Серия
Тюлените (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In the Dark, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 101 гласа)
Сканиране
?
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
BellaBass (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Марлис Мелтън. В тъмнината

ИК „Хермес“, Пловдив 2007

ISBN: 978-954-26-0512-6


В памет на Пат Тилмън, бивш играч от Националната футболна лига, отказал се от блясъка на спортната слава, за да стане най-добрия от най-добрите рейнджър от Американската армия.

На 22 април 2004, четвъртък, той загина по време на престрелка в Югоизточен Афганистан. Беше само на двадесет и седем. Ако животът се измерваше не в години, а в единици смелост, саможертва и преданост, то Пат Тилмън щеше да е живял по-дълго от мнозина.

Със сигурност обаче живя по-пълноценно.

На брат ми Стивън, чиято ненатрапчива честност намира израз в героя на тази книга.

Специални благодарности на баща ми — авиатор и бивш адвокат в Американските военновъздушни сили, човек с разнородни таланти, чиито познания бяха изключително необходими и високо оценени.

Благодарности на Том Макмъри, който ми оказа съдействие в областта на военното право.

Специални благодарности и на моя редактор — Деви Пилай, който ми отпусна допълнително време и ми даде чудесни идеи.

Пролог

Сантяго де Куба

3 септември, 15:46 ч.

Пронизително жужене на комар събуди упоената Хана. Тя се надигна объркана, сърцето й биеше силно в очакване на надвиснала опасност, а тялото й бе подгизнало от пот. Пред погледа й бавно изплуваха неясните очертания на стая, в която се бе озовала — измъчена и сама.

Къде съм?

Освен жуженето на комара и тревожното туптене на сърцето й, се чуваше само дъждът, леещ се зад решетките на прозореца. Беше дошла в съзнание още веднъж за кратко, колкото да усети клатушкането на лодка под себе си. Вече не го усещаше. Отново се намираше на твърда земя.

Отпаднала от глад и жажда, Хана спусна крака на пода. От опиатите стените сякаш се приближаваха, а подът се надигаше под босите й ходила. Тя застана неподвижно, изчаквайки неприятното усещане да премине.

Намираше се в сумрачна килия с четири каменни стени, врата и прозорче. Тясното легло, върху което седеше, висеше на вериги от стената зад гърба й. Мръсната тоалетна до нея изпълваше въздуха с непоносима смрад.

Защо съм тук? Какво се е случило?

Притисна с пръсти мокрото си чело, опитвайки се да мисли след внезапния пристъп на гадене. Връхлетяха я спомени.

В огледалото за обратно виждане на своя мустанг видя проблясващата броня на кафявия микробус, който я блъсна отзад. От прозореца до шофьора се подаде червенокоса жена, насочила пушка. Бум! Заглушеният изстрел улучи задната й гума. Хана сграбчи по-здраво волана, борейки се да овладее колата. Някой се опитваше да й попречи да се свърже с полицията. Извън кожата си от яд, Хана натисна спирачките и микробусът отново я удари отзад. Тряс!

Автомобилът още се движеше, когато тя отвори шофьорската врата и изпълзя навън. Ако не успееше да се измъкне, тези хора щяха да я убият, както бяха убили колегата й. Озова се право в ръцете на огромен мъж със светли очи, който очевидно бе по-бърз от нея. Той я сграбчи здраво и притисна към лицето й напоена кърпа. Хана задържа дъха си, но изпаренията от хлороформа проникнаха в ноздрите й, докато се бореше да се измъкне. С крайчеца на окото си видя как жената се наведе над спуканата гума с някакъв инструмент в ръка и за секунди успя да я напомни и залепи. Качи се в колата й и потегли. Мъжът напъха Хана отзад в микробуса. Сигурно щеше да я убие, защото знаеше твърде много.

Ала беше все още жива… поне засега.

Вместо да я убие, той я бе упоил и я бе качил на лодка, люшкаща се в бурното море цяла вечност.

Хана се изправи с треперещи колене. Трябваше да придържа с две ръце главата си, иначе стените започваха да се движат. Забеляза две купички, оставени до вратата, и с усилие се отправи към тях.

В едната имаше вода, а в другата — ориз. Коленичи и започна да сърба от водата с пресъхналата си уста. От ориза хапна по-внимателно, молейки се да не е гарниран със същите опиати, които я държаха в безсъзнание вече толкова време…

Дни наред.

Докато дъвчеше и преглъщаше, огледа вратата пред себе си. Беше от неръждаема стомана, закрепена здраво с болтове към стената — също като в швейцарска банка, с изключение на тесния процеп, през който вероятно бяха оставили храната. Надникна през него и видя празен, варосан в бяло коридор.

Изпразни купичките и се изправи, за да разбере къде се намира. Приближи се до прозорчето и погледна навън.

Два етажа по-надолу дъждът плющеше по каменния плочник на потънал в зеленина старинен двор, опасан от плъзнали бугенвилии[1], виещи се около пресъхнал фонтан.

Двама мъже с испански черти в камуфлажни униформи пазеха входа. И двамата носеха пушки. Хана беше заключена в някаква съмнителна крепост, очевидно доста стара.

Отвъд стените на двора се ширеше кристално зелена вода с форма на подкова. Би могла да е затворена навсякъде на Карибите или дори на тихоокеанското крайбрежие близо до екватора — с този специфичен оттенък на водата и палмовите дървета по пясъчния бряг. От другата страна на залива се виждаха лъскави хотели, което показваше, че районът е туристически. Сякаш бяха там, за да я дразнят с измамното обещание за свобода — толкова близка, а същевременно толкова далечна.

Въпреки задушната влага, Хана потрепери. Ако тригодишното обучение в разчитане на топографски карти и сателитни снимки не й помогнеше да установи къде се намира, то тогава никой нямаше да я открие, дори да успееха да наредят целия пъзел от странни събития, довели я дотук.

Сякаш бе потънала вдън земя.

Бележки

[1] Увивно растение, храст или ниско дръвче с красиви лилави или розово-червени цветове. — Б.пр.