Марлис Мелтън
Набелязана мишена (23)

Епилог

Влачейки куфара зад себе си, Пени вървеше след войниците, слизащи от „C-141 Старлифтър“. На фона на заглъхващите двигатели на машината чуваше радостните възгласи на семейства и приятели, посрещащи своите мъже и жени военнослужещи на летище „Нейвъл“.

Сърцето й заби учестено, но тя бързо потуши надеждата, че Джо би могъл да бъде сред чакащите. Тя дори не трябваше да лети с този полет. В последната минута бе потърсила резервни места за възможно най-прекия полет към дома. Доколкото знаеше, щеше да пристигне тази вечер на „Норфолк Интернешънъл“.

Със схванати крайници от презокеанския полет, Пени бе посрещната от доста голяма радостна тълпа, издържала студа в зимната сутрин, за да дочака обичаните хора да се спуснат на пистата. Около сто души стояха зад металните бариери, размахваха знаменца и крещяха имена. Със сърце в гърлото, гледаше как съпрузи се спускат към жените си. Майки плачеха. Млади бащи грабваха децата си и ги притискаха до гърдите си.

Зад тълпата, върху развяващо се от вятъра платно, бяха изписани думите:

„ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН…“

Боже, колко хубаво беше да е отново у дома! Въпреки студения въздух небето бе невероятно синьо, без нито едно облаче по него. Свеж бриз с мирис на океан се блъскаше в униформеното й яке, но слънцето затопляше рамената й.

Когато се отправи сред тълпата към терминала, радостните срещи около нея накараха очите й да се просълзят. Трябваше да си повика такси и да се прибере вкъщи.

Една ръка топло я хвана за рамото.

— Може ли да ви помогна с багажа, госпожо?

— Не, благодаря, мога… — Тя повдигна поглед нагоре и с изумление видя Джо да стои пред нея с хитра усмивка на лицето. Беше облечен цивилно, с ботуши и дънково яке, в които изглеждаше толкова мъжествен и красив, че главата й се замая.

— Джо! — извика тя. — Какво правиш тук?

— Чакам някого — отвърна той и зелените му очи пронизаха нейните. — Един много специален човек.

— О! — Успя да потисне порива да се хвърли в обятията му.

Беше ли си намерил вече друга?

— Имах предвид теб, Пени — продължи той с безпокойство, че тя просто стои там, обхваната от съмнения.

— Мен? — Пистата сякаш се раздвижи. — Но аз не трябваше да се прибера с този полет.

Мъжът пъхна ръце в джобовете си.

— Не се опитваш да ме избягваш, нали? — Той погледна неловко зад нея.

— Не, разбира се, че не. Как ме откри?

Шокът отстъпи място на усещането, че се носи над земята.

— Снощи събудих доста хора — обясни й, усмихвайки се отново.

— Наистина ли?

Тя погледна надолу, за да се увери, че все още е стъпила на земята.

— Ти… ъъъ… не си прочела още транспаранта ми, нали? — попита той.

— Транспарант ли?

Въпросът му я накара да се обърне, за да проследи погледа му. Имаше доста плакати и снимки, люлеещи се в ръцете на множеството наоколо. Прочете онези, които можеше да види:

„ДОБРЕ ДОШЪЛ ВКЪЩИ, ХАРИ!

ТАТКО Е МОЯТ ГЕРОЙ. ОБИЧАМЕ НАШИЯ ГЕРОЙ.“

Над всички обаче се издигаше огромно платно с надпис. Чак сега видя, че е опънато на два пръта и двама здрави мъжаги с каменни лица и скриващи очите им бейзболни шапки го държат високо над тълпата. Там пишеше:

„ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН, ПЕНИ?“

Кръвта се дръпна от лицето й. Обля я въодушевление, което я замая.

— Аз ли?

Не можеше да повярва.

— Не познавам друга Пени — каза Джо и се насили да продължи да се усмихва — или поне никоя като теб. Стори ми се, че ми каза, че ме обичаш, когато заминаваше — добави смутено.

— О, Джо — въздъхна тя и покри лицето си с ръце. С периферното си зрение забеляза някакво дете да я снима.

— Не беше нужно да заминаваш, за да ме накараш да осъзная, че те обичам, Пени — продължи Джо сърдито. — Вече го знаех. Това, за което не си давах сметка, беше, че те искам в живота си, до края му. Затова направих това тук — обясни, кимайки към платното. — Пък и Гейб и Лутър ми дължаха услуга.

За нейно удивление той извади кадифена кутийка от джоба на дънковото си яке и коленичи пред нея. Пред Бог и пред всички останали улови лявата й ръка.

Пени се олюля. Сред стоящите достатъчно близо, за да забележат сцената, се възцари тишина. Момиченцето с камерата се засмя, докато я държеше пред очите си.

Джо отвори кутийката и я погледна. Няколко диаманта проблеснаха на сутрешното слънце, но любовта, блестяща в очите на Джо, бе това, което накара сърцето й да спре.

— Медена Пени — започна той с натежал от вълнение глас, — ще ме направиш най-щастливия човек на света, ако се съгласиш да се омъжиш за мен.

— Ооо — въздъхнаха няколко жени в тълпата.

— Вижте надписа, който е направил — посочи един мъж.

— Хайде, госпожице! — обади се старшината, който бе седял до нея в самолета. — Не можете да го разочаровате сега.

— Завинаги? — прошепна Пени.

— Завинаги — кимна Джо, докато камерата в ръцете на детето продължаваше да примигва.

Коленете на Пени потрепериха. Сълзи напираха в очите й, когато се наведе напред, за да попита:

— В Скрита камера ли съм?

— Какво? Не, това е Малъри, хлапето на Гейб. Тя настоя да дойде с нас.

— Е, в такъв случай добре. — Пени се усмихна на момичето, а след това каза на Джо с треперещ глас: — Бях твоя през цялото време, Джо. За мен ще е чест да се омъжа за теб.

— Какво му отговори? — попита някой от събралите се наоколо. — Чухте ли я какво каза?

— Мисля, че се съгласи.

— По дяволите, по-добре да е казала „да“, иначе ще си го заведа вкъщи — изкикоти се по-възрастна жена.

С щракване на камерата, Малъри засне най-перфектната целувка на света.