Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (11)

Глава единадесета

На следващия ден всички бяхме уморени до смърт, самата аз спах почти до обяд и се събудих леко замаяна; отдадох състоянието си на коняка и късното лягане. Припомних си като през мъгла събитията от предната вечер и по-специално от втората й половина. Почувствах се много засрамена. Не можех да забравя срещата в библиотеката, но всичко ми изглеждаше като фантастичен сън. Не изпитвах особено желание да общувам скоро с Рос Калхън. „Той пи много, си казах. Сигурно е забравил всичко.“

Другояче стояха обаче нещата с надутите бостънски пуйки. Мисис Кабът положително не е била пияна по време на инцидента. В този миг лицето ми пламна като божур, въпреки че предната вечер не бях нищо повече от случаен свидетел, дочул два пъти неща, предназначени не за неговите уши.

Или може би изпълнявах функцията на катализатор? Не знам как ми хрумна тази мисъл, но ме преследваше странното чувство, че стоя на прага на важно откритие, чиято значимост все още не съм в състояние да оценя. Бях убедена обаче, че някой ден всичко ще се изясни. Пробен камък. Катализатор. Ако колието представляваше наистина един вид пробен камък в този дом, то именно аз бях човекът, който даде главния тласък камъкът да бъде изложен пред повече хора.

Катализатор и човек, който задава въпроси. Та нима не бях дошла в Бостън, за да задавам въпроси? Задаващият въпросите винаги е бил адвокат на дявола. Този образ витаеше наоколо, в различен облик, с променено облекло. Предната вечер Дамарис също се бе „преоблякла“, но в един момент дори и нейната маска падна.

В последно време бях изчела прекалено много книги. Запитах се дали съм замаяна вследствие на алкохола, но бързо отхвърлих тази мисъл. Не бях пила много коняк. Вероятно състоянието ми се дължеше на всичките тези фантазии, преследващи ме в последно време.

Станах от леглото, облякох се, без да се огледам в огледалото, хвърлих поглед в стаята на Дамарис, която все още спеше дълбоко, и слязох на партера. Къщата блестеше от чистота, сякаш някой бе минал през нея с магическа пръчка. С изключение на вазите с великолепни цветя нищо друго не напомняше за отминалия празник. На един поднос бе струпана порядъчна купчина визитни картички на дами, които са се отбили по време на сутрешната си разходка, за да изкажат благодарността си за бала. И тъй като Дамарис вече бе въведена в светското общество, тя също бе удостоена с посещения. В къщата се получиха прекрасни цветя за Марина и Дамарис, изпратени от благовъзпитани ергени, присъствали на бала. Колко изкуствени са всичките тези светски правила, помислих си и се почувствах изведнъж доста потисната.

Сутрешната поща лежеше разхвърляна на дългата дъбова маса. Прехвърлих пликовете повече по навик. За моя изненада открих името си на два от тях.

В първия имаше кратко писмо от Уорън Слоун — канеше ме следобед на кънки и след това на чай. Настроението ми се повиши. Нуждаех се точно от малко чист въздух. Пъхнах плика в джоба си и отворих втория. Без всякакво обръщение Рос Калхън лаконично се извиняваше за безотговорното си поведение предната вечер. Хвърлих писмото и плика в огъня. Но защо ли все пак съдържанието на написаното остави в мен слаб привкус на съжаление?

Къщата тънеше в тишина, а вратата към библиотеката бе заключена. Позвъних на Сара да ми занесе закуската в зимната градина, където щях да подновя работата си с надеждата да разсея тежките мисли. Експозицията от предната вечер вече не бе там, но за мое учудване и работното ни място не бе готово. От колекцията Калхън нямаше и следа.

Сара ми донесе кафето и започна да се извинява многословно.

— Не знам какво става, мис. Когато станахме тази сутрин, вратата бе заключена както обикновено, но от кухнята видяхме, че в библиотеката свети. „Това не ми харесва“, каза мистър Хопкинс и почука на вратата. Господарят му отговори лично: „Нямам нужда от помощ, сам ще се погрижа за всичко. Не пускай никого, преди да ти наредя.“ Беше пет часа сутринта, мис.

Значи Рос Калхън бе бодърствал цялата нощ. Очевидно Сара сметна мълчанието ми за знак, че можа да продължи изложението си.

— Преди около час той позвъни за Хопкинс и му каза: „Сега вече можете да почистите в зимната градина“. Когато отидохме там, мис, всичко си беше както го виждате и джунджуриите вече ги нямаше. „Библиотеката да не се пипа“, нареди господарят. „Заключвам вратата. Тук няма работа никой.“ Искам да знам какво означава всичко това, мис, тук нещо не е наред. Какво ви става, мис? Та вие пребледняхте. Милостивата господарка също не се чувства особено отпочинала днес. Ако някой ни посети следобед, нареди да казваме, че не е у дома.

— Благодаря, Сара — спрях словесния й порой, — повече нямам нужда от теб.

Тя само ме изгледа обидено и се оттегли.

За мен нямаше работа и затова се качих на първия етаж. Дамарис ме посрещна будна, уморена и решена да узнае всичко.

— Разказвай — започна тя без предисловие.

— Какво да разказвам?

— Това, което се случи вчера през нощта. — Не бях взела предвид, че Дамарис, то се знае, очаква от мен подробен отчет. Тя се опита да се изправи в леглото и лицето й се изкриви от болка.

— Какво ти има?

— Болят ме краката. Случвало се е и друг път, но днес болката е особено силна. Вини, как е татко?

— Мисля, че е добре. — Наистина си вярвах. Спомних си, че когато бе в обятията ми, напрежението му спадна. Сякаш получаваше от мен опрощение на греховете. Но за това, разбира се, не биваше да говоря с Дамарис. — Изпитва угризения на съвестта. Опитах се го разубедя. Казах му също, че би трябвало да те познава по-добре, че споделяш чувствата му и се гордееш с него. Дамарис, мисля, че трябва да му кажеш това лично.

Лицето й поруменя.

— Не мога. Сама видя какво стана, Вини. Струва ми се, че когато съм при него, винаги го разочаровам. Та той си мисли постоянно за мама. Както и вчера вечерта. Беше вбесен, че не си сложих огърлицата, но аз просто не можех.

Очевидно не разбираше, че той не свързва огърлицата с Изабела. Запитах се доколко й е позната тази история.

— Дамарис — попитах, — какъв е произходът на колието?

Челото на Дамарис се набърчи.

— Не знам точно. Казват, че някога е принадлежало на Борджиите, но кой може да каже със сигурност? Татко не е споменавал нищо по този въпрос. Знам само, че огърлицата е дала началото на колекцията. Мама ми разказа някога цялата история. Смяташе я за извънредно интересна, но си спомням, че леля Марина я прекъсна. Тя никак не обича да се говори за миналото на татко.

При тези думи тя изхихика и лицето й се отпусна.

— Татко е бил още дете, когато отплавал като обикновен моряк в открито море. Според мама сигурно му е било ужасно трудно. Но той е имал приятел, англичанин, който е бил първи офицер на кораба и е взел татко под закрилата си. Един ден двамата играли на карти в една пристанищна кръчма някъде в Италия и приятелят му спечелил огърлицата от някакъв моряк. И двамата не са имали никаква представа за стойността й.

— И защо тя сега е собственост на баща ти?

— Избухнал пожар — отвърна Дамарис някак смътно, — и офицерът загинал. Татко спасил колието, защото много му харесвало. По-късно му се наложило да го заложи при сарафите и едва тогава научил каква вещ притежава. Взел парите, закупил стока в пристанището, продал я, след това купил още и така нататък. — При тези си думи тя се усмихна. — Сигурно сделките не са били съвсем чисти, но смее ли някой да пита? Най-хубавите неща винаги е запазвал за себе си. Това било началото на колекцията Калхън и на богатството ни. Винаги съм си мислила, че баща ми е трябвало да се роди през Ренесанса или през седемнадесети век. Виждам го с нож в пояса или като едноок пират.

Представата й за Рос Калхън сякаш не бе лишена от основание.

Дамарис започна да се прозява скрито, мислейки, че не я забелязвам. Затова й направих набързо масаж на краката, позвъних да донесат чай и я предадох в грижовните ръце на Меги.

Предложението на Уорън да се срещнем на езерото бе разумно. Нямаше никакъв смисъл да даваме на слугите материал за клюки, както и да наливам масло в нечий огън. Когато стигнах там, Уорън вече ме чакаше.

— Не бях съвсем сигурен дали ще дойдете — поздрави ме той.

— Напротив, зарадвах се много.

— Че ще карате кънки ли? Или защото ще видите най-сетне нечие друго лице? — Уорън ме изгледа изпитателно.

— Как стоят нещата във вила Калхън?

— Средна хубост. Маркизата все още не се е появила; не иска да бъде обезпокоявана. А мистър Калхън е махнал сбирката от зимната градина.

Уорън подсвирна с уста.

— Това не ми харесва. След фиаското от вчера вечер аз на негово място щях да си грабна куфарите и щях незабавно да се завърна в Италия.

Не споделях мнението му. Уорън не познаваше непреклонния нрав на рода Калхън. Не знаеше също, че Рос си е наумил да унижи Бостън и изобщо не държи да се превръща в галено дете на града.

— Във всеки случай ранените се държат храбро. Тази сутрин запристигаха планини от цветя и визитни картички — за маркизата и за Дамарис.

— Разбира се — отвърна Уорън сухо. — Кой друг, ако не Бостън, ще демонстрира, че е на „ти“ с добрите маниери, все пак става въпрос за музея, нали?

— Хайде да сменим темата! — възкликнах. — Бостън и всичките му там глезотии вече са ми дошли до гуша.

— Добре, добре — каза Уорън отстъпчиво. — Няма ли да е по-добре да се поразмърдаме малко? — Той завърза обувките ми и двамата се впуснахме весело по широката пързалка. Всъщност не беше редно да се срещам с Уорън, но в момента този въпрос изобщо не ме интересуваше. Прекарахме чудесен, освежителен следобед. Приключихме разходката с кафе и сладкиши в малко италианско кафене на една от съседните улици. Забелязах колко съм уморена едва когато по моя изрична молба Уорън ме остави до ъгъла на Марлбру Стрийт.

Напълно изтощена, влязох в къщата. Този път парниковият въздух ми се стори направо приятен. Хопкинс взе палтото, а аз поостанах още малко в залата, за да попия топлината в себе си.

— Мога ли да говоря за момент с вас? — Вратата към библиотеката бе отворена и Рос бе застанал в рамката й. Хладният му, делови глас ме смути. Не го погледнах и се опитах да събера мислите си. Той разтвори широко вратата пред мен и минах покрай него с високо вдигната глава. Все пак не аз бях тази, която трябваше да се срамува от станалото. Погледът ми се спря на писалищната маса и объркването ми отлетя като дим.

— Донесох ги тук още преди разсъмване — рече Рос, гледайки към експонатите от предната вечер, етикетите все още си стояха по местата.

— Няма ли да хвърлите един поглед? По-късно ще ви обясня всичко. Впрочем, ако предположенията ми се оправдаят, няма да има и нищо за обясняване.

Той се оказа прав. Този път фалшифицираната вещ бе медальон, изработен от Челини.

— Непосредствено преди пристигането на гостите огледах внимателно всички експонати. Убеден съм, че тогава медальонът бе истински. — Погледите ни се срещнаха. — Едно е ясно — добави той, — кражбите продължават.

— Естествено, сребърната табакера е изчезнала преди много време, нали?

— Разбира се. Освен това не е речено, че си имаме работа с един — единствен крадец. — Махна нетърпеливо с ръка и продължи: — факт е обаче, че ме ограбват и следователно трябва да предприема необходимите мерки.

— Но как ще стане това? До този момент сбирката не е била излагана — вметнах недоумяващо. — Който и да е човекът, подменил медальона, той е дошъл тук подготвен. Но нали все пак никой не знае, че е ваше притежание? — „Освен обитателите на къщата“, добавих наум.

Рос само поклати глава.

— Всички творби на Челини се знаят. Светът на колекционерите е малък. Когато някое произведение на изкуството смени притежателя си, мълвата бързо се разчува. Дори и пресата понякога отпечатва неговата фотография. „Знаете това не по-зле от мен“, сякаш добави той наум.

— И какво смятате да предприемете отсега нататък?

— В момента нищо. Цялата колекция ще бъде изложена на галаприема. Впрочем ние определихме вече датата. Три дни преди Коледа, за да се възползваме от царящата навсякъде атмосфера на милосърдие и доброта. — При тези думи той се усмихна невесело.

Явно докато съм отсъствала, са се провели дипломатически преговори и това е била цената, поискана от Марина, За пореден път изпитах възхищение от нейната целеустременост.

— Това е най-доброто решение — беше коментарът на Дамарис, когато по-късно обсъдихме въпроса. — По този начин ще покажем на цял Бостън, че не се срамуваме. Дамите Кабът също ще се принудят да дойдат — те афишираха твърде високо връзките си с музея. Ще изстрадат пребиваването си у нас, уверявам те. — Тя прокара пръсти през русата си коса, полегнала по раменете й.

— А какво ще стане, ако отново се нахвърлят върху колието?

— Това няма да стане. — Очите на Дамарис потъмняха. — Ако потрябва, ще си го сложа. Необходимо е веднага да започнем с плана. Ти ще ни помогнеш, Вини. Имаме по-малко от месец време, но те ще има да се чудят колко бързо сме подготвили блестящото празненство.

В този момент най-сетне реших да засегна темата, която занимаваше ума ми от известно време.

— Дамарис, мисля, че е време да се готвя за отпътуване.

— Вини, не!

— Трябва, Дамарис. Не мога да остана тук цялата зима, нали? — казах предпазливо. — Знаеш, че трябва да си намеря работа. А и каталогът вече е почти готов.

— Не бива да мислиш за такива неща — отвърна Дамарис твърдоглаво. — Няма да ти разреша. И нека не говорим повече по този въпрос.

Реших да я послушам, тъй като съществуваше опасност отново да я връхлети някой от нейните пристъпи.

Нито Дамарис, нито Марина слязоха за вечеря. В замяна на това обаче се появи Рос Калхън и двамата се нахранихме в съвсем тесен кръг, доколкото този израз може да се използва на фона на просторната трапезария и многобройната прислуга. По мълчаливо споразумение разговаряхме единствено за изкуство, а не за лични неща. Открихме множество общи теми и не след дълго бариерите помежду ни паднаха. Продължихме да дискутираме на чашка мока в библиотеката. Когато най-накрая се изправих и понечих да се сбогувам, той пое ръката ми и се поклони.

— Позволете да ви благодаря за една от най-приятните вечери, които съм прекарвал тук от много време насам.

Едва на стълбището се сетих, че пропуснах да отворя дума за моето предстоящо заминаване.

Независимо от късния час поседях още известно време пред огъня, като си сресвах косите. В ума ми се въртяха цяла редица въпроси. Трябваше да реша дали да отпътувам, или да остана. Разумът ми казваше, че е по-добре да напусна, преди да съм свикнала с луксозния живот. Останех ли в този дом, зависимостта ми щеше да нарасне, а аз не бях готова да платя тази цена. Да не говорим за обвързаности от друг характер.

Дамарис твърдеше, че се нуждае от мен. От друго място също ме помолиха за помощ. Катализатор. Тази дума изникваше твърде често в съзнанието ми. Изпълнявах ли тази роля? Може би не бе съвсем безопасно да будя лъва?

И още нещо — останех ли в този дом, трябваше да намеря такъв начин на общуване с Уорън Слоун, който да не наранява нечии чувства. Разбира се, имах предвид Дамарис; меко казано, фактът, че най-добрата й приятелка си урежда срещи като днешната, бе проява на чисто безсърдечие. Винаги съм била наясно по този въпрос, макар че най-охотно предприемах своите малки бягства от дома. Не се заблуждавах изобщо по отношение на чувствата на Уорън спрямо нас двете, още по-малко пък се съмнявах във волята на Дамарис… и в своята собствена воля.

Ако си тръгнех, тези проблеми щяха да се решат от само себе си. От друга страна обаче психическото състояние на Дамарис бе крайно лабилно и щях да съм последната страхливка, ако в такъв момент я оставех без приятелство и опора. Особено ако се вземе предвид…

„Кажи си го направо, Вини.“ Особено ако се вземе предвид онова, което цяла вечер се мъчех да прогоня от съзнанието си. Вярно е, че немалко хора знаеха какви предмети съдържа колекцията Калхън, но медальона можеше да подмени единствено човек, комуто е известно, че той ще бъде част от експозицията: С други думи, или Рос Калхън, или пък Уорън Слоун.

Реших да не мисля повече по този въпрос. Бях толкова объркана, че престанах да вярвам както на тях двамата, така и на собствената си логика.

Реших да почета известно време, за да се разсея, но не успях да се съсредоточа и се приготвих за сън. В този миг обаче установих, че нещо не е в ред: Леонардо отсъстваше от стаята.

Първоначално не се разтревожих особено и започнах да го търся по чекмеджетата, в шкафа и под леглото, любимото му скривалище. Не го открих нито там, нито в съседния будоар, нито пък между завивките и възглавниците в стаята на Дамарис, където обичаше да почива понякога. Не исках да светна лампата, за да не я събудя и затова, доколкото бе възможно, прерових стаята на тъмно. От Леонардо обаче — нито следа.

Някой — Дамарис или човек от прислугата — бе оставял една от вратите отворена и котаракът сигурно се е изникнал през нея. Не се притеснявах, че може да е на улицата, защото той познаваше градския живот. Повече ме тревожеше реакцията на Марина, ако го хване да скита из къщата.

Поне не се налага да го търся в нейната стая, помислих си с яд. Марина щеше незабавно да го изхвърли, отрупвайки го с неособено ласкави епитети. Не по-различни слова щеше да чуе и от мен, стига да го откриех. Нямах избор — трябваше да го потърся. Облякох халата и пантофите, взех свещ и тръгнах надолу в тъмнината.

Претърсих залата, гостните стаи и дори библиотеката, макар и разтреперана от страх. От Леонардо нямаше нито следа. За щастие помещенията в този дом, обзаведени с малко мебели според строгия вкус на собственика, не предлагаха удобни скривалища за котараци с гъста жълта козина. Вратата с гоблена, водеща надолу, бе заключена здраво; ако Леонардо се е запилял в помещенията на прислугата, някой все щеше да го изнесе горе. Следователно трябваше да премина и през горните етажи. Взех горящата свещ отново в ръка и се заизкачвах храбро по стълбището.

Внезапно до слуха ми достигна слаб звук от отваряне на врата, студен полъх премина по пръстите ми и пламъкът на свещта затрепка. Притиснах се о стената и се увих плътно в халата си. Не долових човешки стъпки и се поуспокоих. Очевидно въображението отново ми бе изиграло някоя от своите шеги. Затичах се по стъпалата към втория етаж, а след това покрай заключените спални, в които едва ли щях да открия скъпия ми беглец.

На този етаж имаше още две по-големи спални, както и няколко кабинета. Над тях пък бяха разположени шивалнята и класната стая.

Кой знае защо тези помещения ми внушаваха някакъв необясним страх и самата мисъл да вляза в тях ми се струваше доста зловеща.

Ами ако е попаднал на таванския етаж, при сбирката от картини, мина ми през ума. Не, не биваше да губя хладния си разум. Та нали хранилищата винаги стоят заключени; точно както и неизползваните спални. Въпреки всичко натиснах дръжката на една от тях и за мое учудване вратата се отвори. В красивото, строго обзаведено помещение обаче нямаше и следа от котка. Затворих тихо вратата и се отправих към следващата. Посегнах към дръжката и… до слуха ми достигна отново слабо скърцане. Вратата се отвори от само себе си, сякаш побягна от ръката ми. Или защото е била само притворена.

За миг ми се стори, че не съм сама в тъмната стая.

— Има ли някой? — Постарах се да придам на гласа см нормално звучене, но от гърлото ми се изтръгна единствено дрезгав шепот. Отговор не последва. Разтворих рязко вратата и пристъпих прага. Преди да вдигна високо свещта, за момент сякаш някъде покрай мен пробяга нещо бяло, неясна женска фигура.

— „Нощем тя идва при мен.“ Припомних си думите на смъртно изплашената Дамарис. Изабела.

Дъхът ми спря и замръзнах на мястото си. После вдигнах решително свещта, за да прогоня тъмнината. От бялата фигура нямаше и следа.

Пред погледа ми се откри разкошна, богато обзаведена стая, с мебели, достойни за дворец. Върху един подиум стоеше позлатено легло, създадено сякаш за дож, а върху леглото… Леонардо — изпъшках. След което започнах да се смея. Ако имаше нещо на този свят, което да ме върне от среднощния кошмар обратно в действителността, това беше изражението, изписано на Леонардовата муцунка. Той се прозяваше и протягаше като ядосано бебе, насила изтръгнато от обятията на съня.

— Хубаво, че поне не си пръснал косми по кадифената покривка — захоках го аз и го взех на ръце въпреки възмутеното му мяукане. Той обичаше понякога да довлече нещо на леглото, за да си направи удобно гнезденце. Използваше за тази цел всякакви вещи — я някоя кадифена рокля, я вълнен шал и изобщо каквото му попадне пред очите. За щастие, този път бе награбил някакъв стар парцал. Поне изглеждаше такъв до момента, в който с едната ръка понечих несръчно да го изтръскам, докато в другата държах свещта, притиснала Леонардо под мишница.

Не ми беше необходим повече от миг, за да осъзная какво държа в ръцете си. Липсващия гоблен, за който споменаваше Дамарис. Гобленът, вдъхновил я за „Павана за двете сестри“. И в този момент чух писъка на Дамарис.