Марлис Мелтън
Набелязана мишена (21)

Деветнадесета глава

Джо пръв прекрачи прага на шерифа в Пунго. В нетърпението си да види Пени той остави Хана и Рейф да хванат затварящата се врата.

Забеляза я в момента, в който пристъпи в тухлената постройка, но кълбото от страхове, стягащо корема му, остана. Тя се бе свила под вълнено одеяло. Косата й бе разрошена, едната й буза бе подута и насинена. Държеше смачкана хартиена чаша. Синият й поглед го прониза, когато погледна нагоре.

— Джо!

Мъжът стигна до нея за по-малко от секунда и я притегли в обятията си.

Тя се отдръпна, чувствайки се неловко.

— Мръсна съм и мириша лошо — започна да протестира.

— Не, не е вярно.

Копнееше да я прегърне. Но тя го държеше на ръка разстояние.

— Къде е Офелия?

Хвърли поглед покрай него и забеляза влизащите Хана и Валентино.

— Лия все още е в участъка — обясни Джо. — Обаждахме й се всеки път, щом научавахме нещо.

— Пени! — Хана забърза към нея и посягайки да я докосне, каза: — Боже, толкова се радваме да те видим. Това е специален агент Валентино, тежката артилерия на Департамента за държавна сигурност.

Валентино изцъка с език в знак на несъгласие и промърмори:

— Удоволствието е мое.

— Ще те измъкнем от тук — каза Хана, поглеждайки набързо нагоре и надолу по коридора. — Да вървим.

— Казаха ми да остана, докато шерифът не се върне от мястото на катастрофата — запротестира Пени.

Джо искаше да чуе повече за смелото й бягство. Бе успяла да му обясни съвсем накратко по телефона — обаждане, което го накара да се почувства замаян от облекчение.

— Нашите хора вече са на мястото — отвърна Хана и прибави меко: — Ритър е мъртъв.

Очите на Пени се изцъклиха.

— Предположих, че така ще стане — прошепна тя.

Беше толкова силна, толкова смела, че Джо едва се стърпя да не я дръпне отново в прегръдките си.

— И така, да тръгваме — нареди Хана. — Шерифът на Пунго може да почака за показанията ти.

В този момент от най-близкия офис изскочи заместникът му.

— Само момент, моля. Кои сте вие? — попита той наперено.

— Специален агент Линдстром, ФБР — представи се Хана и показа значката си. — Ние имаме правомощията по този случай. Жертвата идва с нас. Вземете визитката ми.

Докато тя му я подаваше, Валентино насочи Пени и Джо с ръка към вратата.

Джо се озова отново в служебния автомобил на ФБР, а Пени се бе свила до него. Когато повдигна краищата на одеялото, за да се загърне по-плътно, той шокиран забеляза протритата кожа на китките й.

Какво очакваше? Тя вече му бе казала, че на Ритър е било наредено да я убие. Да върже ръцете й бе нормално в такъв случай.

— Тя има нужда да се прибере вкъщи и да си почине — каза той на агентите.

Тъмните очи, вгледани в страничния прозорец, бяха пълни с извинение.

— Стандартната процедура изисква да бъде прегледана от лекар. Колкото по-бързо преминем през това, толкова по-големи са шансовете ни да задържим шефа на Ритър.

— Той ме познава — обади се Пени. — Затова ме искаше мъртва. Смята ме за пречка.

Хана се завъртя на предната седалка.

— Искаш ли да говориш с нас сега, мила? Или по-късно, след като те прегледа лекарят?

— Нямам нужда от лекар.

— Това е стандартна процедура, Пени. Трябва да анализираме дрехите ти и да те проверим за доказателства.

— Ще говоря сега — каза Пени, загледана през прозореца.

Джо преглътна безпомощността си. Той не можеше и дори не искаше да си помисли какви доказателства биха открили при медицинския преглед.

— Ще трябва да запишем показанията ти — добави Хана, като извади диктофон.

Първо говори тя, назова разследването и съобщи датата. След това помоли Пени да потвърди, че е наясно с намерението им да я записват. Тогава разпитът започна.

— Може ли да ни кажеш какво стана, когато напусна болницата вчера вечерта?

Докато Пени разказваше как е била упоена с хлороформ на паркинга и как се е събудила вързана и с превръзка на очите в някакво мазе, Джо очертаваше с пръсти белега, който пулсираше и гореше върху бузата му. Искаше кръвното му да се нормализира.

— Тогава чух, че Ритър разговаря с шефа си — говореше Пени. — Разпознах името му. Кълна се, чувала съм го в някакъв разговор и преди. — Тя потърка челото си и затвори очи, за да се концентрира. — Просто сега не мога да се сетя.

— Защо мислиш, че шефът на Ритър знае коя си? — подсказа й Хана.

— Той звучеше толкова обезпокоен, когато Ритър му каза името ми. Можех да го чуя от другата страна на телефона. Нареди му да се отърве от мен.

При тези думи Джо дълбоко си пое въздух.

— Разпозна ли гласа му?

— Не, не го чувах чак толкова ясно.

— Какво се случи след това?

— Ритър ме снима за спомен. После ме остави за известно време. По-късно ме извлече от мазето до колата си. Сложи ме на задната седалка и потегли.

Докато обясняваше отчаяния си опит да се освободи, Джо трябваше да отвори прозореца за свеж въздух. В противен случай щеше да повърне. В същото време не можеше да е по-впечатлен. На света нямаше по-смела жена от Пени.

— Какъв профил сте съставили на този човек? — попита той.

Фактът, че убиецът с рицина все още е жив, го плашеше до смърт.

— Считаме, че е военен — каза Хана предпазливо.

— Пени се среща с военни по цял ден — изтъкна Джо.

— Мислим, че е обсебен от идеята за приятелския огън. Приел е мисията да отмъсти на тези, които смята за отговорни за стрелбата срещу свои.

— Имаш предвид онези четирима офицери — каза Джо.

— Да — потвърди Хана. — Те са били разследвани и оправдани за участие в инциденти с приятелски огън.

Господи, помисли си той. Всички бяха наежени по този въпрос напоследък. Това никак не помагаше да се стесни списъкът със заподозрените.

— И сега какво? — попита.

Валентино отново погледна в страничния прозорец.

— Ще изследваме доказателствата, които Ритър е оставил след себе си. Да се надяваме, че те ще ни отведат до убиеца с рицина.

Да се надяваме? Тук бе изложена на риск безопасността на Пени. Джо искаше отровителят да бъде хванат още днес.

— Искам тя да бъде защитена, както и Лия. Двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата — настоя той.

— Няма проблеми — обеща Хана с нотка на съчувствие в гласа. — Ще подам молба за охрана, по един за всяка от тях.

Доволен, Джо погледна Пени, надявайки се да я види облекчена, но тя беше задрямала. Наведе се към нея, подлагайки й рамото си като възглавница, на която да се облегне. Тежестта на главата й беше успокоение за него.

* * *

Джо свали одеялата от леглото си и осъзна, че това е първият път, когато Пени бе предпочела да спи в неговото легло, в неговата къща.

Зад спуснатите щори яркото небе издаваше, че все още е късен следобед, но и двамата бяха изтощени от събитията предната вечер.

— Скачай — подкани я той, потупвайки възглавницата, докато Феликс се настаняваше в долната част на леглото.

Мърморейки благодарности, Пени се отпусна между чаршафите, облечена в една от неговите тениски, която бе достатъчно дълга да стигне до бедрата й. Докато придърпваше завивките до брадичката си, Джо легна от другата страна, а след това се претърколи до средата, за да я притегли към себе си.

Тя вдигна отбранително ръце.

— Не мога — прошепна тя.

Той я освободи и се отпусна върху възглавниците много разтревожен. След инцидента Пени го държеше на разстояние. Това, заедно със задължителния преглед от лекар го караха да се страхува от най-лошото. Но не се решаваше да попита. Дори да беше изнасилена, за него нищо нямаше да се промени. Искаше само да й помогне да се отърси от спомените.

— Вината не е у теб, Джо — прошепна Пени, както винаги прочела мислите му. — Ще се оправя след ден-два. Просто… в болницата трябваше да ми направят пълен преглед, а… — За негово учудване гласът й пресекна, когато продължи: — Той не ме е изнасилвал или нещо подобно.

— Не е нужно да ми казваш нищо повече — помоли я той, все пак обзет от облекчение. — Исках да те прегръщам, докато осъзнаеш, че си в безопасност и никой повече няма да те нарани.

— О, Джо… — Тя повдигна ръка и погали очертанията на устните му.

В същото време брадичката й потрепери и издаде неприятните й мисли.

— Какво? — попита я, обръщайки се настрани, за да я вижда по-добре.

Тя се отдръпна леко от него и го погледна.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, Пен — подкани я отново.

От очите й бавно се стекоха сълзи, всяка от които оставяше рана в сърцето му. Боже, помисли си той, помогни ми да се справя с това, каквото и да е то.

— Беше ме страх, Джо. Знаех само, че този мъж ще ме убие, ако не направя нещо. Не исках да стигам дотук. Просто трябваше да се спася. — Тя започна да ридае и обърна лице към възглавницата, за да го скрие.

Ръцете на Джо я притеглиха в силната си прегръдка и почти я оставиха без дъх.

— Плачи, по дяволите. Нека всичко се излее и никога повече не мисли за това. Ти си направила каквото е трябвало, Пени. Смъртта му е нещастен случай. Нека да изясним това още сега.

— Знам. Просто съм толкова объркана.

Той знаеше, че тя страда от посттравматичен стрес, който винаги идва след ужаса, но все пак измъченото й ридание го караше да се чувства безпомощен. Никога досега не го бе боляло толкова много за друго човешко същество. Би дал всичко, за да освободи съзнанието й от кошмарните спомени за битката й за оцеляване.

За негово облекчение тя прие утехата и притихна в обятията му. Той я прегърна нежно, мърморейки успокоително, докато бурята от емоции отмина.

Галеше гърба й, косата й, докосваше я успокояващо, без намек за страст. Най-сетне усети, че тя се отпусна и потъна в съня, от който се нуждаеше, за да започне процеса на оздравяването й.

На слабата светлина Джо изучаваше бледото й насинено лице. Как бе могъл някога да я смята за нещо по-малко от прелестна? Красотата й идваше отвътре, беше вечна. Спираше дъха му.

Той постави устните си върху челото й и шепнеше думите, които чувстваше с цялото си сърце.

— Обичам те, Пени. По дяволите, обичам те.

Тя спеше. Дори не можеше да го чуе, но така бе по-добре. Пени нито веднъж не бе намекнала за по-дълбоки чувства към него. Тя със сигурност искаше съпруг и семейство, но никога не бе показала, че Джо може да е част от тази картина. Той бе просто съседът, предлагащ една удобна необвързваща връзка. Мъжът, когото бе приела за любовник, за да събуди сексуалността й.

А имаше угризения, че накрая ще разбие сърцето й! Каква ирония беше, че той бе този със сърце, заседнало в гърлото, и с гърди, пълни с чувства, каквито не бе изпитвал преди.

С отчаян стон, Джо затвори очи. Поне времето беше на негова страна. Той трябваше да убеди Пени, че си заслужава да го задържи. По един или друг начин щеше да й докаже, беше достоен за нея, а не беше просто плейбоят от съседната врата.

* * *

— Трябва да го правим по-често — възкликна Пени, докато седяха на маса до прозореца в ресторанта. Лия беше точно срещу нея. Зад стъклата река Елизабет проблясваше под сивото небе. Закотвените лодки се люлееха по местата си до кея. Чайките клечаха на дока с нещастен вид заради студеното време. — Винаги ли имаш свободен час за обяд?

— Докато напишат историята ми — отвърна сестра й. — Мога да разполагам с толкова време, колкото ми е необходимо. — Облечена в сако с цвят на шербет и снежнобели панталони, тя имаше вид на истински професионалист. — Ами ти? — попита. — Кога се връщаш на работа?

— В понеделник — отвърна Пени и зачете менюто.

Лия й се намръщи от другата страна на масата.

— Сигурна ли си, че си готова за това?

Пени вдигна поглед, изненадана от безпокойство в гласа на малката си сестра.

— Разбира се, че съм готова — успокои я тя. — Не можем да изживеем остатъка от живота си, като се крием. Освен това двете ни наблюдават като ястреби. — Тя кимна към масата до вратата, където личните им сенки, Дон Доус и Гари Диркс, също бяха седнали на обяд. И двамата бяха генерали, назначени им от ФБР. Нямаше вече щатска полиция сега, когато ФБР имаха същински случай. — В колко по-голяма безопасност можем да бъдем?

— Побърква ме мисълта, че убиецът с рицина все още не е хванат — измърмори Лия. — Копелето заслужава да бъде обесено за топките.

— Лия! — изсмя се Пени.

— Ами така си е. А когато го хванат, Хана трябва да остави Джо за малко насаме с него.

— Хмм — изсумтя Пени, — защо ли ми се струва, че това ще му хареса.

— Да, забелязах, че вие двамата прекарвате страшно много време заедно — опита се да разбере нещо повече по-малката.

— Искаш ли да си разделим едно предястие? — попита Пени, измествайки разговора към по-безопасна тема.

Джо беше страшно грижовен след инцидента — толкова мил и разумен, че я плашеше. Тя откри, че прекалено много разчита на него напоследък, за да бъде щастлива. Бе решила да вземе драстични мерки, за да избегне неизбежната мъка.

— Давай — надсмя й се сестра й — Просто не обръщай внимание на това, което не искаш да приемеш. Винаги правиш така. Да опитаме пълнените раци.

— О, звучи вкусно.

— Както и да е — добави Лия, барабанейки с пръсти по масата. — Имам една изненада.

Пени премести поглед от предястията.

— Каква?

Поднесена от малката й сестричка, нямаше начин да не е шокираща.

— Такава — каза момичето и кимна към лявата си ръка, с която барабанеше по масата.

Там, на безименния й пръст, проблесна най-красивият малък диамант, който Пени беше виждала някога.

— О, Боже! — извика тя, като хвана ръката на сестра си и я придърпа по-близо. — Има формата на сърце! О, страхотен е! Кога ти предложи?

Докато Лия се впускаше в подробно обяснение за вечерната разходка с Норфолк стар, Пени се мъчеше да потисне завистта си. Дори в най-смелите си сънища не си бе помисляла, че Лия ще се сгоди преди нея. Тя бе тази, която искаше брак и семейство. На буйната и неукротима лудетина със сигурност щеше да й трябва още известно време, преди да заживее спокойно.

Но когато видя радостта, танцуваща в очите на момичето, докато й разказваше как Вини паднал на колене насред препълнения салон и всеки пътник на борда станал свидетел на неговата чувственост, всякаква следа от завист се изпари. Точно това бе искала за сестра си от години — да бъде обожавана от човека, когото обича.

— О, скъпа — задъха се Пени, — толкова се радвам за теб.

Двете се прегърнаха над букет от карамфили, след което попиха сълзите си с платнените салфетки, докато сядаха обратно.

— Та ето за какво става въпрос — каза Лия, поглеждайки я с извинение. — Няма да бъда тук за Деня на благодарността.

— О! — възкликна Пени, тайно обзета от облекчение.

— Отивам с Вини във Филаделфия, за да се запозная с майка му и сестра му.

— О, Боже!

По всичко личеше, че Лия се страхува от предстоящата среща.

— Ами ако майка му ме намрази? — проплака момичето. — Знаеш какви са майките, що се отнася до синовете им.

— Скъпа, няма за какво да се притесняваш — успокои я Пени, въпреки че стисна пръсти в скута си.

Тъй като Вини едва бе преминал тийнейджърската възраст, майка му може би щеше да е шокирана и ужасена от познанството му с по-възрастна жена.

— Мислиш ли? — попита Лия. — Вини казва, че е много мила и ще ме хареса още щом ме види.

— Може да й отнеме малко повече време — предупреди я практично Пени.

По-малката не я бе попитала каква ще бъде нейната ваканция. Тя самата едва го вярваше, но ако не си осигуреше по-дълга раздяла с Джо, щеше да се задуши от огромната любов, която изпитва към него, да му каже как се чувства и да го накара да избяга от нея.

Не, единственият начин бе да увеличи разстоянието помежду им както физически, така и емоционално. А ако завари друга жена в обятията му, като се прибере, така да бъде. Беше наясно с навиците му още когато се бе съгласила на тази връзка. Наивността можеше да й коства много. Бе научила този урок по трудния начин.

* * *

— Добро утро, сър — извика Пени, като отвори вратата на трета стая. Адмирал Джейкъбс бе тук за ежеседмичната си терапия.

Свари го седнал на масата за прегледи. Беше подпрял бастуна си наблизо.

— Къде беше? — попита той.

Воднистите му сини очи я пронизаха и я изучаваха по начин, който я накара да се чувства странно.

— Бях си взела малко почивка — обясни тя. — Не биваше да отменяте последната си терапия само защото мен ме е нямало. Командир Спаркс е също толкова способна да помогне на скованите ви колене.

— Не — изръмжа възрастният мъж, отхвърляйки с ръка предложението. — Тя е твърде груба.

— Надявах се да ви помогна повече, сър, но се страхувам, че имам неприятни новини за вас. Подробно разгледах показателите ви и на този етап ще трябва да ви препоръчам операция. Не сме постигнали достатъчен напредък с манипулативни техники. Ще ви трябва двойна подмяна на коляното.

Когато думите й не предизвикаха никаква видима реакция, Пени опита отново.

— Разбирате ли какво ви казвам, сър? Никога повече няма да ходите нормално, да изкачвате стълби, да връзвате обувките си, освен ако не си направите операция.

— Както кажеш — отвърна той със свиване на рамене и отново я прониза с поглед.

Озадачена от поведението му, тъй като все пак операция на неговата възраст бе значимо и рисково преживяване, Пени извади химикал от горния джоб на престилката си и написа бележка за хирурга. Провери психическото състояние на пациента.

— Ще изпратя командир Хъксли да говори с вас днес, вместо да се придържаме към установения ред — предупреди го тя.

Адмиралът остана безмълвен.

— Ще трябва да свалите панталоните си — даде му указания Пени — и да сложите нощницата за пациенти. — Наведе се, за да извади чиста дреха от чекмеджето до краката му.

Когато я постави до него, го видя да бърка в джобовете си, като че ли за да ги изпразни. Тя се обърна, за да тръгне към вратата, но в този момент той повдигна бастуна и й препречи пътя. Старецът я изненада, като скочи от масата за прегледи много по-ловко и по-бързо, отколкото би могла да допусне.

— Съжалявам, че трябва да го направя, лейтенант — каза й с груб глас, като я задържа за ръката, за да й попречи да тръгне назад. — Но не мога да поема излишни рискове.

Объркана и уплашена, да не би да е изгубил ума си, Пени отвори уста да го успокои. Но след това видя в лявата му ръка да проблясва нещо, което приличаше на спринцовка. Господи! В следващия момент усети как иглата пробива кожата й.

— Не! — изкрещя, като се отдръпна от него и се опита да освободи ръката си плачейки. — Какво правите?

— Почиствам къщата — отговори той, преследвайки я. — Нямах представа, че си дъщеря на Дани. Прайс е толкова разпространено име.

Пени се мъчеше да го държи на разстояние, но той бе учудващо силен и бърз. За неин ужас успя да я сграбчи, завъртя я, рязко затисна устата й с ръка и я притисна към себе си.

— Сега стой неподвижна — изръмжа в ухото й — или това ще остави синини.

Тя се изви с цялата си сила и успя да се освободи.

— Чакайте — рече задъхано и съзряла вратата в далечния край на малката стая, отново заотстъпва назад. — Чакайте! Съжалявам за сина ви — продължи заеквайки, когато всички липсващи парчета си дойдоха на мястото. — Това, което се случи с него и с много от нашите войници, е ужасно. Но аз нямам нищо общо, сър. Не можете да ме убиете. Тогава вие ще сте виновен. А вие сте патриот, сър, не убиец. — Пое си дълбоко дъх, готова да се разкрещи за помощ.

— По време на война, скъпа, дори патриотът е принуден да върши немислими неща.

— Но аз не съм врагът.

Странно, но гласът й сякаш идваше някъде от много далеч. Внезапно главата й започна да кънти. Подът под краката й се залюля и тя рухна, стоварвайки се върху масата за прегледи. О, Боже. Каквото и да имаше в тази спринцовка, то бе влязло в кръвта й. Все пак щеше да умре!

* * *

Джо подпря лакът на гишето на клиниката и удостои старшина Дейвис с най-очарователната си усмивка.

— Добър ден.

Тя вдигна поглед, позна го и се усмихна в отговор.

— А, здравейте, сър. Имате ли насрочен час днес?

— Не, но се надявах, че ще ме вмъкнеш.

Бяха му необходими само петнайсет минути от цялото внимание на Пени. Трябваше да я попита нещо важно.

— О — потрепна старшината, — не знам. Лейтенантът в момента е с адмирал Джейкъбс. Това обикновено отнема известно време.

Неприятно чувство премина през Джо. Да, адмиралът, който знаеше толкова много за него.

— Сигурен съм, че тя би искала да ме види — убеждаваше я той, гледайки към офиса зад старшината. — Къде е охранителят й?

— Ами, отиде да си вземе сода от машината — отвърна жената.

Притеснението на Джо се усили.

— Така ли? Трябва да говоря с Пени — заяви той, този път, без да губи никакво време.

Тя внимателно разгледа графика.

— Добре, сър. Какво ще кажете да ви вмъкна веднага след като приключи с адмирала?

— Благодаря.

— Последвайте ме, сър — покани го, като стана да му отвори вратата.

Следвайки Дейвис надолу по коридора, Джо усети безпокойството му да расте с всяка секунда. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на рецепционистката, спря, за да се помъчи да разбере какво се опитва да му каже шестото чувство. Защо фактът, че Пени е сама с адмирала, го притесняваше толкова много? Дали заради това, че този човек бе объркал съзнанието му, опитвайки се да го убеди, че все някой е виновен за провалената мисия? Това му се стори като вманиачаване. Разбира се, бе загубил сина си от приятелски огън в покрайнините на Насирия.

Приятелски огън. Думите избухнаха в главата на Джо.

— В коя стая е Пени сега? — обърна се той към Дейвис.

— Сър, не можете…

Дрънченето на метален контейнер накара Джо да се извърне към някаква врата по другия коридор. Без да спре, за да почука, той натисна дръжката и влезе вътре. Това, което откри, го уплаши до смърт. Пени лежеше по корем на масата за прегледи, плъзгайки се по тънката кожена покривка. Стиснал спринцовка в едната ръка, адмирал Джейкъбс се колебаеше дали да заобиколи кушетката. Той местеше поглед от Пени към неочаквано появилия се мъж, като че ли да прецени кой от двамата представлява по-голяма заплаха.

— Какво си й направил? — попита Джо, докато Пени продължаваше да се свлича надолу.

Той приближи масата от противоположната страна и я прихвана през кръста точно преди да падне на колене. В същия момент адмиралът се спусна към него, насочвайки иглата към гърба на Пени, но тя се свлече. С рязко обръщане на сто и осемдесет градуса, без да престава да я придържа, Джо вдигна ръка, за да му попречи. Спринцовката излетя от ръката на адмирала и се удари в стената.

— Извикай помощ! — изкрещя Джо към Дейвис, която стоеше на прага зяпнала от изумление.

Жената тръгна веднага. Пени висеше отпусната върху ръката му. Мисълта, че е станала последната жертва на адмирала, почти го парализира.

Но възрастният мъж се втурна към спринцовката и се опита да я вдигне от пода.

— Остави я! — заповяда Джо, раздвоен между желанието да се погрижи за Пени и необходимостта да тръгне след адмирала.

Задоволи се да блъсне стареца и да го събори на земята. Джейкъбс падна, а Джо ритна спринцовката през вратата. След това постави Пени по гръб върху масата.

— Пени, скъпа, кажи нещо! — умоляваше я той.

Адмиралът изстена, без да може повече да се изправи на крака. Сърцето на Джо почти спря, докато напипа пулса й. В следващия момент усети лекото пулсиране под пръстите си. С въздишка на облекчение, се наведе над лицето й, за да провери дали диша. Сладкият дъх от издишането й върху брадичката му го успокои достатъчно и той се обърна. Повдигна стария човек от пода, като го сграбчи за яката на ризата и го погледна право в очите.

— По-добре тя да не умира, болно копеле! Това в спринцовката рицин ли е?

Другият стисна устни, отказвайки да отговори. Джо го блъсна върху стола.

— Не мърдай или си мъртъв — предупреди го той.

Беше се навел над Пени, когато трима души нахлуха в стаята — нейната охрана, Дейвис и доктор Хъксли. Охранителят погледна първо момичето, после спринцовката, която очевидно бе вдигнал в коридора.

— Все още има четири милиграма в нея — каза, като се пресегна за хартиена кърпа, за да я увие. След това се обърна към Дейвис: — Повикайте специалист по отровите, старшина.

Докато охраната слагаше белезници на адмирала и го разпитваше без никакъв резултат, доктор Хъксли се захвана с Пени. Със сърце в гърлото, Джо гледаше как проверява жизнените й показатели и се опитва да я свести. Почувства облекчение, когато клепачите й потрепнаха и очите й бавно се отвориха. Коленете му омекнаха.

— Пени! — извика Джо, избутвайки лекаря настрана. — Как се чувстваш?

Без съмнение, сините й очи имаха най-прекрасния цвят на света.

— Добре — отвърна тя и примигна няколко пъти. Повдигна глава и забеляза отвращението на охранителя си от отказа на адмирала да говори. После погледна Джо с извинителна усмивка. — Предполагам, че съм припаднала. Съжалявам, беше такъв шок.

Коленете на Джо потрепериха. Струваше му се, че самият той може да изпадне в безсъзнание. За да не позволи това да се случи, се наведе с усилие над масата и прегърна жената, която обичаше.

Боже, каза си мислено, за втори път почти не му я бяха отнели!!

 

 

Час по-късно Пени все още лежеше на масата за прегледи. Джо обикаляше около нея. Стаята, която гъмжеше от лекари, охрана и лаборанти, най-сетне беше притихнала. Охранителят бе предал адмирал Джейкъбс в управлението на ФБР, където Хана и Валентино щяха да продължат разпита. Специалистът по отровите, който бе взел кръв на Пени, бе излязъл, за да провери резултатите.

— Ще се оправя, Джо — успокояваше го тя, обзета от желание да прогони сянката на тревога от очите му.

— Скоро ще разберем — съгласи се той, разтривайки бързо ръката си, като че ли за да поддържа кръвообращението си.

— Не мога да повярвам, че е бил адмиралът — удивена каза Пени, клатейки глава. — Мислех го за толкова почтен човек.

— Сигурен съм, че е бил — отговори Джо. — Войната има начини да размие границите между добро и зло. Бил е военнопленник във Виетнам години наред. Кой може да каже какъв ефект е оказало това върху него? А после е изгубил сина си по такъв начин. Във всеки случай всичко вече свърши.

Тя остави последните му думи да проникнат в съзнанието й и да приеме, че най-сетне всичко е свършило.

— Слава богу — прошепна, припомняйки си отново случилото се. После неочаквано каза: — Ти ми спаси живота. Ако не беше нахлул тук, той щеше да ми инжектира всичката отрова. Защо дойде всъщност?

— Просто наминах. Исках да те питам нещо.

Сърцето й бавно се преобърна. Не, не можеше да е това, което си мислеше…

— Знаеш, че Денят на благодарността наближава, нали — започна той, покачвайки напрежението.

Беше й трудно да диша.

— Да.

— Ами, отидох да купя билети за полета до Невада и си помислих: „Може би Пени би искала да дойде с мен“.

Думите му разсеяха надеждите й.

— Искаш да се запозная с родителите ти? — предположи тя.

— Ами… да.

Под загара той се изчерви.

— Защо? — осведоми се Пени.

— Ами, защото… ти си ми най-добрата приятелка. Исках да ти покажа каньона Ред Рок, да го видиш с очите си. Освен това тази есен преживя много. Заслужаваш почивка.

Тя искаше да го попита: Това ли е единствената причина? Но не беше честно от нейна страна да го поставя в неудобно положение. Това все пак беше Джо, мъж, който живееше за тръпката и предизвикателствата в живота. Тя го обичаше заради това, което е, а не заради това, което тя иска да бъде.

— Опасявам се, че не мога — заяви Пени, като разкри плановете си за пръв път. — Няма да съм тук за Деня на благодарността.

— Къде ще ходиш? — Изглеждаше озадачен.

— Ще летя над Атлантическия океан. Ще заема мястото на лекар за спешните медицински полети — обясни тя, наблюдавайки изражението му за следа от мъка.

— Защо? — попита той, напълно слисан.

— За да може медиците със семейства да се приберат за празниците — отвърна тя.

За секунда той изглеждаше разочарован, но бръчката на челото му изчезна бързо.

— Добре — каза бавно, асимилирайки току-що съобщената новина. — Кога ще се върнеш?

— В деня след Коледа.

Стоицизмът му се изплъзна за втори път.

— Няма да си тук дори за Коледа? — попита скептично.

— Повечето от екипажите имат семейства — изтъкна тя, — които не са виждали от месеци.

— Ами Офелия?

— Тя ще се оправи. Сега си има Вини. В Деня на благодарността той ще я води да я запознае със семейството си.

Джо не отвърна. Пени потърси в тъмнозелените му очи някакъв знак за чувствата му. Дори най-малкият намек, че търси обвързване, а не просто авантюра с нея в каньоните на Невада, щеше да бъде достатъчен и тя щеше да зареже всичките си планове, за да бъде с него.

Но той не стигна до там, където тя се надяваше. С изкуствена усмивка, наведе глава и я целуна по бузата.

— Трябваше да се досетя — каза й, показвайки по-скоро разочарование, отколкото тъга. — Винаги си поставяла другите пред себе си. Възхищавам ти се заради това.

Когато погледите им се срещнаха, очите на Пени се насълзиха от напиращата в сърцето й любов. Тя не смееше да я разкрие, за да не би той да се почувства ужасно, задето не й отвръща.

Той ми се възхищава, помисли си, докато отговаряше пресилено на усмивката му. Ако изпитваше към нея нещо повече от възхищение, то точно това беше моментът да й го каже. Все пак днес едва не беше умряла.

— Добри новини — чу се гласът на специалиста по отровите, който стресна и двамата с нахлуването си в стаята. — Кръвта ви изглежда напълно нормална, лейтенант Прайс. Чиста сте.

— Слава богу — отдъхна си Джо, отстъпвайки настрана, за да стисне ръката на лекаря. — Свърши се, Пен. Хайде. — Посегна към нея, за да й помогне да седне. — Да се прибираме у дома и да празнуваме.

У дома, помисли Пени с болка. Домът бе място, което споделяш със семейството си, не с любовника си. А семейство не беше сред нещата, което Джо искаше да й даде. Слава богу, бе усетила, че този неизбежен момент приближава, и бе предприела отчаяни мерки, за да го избегне.