Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (23)

Глава двадесет и три

В първия момент смисълът на казаното от Дамарис не достигна до разума ми. Марина обаче разбра веднага. Пред очите ми лицето й постепенно помътня и започна да се размива — точно като картина, разяждана от киселина. В онзи трагичен ден Марина е използвала киселината като средство за почистване и, разбира се, е знаела много добре къде точно се намира. Изабела е влязла в зимната градина, за да се срещне с любовника си и да разруши със замах заблудата за щастливото, задружно семейство — заблудата, която Марина поддържала с цената на погубената си любов и личната си саможертва. Киселината извършила своето пъклено дело едва след като Дамарис избягала от зимната градина. Била изсипана от втората чаша.

Това сторила Марина, а не Дамарис. И не е било никаква грешка.

Едва в този миг осъзнах цялата истина и Марина го разбра. Впих поглед в опустошеното й лице. Посрещна ме мъдрият и отчаян поглед на нейните все още красиви очи, в които, макар и неохотно, беше изписано уважение и дори мъничко триумф. Марина вдигна ръка и притисна кокалчетата до устните си, сякаш искаше да захапе диамантения пръстен, за да сподави своята нервност. Само след няколко секунди обаче до съзнанието ми достигна истинският смисъл на нейното действие и аз разтърсих Дамарис за раменете.

— Бягай, доведи баща си! — Очите й начаса се проясниха, пуснах я и тя се запрепъва непохватно към вратата.

До този момент не беше ми минавало през ума, че и Марина може да има отровен пръстен. Уорън спомена в сладкарницата, че наскоро е виждал някъде такъв накит. Вероятно е имал него предвид. Този факт изясняваше много неща. Спомних си внезапно Уорън и Марина в новогодишния ден. Той се сбогува с нея и си тръгна. Да, и тази загадка намери своето обяснение.

Хвърлих се към Марина, за да поема върху себе си нейното сгърчено, олюляващо се тяло и за част от секундата цялата поредица от образи и жестове се изниза пред вътрешния ми взор. Запитах се каква ли е отровата — арсен или беладона. От нея ли е сипвала в лекарството на Дамарис? Или за всеки случай е носела в себе си бързодействаща отрова? В този момент обаче това не бе най-важният въпрос. Течността от преобърнатата чаша капеше като кръв върху килима с цветните орнаменти. Седях върху него, а в ръцете ми се гърчеше тялото на Марина — в нощница, изцапана цялата с чай. След броени секунди се появи и Рос, следван от Дамарис. Марина долови присъствието му още в мига, в който той пристъпи прага. Прочетох в измъчените й очи няма молба и се приведох се плътно над устата й.

— Кажете му — прошепна тя едва — едва, — че съм го сторила от ревност. Той… той ще ме разбере. Не… му… казвайте… истината. — Имаше предвид изневярата на Изабела, а не истината за собствения си край. Умирайки, тя все още се опитваше да съхрани онази илюзия, заради която бе пожертвала живота и душата си.

Рос коленичи до тялото й.

— Ще се погрижа за нея. Извикай Меги и лекаря — бързо!!

— Не! — Дамарис произнесе тази единствена думичка тихо, но с твърд и решителен глас. Тя трепереше цялата, но от очите й струеше ясен, хладен разум. — Тя уби майка ми. Също и Уорън. И себе си, за да скрие истината. Тя желае да умре точно по този начин, а не по някакъв друг. Оставете я!

— Не може така, трябва да повикаме помощ!

— Добре, повикайте помощ. Но не сега, а едва когато стане много късно. Каквото и да е сторила — било е от любов. Оставете я да доведе делото си докрай. Това ще бъде най-добрият подарък, който можем да й направим.

— Беше права, разбира се — двамата с Рос осъзнахме начаса верността на думите й. Затова взехме отново закона в свои ръце. Струва ми се, че няма човек на този свят, който категорично да отсъди дали в този момент сме действали справедливо или не!

Изправих се на крака, предадох тялото в ръцете на Рос и се загледах в Дамарис. Тя се обърна към мен — мъничка, спокойна и безкрайно издържлива.

— Сега тя не иска край себе си другиго, освен татко. Ела с мен, Вини. — Последвах я мълчаливо в стаята й.

Тя заключи вратата отвътре и се облегна на нея, разтреперана като трепетлика. Не посмях да накърня достойнството й и да я докосна, но накрая тя се хвърли в прегръдките ми и се разплака. След много време се откъсна от мен и аз разбрах — безименният страх от лекарствата и от собствените спомени, който разкъсваше душата й в продължение на толкова месеци и години, този страх бе прокуден веднъж завинаги. Истината, колкото и жестока да бе тя, се понасяше по-леко.

— Тя е искала да ме убие! — Олюлявайки се, Дамарис се добра до стола със сатенената тапицерия и седна пред огъня. Очевидно в този момент и тя като мен трескаво се опитваше да подреди отделните събития в логическа цялост. — Дълбоко в себе си съм знаела истината, но през цялото време съм бягала от нея. Въобразявах си, че е майка ми… и тя ме наказва за извършеното от мен деяние.

— Искаш да кажеш „мнимото деяние“. Дамарис кимна с глава.

— Разбира се, че съм знаела всичко. В противен случай щях ли да напиша стихотворението? Двете сестри, подобни една на друга като двете страни на една и съща монета. Бавно и постепенно започнах да си припомням, да осъзнавам връзката между нещата… Завръщането ни от Италия, запознанството с Уорън, любовта ми към него… сигурно е обезумяла от страх.

— А след това се появих и аз и ти помогнах да възвърнеш паметта си. Започнах да душа навсякъде…

— И баща ми. — Приятелката ми ме погледна право в очите. Очевидно й бе известно всичко. — Веднъж вече тя е загубила баща ми — продължи Дамарис унесено. — За нея това е било истински удар. Мисля, че не би се спряла пред нищо, за да го задържи за себе си. Би убила и двете ни, за да постигне целите си.

— Тя каза, че не е искала смъртта ти. — Не знам защо, но й вярвах. Забелязах, че и Дамарис мисли по същия начин.

— Спомняш ли си все още коледната вечер, Лавиния? Държеше се толкова мило с мен, даде ми panne tone, както и любимата ми миниатюра. Струва ми се, че е искала да подслади смъртта ми. — При тези думи и двете се умълчахме.

— Защо — попитах след известно време, — защо каза, че сама вземаш арсен? Ако тогава беше проговорила…

— Тя веднага разбра какво имам предвид: Уорън можеше да е още жив.

— Но аз наистина вземах арсен. — Дамарис се изсмя, когато видя как се стреснах. — В момента, в който заподозрях, че някой ме трови, попрочетох едно — друго от една книга. Установих, че вероятно става въпрос за арсен. Там пишеше още, че в такива случаи е най-добре организмът постоянно да поема малки дози от отровата, за да се имунизира. Което и сторих.

— Бях направо изумена.

— След това — продължи Дамарис, — обмислих всичко много внимателно и стигнах до заключението, че е някой от тях. Леля Марина, татко или Уорън. Не исках обаче да обидя никого.

— Ти обаче ме обвини, че се опитвам да те отровя.

— Това беше единственият начин да стоиш по-далеч от мен — отвърна тя простичко. — За твое собствено добро. Междувременно разбрах цената, която плаща човек, обичан от някой Калхън.

Поклатих глава в недоумение.

— Добре, но по-късно, когато вече знаеше как стоят нещата, ти продължи да не ме допускаш до себе си и се съюзи с Марина.

Дамарис само вдигна рамене.

— Уорън… бе мъртъв. — А заедно с него, помислих си, загинаха и всички онези илюзии, за чието съществуване тя дори не е и подозирала. Освен това бях убедена, че за мен смъртта е справедливо наказание. Та нали все още се заблуждавах, че съм майцеубийца.

Дамарис скръсти ръце и ги повдигна до равнището на устните си. За момент заприлича на вглъбена в молитва жена от средновековен портрет. После се обърна към мен и се усмихна.

— А сега, Лавиния? Ще дойдеш ли с нас в Италия.

— Аз… аз не знам.

— Надявам се от все сърце, че ще дойдеш. Ще идем в Гарда и ще разгоним всички призраци от миналото. Ще се разхождаме също по брега на езерото, ще поседим в Белведере, където като млад татко е започнал живота си. Накратко, ние тримата ще започнем да тъчем нов, още по-красив орнамент в гоблена. — Тя се изправи от мястото си. — Време е. Ще разбудя прислугата и ще пратя да повикат лекаря. Мога да се преструвам отлично и вероятно ще се наложи отново да изпадна в един от своите пристъпи. Налага се да ми помогнеш, Вини. — Тя разроши бързо косите си, разтвори широко халата и се завтече към залата. Само след миг я чух да пищи за помощ с пронизителен глас.

Тази нощ всички ние изиграхме отлично ролите си. Сънените прислужници дотичаха изплашени, както го бяха вършили безчет нощи преди това — нощи, които никога вече нямаше да се повторят. Когато най-сетне пристигна и лекарят, Дамарис бе изпаднала в истинска истерия. Погрижих се за нея, а през това време доктор Мартинсън се опитваше безуспешно да спаси живота на Марина. Заведох Дамарис в стаята й, седнах до нея и започнах безкраен разговор с тайната цел да заглуша шумовете от съседната стая. Дамарис отказа каквото и да е сънотворно, но след доста време все пак заспа. Измих си лицето на нейната мивка и тихо тръгнах към долния етаж. Но се отправих не към зимната градина, моето привично убежище, а в библиотеката. Почувствах, че имам някакво право да седна до гаснещия огън и да почакам.

Но това не бе единственото, което направих. Преди да последвам Дамарис в стаята й, взех огърлицата от килима и я пуснах в джоба си. Тук, в библиотеката, я извадих, сложих си я и установих с удивление, че приляга съвсем точно на шията ми — сякаш винаги си е стояла там. Все още бях по нощница, но в момента този факт нямаше никакво значение.

Изминаха часове, преди Рос да слезе от стаята ми. Заобиколи писалището и се загледа през стъклата с цвят на лавандула, които светлееха розово в сутрешната дрезгавина.

— Свърши се — продума той най-накрая. — Тя… умря в ръцете ми; точно както е искала. — В гласа му не се долавяше никакъв патос и изглеждаше уморен до смърт. — Накрая започна да бълнува, че сме в Италия, на брега на езерото, където някога се запознахме. От паметта й бе изличено абсолютно всичко останало. Всъщност така е добре.

— А лекарят?

— Не знае нищо. Искам да кажа, че знае, разбира се, за отровата, но не и за причините, довели до поглъщането й. Промърмори няколко съчувствени слова относно крехката женска природа, която не можела да понася натоварвания. Какво ли пък знае този лекар за жените от рода Орсини! — Рос замълча за момент. — Искала е да те убие. Също и Дамарис. С Уорън е успяла. Ти предполагаше нещо подобно, нали?

— Едва накрая. Уорън не беше от хората, които се самоубиват. Марина обаче спомена нещо и аз прозрях истината. Разбирайки, че всички останали опити са нейно дело, си спомних внезапно, че на Нова година тя му направи чаша кафе. Разбира се, в този момент тя е била с пръстена си.

— Никога не го сваляше от ръката си. Винаги го е носела със себе си, откакто… започнаха пристъпите… — Внезапно гласът му секна, той отметна глава назад, притисна ръце в челото си, след което ги отпусна немощно. — Идеи — фикс, илюзии, заблуди. Толкова ужасни, толкова опасни… Прекарах половината от живота си, вярвайки на една илюзия, с която така и не можах да се справя. Проклинах се заради този провал. През втората половина пък се помъчих да поддържам илюзията за Ла Бианка, и то след като отлично знаех, че златото е фалшиво. Казвах си, че така е по-добре за всички. Защото не исках да си призная, че в мен говори лъжливата гордост. И какъв бе резултатът? Трима мъртъвци: жена ми, сестра й и онзи жалък, амбициозен глупак, който в крайна сметка не бе много по-различен от мен. За малко да загине и дъщеря ми, смазана от бремето на една ненужна вина. И ти… — той се обърна рязко към мен. — Марина е говорила с теб, нали? Преди Дамарис да дойде при вас. Естествено, тя си е мислила, че не рискува нищо. Какво ти разказа?

Предадох му съдържанието на нашия разговор и така престъпих обещанието си точно два пъти. Сторих го обаче, защото знаех онова, което Марина нямаше да понесе: Рос отдавна бе изгубил илюзиите си относно Изабела. Освен това си припомних старата истина, че най-жестокото нещо на света е нашият стремеж да предпазим другите от сблъсъка им с истината. Привърших разказа си и двамата се умълчахме.

Рос поклати недоумяващо глава и я похлупи в ръцете си.

— Бедната душа — промълви той. Не разбрах кого има предвид, Изабела или Марина. Вероятно и двете. — Толкова страх, толкова страдания, само и само за да не разруши една мечта. Отдавна несъществуваща мечта. Една моя дума би била предостатъчна и щях да предотврати всичко. — Спря за миг, а после, сякаш прочел мислите ми, изрече бавно и отчетливо:

— Истината е по-безопасна от всяка лъжа, та била тя и благородна. Защото истината е окончателна.

— Не бива да се самообвиняваш.

По лицето на Рос се изписа крива усмивка.

— Не, разбира се. Иначе не ще успея да изляза от омагьосания кръг. Вина, самобичуване и наказание — и за какво е всичко това? Неспособни сме да върнем времето назад, сълзите ни не могат да изличат нито едно изречено слово. Но сега вече всичко свърши, фуриите вече не ще преследват рода Калхън. Душата ми изпитва благодарност — заради дъщеря ми. — Той се изправи от мястото си и в очите му прочетох колебание. — Всъщност не е трябвало да се тревожа, нали? Дамарис се държа… забележително. Оказа се, че съм се заблуждавал и спрямо нея.

— В края на краищата Дамарис също е Орсини. Но и Калхън.

— Започвам бавно да осъзнавам този факт. Каква част от истината знае тя?

— Мисля, че всичко. За разлика от нас, тя не се поддава на илюзии.

Той ме изгледа остро.

— Това отнася ли се и до чувствата й към Слоун? О, да… всъщност разбирам. — Замълча за момент, след което продължи: — Забележително… А сега?

— Сега какво?

— Сега, Лавиния, quo vadis? — Не отвърнах и той ме изгледа изпитателно. Вън вече бе светло и в стаята трептяха розово — виолетови отблясъци. Едва в този миг той забеляза огърлицата на раменете ми и осъзна смисъла на този факт. Стана, направи една крачка към мен, но неочаквано промени решението си и тръгна към прозореца. Дръпна завесите и сиянието на сутрешното слънце заля цялата стая.

— До този момент не можех да те помоля да станеш моя жена. Защото бях твърде… оплетен. Днес обаче се чувствам напълно свободен. Може би за пръв път в живота си. Струва ми се, че изпитваш чувства, сродни на моите, и затова те питам като равноправна личност дали ще останем заедно.

Затърсих подходящите думи.

— Ако се нуждаеш от мен…

Той обаче рязко пресече опита ми да заобиколя същината.

— Искам да се оженя за теб, защото те обичам, а не защото се нуждая от теб. Тази нощ ти видя със собствените си очи колко е опасно да се вкопчиш в един — единствен човек. Живот, основан на зависимостта от друг човек, това е една от най-разрушителните сили на този свят. Всеки от нас двамата, Лавиния, е господар на своя собствен живот. Ако се наложи, можем да се справим и сами, нали? Ето защо ние двамата можем да живеем заедно като свободни хора.

— И без духовете на миналото ли?

— Разбира се, че заедно с тях. Та нали те са вече част от нас — отвърна той прямо. — Просто духовете на миналото не бива да ни ограничават. Това е поуката, която трябва да извлечем от случилото се през последните дни. Защото ние сме достатъчно силни, за да издържим тяхното бреме.

Той се приближи към мен със спокойни крачки.

— Спомняш ли си все още какво ти казах за Еней? Той оставил пламъците на погубеното отечество зад гърба си и пристъпил в нов свят, носейки с вдигната глава своето минало, настояще и бъдеще.

Да, помислих си, в античността щяха да ни разберат.

Извърнах се малко встрани и видях арфата на Дамарис върху една от по-малките маси. Взех я, и то само за да намеря някакво занимание за ръцете си. Докоснах една от струните и тя издаде жален звук. Точно с този тон започваше паваната на Дамарис. Рос и аз се погледнахме и в очите ни затрептя меланхоличен спомен. Той пое инструмента от ръцете ми.

— Дамарис сигурно ще вземе арфата в Италия. Но предполагам, че едва ли някога пак ще запее точно тази песен. — Да, това наистина беше малко вероятно. Защото орнаментът от гоблена бе завършен, а паваната най-сетне отзвуча. — Отсега нататък — каза Рос решително, — ще композирате нови и съвсем различни песни.

Двамата с Рос ще отпътуваме за Италия. С Дамарис и, разбира се, със старата Меги, чиято неистова любов към „малката й“ ще надделее над вкорененото недоверие към всичко чуждо. Ще се разхождам из флорентинските дворци и ще се плъзгам в гондола по Canale Grande, прегърната от мъжа си. Ще заминем за Гарда и там слънцето, любимото слънце на Дамарис, ще изцери докрай болките й. Ще седим в Белведере на езерния бряг и в душите ни ще настане покой.

Всъщност това е и краят на тази история. Но животът продължава и ние ще се справим с него. Къщата на Марлбру Стрийт не крие вече ужаси и ние ще се завърнем в Бостън, ще украсим с ирландски дантели прозорците с цвят на лавандула, а аз, застанала до лорд Калхън, ще нося на раменете си огърлицата с пръстена на Медичите.