващата страница — навик, които ме отвращава и до ден — днешен.

— Има ли в този дом служител на име Уорън Слоун?

— Едва ли може да се говори за „служител“ — отговори Рос студено. — Той е взел отпуск от работодателя си, един от нюйоркските музеи, и ми помага за каталогизирането и оценката на моята колекция. Смея ли да попитам какво е предизвикало този интерес на бостънската полиция?

— Ами да! Налице е една извънредно съществена причина — отвърна инспекторът. — Защото мистър Слоун е мъртъв.

До мен Марина пое шумно дъх, а моето сърце се разтуптя неистово и в очите ми набъбнаха сълзи. Рос се вцепени.

— Не е възможно — продума той тихо. — Та той вчера бе тук и се чувстваше съвсем здрав.

— Така ни съобщиха и на нас.

Този човек си играе с нас на котка и мишка, помислих си.

— Няма ли да ни съобщите от какво е починал? — Очевидно и през ума на Рос бяха минали мисли, подобни на моите.

Котешките очи на широкото полицейско лице задебнаха лицата ни, гласът му обаче прозвуча повече от любезно:

— Станало е по някое време през нощта. Неговата хазяйка ни повика тази сутрин, тъй като не могла да го събуди. Според доклада от огледа на местопроизшествието става дума за отрова.

Едва се сдържах да не изпискам. Корсажът поддържаше тялото ми изправено, обаче механично съм забила нокти в плътта под гънките на полата си.

Рос повдигна изненадан вежди — хладнокръвно като истински актьор.

— Имате ли сериозни основания, инспекторе, да допуснете, че някой, който и да е той, може да е причинил преднамерено смъртта на мистър Слоун?

Словата бяха казани и вече нямаше връщане назад. Марина притвори страдалчески очи, сякаш внезапно я е пробола остра болка.

Неочаквано за всички напрежението, обхванало всички присъстващи, отстъпи място на абсурдно, безгранично облекчение. Полицаят поклати глава и отвърна вежливо:

— В никакъв случай. Според нас той сам е причинил смъртта си.

Самоубийство. Това ли е имал предвид Уорън, когато каза: „Смъртта на Ромео и неговата любима не представляват нищо в сравнение…“. Да, но Ромео е загинал от бързодействаща отрова.

— Хазяйката му ни каза, че вчера е бил у вас. Според нея преди ден или два някой от вас го е посетил в квартирата му. Надявахме се, че вие ще ни помогнете да открием мотивите му; доколкото сме в състояние да ги възстановим, разбира се.

— Естествено, инспекторе. Двамата със зет ми ще ви помогнем според силите си. — Марина овладя нервността си и отново заизлъчва привичния си чар. — Вчера още от пръв поглед забелязах, че младият човек е малко притеснен и объркан.

Очевидно семейство Калхън за пореден път изгради солиден зид около себе си, изхвърляйки навън всичко, което можеше да се окаже неприятно. Рос само кимна и добави:

— Изглеждаше доста неуравновесен. А освен това имам известни съмнения относно почтеността на неговите сделки. Като капак на всичко той прояви и някои съвсем неподходящи влечения… Изобщо, бих казал, че вчера той пи доста много. Да, сега вече разбирам, че в такова едно състояние на духа човек може…

— Не! — Викът прозвуча откъм стълбите, а гласът принадлежеше на Дамарис. Бе се вкопчила в парапета, нощницата се вееше като покров около тялото й, косата й бе разбъркана, а очите искряха гневно. В този драматичен момент тя приличаше на обезумяла, оперетна Офелия. Всички изглеждахме толкова изумени и стреснати, че едва успях да сподавя импулса си да се изсмея на глас.

— Уорън не се е самоубил. Не беше способен на такова нещо! Никога! — Не бях си и помислила, че Дамарис може да подслушва зад вратите. Тя се запъна в нощницата си и продължи с пронизителен глас: — Зная кое го е убило. Ако ти не им го кажеш, татко, ще го сторя аз.

— Е, това вече… — започна инспекторът, но Рос го прекъсна хладно.

— Все пак нека чуем какво иска да ни каже дъщеря ми.

— Да, трябва да ме изслушате. О, Боже, да се бях вслушала… помислих си, че аз ще бъда единственото изключение, но съм се лъгала, ах, как съм се лъгала. — Внезапно Дамарис бе връхлетяна от пристъп на хомерически смях. — Проклятието на Калхън! Погубваме всички, които обичаме. Нашата любов е убийствена… а аз го обичах, о, Боже, колко го обичах…

Двамата с Рос тръгнахме инстинктивно към нея, но тя ни отблъсна, изкрещя „Не!“ и изписа във въздуха кръст, изправена сякаш пред нечиста сила. Завтече се към Марина, а тя я притисна към себе си и я загледа с поглед, който ме разтърси до дъното на душата ми. Не бях предполагала, че Марина е способна на такава всепоглъщаща любов, на такова състрадание и такъв страх.

— Моля ви, трябва да разберете… — Гласът на Марина потрепери. — Бедната bambina не знае какво говори.

Инспекторът кимна бавно и тежко и затвори своя бележник. Мина ми през ума, че поне една от маските в дома Калхън е паднала.

— Не искам да ви досаждам повече с присъствието си. Сега вече случаят се проясни — рече той многозначително и спря погледа си върху Дамарис, която стенеше на скута на леля си. — Вероятно ще се наложи да дойда тук още веднъж и да ви задам няколко въпроса, но тогава едва ли ще притесняваме дамите. — С тези думи той се поклони едва доловимо и излезе с бърза крачка.

— Carissimo, трябва да отпътуваме по най-бързия начин! — Марина потърси погледа на Рос. — Не вярвам на полицията. Те ще дойдат пак, ще се ровят навсякъде и няма да спрат докато не открият, че Дамарис сама е взела отровата. О, caro, толкова се страхувам.

— Преди всичко трябва да запазим спокойствие — отвърна Рос. От държането му личеше ясно, че думите на Дамарис са го засегнали много дълбоко. — Никой не свързва дъщеря ми с този случай.

— Сега не, но по-късно? Някой ще им разкаже, че онзи момък е обичал твърде много живота, за да се раздели доброволно с него. После ще стигнат до извода, че не той е лудият, ще научат историята с арсена и можеш да си представиш накъде ще извъртят нещата. Всички усилия, които сме положили, ще са напразни. Caro, моля те! Ако искаме да предотвратим нови нещастия, трябва незабавно да напуснем това място.

— Silenzio — прекъсна я Рос остро, и бързо й каза нещо на италиански. Марина пребледня, но на мига си възвърна равновесието, а гласът на Рос отново стана равен и безизразен. — Първата ни работа е да сложим детето да си легне. И тъй като не допуска никого до себе си, те моля ти да сториш това. Може би трябва да повикаме и доктор Мартинсън.

— Не, той знае вече твърде много. Аз ще се погрижа за нея — отвърна Марина тихо, подхвана племенницата си под ръка и я поведе към стълбището. Извърнах се и притворих очи. В този момент Рос промърмори:

— Трябва да се позаинтересувам за подробностите около Слоун — има ли роднини в Ню Йорк и какво да подготвим за погребението. Какъвто и да е бил този човек, той все пак работеше за нас.

Noblesse oblige. Той се отправи към библиотеката, но този път стъпките му не отекваха толкова решително по пода. След малко вратата се хлопна зад гърба му.

Наистина бе по-добре в този момент да се заема с нещо конкретно. Сетих се за гоблените и се заизкачвах замаяна към шивалнята. Захванах се за работа, но почти веднага съжалих за решението си. Гоблените събудиха спомени за Уорън и с мъчителна яснота осъзнах смисъла на току-що чутите слова.