Никол Сейнт Джон
Пръстенът на Медичите (10)

Глава десета

Ако някога съм си мислила, че мен блясъкът не може да ме заслепи, значи съм се лъгала. Нито портретът, нито описанията, абсолютно нищо на този свят не можеше да се сравни дори и приблизително с голямото колие от мрежесто злато. Вдъхновението бе водило ръката на неизвестния творец — тежки пластини от ковано злато, обсипани с рубини и гъвкави свързващи брънки, изящно оформени като бледозелени листа, през които се проточваше и виеше гъста плетеница от перли. Този накит бе достоен както за тънкия врат на изящната дама, така и за гордите рамене на благородна матрона. В този миг огърлицата лежеше навита в кадифената кутия, сякаш бе живо същество.

— Не — прошепна Дамарис, — не искам да я нося. Моля те, татко, не искам! — За момент си помислих, че ще припадне.

— Дамарис е права. Колието е твърде тежко за нея — намесих се аз внезапно. — Днес обаче е особен ден. Дали не може по изключение огърлицата да се изложи на показ? Сигурна съм, че Дамарис ще й намери подходящо място сред другите експонати в зимната градина.

Дамарис се взря уплашена в баща си.

— Ще стои в библиотеката, под портрета. Лично ще се погрижа. — При тези думи Рос се поклони едва — едва и бързо се оттегли.

— Е, това вече е прекалено — започна Марина с хладен тон.

— Просто не мога, лельо Марина. Трябва да ме разбереш — проплака Дамарис и отново потърка с ръка челото си. Погледът й се плъзна неспокойно из цялото помещение. — Цветята… цветята са някак различни.

Тя имаше право. Букетите, гирляндите, сноповете и клонките бяха подредени точно според указанията на Уорън. Междувременно обаче украсата бе станала още по-пищна. Към теменужките и белия люляк бяха прибавени и други цветя: герании със сребристи листа, бели ружи, божури и черешов цвят. Всички те всъщност не подхождаха за официални случаи, но въздействието им бе изключително. В бялото се вплитаха и златисти петна: лилии, лалета, рози с два и повече цвята, орхидеи, невен и акациев цвят, които свързваха бръшляна с искрящата белота. Стотици туберози изпълваха с уханието си цялата зала и подчертаваха въздействието на тази грандиозна ренесансова рамка.

Дамарис погледна тревожно леля си и Марина сякаш долови нейното вълнение.

— Кой е направил това? — попита тя строго. — Ако слугите са си позволили такова нещо, то…

— Харесва ли ви? Това е моята изненада за празника — обади се внезапно Уорън Слоун, който се бе приближил незабелязано зад гърбовете ни. — Беше замислено като комплимент за вас, милостива госпожо, но вие разстроихте плановете ми. Очаквах, че ще бъдете облечена с рокля в златни тонове.

— Комплимент ли? — Марина пребледня и се изправи. Разтвори ветрилото си и се изсмя нервно. — Не съм разстройвала ничии планове. Просто можеше да се посъветвате предварително с мен. Но тъй като не се е случило нищо лошо…

— Не съм и възнамерявал да се случи нещо лошо, уверявам ви… нека всичко си остане постарому. Трябваше обаче да се съобразите с племенницата ми. Сигурно сте забравили, че не понася аромата на туберозите.

— Аз не забравям нищо — отвърна Уорън бавно и спокойно. — Използвал съм туберозите крайно пестеливо, така да се каже, като контрапункт на царящата навсякъде невинност.

— Не се притеснявайте за мен! — Дамарис изправи гордо глава и добави с тих глас: — Вече се чувствам добре.

— Пребледняла сте. — Уорън внимателно се вгледа в лицето й. — Повярвайте, милостива госпожо, за нищо на света не бих изплашил мис Дамарис. Ако искате, ще махна цветята веднага.

— Нека останат. Както си е било досега. Очакваме гостите всеки момент. Ако се наложи, можем и по-късно да променим украсата.

Уорън се поклони.

— Както кажете. В такъв случай моля за честта да танцувам с нашата дебютантка преди началото на празненството.

— И дума не може да става — отвърна Марина остро. — Тя ще остане тук и ще посреща гостите.

— Тогава ще я поканя по-късно. — Уорън се поклони още веднъж, предложи да го хвана под ръка и елегантно ме поведе към съседната стая. Очите му искряха палаво и дръзко.

Когато се поотдалечихме от другите, се обърнах към него:

— Последното прозвуча като заплаха.

Уорън се разсмя.

— Направо съм непоправим, нали? Когато обаче маркизата започне да се държи като Лукреция Борджия, ме обзема непреодолимото желание незабавно да я смъкна от пиедестала й. Не ме гледайте толкова неодобрително, Лавиния. Все пак познавам Марина доста добре; независимо от всичките й там титли и аристократични прищевки. Известни са ми дори някои неща, които красивата ни домакиня би предпочела да забрави. — Говорейки, той изтълкува съвършено правилно изражението на лицето ми. — Само недейте любопитства, моля. Да ви кажа ли още нещо? Семейството произхожда от Италия…

— До, но не изцяло… както и да е, тя се представя за италианка и, бидейки такава, интригантства на всяка крачка. По-добре си останете страничен наблюдател и не позволявайте да ви въвличат в съмнителни игри.

— Това предупреждение ли е?

— Смятайте го за израз на моята загриженост. Вие сте чаровна и извънредно интелигентна жена, Лавиния. Но в този дом има някои неща, които е по-добре да не знаете. Ще ми бъде много тъжно, ако ви обидят само защото знаете твърде много.

— Това, което казвате, е малко вероятно. Както сам забелязахте преди малко, аз съм страничен човек и служител. Както и вие впрочем. — Проявих дребнава злоба, но не можах да се сдържа. Очевидно той направи намек за Марина и за Рос. Ядосах се на две неща — първо, мислите ми отново се отплеснаха в една определена посока, и второ, Уорън се осмеляваше да предположи, че ще се почувствам засегната.

Помолих го да си тръгне, застанах в един ъгъл и започнах да наблюдавам иззад разтвореното ветрило спектакъла, предлаган от пристигащите гости — бостънското висше общество пристъпва прага на дома Калхън. Ролята, която си бях избрала, се оказа извънредно забавна. Флиртове и всевъзможни маневри, чудноватостите на бостънските „сини чорапи“, богатите търговци, живеещи от толкова време в страната, че „низките“ им сделки отдавна вече не ги позоряха в очите на другите пътешественици, обиколили света, семейства, играли важна роля във Войната за независимост и най-накрая господа новобогаташите. По правило на бостънските балове бяха застъпени всички заможни съсловия и възрасти, така например съзрях и треперещи аристократи на преклонна възраст, хванати под ръка от млади красавици. Не след дълго вече бях в състояние да различа цвета, облазен от гъсеница или маната върху розата.

Всичко тази вечер протичаше блестящо, точно според плановете на Марина. Появиха се и дамите Кабът — горда флотилия, навлизаща в чуждо пристанище. Бях убедена обаче, че казано грубо — идването им беше заради на подбуди от делово естество. Запитах се дали биха поканили семейство Калхън на някой от техните приеми. Помислих си още, че тази вечер всички са дошли едва ли не за да разгледат дома и съдържанието му като някаква изложба от екзотични атракции. Неведнъж дочувах как някоя бостънска матрона или млад денди си позволяваха да дават покровителствени оценки за дебютантката, празненството или колекцията Калхън. В такива случаи кръвта ми направо кипваше.

Уорън ме посети по някое време в моя ъгъл и потвърди предположенията ми.

— Вярно е, че дамите Кабът пристигнаха, но някои от другите поканени не са уважили тържеството. Марина ще побеснее. Тя положи много усилия заради Дамарис, нали? И обратно. Впрочем това тук, например, представлява върхът на вечерта. — При тези си думи той погали колието с пръст и се усмихна широко.

Ядът ми към него се стопи начаса. Този човек внасяше свежест в изкуствената атмосфера на този дом.

— Казах ли ви вече, че изглеждате направо приказно? — попита той и ме изгледа одобрително. — Впрочем, как се чувства нашата питомка?

— Добре, надявам се. Не съм я виждала след поздравленията.

— Калхън е изпълнил бащинските си задължения — летвичките на нейното ветрило са изписани отгоре до долу с имената на издънките на негови делови партньори. О, танцът, който започва, е възхитителен. Ще позволите ли да ви поканя?

— По височайша заповед ли действате?

— Както вероятно сте чули, двамата с вас ще танцуваме по-нататък котильон, за да доставим удоволствие на Дамарис — каза той спокойно. — А този танц предложих, за да доставим удоволствие на нас си.

В пансиона на мис Милбрук се обръщаше специално внимание на обучението в светски танци и затова бях добра танцьорка. Несъмнено по-добра от дамите Кабът, помислих си със злорадство. Щях да изненадам Уорън.

— С най-голямо удоволствие — чух се да отговарям. Само миг по-късно и двамата вече се носехме свободно в ритъма на танца.

Колко неуместни изглеждат съвременните танци, помислих си, тук, сред строгото очарование на голямата бална зала с гоблените по стените, старинната камина, докарана от някой европейски замък и резбованите дивани с високи облегалки, облечени във везан плат. В многораменните светилници над главите ни горяха стотици свещи. Със стародавния си външен вид и ренесансова рокля Дамарис бе единственият човек, който подхождаше на това място. Видях я да се носи край нас в обятията на млад бостънски благородник и се зарадвах, че успях да наложа мнението си по отношение на роклята.

Засвириха валс и тъй като нямаше пауза, двамата с Уорън продължихме да се въртим вихрено по паркета. Водеше ме превъзходно, може и да снобеех малко, но бях доста изненадана от танцувалните му умения. Не разменихме нито дума, а просто се потопихме в онова мълчание, което тъй често придружаваше съвместната ни дейност в зимната градина.

Когато танцът свърши, Уорън предложи:

— Нека идем в зимната градина да видим посетителите на експозицията. Изложените предмети не са много, но съм създал някои светлинни ефекти, с които определено се гордея.

Влязохме в зимната градина и първото, което установих бе, че гордостта му е напълно основателна. Той бе покрил нашата работна маса с черно кадифе и на този прост фон бе подредил малко на брой, но подбрани експонати. Фалшифицираната табакера не бе сред тях. Разстоянието между отделните предмети беше достатъчно голямо, така че нито един не потискаше с присъствието си останалите. На малки бели листчета имаше кратки описания, а сред цветята над масата Уорън гениално бе разположил лампи, чиято светлина падаше върху точно определени места — изпъкналостта на някой сребърен съд или върху ръба на златен бокал. Гледката бе изключителна и аз не премълчах възхищението си.

— Дамарис трябва да дойде тук, за да види тази красота.

— Това е невъзможно. Не сте ли забелязали още, че тя никога не влиза в зимната градина? Тук е умряла майка й.

Изгледах го стресната.

— В този дом това е забранена тема — добави Уорън. Няколко души се приближиха, за да разгледат експозицията. Затова той ме заведе до една странична пътечка сред цветните лехи и сниши глас. — Тук се е случило ужасно нещастие. Дамарис знае това и явно го е изстрадала дълбоко. Вие сте я познавали от по-рано, нали? Не забелязахте ли, че се е променила? Моля ви, никога не засягайте пред нея този въпрос. Както казах, в този дом смъртта на Изабела е забранена тема.

— Уорън — попитах, — как е умряла?

— От собствен опит знам — отвърна Уорън уклончиво, — че човек не бива да знае твърде много за хората, с които е в делови или дори лични отношения. Така е по-мъдро. — При тези думи той извади от джоба красив златен часовник и го погледна.

— Станало е време за вечеря. Ще бъдете ли така любезна да ме придружите? Чудесно. Да тръгваме тогава.

Така и двата въпроса, които ме интересуваха, останаха без отговор: как е умряла Изабела и дали Уорън знае това? И ако го знае, по какъв начин го е научил?

Вечерята, която последва, може да се опише с две думи: тя съответстваше на стандарта на този дом. След нея за пръв път през живота си танцувах котильон, модерен светски танц със сложни фигури, наподобяващ кадрила. Партньорите се редуваха съвсем произволно, но все пак с известна сръчност човек можеше и да избере с кого да танцува. Едва ли е нужно да споменавам, че Марина бе сътворила множество красиви фигури. Не по-малко красиви бяха и малките подаръци, с които кавалерите радваха своите партньорки. Дамите получиха възхитителни цветя, панделки и всякакви други прояви на внимание. Танцувах наред с най-различни местни величия и вероятно в резултат на изпитото шампанско палаво зафлиртувах с най-симпатичния от тях, или може би най-неприятния, не знам, забравила съм вече. Истината е обаче, че се забавлявах великолепно.

Изиграхме няколко фигури и Уорън отново се озова до мен. Той ми намигна весело.

— Допада ли ви това постоянно редуване? Нашата малка питомка като че ли също се забавлява добре. — Точно в този миг Дамарис премина вихрено покрай нас. В очите й имаше трескав блясък, но тя цялата сияеше. Искрено й се зарадвах.

— Много интересен танц е този котильон — прошепна Уорън в ухото ми. — Според мен дори е по-интересно да го наблюдаваш отстрани, отколкото да си един от участниците. От разстояние човек по-добре разпознава съответните фигури.

— Какво по-точно имате предвид?

— Предполагам, че и вие сте забелязали същото — отвърна той и ме изгледа дръзко. — Спомнете си шарката на гоблена, мила моя — по-големи и по-малки окръжности, разположени едни в други. — Веднага разбрах за какво става дума.

Съществува един вид гоблени от късното Средновековие, на които са изобразени множество малки, отделени едни от други фигури, движещи се на фона на много цветя. Всеки от тези мотиви съществува сякаш сам за себе си… до момента, в който наблюдаващият се отдръпне на по-голямо разстояние. Различните фигури се групират по нов начин и неочаквано пред погледа се разкрива свързващата, водеща тема на цялото, фигурите се превръщат в марионетки, направлявани от неведома сила. Отново съвсем ясно видях всички нас в залата: Рос, Марина, Уорън, себе си, Дамарис и дори непознатия благороден кавалер, с когото тя танцуваше. Всички ние бяхме като безлични фигури на гоблен, фигури в танц. А невидимата сила, движеща всички ни по своите си закони, беше колекцията Калхън. Като в някакъв танц фигурките се плъзгаха из стилизираните криволици на нечия интрига. В ума ми проблесна догадка — песента на Дамарис, паваната за двете сестри?

Бях изпила твърде много шампанско.

— А сега искам да си почина — казах рязко.

Уорън ме изгледа удивен, но учудването му бързо се смени със загриженост.

— Лавиния, да не сте болна? Да ви донеса ли нещо? Чаша вино?

— Не, благодаря. Ще ми се да поседна до прозореца. Сама!

Той ме хвана под ръка и ме заведе до една ниша, скрита зад растенията, след което тактично се оттегли. Опрях глава в хладното стъкло и притворих очи. Бях неприятно изненадана от самата себе си — как можах да допусна тези фантазии да замъглят ума ми и главата ми да се замае дотолкова от шампанското. Разбирах, че не мога да остана по-дълго насаме със себе си, защото трябваше да завърша започнатата фигура в котильона. В този миг към мен се приближиха мъжки стъпки и зад гърба ми прозвуча глас:

— Мисля, че аз съм следващият, който ще има удоволствието да танцува с вас.

Обърнах се рязко и погледът ми се спря на тясното, изсечено лице на Рос Калхън.

За секунда загубих ума и дума, но гордостта не ми позволи да отклоня поканата с някое измислено неразположение. Затова го хванах под ръка и с изправена глава го последвах в балната зала.

Впоследствие ми се прииска да припиша вината за реакцията си на изпитото шампанско, но това щеше да бъде чисто лицемерие. Не съм в състояние да преценя кое от обясненията говори най-зле за мен. Не става дума единствено за поканата му да танцуваме. Истината е, че в пълно съзнание се отпуснах по течението, забравяйки изричното предупреждение на Уорън. И не само позволих това течение да ме повлече, а дори и без всякаква външна принуда сама се хвърлих в опасните води.

Не можех дълго да разсъждавам, тъй като танцът ме повлече в стихията си. Всичко около мен сякаш изчезна, чувах единствено музиката, усещах уханието на туберозите и ръцете на Рос Калхън, които ме отнасяха някъде надалеч. Когато музиката спря, не можех да си поема дъх, сърцето ми пулсираше неистово, а с чувствата ми ставаше нещо, което не исках да призная дори и пред себе си. С тази фигура котильонът приключи. Стоях замаяна и безучастна към аплодисментите на останалите.

— Елате. Искам да ви покажа нещо — обърна се Рос към мен и аз го последвах, сякаш това се разбира от само себе си. В предната част на къщата бе по-хладно и по-спокойно, тъй като почти всички се бяха събрали в балната зала. Двамата с Рос останахме на входа към библиотеката и се загледахме в огъня.

— Исках да я видите — обади се Рос, — защото всъщност тази чудесна идея бе ваша. Постъпих глупаво, като я държах скрита толкова дълго време.

На около метър от огъня, върху обикновена поставка, стоеше класически мраморен бюст на млада жена. Огърлицата проблясваше на тънката й шия на фона на игривите пламъци. При тази гледка ефектите на Уорън в зимната градина ми се сториха направо като евтини трикове.

Не бях в състояние да произнеса нито дума и бях наясно, че това не се и очаква от мен. Стояхме един до друг, съединени от могъществото на красотата. И от нещо друго. Кръвта биеше в слепоочията ми. Не посмях да погледна високия мъж до себе си, обзе ме страх, че в очите ми той ще прочете това, което в този миг открих в душата си. Не можех да откъсна поглед от сиянието на скъпоценните камъни по огърлицата, рубинът на пръста ми го отразяваше и пареше като огън. Народът казва, че рубините черпят своя огън от сърцето и кръвта на човека, който ги носи, почувствах, че това се отнася и до мен.

Магията продължи само няколко секунди, но ми се стори, че са изминали часове. После дойдоха и други хора. Някои от гостите се канеха да си тръгват и от залата долиташе нестроен хор от гласове. Към нас се понесе мисис Кабът, следвана от цялата си свита. Преди да се сбогува, тя искаше още веднъж да хвърли алчен поглед върху колието.

— Наистина е разкошно. — Защо ли, когато станеше въпрос за колекцията Калхън, хората винаги използваха силни думи, които след това придобиваха съвсем нормално значение? Спомних си легендата за камъка, който показвал истинската природа на човека, който го докоснел. Може би и колекцията Калхън представлява такъв пробен камък, мина ми през ума. Мисис Кабът обаче, не подозирайки какви мисли се въртят из главата ми, изведнъж започна да се държи извънредно мило и любезно. — Сега чак разбирам защо я съхранявате толкова грижливо. Обаче, скъпи мой, човек е длъжен да споделя такива съкровища и с другите. Колието трябва да се демонстрира на празненството, но не върху мрамор, а върху жива плът.

Несъзнателно, почти механично, тя протегна обсипаните с пръстени ръце към огърлицата.

Не знам дали ще мога съвсем точно да разкажа какво последва в този момент. Булевардната преса вече писа предостатъчно за инцидента. Дори да го опиша и с най-прости думи, съществува опасност случаят да се възприема като мелодрама или фарс. Тлъстите, застаряващи ръце поеха огърлицата от бюста и я положиха върху сатена, обвил преливащата й гръд. В този миг една дълга, тънка ръка се стрелна напред и дръпна грубо скъпоценна вещ. Овладеният, заплашителен глас на Рос Калхън произнесе тихо, но съвсем отчетливо:

— Това колие принадлежи на жените от клана Калхън и е създадено за кралици. Надутите бостънски пуйки да не пипат, където не им е работа, ясен ли съм?

За щастие, в помещението нямаше много хора. Освен лорд Калхън, мисис Кабът и мен, наоколо се въртяха още двама от безличните й придатъци. На входа можах да различа силуетите на Дамарис, Уорън и Марина. Хвърлих поглед върху лицето на Марина — приличаше на човек, съзрял пред себе си някоя фурия. Нещо трябва да се направи, и то веднага, мина отчаяна мисъл през главата ми. Не ми хрумваше нищо и се чувствах като парализирана. В този миг до слуха ми достигна стенание.

Стенеше Дамарис. После изписка, сграбчи Уорън за ръката и политна напред. Всички като по даден знак се обърнаха към нея. Огърлицата, разменените слова, всичко в този миг загуби значението си. Може би единственото нещо, спрямо което светското общество проявяваше разбиране и толерантност, бе крехката, слаба женска природа. Мисис Кабът и свитата й се скупчиха около Дамарис и се опитаха да й поднесат амоняк под носа и да налеят коняк в устата й.

Дамарис притисна гръдта си с ръка и поклати глава.

— Толкова съжалявам — промълви тя. — Тези глупави пристъпи… танцувах много… не се тревожете за мен. Страхувам се, че… скъпа мисис Кабът, лельо Марина, ще ми простите ли, ако сега се оттегля?

Мисис Кабът, самата тя майка и баба, кимна с разбиране.

— Момичето трябва веднага да си легне — обяви тя с грубоват глас. — Бездруго вече стана късно. Време е да се прибираме у дома. Погрижете се за детето, маркизо. Никой няма да ви се разсърди, че изоставяте гостите в такъв момент.

— Не, не. Остани при гостите. Лавиния ще дойде с мен продума Дамарис с известно усилие. Очите й се втренчиха в очите на леля й и Марина кимна с привичната си хладна дисциплинираност, от която се възхищавах толкова много.

— Както пожелаеш, скъпа моя. Мисис Кабът, ще ни кажете ли честта да ни помогнете, докато изпращаме гостите?

Не разбрах какво стана през това време с Рос Калхън, във всеки случай, когато се огледах, него вече го нямаше, единствено Марина и мисис Кабът стояха на вратата и изпращаха гостите. Уорън занесе Дамарис на ръце в стаята й, положи я на леглото, погледна ме бегло и изчезна.

Бях разтревожена за приятелката си, но все пак от вниманието ми не убягна фактът колко навреме дойде пристъпът й. Затова и не се изненадах особено, когато тя се изправи в леглото и страните й възвърнаха нормалния си цвят.

— Бандити! — възкликна тя. Не разбрах съвсем точно кого имаше предвид. След малко обаче се приведе напред и пребледня отново. Обзе ме страх, че този път наистина й прилошава.

— Все ми е едно — отвърна тя на моето предупреждение. — Наоколо всички стояха бездейни и все някой трябваше да се намеси. Това бе единственото, което ми хрумна за краткото време, с което разполагах. За щастие, всички вече са свикнали с пристъпите ми.

— Помислих си, че наистина ти е зле. Имаше спазми и цялата беше пребледняла.

— Задържах си дъха — обясни Дамарис сухо. — Известни са ми всички възможни трикове. Моля те, спести си моралната проповед, Лавиния. Човек върши това, което трябва. — Все още беше задъхана и този път не се преструваше. Започнах да масажирам китките на ръцете й, за да се нормализира пулса.

— Как се осмелява тази жена — прошепна Дамарис и в очите й просветна гняв. — Та това е огърлицата на майка ми. Как се осмелява…

— Недей да говориш — опитах се да я успокоя. — Не мисли повече за този инцидент. Всичко вече отмина.

— Не, не е отминало и ти го знаеш много добре. — Тя все пак ми разреши да подложа възглавници зад гърба й. Миг или два по-късно отвори отново очи. — Ще направиш ли нещо за мен?

— Добре. Как мога да ти помогна?

— Отиди при баща ми.

Бях изумена. След кратка пауза тя продължи:

— Не искам да се чувства засегнат. В момента той се самообвинява, че ми е развалил празника и че е посрамил Марина. — Не предполагах, че Рос може да реагира по такъв начин. А освен това бях почти убедена, че едва ли иска да види точно мен. Устата ми бе пресъхнала. — Леля ти сигурно може…

Очите на Дамарис, очи на възрастен, потърсиха моите.

— Марина е по-различна. Тя може и да се унижи, за да достигне дадена цел, но никога не си загубва гордостта. Тя просто не го разбира. Кажи ме, че го разбирам… и че се гордея с него.

Не смеех да обясня на приятелката си коя е истинската причина, която ме спира.

— Той… той ще ме сметне за досадница — казах най-накрая. — И освен това почти не ме познава.

— Аз знам по-добре. Той те уважава. И ти го разбираш. — При тези думи тя ме погледна право в очите. — Ти си единственият човек, когото уважава. Татко знае какво е да стоиш отстрани обиден, защото не си наясно къде е твоето място.

Каква ужасна идея. Не исках, не можех да ида при него. Той щеше да разбере погрешно поведението ми. И въпреки всичко един час по-късно, след като Дамарис заспа, се спуснах по тъмните стълби надолу. Започнах да си повтарям, че съм голяма глупачка, но краката ми ме понесоха механично напред.

Стаите на партера бяха тъмни, тъй като и прислугата вече спеше. Изпод масивната врата на библиотеката се процеждаше тънък сноп светлина. Събрах цялата си смелост и се наканих да почукам, но в момента, в който докоснах вратата, тя се отвори сама.

Помещението бе полутъмно, единствената светлина идваше от загасващия огън. В началото не разбрах дали господарят на дома изобщо е там. После обаче го съзрях да седи приведен във фотьойл до камината, подпрял глава с ръце. В този миг осъзнах, че за мен връщане назад вече няма.

Един от диамантите на маншета му заискри на светлината на внезапно лумнал пламък. Той седеше неподвижен, подобен на статуя, изсечена от камък и страдание.

— Какво искаш? — Гласът му бе тих, но остър и той изобщо не вдигна очи към мен. Не бях в състояние нито да отговоря, нито пък да се помръдна от мястото си. Накрая все пак погледна към мен и тонът му се промени. — О, вие ли сте? Помислих си, че е някой друг. Дошли сте значи да бодърствате заедно с обречения на смърт, нали? Това е древен ирландски обичай, така са правели с крадците и разбойниците по пътищата в нощта, преди да ги обесят. С други думи, вие сте продължител на традицията. Заповядайте, седнете.

Влязох вътре и затворих вратата зад себе си. По-добре да се изложа тук, отколкото да давам храна за клюки на слугите; ако се събудят, разбира се.

Седнах на флорентинския стол срещу него. Той отиде зад писалището и наля коняк в две тънки чаши от венецианско стъкло.

— Заповядайте. Тази нощ къщата е леденостудена. Съществува ирландски обичай да се пие заедно с осъдения на смърт. — Беше пил доста; не владееше достатъчно добре гласа си, но иначе осанката му бе безупречна както винаги. Всъщност не се смяташе за проява на особено добър вкус кавалерът да предлага коняк на дама, но в случая това нямаше никакво значение, тъй като и бездруго според бостънските понятия нито той бе господин, нито пък аз — дама. Поех чашата и отпих. Всяка глътка изгаряше гърлото ми като огън.

Рос седна отново и ме загледа саркастично над чашата си. Колието лежеше навито на масата и искреше в светлината на гаснещия огън.

Какво ли е тази сила, скрита в огърлицата, запитах се. Марина търсеше тази сила, Дамарис я избягваше, а Рос бе обсебен от нея като от зъл дух. Аз също почувствах очарованието на тази вещ. В мен се раздвижиха атавистични сили, чието присъствие така и не можех да си обясня.

— Е, Порция, стовари присъдата си върху ми. Готов съм да я понеса. — Погледнах го втренчено, а той се изсмя. — Скъпа моя госпожице, сигурно не сте дошли тук само от любов към ближния, нали? Кажете спокойно, каквото имате да казвате. Аз поболях дъщеря си, унизих благородната си снаха, посрамих целия клан и се показах точно такъв, за какъвто ме смятат всички — простак и недодялан грубиян. Впрочем, сигурен съм, че всичко това вече ви е известно?

— Не мога да си представя ситуация, в която вие да се държите като простак и недодялан грубиян — казах убедено.

— Дори и когато проявя лош вкус и кажа истината право в очите на тази крава ли?

— Не мога да си представя също, че изобщо е възможно да проявите някога лош вкус. — Усмихнах се слабо. Конякът вече разливаше приятна топлина из тялото ми. — А още по-малко това се отнася до държането ви. От опит зная обаче, че да кажеш истината обикновено се тълкува като лошо държане.

— Както винаги виждате нещата такива, каквито са. Пия за ваше здраве. — Той надигна чашата. — Как е дъщеря ми? Болна ли е?

— Не е болна, господине, щом душата здрава е. — Ядосах се, че и аз започвам да говоря с цитати. Сложих решително чашата си на масата. — Не бива да се тревожите за нея. Чувства се добре.

— Да не искате да кажете, че се е престорила на болна само и само за да спаси положението? Боже, какъв позор за мъжа, щом се налага жена да прикрива слабостта му! Сигурно ме презира.

— Изглежда не познавате добре дъщеря си — казах прямо. — Та нали и в нейните жили тече ирландска кръв! За щастие, не е имала в себе си нож, защото можеше и да го размаха. Но не срещу вас, срещу мисис Кабът. Тя споделя напълно вашите чувства.

— Но тя дори не поиска да си сложи огърлицата.

— Много е тежка за нея, и то не само в буквалния смисъл на думата. — Конякът ли ми придаде такава смелост? Не знам, но почувствах, че е настъпил моментът да му кажа цялата истина. — Знаете ли, тя много се страхува да не ви разочарова?

— Аз не знам нищо, както сама констатирахте преди малко с брутално чувство за такт. За нас, ирландците, казват, че притежаваме шесто чувство. Не вярвайте на тези приказки. Проглеждам едва тогава, когато е вече твърде късно. Това е проклятието, което тегне над клана Калхън.

Изпи чашата си докрай и си наля отново.

Единственото, което разбирах в този момент бе, че мястото ми не е тук. Умът ми се проясни точно както по време на танца; осъзнах, че ако остана дори и още секунда в тази стая, ще затъна в тресавище, от което няма измъкване. Изправих се на крака.

— Седнете. — Той се извърна към мен. — Моля ви, седнете, скъпа мис Стантън. Ще ви разкажа историята на клана Калхън. Тя е доста трагикомична, каквито впрочем сме и ние, ирландците, и вероятно ще ви заинтересува в качеството ви на специалист по старините. В случай, че не изпитвате страх, разбира се.

С всяка следваща глътка той ставаше все по мрачен и все повече „ирландец“.

— Кланът Калхън е вековен владетел на едно от древните кралства, имаше обичай да казва баща ми. По негово време обаче целият този блясък отдавна бе избледнял.

— Когато настанал големият глад, той дошъл в Бостън с жена, дете и нищо друго, освен дрехите на гърба си. Казали му, че в този град парите буквално се търкаляли по улицата и с младежка енергия можело да се постигне едва ли не всичко на този свят. Действителността била друга, разбира се, и той много бързо изгубил илюзиите си. Едно нещо обаче не забравял никога, а именно, че е потомък на крале. Когато пийнел, взимал арфата и пеел часове наред. Починал е, когато съм бил още малък. Майка ми бе крехко, нежно същество, на външен вид още девойка, но с желязна воля. Постоянно повтаряше, че сме последните живи потомци на клана Калхън и сме длъжни да ходим винаги с гордо вдигната глава. Не биваше никога да забравяме, че произхождаме от благороден ирландски род. Когато сутрин излизах да продавам вестници по улиците, обувките ми бяха лъснати като стъкло, а тя постилаше масата за чай с дантелена покривка, след което тръгваше да чисти богатските бостънски домове, в които дамите не благоволяваха да си цапат ръцете с честен труд. Бях едва на десет години, но сапунената вода и ревматизмът дотолкова бяха обезобразили ръцете й, че вече не можеше да похване арфата.

В камината изпращя изгоряло парче дърво и на всички страни се посипаха искри. В стаята се гонеха сенки, а златната огърлица проблясваше меко на трепкащата светлина. Не казах нищо. Той сякаш бе забравил, че присъства и втори човек.

— Сърцето ми кървеше, като я гледах как работи до премала, а аз не съм в състояние да й помогна. С нея не обсъждахме този въпрос, но във всеки случай отчаяно търсех някакъв изход. И така, в една студена, мрачна утрин видях едно обявление във вестниците, които разнасях. На един от клиперите в бостънското пристанище търсеха да назначат стюард. Когато майка ми се е върнала вечерта от работа, мен вече ме нямаше. — На устните му се изписа иронична усмивка. — Неслучайно бях наследил горещата кръв и презрението към смъртта, характерни за рода Калхън. Когато се отдалечих достатъчно, й писах, че ще се върна едва щом спечеля толкова злато, колкото тежи самата тя.

След тези думи Рос замълча дълго-дълго, сякаш се заспуска обратно в мрачната пропаст на миналото.

— И успяхте ли да го спечелите това злато? — попитах след дълго колебание.

— Да. Донесох и огърлицата, създадена сякаш единствено за кралица от клана Калхън. Само че намерих жилището ни заето от чужди хора с куп хленчещи деца. Имуществото на майка ми бе разпродадено на публичен търг, за да се изплати остатъкът от наема. Тя починала година по-рано от пневмония и самота. И така, останах си само с натрупаното злато, с което исках да й осигуря добър живот! Щях да полудея от угризения на съвестта и реших да накарам тези бостънски мошеници да си платят, загдето пречупиха майка ми. Вече нищо не ме задържаше в Бостън. Първо съсипах агента, който бе продал вещите й, после вложих половината си състояние в многообещаващи сделки, а с другата половина се отправих за Европа. Бях твърдо убеден, че родният ирландски въздух ще запълни празнината в душата ми. — Доля си коняк от кристалното шише и го изпи на един дъх. Помислих, че отново ще затъне в мрачно мълчание, но се излъгах. Той застана до огъня с чашата между тънките си пръсти и се засмя тъжно.

— Заминах за Европа, за да открия корените си, но, странно защо, влюбих се в едно столетие, в което да те изпратят в Ирландия е означавало сигурна смърт. Студената, влажна Ирландия ме потискаше не по-малко от Бостън, но душата ми бе запленена от ренесансова Италия. Отдадох й се така, както човек се отдава на първата си любов. Именно там се влюбих в една млада жена със страстта на юноша, станал вече мъж. — Погледът му се спря на портрета над камината и той заговори толкова тихо, че трудно долавях думите му. — Проклятието на рода Калхън. Ние унищожаваме всичко, което обичаме. Ожених се за нея, доведох я тук и всичко започна да се повтаря. Презрение, отблъскване, разочарование, погрешни действия, упадък. Ако не бе дошла тук, може би щеше да е още жива. А сега всичко започва отначало. — При тези думи той с рязък замах запокити чашата в камината и тя се разби на хиляди късчета. Трясъкът сякаш развали някаква магия и се отърсих от обзелото ме вцепенение. Не посмях да го погледна. Отправих се към вратата с разтуптяно сърце, тласкана от съзнанието, че присъствам на нещо, което не се отнася до мен.

— Казах ви да останете. — Той ме сграбчи брутално за ръцете и ме извърна към себе си. Пред мен вече не стоеше познатият ми Рос Калхън, а един от онези пияни племенни вождове, които преди векове като великани са прекосявали гордата страна на конете си. Причиняваше ми болка, но не й обръщах никакво внимание. — Майка ми си отиде от мен. Моята майка… вие много й приличате.

Гласът му замря и той отпусна ръце. Погледът му, привлечен сякаш от магнит, се спря на златната огърлица. Той я повдигна и я запремята между пръстите си. Бях вече свободна и можех спокойно да си отида. Но не го сторих.

— Тъмнокоса жена като лумнал огън. — Той отново сниши глас и престанах да го разбирам ясно. — Походката й бе на кралица и можеше да носи кралската огърлица, без да се пречупи под тежестта й. Като млад често лежах на палубата, взрян в нощното небе. Виждах я пред себе си във виолетова рокля с разголени рамене — истинска кралица. А жена ми беше руса. — Преди още да осъзная какво е намислил, той се озова до мен. — Все още не съм виждал да го носи жена, достойна за него — прошепна той и с рязко движение пусна тежкото колие на врата ми. Направих несъзнателно крачка назад и от гърлото ми се изтръгна вик. Реакцията ми го върна за малко обратно в действителността и очите му се впиха в мен, както и по време на празненството.

Макар и замаяна от коняка, аз осъзнах, че съм останала насаме с една погубена душа. Нищо вече не можеше да ми помогне. Отново се раздвижих, но не се отстраних от него. Само един Бог знае какво прочете по лицето ми, но в следващия миг той зарови глава в косите ми и се вкопчи в мен като Дамарис, когато я обсебеха нощните кошмари.

За мен бе ясно, че не аз бях тази, която прегръщаше, но ръцете ми сами се обвиха около раменете му. Сякаш цяла вечност стояхме прегърнати, а после той се свлече на колене и скри глава в моя скут.

Накрая си тръгнах и горе в стаята видях отпечатъците от пръстите му върху ръката си. А колието сякаш все още тегнеше на раменете ми.