Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (13)

Глава тринадесета

През нощта сънят така и не ме навести — през главата минаваха най-различни мъчителни мисли и въпроси, за които нямах готов отговор. Мисълта ми се луташе из тесните проходи на някакъв лабиринт и те ме поведоха към пещера, раззинала страховита паст под краката ми. На зазоряване все пак успях да заспя и сънувах безкрайна пустош, осеяна с огньове, сред които се рееха призрачни сенки.

Следващият ден бе неделя. Посещавах службите в новата тухлена църква на Копли Скуеър, в която проповядваше прочутият пастор доктор Брукс. Моите домакини бяха естествено католици, факт, който ги отделяше още повече от бостънското общество. Спомних си, че в интерната Дамарис преживя мистичен период — при младите хора това не е рядко явление. Съжалявах, че в нея не е останало нищо от тази нагласа. Може би в този труден момент тъкмо мистицизмът щеше да й донесе утеха. Аз самата успявах да се вглъбя най-добре в себе си сред покоя на Божия дом — в последно време осъзнах този факт особено ясно.

Събудих се рано и се почувствах като разпъната на колело. Последвах вътрешния си импулс и се облякох бързо, за да отида на неделната служба. Навън валеше сняг и над света сякаш властваше безбрежен покой. Полите на тъмната ми дреха докосваха земята и скоро се покриха с малки ледени кристали. Църквата беше почти празна. Седнах на една от страничните пейки и се опитах да събера мислите си сред светлината на свещите, тежкия сладникав аромат, шумолящите одежди на хористите, блясъка на златния олтар. Душата ми бе пропита от вечния смисъл на Божията литургия. Въпреки всичко обаче не успявах да се съсредоточа и мислите ми следваха съвсем откъслечно словата на доктор Брукс.

И прости нашите грехове… извърших неща, които не трябваше да върша и не изпълних своя дълг. Не ни въвеждай в изкушение… за това предпочитах да не мисля. Спаси ни от злото… ние всички бяхме заобиколени от злото, то ни дебнеше в засада като непоносимо тежкият дъх на туберозите. Всемогъщи Боже, ти, пред когото са разтворени людските сърца, ти, който познаваш людските щения, за теб няма тайни на този и онзи свят… спаси ни от злите помисли…

Нуждаех се от тази утеха. Или може би бягах от отговорност, обзета от страх? Смили се над нас, Господи.

… Хвърлете от себе си творенията на мрака, въоръжете се с вечната светлина… о, Вседържителю, дай ни сила и ни води!

Ежедневната зеленина липсваше в църквата, заменена от великолепна виолетова украса за предколедната неделя. Пребивавах вече от доста време в Бостън, но бях ли постигнала нещо съществено? Нищо, поне що се отнася до първоначалните намерения, довели ме този град — да разкрия своя произход. Нищо друго, освен да служа в дома Калхън… може би като катализатор. Катализатор на доброто или на злото? Не прелюбодействай. Рос, Марина? Не убивай. Как ли е починала майката на Дамарис? Не кради, не лъжесвидетелствай против ближния си, не пожелавай… прости ми, Господи… дома на ближния си… или всичко, що му принадлежи… Мислите ми се заплетоха като нишки на гоблен, в който фигурите смътно се долавят, но не могат да се различат напълно. Нека дойдат при мен угнетените и измъчените… Как само се нуждаех от покой в този миг!

Хората постоянно говорят за борбата между дълга и изкушението, помислих си с ирония. Истинската трудност обаче е дали човек ще успее да разграничи едното от другото.

Доктор Брукс говореше за благата вест, че ще се роди младенец, за небесните вестители, припомни ни древните тайнствени слова, отправени към Сара: Когато приемаме непознат в дома си, всъщност угощаваме ангелите. А Луцифер бе низвергнат ангел.

Получих причастието и напуснах църквата. Не бях направила и две крачки, когато пред мен ненадейно изникна дяволитото ангелско лице на Уорън Слоун.

— Видях ви, че влизате и не исках да ви преча. Затова се поразходих известно време покрай входа — обясни той, весело усмихнат. Този човек бе сякаш по всяко време навсякъде. — Мога ли да ви поканя на малка закуска?

— Не, не можете.

— Нека тогава да влезем за момент. Трябва да разговарям с вас.

Разреших му да ме придружи обратно в полупразната църква. До олтара някакъв дребен клисар тъкмо загасваше свещите. Седнахме на една от задните пейки и Уорън се обърна към мен. Той сниши гласа си, но така и не разбрах коя бе причината — религиозното смирение или някакво несъзнателно приспособяване към околната атмосфера.

— Опитвах се да видя Дамарис, но старият Хопкинс с орловия профил не ме допуска при нея. Твърди, че е болна. Как се чувства тя сега?

— По-добре е. Но е все още доста слаба.

— Какво е станало? Истинско заболяване ли е или пак си въобразява, че има пристъп? Не ме гледайте така строго, сякаш сте някаква гувернантка. Все пак познавам Дамарис не по-зле от вас.

— Заболяването й бе много сериозно.

— От какво се разболя? Нещо по-различно ли или просто женски оплаквания? Моля ви да не се стряскате от думите ми, имам основателни причини да задам този въпрос.

— Според нас тя е яла нещо развалено — отвърнах лаконично.

— Спазми имаше ли? А болки в стомаха и краката, както предишните пъти? Напъни за повръщане? Изобщо оплакванията й са същите са както по-рано, нали? Познавам ги отлично.

Не отговорих на въпросите му. В църквата заприиждаха хора за второто богослужение. Той се изправи рязко и ме хвана за ръката.

— А сега по-добре да идем в някое кафене, където ще можем да поприказваме свободно. По дяволите, престанете да се превземате. Нещата са извънредно сериозни.

Без много да се церемони, той ме вкара в някакъв локал на близката Бойлстън Стрийт.

— Кафе и бисквити — обърна се той към келнера, — колкото може по-бързо, а после ни оставете сами.

— Вие се осмелявате…

— Точно така, осмелявам се — отвърна той ядовито, — крайно време беше. А сега ми назовете точно симптомите на Дамарис. Не искате, така ли? Добре, тогава ще ви ги кажа аз. Спазми, болки, бледност, обилно изпотяване, неравномерен пулс, болезнени и чести напъни за повръщане. Прав ли съм? И освен това тя знае съвсем точно как да се лекува, нали? Не ви ли мина мисълта, че може би някой систематично трови Дамарис? При тези думи го изгледах с удивление.

— На бала тя изглеждаше доста объркана — добави Уорън.

— Объркана от какво?

— Не знам. Не ми каза. Само спомена, че иска по-късно да разговаря насаме с мен. После обаче стана онзи… инцидент с огърлицата и нямах възможност да я попитам какво е искала да ми каже. Потърсих я два-три пъти, но ми се съобщава, че тя не иска никой да я смущава. Не съм убеден обаче, че това са нейните собствени думи.

Навлажних устните си с език.

— Защо… по какъв начин стигнахте до извода, че става въпрос за отрова?

— Защото в този мавзолей нещо не е както трябва — отговори той прямо. — И само не ме убеждавайте, че мнението ви се различава от моето. Вие сте разумна жена и сигурно не смятате, че атмосферата в този дом се дължи на някакъв мъгляв макиавелистичен ореол, нали?

Мнението му дотолкова се покриваше с моето, че дори се изчервих леко.

— Да не би да имате предвид проклятието, тегнещо над осквернителите на стари гробове?

— Ако има такова проклятие, то действа съвсем реално, а не е следствие на някакви си там необясними излъчвания от натрупаните в дома съкровища. А що се отнася до гроба, той може и да не е чак толкова стар.

— Какво искате да кажете с тези думи?

На въпроса ми той отговори с контравъпрос:

— Какво ви е известно за смъртта на майката на Дамарис?

— А на вас какво ви е известно?

— Нищо. По онова време още не съм бил в дома. Тази тема е табу. Знам обаче едно: Началото на болестта съвпада със смъртта на Изабела и според мен именно в този факт се крие ключът към разкриването на тайната. — Погледите ни се срещнаха. — Дамарис има нещо общо с тази смърт. А Калхън е обожавал жена си.

— Да не искате да кажете, че…

— Не искам да казвам нищо — прекъсна ме Уорън, — просто трябва да закриляте Дамарис. Двамата с вас много добре знаем, че има нещо гнило в Дания, нали?

В тишината, царяща в кафенето, внезапно дочух тиктакането на часовник.

— Трябва вече да тръгвам. Всъщност изобщо не биваше да идвам тук. Не възнамерявах да оставям Дамарис толкова време сама. — Изправих се и взех ръкавиците и молитвеника си.

— Ще ви изпратя.

— Не. Недейте, Уорън — възкликнах и се втурнах през глава навън, което, опасявам се, не ще да е било твърде достойна гледка в очите на присъстващите. Трябваше да остана сама. За кой ли път ме връхлетя рояк мисли, които не бях в състояние да овладея.

По пътя към Марлбру Стрийт взех две решения. Не можех да отпътувам. Трябваше също да разбера какво се крие зад факта, че причината за смъртта на Изабела Калхън се държи в тайна. Ако обитателите на дома не проявяха готовност да ми кажат истината, аз щях да започна от другия край — с „Павана за двете сестри“ и гоблена. Бях решена още същата нощ да започна с реставрацията му.

Изкачих заледените стъпала пред къщата с твърда стъпка. В залата ме очакваше Рос Калхън.

— Елате веднага с мен. — Хвана ме за рамото, поведе ме към библиотеката и затвори вратата.

Този ден обаче ми бе дошло до гуша от подобни насилнически похвати.

— Как си позволявате?

— Как си позволявате вие да се измъквате от тук, за да си уреждате тайни срещи?

За момент загубих дар слово, и то по много причини. Внезапно ме изпълни гняв.

— Вие нямата никакво право…

— Като глава на този дом имам правото — прекъсна ме той хладно, — и задължението да попреча на обитателите му да ни създават лошо име. Уорън Слоун не е подходяща компания за вас и следователно вие няма да се срещате повече с него, ясно ли е?

— Спомням си, че точно вие бяхте този, който ме запозна с него, и то под този покрив.

— Да, като колега по работа. Не можех да предположа, че ще паднете дотолкова и ще общувате с него лично.

— Едва ли имате право да ми предписвате с кого да общувам и с кого — не. А що се отнася до неговото обществено положение — аз поех дълбоко дъх, — не съм си и помислила, че може да сте такъв сноб. Струва ми се, че е крайно неуместно образованият антиквар да се поставя по-ниско от разносвача на вестници и обущарчето.

Погледите ни се срещнаха като два кръстосани меча. В този миг всичко пред очите ми се завъртя и аз се извърнах. Стори ми се, че ще припадна. Не бях в състояние да го погледна, но когато заговори, вдигнах глава и забелязах, че най-сетне сме преминали окончателно рубикона, който отбягвахме от толкова време.

— Е, Лавиния — започна Рос и се усмихна принудено. Приличаше на човек, оставил тежък товар зад гърба си. — Май и двамата достигнахме вече до Термопилите. — При тези думи той завъртя между пръстите си малкия кинжал, с който отваряше писмата. В помещението не горяха лампи и профилът му изпъкваше ясно на мътната светлина, проникваща през стъклата, с отенък на лавандула.

— Трябва да се съглася с вас. Наистина нямам право, и не мога да си го присвоя. За другите не е съвсем безопасно да се сближат с мен — разбрах тази истина за себе си, макар и да ме боли.

— Може би — рекох, цялата разтреперана, — може би ще е по-добре да се ограничим с темата за Уорън Слоун.

— Тя също е опасна. И освен това е под вашето равнище, макар и не по причините, които приведохте тук по тъй очарователен начин.

— Той има ли нещо общо с медальона и сребърната табакера?

— Може би, още не съм съвсем сигурен. Съществуват други причини. Не мога да ви ги кажа и както самата вие подчертахте преди малко, нямам никакво право да поставям изисквания. Мога единствено да ви помоля. Моля ви, Лавиния, не се сближавайте с него. Ако не заради нас, то поне заради Дамарис.

Значи беше осведомен и по този въпрос.

— Просто не знам какво да ви кажа — отвърнах аз, след като помълчах малко.

— Аз също. Може би е най-добре да не казваме нищо. — Приближи се към мен, поколеба се за миг, след което пое ръката ми, поднесе я към устните си, поклони се и ме изпрати мълчаливо до вратата.

Изобщо през целия този ден се чувствах много объркана.

До вечерта валя сняг. Беше неделя и нямахме никакви гости. Марина също не се появи, но по-късно следобед Дамарис се почувства по-добре и слезе долу на чай.

Нейното присъствие смекчи напрежението и угнетителното мълчание, царящо между мен и Рос. Дамарис бе бледа и отслабнала, но ни засипа с порой от весели анекдоти. Отвреме — навреме в погледа й, който се местеше от мен върху баща й и обратно, се появяваше дяволито — лукаво изражение. Запитах се какво ли знае за нас. Предположих, че далеч повече, отколкото е нужно.

Тя остана долу и за вечеря, след което заубеждава баща си да ни изпее някоя от своите ирландски песни. Най-накрая успях все пак да я склоня — за мое и на Рос облекчение, че вече е време да се качи в стаята си. Наложи се да остана до леглото й, докато заспи. По нейна молба залостих вратите, водещи към коридора, а свързващата врата оставих отворена, въпреки че бих предпочела да заключа и нея. Уверих се, че е заспала дълбоко и се върнах в стаята си. Запалих лампата и извадих коша с работните принадлежности, както и едно увеличително стъкло, което бях взела от библиотеката.

Най-сетне гобленът бе отново в ръцете ми. Странно, но се разтреперих цялата и пулсът ми се ускори. Изведнъж се почувствах като невъзпитан зяпач, цялата тази игра ми се стори опасна и изпитах някаква ирационална благодарност към Дамарис за това, че ме помоли да залостя вратите. Разгънах тъмнобагрения гоблен на масата и увилите се едно в друго цветя заискриха насреща ми като малки, зли същества.

Първоначално възнамерявах да пристъпя към работата с привичната си дисциплинираност. Вместо това обаче позволих на малките фигури да приковат вниманието ми — под увеличителното стъкло те сякаш се съживиха и затанцуваха своя танц — своята бавна павана.

Бях жестоко раздвоена между две сили — въображението и стремежа към научна прецизност. Мислите ми се подгониха една — друга в търсене на някакъв скрит знак, а през това време погледът ми обхождаше дребните, безкрайно фини детайли. Лилия в косите на дамата, елегантен кавалер с кинжал на колана, кинжал, подобен на този, който съзрях сутринта в ръцете на Рос Калхън. Не биваше да мисля повече за случилото се. Трябваше да продължа. Друг мъж, с арфа през рамо… може би „в изкуствата тъй сръчен“? В ума ми отново изплуваха думите от песента на Дамарис:

Съзря той дамата прекрасна

Със лилии, вплетени в косите,

и в миг плени му тя душата.

Дали мъжът, в изкуствата тъй сръчен, бе Рос Калхън? Той разбираше нещо от художествените занаяти. И освен това бе започнал възхода си като пътуващ занаятчия. Не, не биваше повече да отклонявам мислите си в тази посока. Продължих нататък. Ето, сред тази група фигурки танцуваше и дамата с прочутото колие.

Увеличителното стъкло се изплъзна от ръката ми и падна с трясък на пода. Стените се люшнаха пред очите ми и започнах да се задушавам. Успях да видя огърлицата много ясно, но нещо в нея се различаваше от изображението й на портрета и от оригинала в кадифената кутия — тя имаше допълнително украшение. Дамарис ми бе споменала за него още преди месеци и тогава аз само кимнах, мислейки, че става въпрос за обичайния кръст или някоя перла с неправилна форма. Тук обаче пред очите ми искреше ален рубин, в обковка, изобразяваща змийска глава от ковано злато. Той премина само за миг пред погледа ми, но този миг бе предостатъчен. Познавах тази форма като самата себе си. Близнакът, точното копие на тази златна змия, се увиваше около пръста ми, около аления рубин на пръстена на Медичите.