Марлис Мелтън
Набелязана мишена (12)

Десета глава

Лия се намръщи на отражението си в антикварното огледало, закачено над тоалетната масичка в стаята за гости на Пени.

— Да ида или да не ида? — запита се тя.

Това, че в седем часа си бе все още вкъщи, беше нещо ново за нея.

Бродираните й дънки, тюркоазно зеленият потник, поръбен с черна дантела, и късото кадифено сако бяха много подходящи за една вечер в „Пийбоди“. Приятелките й сигурно вече бяха там и се заглеждаха по момчетата.

Но на нея не й се ходеше.

Стомахът й беше свит на топка. Ерик бе все още на свобода и след онова, което стори на Пени (тя все още имаше синини по ръцете), може би не беше много разумно да излиза от къщи. Но от друга страна същата вечер сестра й имаше среща и сигурно би искала и Лия да се поразсее.

— Значи ще отида — реши накрая.

Но тогава се сети за Марк Майърс, който я бе опипвал на купона у Кати на Вси светии. Беше тридесет и три годишен брокер и имаше изключително мощна кола. Когато я бе целунал, тя смаяна бе установила, че иска на мястото му да е морският тюлен Вини.

Намери ме. Предизвикателството, което й бе хвърлил през рамо, я глождеше. Не можеше да забрави нито него, нито онази целувка. Колкото и неприятно да й бе да признае, младият тюлен бе влязъл под кожата й за много кратко време. И почти постоянно мислеше за него.

Някакъв шум на долния етаж я върна към настоящето. Лия излезе от стаята, за да види за първи път ухажора на сестра си.

Също като Брад, бившия годеник на Пени, военният хирург беше среден на ръст, добре сложен, с кестенява коса и приятни черти. Той се приближи към приятелката си с широка, топла усмивка.

— Никога не съм те виждал в цивилни дрехи. Изглеждаш много добре.

— Благодаря ти — отвърна Пени и разсеяно оправи светлата си коса.

Много добре?, помисли си Лия. Със златиста блуза, черна пола и фини копринени чорапи, сестра й изглеждаше по-привлекателна от всякога.

— Това е за теб — каза мъжът и й подаде роза с дълга дръжка, която бе крил зад гърба си.

Беше жълта — знак за приятелство.

Добър избор, отбеляза момичето.

— О, обожавам рози — каза Пени и веднага забоде нос в цветето.

Двамата се обърнаха при появата на Лия на стълбите.

— Това е по-малката ми сестра Офелия.

— Слушал съм много за теб — каза Стивън с неприятен намек в гласа.

Очите му бързо обходиха стройната й фигура.

— Мога да си представя — провлечено отвърна Лия и се обърна към сестра си, за да разбере дали бе забелязала похотливия му поглед.

Ала Пени гледаше нея, не него.

— Нямаше ли да излизаш? — попита я тя.

— Не съм решила.

— Петък вечер е. Никога не си стояла вкъщи по това време.

— Не се притеснявай. Няма да ти преча.

— Не ми пречиш — побърза да я увери Пени.

— Не съм сигурна дали искам да изляза, докато Ерик е на свобода — опита се да обясни Лия.

— О! Добре тогава. И на мен не би ми се искало да се притеснявам за теб.

— Ерик? — намеси се Стивън, като гледаше ту едното, ту другото момиче.

— Ще ти обясня по-късно — каза Пени. — А сега съблечи сакото си и влизай вътре. Червено вино ли предпочиташ, или бяло?

— И двете. — Тръгна след нея той, като хвърли последен поглед към Лия.

Тя едва се въздържа да не му се изплези.

Джо Монтгомъри никога не я бе оглеждал така. В очите на момичето бе събрал много червени точки, след като бе спасил Пени. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи, ако онази вечер не беше прогонил Ерик. Ето такъв мъж заслужаваше сестра й, а не този безличен хирург, който толкова приличаше на Брад.

Лия намръщено се заизкачва обратно по стълбите. Хвърли се напреко върху леглото, обзета от негодувание и угризения. Наистина й тежеше, че Пени бе направила толкова много за нея. Беше й помогнала да завърши колежа, а после я бе подкрепяла по време на продължителното възстановяване в рехабилитационния център. И изобщо винаги, когато действителността се стоварваше върху нея, й е била спасителен пристан. Грижовна и внимателна, беше загърбила бъдещето в името на сестра си и бе изгубила мъжа, когото обичаше.

Спомените я върнаха назад във времето. Бяха изминали пет години, откакто Брад си бе отишъл. Трябва да го бе обичала наистина много, щом след него не се бе срещала с друг. Това накара Лия да се почувства неудачница.

Трябваше да си намери истинска работа. Липсваха й свещниците и възглавниците, произведенията на изкуството, колекцията й от стъклени фигурки. Но най-много й се искаше Пени да уреди личния си живот.

Думите на Вини се завъртяха в съзнанието й. Докажи го на себе си.

Той работеше сериозно, този малък глупчо. Вероятно имаше и собствен апартамент. Може би дори къща.

Все така намръщена, тя се изтърколи от леглото и се запъти към вратата. Влезе в третата стая, която сестра й ползваше като кабинет. Май беше по-добре да поработи върху представянето си, вместо да излиза. Какво щеше да й коства да опита? Нямаше какво да губи. За новинарските отдели в медиите се изискваше единствено решителност и упоритост, а тя притежаваше и двете в изобилие.

Час по-късно Лия се изправи, доволна от себе си. Принтерът с бръмчене плюеше листовете с текста, който представляваше съвкупност от множеството резюмета, които бе успяла да намери в интернет. Половината беше истина, а другата половина измислица, но се надяваше, че с малко повече късмет никой няма да задава въпроси около спорните места, нито щеше да търси за потвърждение хората, които бе цитирала.

Още утре щеше да разпрати по един екземпляр до всички местни телевизии.

Е, достатъчно за тази вечер. Лия стана и се протегна. Пак това неприятно усещане по кожата. Искаше й се нещо, но какво? Още една целувка от малкия морски тюлен би била добре дошла дори само за да се увери, че наистина е била толкова зашеметяваща, колкото си я спомняше.

Намери ме.

О, би могла да го направи. За нея не представляваше проблем да го открие точно така, както се бе добрала и до телефонния номер на Джо Монтгомъри. Просто трябваше да се порови малко в интернет.

Но какво щеше да стане после? Сърцето й заби учестено при тази мисъл. Може би щеше да прави секс с него само за да види какво е да бъдеш с млад любовник.

Обзета от внезапно вълнение, отново седна пред компютъра.

Номерът на Вини Делносентис не беше регистриран.

Лия скръсти ръце и се замисли. След минута лицето й се проясни. Протегна се към телефона и набра номера на Джо.

— Монтгомъри — каза той с лек западен акцент.

— Здрасти! Аз съм Лия, съседката.

Ведрият й поздрав бе посрещнат с мълчание, но тя продължи:

— Чудех се дали можеш да ми направиш една услуга. Нали познаваш онова момче, което беше тук миналия ден? Морския тюлен. Мислиш ли, че ще успееш да разбереш къде живее?

— За какво ти е това?

— Ами защото… В замяна ще ти дам малко информация.

— Относно? — изрече той скептично.

— Първо ми кажи как да намеря адреса му. Казва се Винсънт Делносентис. Последното е една дума.

— Ще направя каквото мога. А ти какво искаше да ми кажеш?

— Ъъъ… — Господи, наистина ли щеше да го изрече просто така? Хайде де, защо пък не? Мъжете обичаха предизвикателствата, а Пени нямаше да става по-млада. И просто изстреля следващите думи: — Пени не е правила секс почти пет години.

Този път тишината й се стори бездънна.

— Сделката ни важи ли все още? — попита накрая тя.

— Ще ти се обадя — отвърна мъжът и рязко затвори телефона.

Лия постави обратно слушалката и се изправи разтреперена. И сега какво?

Неприятно къркорене в стомаха я принуди да слезе долу. Завари Пени и Стивън да гледат DVD, седнали на дивана на метър разстояние един от друг. Бяха приключили вече с печената пъстърва за вечеря.

Тя си сипа в една чиния останалата риба и си наля чаша вино. Сюжетът на филма я заинтригува, затова реши да се присъедини към тях. Настани се на един фотьойл и отдаде дължимото внимание на питието.

С периферното си зрение долови как Стивън извърна глава към нея и я загледа оценяващо. Без да му обръща внимание, Лия подви крака под себе си, за да му загатне, че трябва да престане. Ала той сякаш не схвана намека, глупакът му с глупак. А Пени, вглъбена във филма, изглежда, не забелязваше нищо.

През следващите десетина минути й се наложи да понася многозначителните му погледи. Колко тъп трябваше да бъде един мъж, за да сваля сестрата на жената, с която има среща, и то в нейно присъствие? Накрая не издържа и се обърна предупредително към него. Престани. Но за неин ужас Стивън закачливо й намигна.

Достатъчно. Лия скочи от мястото си и извика:

— Пени, кажи на този идиот да си върви. Само си губиш времето с него!

Сестра й я изгледа ужасено:

— Какво?

— Извинявай, но не мога да понеса това, че е дошъл на среща с теб, а през цялото време само дето не ме разсъблече с поглед!

Лицето на момичето гореше от негодувание. Пени се обърна въпросително към ухажора си. Военният хирург поне прояви благоприличието да се престори на смутен.

— Съжалявам — засмя се той. — Просто ми се стори странно колко различни сте двете.

— Точно така. Различни сме — отвърна Лия. — Но ти си дошъл при нея, затова престани да ме зяпаш.

— Офелия! — извика Пени, очевидно засегната. — Сега имаш ли нещо против…

— Естествено, че имам против. Този тук не е за теб.

Пени закри ушите си с ръце.

— Защо не излезеш? — изстена тя, после се обърна към госта си: — Извинявай. Сестра ми винаги казва това, което мисли.

— Няма нищо. Всичко е наред. Виж, аз… ъъъ… най-добре да тръгвам вече. Утре ще ставам рано за работа.

— О, но аз си мислех, че имаш почивен ден.

— Не. Налага се да замествам командир Оуенс. Разболял се от грип или нещо такова.

Лия, която бе побързала да се оттегли, поспря на извивката на стълбището. Не беше сигурна дали Стивън Паркс казва истината, или лъже най-нагло. Но и в двата случая бе провалила срещата на Пени.

Опита се да се скрие в стаята си, но угризенията на съвестта не й позволяваха да стои на едно място. Прокрадна се отново долу и завари сестра си да стои в антрето, скръстила ръце пред гърдите си, с бледо и напрегнато лице. Очевидно очакваше от нея да заговори първа.

— Съжалявам — извини се Лия. — Но ти се кълна, че наистина ме сваляше. Направих ти услуга, като го изгоних.

— Услуга? — улови се веднага за думата Пени. — Ако продължаваш да ми правиш такива услуги, Офелия, ще остана сама до края на живота си!

— И какво му е лошото да си сама? Имаш всичко необходимо. Във всеки случай имаш поне работа.

— А, това ли било? Нима си потънала в самосъжаление до такава степен, че трябваше да развалиш и моята вечер?

— Не се самосъжалявам — разгорещено отрече Лия. — Това няма нищо общо с мен. Този човек е паразит. Не е достатъчно добър за теб.

— Е, много ти благодаря — с отровен тон отвърна сестра й, — но нямам нужда някой друг да преценява кой е за мен и кой не е. Това е мое решение. Точно както това е моята къща и моят живот! Моят! — повтори и удари показалец в гърдите си.

Леко почукване на вратата зад тях накара Пени да си поеме дълбоко дъх и да се обърне. Двете надникнаха навън и с облекчение видяха, че на прага се е изправил съседът им.

— Здрасти — поздрави го тя с мрачна усмивка. Облечен в кафеникава риза, дънки и ботуши, Джо, дори и с този белег на бузата, изглеждаше като мъж от реклама на „Марлборо“.

— Здравейте. — Тъмнозелените му очи веднага забелязаха и пребледнялото лице на Пени и тайнствената усмивка на Лия. — Извинявайте, че ви прекъснах.

— Няма нищо.

— Чухте ли нещо ново за Ерик?

— Не. Полицията все още го издирва.

— По дяволите — поклати глава той.

Най-сетне успя да улови погледа на Лия и бързо пъхна в ръката й сгънат лист.

— Благодаря — доволна от себе си, тя прочете бързо написаното.

Пени ги гледаше учудено, но преди да успее да отвори уста, Джо каза:

— Изглеждаш някак различна.

Това не беше комплимент, но Лия забеляза как сестра й се изчерви.

— Смени ли вече резето на френския прозорец? — попита делово мъжът.

— Ами, купих нова брава, но все още не съм я монтирала — призна Пени.

— Искаш ли да я сложа вместо теб?

— О! — Предложението видимо я обърка. — Добре, щом нямаш нищо против.

Той погледна бързо Лия, докато изтриваше ботуши в изтривалката. Момичето с усилие прикриваше доволната си усмивка. Знаех си, че това ще те задейства, лошо момче такова!

— Ще донеса новата ключалка — обади се Пени. — Оставих я в гаража.

Щом изчезна в пералното помещение, сестра й прошепна едва чуто:

— Не й споменавай какво съм ти казала!

След това бързо излезе, молейки се намесата й да даде възможно най-добри резултати.

* * *

— Я дай да погледнем този накрайник — каза Джо и посочи отвертката в скромното куфарче с инструменти на Пени.

Погледът й се плъзна по дългия му силен пръст, когато се наведе да извади инструмента. Защо всяка част от тялото му — от ушите до големите му стъпала, й се струваше толкова привлекателна?

Докато му я подаваше, през отворения френски прозорец повя лек бриз и до ноздрите й достигна познатата му мъжка миризма. Тя пробуди спомени за масивните стегнати мускули на гърба му. Господи, ако само знаеше какво удоволствие й доставя всеки допир до него, сигурно щеше да престане да посещава сеансите!

— Е, какво стана със срещата ти? — осведоми се той, застанал на колене, за да затегне един болт.

Сигурно бе видял колата на Стивън и се бе досетил за останалото.

— Офелия я провали — призна Пени и усети, че разочарованието й се бе стопило.

— Сестра ти е голям образ — изкоментира Джо.

— Вярно е — стисна устни тя.

Неодобрението в гласа й го накара да обърне поглед към нея.

— Чух ви да се карате.

— Съжалявам — отвърна смутено.

— Не знам дали го осъзнаваш — продължи мъжът, без да обръща внимание на извинението, — но тя се опитва да те предпази.

— Така ли? — Дали не беше пропуснала нещо между него и Лия?

— Аха. Преди няколко дни здравата ме насоли, задето съм се държал грубо с теб.

— О, не! — задъха се от ужас Пени.

— Все пак е самата истина. Може да си мислиш, че ти пречи, но на мен ми харесва начинът, по който винаги застава зад теб.

С пламнало лице, тя си спомни думите, които сигурно беше чул.

— Вероятно ме смяташ за кучка.

— Кучка? — повтори Джо и я изгледа изненадано. — Никога не бих употребил такава дума за теб. — Той се изправи пъргаво.

А какви думи би употребил?, помисли си тя.

— Не е моя работа, така че недей да се тревожиш. Ела сега, натискай този край, докато затегна другия.

Трябваше да пристъпи няколко крачки към него, за да придържа ключалката, докато той навиваше болтовете. Загледана в дългия му мускулест врат, тя се наслаждаваше на момента. Заля я вълна от желание да се притисне към силното му гъвкаво тяло. Но веднага си помисли, че ако не успее да потисне чувствата си, щеше да изглежда като глупачка.

— Готово — заяви Джо и тя изпита разочарование, че всичко бе продължило твърде кратко. — Винаги оставяй дръжката така, че да не се вижда отвън — даде й съвет той и й върна отвертката.

— Благодаря ти. Тази работа щеше да ми отнеме цялата сутрин. Мога ли да ти предложа чаша вино? — попита Пени.

Отчаяно търсеше повод да го задържи още малко.

Той я последва и докато тя прибираше куфарчето с инструменти в един от шкафовете в кухнята, забеляза на масата полупразната бутилка.

— Опитвам се да не пия вечер — призна й някак смутено.

— О! — Добре разбираше защо. — Плодов сок тогава?

— Е, сок може.

С трепет, който не можеше да прикрие, тя наля две чаши сок без захар.

— Хей, и аз купувам същия — възкликна той почти в ухото й.

Пени затаи дъх. Не го бе чула да се приближава. Оказала се в капан между него и плота, изстреля първото, което й дойде в главата:

— Искаш ли да ми помогнеш да подредим един пъзел?

Веднага й се дощя да се срита сама. Джо не беше мъж, който би седял спокойно до масата да реди картинки.

— Пъзел ли?

Погледна я изненадано.

— Ей там е. — Подаде му чашата и го поведе към трапезарията. — Занимавам се с него вече цяла седмица.

Щом включи осветлението, кристалният полилей хвърли отблясъци върху стотиците части на подредения две трети пъзел, който заемаше почти половината от махагоновата маса.

* * *

Джо погледна картината и си каза мислено: Нищо чудно, че пет години не е спала с никого. Но после се загледа по-внимателно и не можа да повярва на очите си.

— Та това е Червеният скален каньон. Там съм израснал.

— Сериозно ли говориш? — учудено се усмихна тя.

— Катерил съм се точно на тази скала — посочи той с пръст сглобената част от пъзела. — И по една случайност си подредила точно нея.

— Ами, да. Имам слабост към каньоните. Харесват ми цветовете, а и в тях има нещо диво, почти неземно.

Сияещото й от ентусиазъм лице му се стори почти красиво.

— Какво? — попита го смутено. — Глупаво ли ти изглежда?

— Не.

Глупакът беше той, защото се бе съгласил да дойде тук, без да помисли. Платоническото приятелство изискваше също такава предпазливост като изкачването по скала. Дори не беше сигурен дали е способен на подобно нещо. Но я харесваше прекалено много, за да не опита.

Придърпа един стол и започна да разглежда парченцата, за да търси онези, които му трябват за частта, която бе решил да довърши.

Пени се настани до него. Разбра какво му трябва и започна да му подава необходимите отрязъци.

— Прекарах една нощ в хамак точно тук, почти на две хиляди метра надморска височина.

— Будалкаш ме нещо — погледна го с недоверие тя.

— Не. И спах като бебе.

— Кой би поел такъв риск?

Джо сви рамене.

— Как да ти кажа, аз съм търсач на силни усещания — призна със самоирония той.

Толкова неща беше правил в младостта си, за да почувства, че наистина живее, а не просто се носи по течението!

После й разказа за още няколко свои опасни приключения. Пени седеше с широко отворени очи и го слушаше захласнато. И тогава, най-накрая, набра кураж да й опише онова, което отдавна искаше да сподели с нея.

— Ти… ти… ъъъ… искаше да знаеш какво в действителност се случи в Афганистан?

— Да, много — подкани го нежно тя.

— Е, добре тогава.

С тежка въздишка, той й разказа цялата история, като изцеждаше всяка фатална подробност през болезнено свитото си гърло. Когато свърши, вдигна поглед към нея, страхувайки се да не прочете по лицето й разочарование и упрек.

— Не знам дали постъпих правилно, като заех мястото на Харли, или проявих егоизъм — призна и усети, че очите му започват да парят. — Може би имах нужда от нещо разтърсващо. Бях далеч от бойните действия повече от десет години. Не бях във форма. Харли сигурно щеше да постъпи по друг начин. И да опази онези момчета от смъртта.

Очите й бяха пълни със съчувствие.

— О, Джо. Сигурна съм, че не егоизмът те е водил. Помниш ли как помогна на онзи ветеран, който се върна парализиран от войната в Ирак? Ето какъв човек си ти. Никога не мислиш за себе си.

Доверието й в него разхлаби донякъде тежестта в гърдите му.

— Онова не беше нищо — пренебрежително махна с ръка.

— Говорил ли си с някой друг за това? — попита го с тревога. — С психиатър?

— Да не искаш да кажеш, че съм луд? — наежи се той.

— Не, не. Просто си мислех, че военните минават през задължителни консултации.

— Така е — отвърна Джо. — Но най-сигурният начин да съсипеш кариерата си е да споделиш с някой психоаналитик прекалено много.

— Разбирам — каза тя и раменете й се отпуснаха. — Значи съм единствената, която знае?

— Да — призна той смутено.

Пени поклати глава.

— Чуй ме, Джо. Никой на този свят не би те упрекнал за това, че нещо се е объркало. Просто трябва сам да си простиш.

— Вече започвам… — кимна й в знак на съгласие.

— Това е добре.

За момент той замислено се загледа в милото й състрадателно лице. Сестра й сигурно го бе излъгала, вероятно за да го примами тук или поради някакви свои егоистични причини.

— От колко време не си била с мъж? — събра накрая кураж да попита.

Учуден, видя как руменината се вдига от шията към бузите и очите й се пълнят със сълзи.

— Толкова дълго? — продължи удивен, след като не получи отговор.

— Какво ти е наговорила Офелия? — с внезапно зародило се подозрение запита тя.

— Офелия? — поклати глава Джо, сякаш тя нямаше нищо общо с това. После се опита да обясни: — От няколко години съм ти съсед и тази вечер за първи път видях някой да влиза в къщата ти.

— О! — Пени се хвана на лъжата и червенината постепенно се разсея. — От известно време. — Взе картонче от пъзела, постави го не на място и го махна. — Някога бях сгодена.

— И какво стана? — попита той, любопитен що за глупак бе изпуснал такава жена.

Тя постави картончето на друго място и този път улучи.

— Първо татко почина — започна тъжно. — Офелия учеше в колеж. Беше стигнала почти до самия ръб. Попадна в лоша компания и придоби някои вредни навици. Предполагам, малко съм се поувлякла в старанието си да я спася и Брад, годеникът ми, се отврати и ме напусна.

— Е, майната му — отсече Джо. — Как би могла да постъпиш по друг начин? Да обърнеш гръб на сестра си?

Тя му отправи поглед, в който се четеше едновременно учудване и благодарност.

— Съжалявам — извини се той. — Оказвам лошо влияние.

Пени махна с ръка, за да му покаже, че грубият му език не я обижда.

— Знаеш ли… — започна мъжът и млъкна.

— Какво? — насърчи го Пени, забелязала колебанието му.

— Ти си невероятна жена — ето, каза го. — Изненадан съм, че все още никой не е успял да се добере до теб.

— Сигурно защото съм много заета — обясни тя. — След като Брад си отиде, аз се върнах в колежа и завърших физиотерапия. Но преди това постъпих в армията, за да заплатят обучението ми.

Той кимна с разбиране.

— Значи си изцяло отдадена на кариерата.

— Не съвсем — сви рамене Пени. — Може да ти се сторя старомодна, но винаги съм мечтала да имам съпруг и деца.

Ето защо не е за мен, напомни си Джо.

— Тогава ми позволи да те представя на някои мои приятели.

Може би ако се омъжеше за някого от тях, щеше да му бъде по-лесно да останат само приятели и изкушението нямаше да е толкова голямо.

Тя прикри мислите си с леко потрепване на миглите.

— А защо не? — каза ведро.

Взе още две части от пъзела и се опита да намери местата им.

Тишината, настъпила между тях, стана някак осезаема.

— Може би малко превиших правата си — подхвърли той.

— Не, няма нищо — увери го Пени, но усмивката й беше пресилена. — Просто съм чувствителна към статута си на стара мома.

Неочаквано видение на голото й тяло, легнало в неговото легло, предлагаше незабавно решение, но се въздържа да й го предложи. Не нататък искаше да насочи отношенията си с нея. Тя със сигурност гледаше на неангажиращия секс по различен начин от него.

— Мисля, че е време да си вървя — каза Джо, като допи сока и се изправи.

Разочарованието в очите й го извади от равновесие. Едва сега с внезапна тревога осъзна, че тя е толкова самотна, че не би имала нищо против да измени на принципите си.

— Благодаря ти, че ме изтърпя — подхвърли, докато отнасяше чашата си в кухнята. — Сега си тръгвам.

— Джо? — настигна го гласът й в антрето.

— Да? — колебливо спря той.

— Ти не си егоист.

Очевидно искаше да му помогне да отхвърли измъчващите го съмнения.

— Сигурна ли си? — попита, като обгърна тялото й с поглед, в който ясно можеше да се разчете сексуалният интерес.

Забелязал широко отворените й очи, Джо я дари с подигравателна усмивка и излезе.

* * *

Макар да не бе пострадал от удара на колата, инстинктът подсказваше на Ерик, че трябва да излезе от нея, само дето не можеше да си спомни защо.

Излез. Излез.

През натрошеното предно стъкло видя струйки дим да излизат изпод смачкания капак и да се издигат като призрачни спирали към надвисналите клони на дърветата. Самотната борова гора бе осветена от фаровете на кола, която се приближаваше лениво по прашния път зад него.

А шофьор на тази кола беше неговият враг. В това поне беше сигурен. Докато се прехвърляше на предната седалка, Ерик извади от жабката заредения пистолет, който блесна зловещо в треперещата му ръка. После отвори изкривената врата с ритник.

Задъхвайки се от страх, изгубил всякаква ориентация, той се измъкна от изцапаната кола на колене. Струйка кръв се стичаше бавно от носа към устата му. Погледна приближаващия автомобил. Не можеше да види шофьора заради сиянието на фаровете и вдигна ръце, за да се предпази от ослепителната светлина.

Внезапно нечия силна ръка го сграбчи за врата. Чужди пръсти изтръгнаха оръжието от неговите. Ерик започна да се бори, за да се освободи, но нападателят го надви и вдигна деветмилиметровия пистолет до слепоочието му.

— Какво каза на момичетата на Прайс? — разнесе се познат глас.

Ерик направи опит да отговори. Странно, въпреки че не си спомняше много, беше сигурен, че този човек ще го убие.

— Отговаряй! — кресна гласът и пистолетът изщрака.

Момичетата на Прайс, момичетата на Прайс.

В съзнанието му бавно изплува образът на Пенелопе Прайс. Какво й беше говорил миналия ден?

— Казвай или ще ти пръсна главата — ръмжеше нападателят.

Спомените постепенно изкристализираха. А, да. За него Немезида^[1] се бе оказал Бъз Ритър, който навремето бе уредил продажбата на рицина, а след това бе убил колегата му Дани Прайс, защото го смяташе за ненадежден.

— Аз… аз… аз… — Треперещ от ужас, Ерик не можеше да спре заекването си, нито да преодолее ледената пот, обливаща тялото му.

— Говори, глупак такъв! — Натискът върху гърлото му се усили. — Какво й каза?

Ерик заби нокти в ръката, която го задушаваше, ала тя беше силна и го стискаше като огромна боа.

— Аз сссамо… сссамо… сссамо… — й казах защо. Но не можа да изрече думите.

Нападателят му губеше търпение.

— Защо не можеш да говориш като всички нормални хора? Значи искаш сам да попитам момичето, така ли? Трябва ли да я разпитам лично?

— Не! Не, не, не, не!

— О, забрави. Само ми губиш времето.

Нечий облечен в ръкавица пръст натисна спусъка.

В очакване на неизбежното Ерик затвори очи. Идвам при теб, Соня. Приглушен изстрел заглуши последните му мисли.