Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюлените (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next To Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 115 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Сканиране
ina-t (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Марлис Мелтън. Набелязана мишена

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Ивелина Йонова

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от yanko173)
  3. — Корекция от asayva

Тринадесета глава

Когато Вини насочи мотора към океана, вече бяха изминали няколко километра нагоре по брега, следвайки извивките на пясъчната ивица към градската му квартира. Хладният бриз, издуващ полата на Лия, не можеше да охлади разпалващото се в нея нетърпение.

През черното кожено яке тялото му излъчваше топлина и я пазеше от ноемврийския бриз. Ръцете й, прегърнали го здраво през кръста, се плъзнаха надолу и момичето се засмя. Тези дънки не биха могли да бъдат по-стегнати.

Но тогава той профуча точно покрай къщата. Тя изумена надникна над рамото му и мигновено се раздели с очакванията си.

— Къде отиваме? — извика силно.

— На едно уединено място — също толкова високо отвърна Вини.

Зави по задънена улица, обградена от плажни къщи с разнообразни фасади, която свършваше в голяма врата и ограда от ковано желязо с внушителни пушки, поставени там като пазачи.

Докато Вини вадеше военната си карта, Лия прочете гравираната табела, закачена над караулното помещение: „Форт Стори“. Не беше ли това поддържаното от армията съоръжение, разположено на двата фара на нос Хенри — стария и новия?

О, Боже, нямаше да гледат забележителности, нали? След срещата им на боулинга миналата седмица вече не знаеше какво да очаква.

Минаха през портата по-бавно и тя с облекчение установи, че базата наистина е уединена. Отвсякъде ги обграждаха чепати черничеви дървета и покрити с трева пясъчни дюни. Двата фара, стърчащи над тях, придаваха на картината вид на пейзаж от пощенска картичка.

Вини я поведе покрай по-новия фар, боядисан в черно и бяло, към по-старата постройка, направена от тухли и висока не повече от тридесет метра.

— Точно го затвориха за частни посещения — поясни той.

Разбира се, входът беше опасан с верига, но Вини заобиколи по мекия банкет. Задната гума занесе и адреналинът на Лия се покачи. Чакай, ей, може да си докараме неприятности заради това.

Той мина покрай бетонните стъпала, които водеха нагоре от паркинга. Стръмна малка пътечка ги раздруса, което я накара да се хване по-здраво. Вини насочи мотора към неголяма горичка и изключи двигателя.

— Шшт — прошепна и се обърна към нея. — Слушай.

Лия се ослуша, но единственото, което можеше да чуе, бе ревът на разбиващите се вълни, свистенето на вятъра около фара и крясъка на чайките, кръжащи над главите им.

— Чисто е — реши той.

Скочи от мотора и й помогна да слезе, а в шоколадовокафявите му очи блесна дяволито пламъче.

— Какво ще правим тук? — попита го тя.

— Ще видиш — огледа обувките й с тънки токчета. — Мисля обаче, че е по-добре да те нося.

Това бе цялото предупреждение, което Лия получи, преди да я вдигне на ръце толкова високо, че се стовари върху него като раница.

— Тихо — нареди младият мъж, когато тя изрази безпокойството си.

— Свали ме.

— Ще те сваля. — Но не го направи.

Докато подскачаше на рамото му, той избяга от прикритието на дюните, притича няколко крачки и я пусна на земята пред дървена врата, заключена с катинар. Тя наблюдаваше удивена да вади карфица от джоба си и с лекота да се справя с ключалката.

— Страхотно — пое си дъх Лия и хвърли тревожен поглед наоколо.

Все още бяха сами.

Вини я издърпа към усойното стълбище.

— Забавляваш ли се вече? — попита я, затваряйки вратата.

Тя се изкикоти неуверено.

— Така си мисля.

— Добре. Започвай да се качваш.

Намекът за сексуални намерения в гласа му ускори пулса й.

— Дано да има причина за това — сплаши го закачливо.

Тесни прозорци осветяваха железните стъпала, които се извиваха нагоре и нагоре, сякаш никога нямаше да свършат.

— Само гледай да не си изкълчиш глезена — предупреди я Вини.

Вървеше точно зад нея, за да я хване, в случай че залитне.

Стори й се, че се изкачваха най-малко половин час, макар всичко да бе продължило едва пет минути. Докато стигне върха, Лия плувна в пот във вълнения си костюм. Вини не изглеждаше дори задъхан.

Гледката изтръгна от гърдите й възклицание. Върхът на кулата бе затворен от стъклен цилиндър, предлагащ панорамен изглед към носа. Новият фар се извисяваше наблизо. В основата му бяха струпани допълнителни постройки.

— Седни.

Вини я дръпна встрани и потупа циментовия ръб.

Лия се строполи върху стълбата. В противоречие със скромния вид на сградата, гледана от долу, сега имаше чувството, че се намира на километри високо във въздуха. Океанът се разстилаше като одеяло докъдето достигаше погледът й и като преминаваше през всички нюанси на синьо и сиво, се смесваше с водите на залива Чейспик.

— Толкова е красиво — въздъхна тя и допря лицето си до стъклото, за да попие колкото може повече от прекрасната гледка.

Вини седна до нея почти докосвайки я и се загледа право надолу.

Погледът й се плъзна по силната му шия и сексапилната извивка на долната му устна и пейзажът мигом беше забравен.

Той я свари загледана в него и в следващия момент я целуваше.

О, да, изстена Лия. Желанието премина през нея със същата сила, с която вълните се блъскаха в брега под тях. Но всеки път, когато посегнеше към ципа на дънките му, той възпираше търсещите й пръсти.

Всичко ставаше по неговия начин, но тя нямаше нищо против. Каква тръпка бе да правят любов на върха на фар!

Той откопча якето и го свлече по раменете й, за да открие подобното на корсет бюстие под него.

— Нищо чудно, че си получила работата — заяви той похотливо.

Тя се опита да се вкопчи в ръцете му, но той я улови здраво за китката и дръпна сатенената панделка, която я пристягаше силно. Двете половини на дрехата се разделиха, разкривайки пълните й бледи гърди.

— Толкова си секси, мамка му — възкликна Вини с особено изразен диалект.

Тя закачи едното си токче над гладкия бетонен ръб, показвайки жартиерите с цвят на сметана. Мислиш, че това е секси? Тогава изпробвай още нещо. От топлината в очите му през тялото й преминаха приятни тръпки.

— Всеки ден ли се обличаш така? — попита я пресипнало.

— Едно момиче никога не издава тайните си.

С разширени ноздри и стегната челюст, Вини се свлече на колене. Той разтвори краката й и се пресегна да разкопчее сутиена й.

Лия хвана главата му с ръце, окуражавайки го със стенание, докато топлите му устни търсеха и дразнеха чувствителните зърна на гърдите й. През цялото време ръцете му се движеха собственически нагоре по покритите й с коприна бедра.

Можеше да я вземе още в този момент, защото беше повече от готова. Вместо това я хапеше, ближеше и смучеше, докато й се прииска да се разкрещи.

Тя сграбчи тениската му, дърпайки я нагоре в търсене на гола кожа. Неговата невероятно наподобяваше коприна и бе изпъната върху твърдите като скала мускули. Тя прекара пръстите си през космите по гърдите му и почувства как сърцето му бясно препуска под дланта й.

— Моля те — настоя Лия, трепереща от желанието да бъде обладана.

Бавно движещите се пръсти проследяваха ивиците на жартиерите й. О, моля те. Тя потръпна от нетърпение. Най-после, най-после той пъхна палец под бикините й и започна да я гали с бавни, влудяващи кръгови движения. О, боже мой. Главата на Лия се отпусна назад и тя изцяло се предаде на докосването му.

Най-сетне мъжът се раздвижи и тя едва не се разрида от облекчение. Но вместо да разкопчее джинсите си, той придърпа бедрата й по-близо, наведе глава и постави устните си там, където преди това бяха ръцете му.

Лия не можеше повече да се въздържа. И стигна върха в момента, в който езикът му я докосна. Преди удоволствието й дори да намалее, той пъхна два пръста и проникна в нея.

— Направи го пак — нареди й грубо.

Езикът му продължи танца си и невероятно, само след секунди тя се подчини на заповедта му.

Извика изумена, след което се отпусна изтощена, сякаш бе участвала в маратон.

Първото, което видя, след като примигва няколко пъти и отвори очи, бе триумфалната усмивка на Вини.

С огорчение осъзна колко неприлично изглеждаше — с разтворени крака, заметната над кръста пола и открити гърди. Смутено се опита да се прикрие.

— Недей. Харесва ми да те гледам.

Тя изтърси първата мисъл, която се мерна в главата й:

— Има ли ти нещо? — попита, поглеждайки многозначително надолу.

Вини се усмихна кисело.

— Не.

— Тогава защо не…

Отдръпна се леко и усети как раздразнението се надига у нея като гейзер.

— Забравих да взема презерватив — обясни той и се изправи.

О!

— Трябваше да ми кажеш — изплака тя. — Аз щях да донеса.

Вини просто я погледна, но тя се почувства уязвима, задето му бе позволила да разбере, че иска единствено да защити себе си, докато се забавлява.

— Мога… да ти върна услугата, ако искаш — предложи тя, хвърляйки друг поглед надолу.

Ако не можеше да извади коня извън портата, как въобще някога щеше да го включи в надбягванията?

— Всичко е наред.

Тя приглади полата си объркана и неразбираща. Нима не я желаеше? Защо отказа облекчението, което му бе предложила?

— Когато си готова да споделиш с мен живота си, сърцето си, мислите си, всичко, мила моя — каза той, посягайки да помилва бузата и зърната на гърдите й, — тогава и аз ще бъда готов да ти дам това, от което наистина се нуждаеш. Можеш да започнеш, като ми обясниш защо трябваше да се срещнем в уличката по-рано днес.

Лия ахна пред този ултиматум.

— Мислиш, че ще ме принудиш да започна сериозна връзка с теб?

Приседна по-изправена, опитвайки се да закопчее корсажа си.

— Приеми го като насърчение, не като принуда. Никой не те насилва да правиш секс — изтъкна младежът спокойно.

Младата жена беше бясна.

— Това е нелепо — сопна се тя. — Нямам намерение да „излизам“ с теб, все едно сме ученици или нещо такова. Просто искам да се забавляваме, да правим малко секс и после всеки да поеме по своя път. Така или иначе всичко ще свърши по този начин.

— Мислиш ли? — попита я тихо и никой не би могъл да се досети, че под привидното спокойствие у него се надига ярост.

— О, няма ли да пораснеш! — Тя сграбчи якето си от перваза и пъхна ръце в ръкавите. — Какво си мислиш, че ще се случи, след като се срещаме известно време? Аз ще ти омръзна или ти ще ми омръзнеш. Нито един от двама ни не е готов за продължително обвързване, така че защо да усложняваме нещата.

Той се наведе над нея и Лия си припомни за сериозната му и опасна подготовка.

— Нещата вече са сложни — каза й с мек, но напрегнат глас. — Не искам просто да те чукам, Офелия. — Той остави грубата дума да виси между тях за един кратък миг. — Искам да живея в съзнанието ти, в сърцето ти. Искам да усещам това, което ти усещаш, и да чувствам това, което ти чувстваш. И няма да се съглася на нищо по-малко от това.

По средата на неговия ултиматум Лия забрави как се диша. Стори й се, че потъва в себе си, че се опитва да се добере до повърхността и отчаяно се бори за глътка кислород.

— Не мога — задави се тя, задушавайки се от страх, че ще загуби.

Светлината в очите на Вини бавно угасна.

— Не можеш — повтори той.

— Не — потвърди Лия, но този път не толкова уверено.

Можеше да усети как той се отдръпва, отнасяйки топлината и страстта със себе си.

Вини се изправи и сведе поглед към нея. Бръчките, които обточваха устата му, го правеха да изглежда по-възрастен от двайсетте му години.

— Време е да тръгваме — съобщи й спокойно.

Лия се почувства скована. Изправи се бавно и закопча якето си до горе. Сърцето й сякаш бе заседнало в гърлото като хапче, което не може да преглътне.

Сега се чувстваше евтина. Евтина и жестока заради това, че го беше използвала. Но какво очакваше той? Тя не бе наивна романтичка като него. Не вярваше, че спонтанната любов е способна да продължава дълго.

Напомняйки си, че е по-възрастна, и затова е взела контрол над ситуацията, Лия се отправи към стълбището. Беше получила това, което искаше. Е, не съвсем, наистина. Издаващото я тяло настояваше за истинското усещане, но тя никога нямаше да разкрие това на Вини.

— Чакай — каза той, промъквайки се покрай нея. — Сложи другата си ръка на рамото ми.

Искаше да му откаже, но стъпалата бяха прекалено коварни, за да се спусне по тях на токчета.

Дори това леко докосване я изпълни с угризения.

Забрави го, заповяда си строго. Всичко, което беше повече от забавление с младия тюлен, щеше да доведе до сърдечни терзания. За краткия си живот бе изстрадала прекалено много, за да не иска да се чувства никога повече по този начин.

* * *

— Е, здравей.

Пени вдигна поглед от програмата, която четеше, за да види Хана Линдстром да се извисява над нея във виолетов костюм.

— О, здрасти — отвърна тя, радвайки се да види познато лице на церемонията за назначението на Джо.

Офелия трябваше да отиде на работа и не можа да дойде.

— Седи ли някой тук?

— Не, моля, присъедини се към мен. Бях забравила, че съпругът ти е от Дванадесети отряд. Кой точно е той?

— Всъщност в момента не е тук — призна Хана, заемайки мястото до нея. — Той и още двама са по работа в Югоизточна Азия. Аз обаче дойдох да го представлявам.

— Колко време ще отсъства? — попита Пени, възхищавайки се на лекотата, с която Хана приема опасната работа на съпруга си.

— Около месец.

Тя притихна, тъй като стана ясно, че церемонията започва.

Знаменосците маршируваха по малката сцена, издигната пред тях, и подредиха знамената в поставките им. Джо бе в компанията на други двама мъже — оттеглящия се командир и адмирала на базата.

Адмирал Йохансон се приближи към микрофона, за да държи реч пред гостите.

— Семейства, приятели, гости и членове на Дванадесети отряд на тюлените, добре дошли.

Церемонията бе класическа. Пени, заедно с другите гости, седеше пред сцената, обградена от по-старшите членове на Дванадесети отряд от едната страна и офицерите от другата. В задната част на стаята повече от двадесет младши служещи стояха рамо до рамо, облечени в служебните си униформи.

Докато адмирал Йохансон се впускаше в речта си, възхваляваща постиженията на оттеглящия се командир, Пени улови погледа на Джо. Той се бе подстригал предишния ден. Късата коса му придаваше по-сурово изражение, което се подсилваше от сериозното му, безстрастно поведение. Това не беше съседът плейбой, когото познаваше от години. Биографията му, отпечатана на задната страна на програмата, бе повишила уважението й към него неимоверно много. Той беше не само висш офицер от Специалните сили, но и почетен възпитаник на Военната академия, клас 180.

Пени ни най-малко не се съмняваше, че Джо е заслужил правото да води този отряд от командоси. Самата тя се гордееше достатъчно със служебната си униформа.

Докато оттеглящият се командир си проправяше път към подиума, Пени си спомни какво й бе казал Джо за здравето му и бързо отправи към Бог гореща молитва за него. Той направи кратко и скромно изказване. Изрази увереност, че хората му ще попаднат във възможно най-добрите ръце.

Пени забеляза как Джо слуша със стаен дъх. Тя знаеше, че под стоическото му изражение споменът за трагедията в Афганистан все още е пресен.

Но когато се присъедини към адмирала и оттеглящия се командир на подиума, видът му беше безупречен. За минути товарът на отговорността бе предаден от единия мъж на другия и събитието бе подкрепено с ръкостискане и двустранен салют.

Когато Джо се обърна към събралите се, Пени стисна ръце в скута си. Думите, прошепнати от едно младо момиче, пронизаха слуха й:

— Какво е станало с лицето му?

— Шшт — накара я да млъкне майка й. — Катастрофа.

Пени почти разтърси глава. Дали не бе направила на Джо лоша услуга, пускайки този слух? Той заслужаваше признание и уважение за това, че бе преживял онзи ужас.

— Винаги съм вярвал — започна новият командир, оглеждайки мрачно присъстващите, — че действията са по-красноречиви от думите. — Пени го познаваше твърде добре, за да знае, че докато говори, с усилие потиска надигащите се у него бурни емоции. Той приключи твърдо и решително: — Така че няма да губя времето ви в приказки. Просто ме последвайте!

Младата жена можеше да усети по напрегнатата тишина на мъжете около нея, че думите му са постигнали желаното въздействие.

— Ура! — извика той и стаята прокънтя от разтърсващия възглас на всички тюлени в нея.

Пени се усмихна. Джо притежаваше вродена харизма. Нямаше да е нужно дълго време, преди хората му да започнат да го следват безрезервно.

Командир Гудуин изведе Джо от сцената за предстоящото му представяне и той официално се запозна с мъжете, които вече бе срещал при не толкова официални обстоятелства. Гостите бяха поканени да станат и да се възползват от тортата и пунша.

— По-добре да се връщам в офиса — заяви Хана, пресягайки се за куфарчето си, и прибави с огорчение: — Съжалявам, че все още нямаме напредък по твоя случай.

— Колко време още полицията ще охранява къщата ни? — поиска да разбере Пени.

— Не дълго — призна агентът. — Аз обаче работя в нова насока. Ако Ерик е продал рицина, за да плати лечението на жена си, тогава е възможно парите да са отишли направо в някоя болница или в сметката на лекаря, без въобще той да се е докосвал до тях.

— Това е страхотна догадка — отвърна Пени.

— Така мисля, но е по-трудно, отколкото изглежда. Соня Томлинсън е лекувана от поне дузина различни доктори, някои от които са се преместили през изминалите пет години. Ще ти се обадя на минутата щом разбера нещо ново. И ти не се колебай да ми звъниш по всяко време — добави тя и си тръгна.

Пени се разходи до купата с пунш, където си наля пълна пластмасова чаша. Любуваше се на огромния поднос с торта, но тъй като бе обядвала малко преди това, устоя на изкушението да си вземе парче и излезе на балкона.

Церемонията за назначението бе в офицерския клуб в Дам Нек, сграда близо до плажа. Вятърът бе бръснещ и студен, но слънцето предпазваше младата жена от премръзване.

Хладният дъх на морето я обгърна, когато стигна до парапета на балкона. Прибраната й в стегнат кок коса се разпиля върху раменете. Променливият океан се блъскаше и подскачаше оттатък дюните. Той не успя да й предложи утешението, което търсеше.

Усещайки нечий настойчив поглед, тя се обърна с надеждата, че Джо я е последвал. Ала установи, че този, който я наблюдава, е един от старшите офицери, който бе стоял от лявата й страна по време на церемонията. Докато я заобикаляше, той я прониза със светлите си очи. Учудващо, но униформената шапка, нахлупена върху тъмната му коса, оставаше на главата му въпреки вятъра.

Тя му се усмихна леко и отмести очи.

Мъжът застана на няколко сантиметра от нея.

— Плувате ли? — попита непринудено. Въпросът бе зададен с дрезгав глас, в който се прокрадваше странен акцент.

— Разбира се — отвърна и го изгледа с любопитство.

Офицерът не се представи. Но името и рангът му бяха лесно забележими: „Макгуайър, старши офицер“. Военни отличия се бореха за място над левия джоб на гърдите му. Той изглеждаше с около десет години по-възрастен, отколкото беше всъщност, с красиво закалено лице, черни мустаци и очи с толкова блед оттенък, че изглеждаха почти безцветни.

Тези странни очи не се отделяха от фигурата й. Пени изпита неприятното чувство, че може да види всичко направо през ленената й униформа.

— На жените им е по-лесно да се държат над водата, отколкото на мъжете — заяви той.

— Това е, защото имат повече телесни мазнини — обясни тя.

— Именно.

Блясъкът в очите му ясно показа, че оценява разликата. Трепет разтърси тялото й. Защо Джо никога не я гледаше по този начин?

— Погледни ето там — подкани я непознатият и посочи към океана. — Виждаш ли този воден стълб, който изглежда като пясъчен? Там вълните са по-ниски.

Следейки траекторията на пръста му, тя кимна.

— Виждам — каза и мислено определи разговора за доста странен.

— Това е мъртво вълнение — отново я прободе с онзи поглед. — В миг плуваш близо до брега, а в следващия си повлечен навътре в морето.

Нещо в начина, по който изрече това, я накара да изтръпне. Разбира се, беше средата на ноември и времето бе много далеч от тропическото.

— Знаеш ли какво да правиш, когато това се случи? — запита мъжът.

Не говореха ли те за нещо повече от мъртвото вълнение? Ако бе така, тя нямаше никаква представа накъде бие.

— Ами, трябва да остана спокойна — предположи, разравяйки „архивите“ в паметта си, — и да плувам успоредно на брега.

Той не се усмихна, но тя остана с впечатлението, че й се присмива.

— Ами ако не си достатъчно силна, за да превъзмогнеш привличането на океана?

Погледът му бе омагьосващ.

— Не знам — призна жената, — по принцип не плувам много в океана.

— Страх те е от акули?

— Не е задължително. Не обичам да ми влиза пясък в банския.

Погледът му трепна надолу. Този път се усмихна, макар и едва забележимо.

— Името ми е Соломон — представи се най-сетне.

— Аз съм Пени. — Тя му подаде ръка, за да прикрие объркването си.

Неговата се появи бавно и погълна нейната изцяло. Колената й омекнаха.

Боже, той бе толкова емоционален, а в същото време ръката му бе твърда и силна и с това, че не я оставяше на мира, ясно показваше, че беше твърдо решен да привлече вниманието й. Този тук не беше Джо, но беше мъж — очевидно свободен, добре изглеждащ и заинтригуван от нея.

А тя можеше да се възползва от малко мъжко внимание, за да се предпази от това да бъде изцяло обсебена от привлекателния си съсед.

— Ако водата не беше толкова студена, щях да ви заведа да поплуваме още сега — каза Соломон и прекара палеца си по дланта й.

С неуверен смях, Пени дръпна ръката си, за да я освободи. Този човек определено прекаляваше.

За свое облекчение, чу вратата да се отваря със скърцане. Обърна се и видя Джо да се приближава към тях с безизразно лице.

Соломон изпъна ръце до тялото си.

— Сър — каза той, отдавайки чест на по-висшия по ранг.

Другият го изгледа сурово.

— Старши офицер — погледът му се плъзна към Пени, задържайки се достатъчно дълго, за да забележи подсиления й цвят. После попита: — Взе ли си от тортата?

— Наложи ми се да пропусна това удоволствие — обясни тя. — Благодаря ти, че ме покани все пак. Церемонията беше чудесна. Нито прекалено дълга, нито прекалено кратка. И речта ти беше безупречна.

— Вкъщи ли се прибираш сега?

Вкъщи? Изрече го така, сякаш живееха заедно.

— Не, трябва да се върна на работа.

— Но ще дойдеш довечера, нали?

— Разбира се. — Тя нямаше търпение да присъства на едно от прословутите партита на Джо, на каквото за пръв път бе поканена.

— Защо не се отбиеш и ти, старши офицер? — попита Джо, думите му бяха лишени от ентусиазъм. — Трябва да си получил покана.

— Получих, сър — потвърди Соломон. — Ще се постарая.

Джо хвана Пени за лакътя.

— Да се върнем вътре. Тук е студено.

Спасяваше ли я той?

Докато й държеше вратата, тя го погледна в лицето. Стори й се напрегнат и потиснат.

През съзнанието й премина подозрение, че я ревнува. Надеждата се носеше като сапунен мехур, който мигом се спука. Да ревнува от какво? Джо можеше да притежава всяка жена, която пожелае, ала не искаше нея. Бе го показал много ясно миналата вечер.

Освен това току-що бе поканил Соломон на партито си, наред с всички останали свои приятели, с които искаше да я запознае.

Не, в неговите очи тя винаги щеше да остане просто една съседка.