Марлис Мелтън
Набелязана мишена (4)

Втора глава

Афганистан

Болницата във въздушната база в Баграм беше построена от сглобяеми плоскости и електричеството се осигуряваше от генератори. Нямаше топла вода.

Тъй като се нуждаеше от истински душ, Джо се озова в общата баня. Потръпваше от студените струи, които се изливаха върху него. Със сапун в ръка, той се зае да отмива от тялото си трупаната със седмици мръсотия, като се опитваше да заобикаля обработената рана от изгорено върху дясната си буза. Бяха го предупредили да я пази суха.

Пяната щипеше драскотините и мехурите по ръцете му. Хлътналият му корем, щръкналите кости на таза и охлузената кожа свидетелстваха за тежкото изпитание, което бе преживял.

Спасителите му се оказаха местни жители, баща и син. Те бяха изпратили съобщение за находката си до съюзническите войски и шест души от Силите със специално предназначение бяха тръгнали към отдалечената планина, за да придружат командващия провалилата се мисия офицер до Баграм. Веднага го обградиха с внимание и грижи и не го оставяха нито за минута сам, за да не му дадат възможност да размишлява за ролята си в ужасната катастрофа.

Началникът му, капитан Лукас, обвиняваше талибаните. Господи, толкова се радвам, че поне един от вас се върна, синко, каза му той с насълзени очи. Кой би могъл да допусне, че разполагат с такъв боен арсенал? Проклети да са, добра работа им свърши!

Сега го изпращаше вкъщи, за да се възстанови. Ще ти е необходимо време, за да го превъзмогнеш, Монти, обясни командирът. Беше поставил тежко ръце върху раменете му.

Но как можа да се случи? размишляваше Джо, вторачил поглед в оттичащата се в сифона вода. Беше направил всичко точно както го бяха учили. Тези мъже не трябваше да умират.

Подпря ръце на стената и си пое дълбоко въздух. Тежестта в гърдите го задушаваше.

Не бе предполагал, че поражението е толкова болезнено. Преди този провал се бе радвал единствено на слава.

Естествено, когато за първи път се бе озовал в Специалните части, където с учудване бе срещнал мъже, подготвени и амбициозни точно колкото него, в съзнанието му се бе прокраднало съмнение. Но дори тогава не му бе отнело много време да се докаже и да изпъкне.

Хлопване на затваряща се врата го изтръгна от мислите му. Той спря водата и се пресегна за хавлия. Загърна я около бедрата си, дръпна завесата и застина на място. Началникът му Харлан, известен като Харли, бе застанал в средата на съблекалнята. Беше дошъл да разговаря с него. Шон Харлан не беше висок мъж. Джо не само се извисяваше с една глава над него, но и беше с доста по-висок чин. Ала рангът нямаше голямо значение в Специалните части. Облечен в измачкана камуфлажна униформа, с атлетично тяло, гладко обръсната глава и сини очи, които винаги се движеха в синхрон с подвижната уста, той имаше внушителен вид. Този поглед и тези устни можеха да преминат от приятелска закачка в леден укор само за няколко секунди.

Но точно сега стояха съвсем неподвижни и прикриваха мислите му.

Още откакто бе постъпил в Обединените сили със специално предназначение, този човек бе спечелил уважението на Джо. С шестнайсетгодишен опит на бойната линия, той знаеше за тактиките, акциите, оръжията и планирането на мисиите на тюлените повече от всеки друг от познатите му, в това число и от самия него.

Джо го поздрави с леко кимване.

— Сър.

Харли трябваше да бъде командващ офицер на мисията, която се беше провалила, но след като се разболя, Джо бе предпочел да заеме мястото му в последната минута, вместо да отложи изключително важната разузнавателна акция.

Синият поглед се вторачи в превръзката на бузата, след това обходи цялото му тяло, сякаш търсеше доказателства за преживените от него мъчения.

Джо беше видимо отслабнал. Лицето му бе осеяно със синини, устните му бяха напукани, ръцете и краката — подути.

Когато най-после Харли го погледна право в очите, в усмивката му имаше и съчувствие.

— Радвам се, че се върнахте жив, сър — каза сърдито.

Нещо се стегна в гърлото на Джо.

— Благодаря ви — успя да каже все пак.

— Искам да знам какво се случи — настоя Харли с тон, в който наред с усилващото се вълнение, за ужас на другия офицер имаше и укор. В ясните сини очи проблясваха сълзи. Ръцете му бяха свити в юмруци. — Те бяха моите момчета — прецеди през зъби. — Аз бях отговорен за тях.

Ледена пот обля Джо при мисълта, че може да бъде обвинен за случилото се.

— Всичко се обърка още от самото начало — опита да се защити той. — Бяхме изложени на риск и ни се наложи да водим престрелка с близо стотина бунтовници, а хеликоптерът беше извън обсег. Нико беше ранен и в безсъзнание и трябваше бързо да го измъкнем. Терористите разполагаха с минохвъргачка, а нашите амуниции бяха на привършване. — Не можеше да изброи всички препятствия, които се бяха изпречили пред тях.

Ала Харли поклати глава. Очевидно беше запознат с причините, но ги намираше за неоснователни.

— С тях трябваше да бъда аз — настоя той.

— Бяхте болен, сър — напомни му Джо.

В същото време се питаше дали не бе сбъркал, като бе заел мястото му, дали нещата щяха да се развият по друг начин… Ако бяха отложили акцията с няколко дни или бяха изпратили Харли, макар и болен…

— Казах ти, че не искам да ме заместваш. — Не отстъпваше Харли, карайки опонента си да изпита известна неувереност. — Болен или здрав, щях да се справя.

Леко замаян, Джо реши да защити позицията си. Можеше да се закълне, че бе направил всичко както трябва. На фронтовата линия имаше части, които очакваха резултатите от тази мисия. Но ако просто му се бе приискало да е в центъра на събитията още веднъж… макар и подсъзнателно?

— Щеше да се случи същото дори ако там бяхте вие.

— Вероятно — самонадеяно отвърна другият, — но те бяха моите момчета.

Коленете на Джо сякаш омекнаха. Може би Харли всъщност не го обвиняваше. Може би се опитваше, също като него, да преглътне факта, че мъжете, с които се бяха подготвяли, бяха се хранили заедно, бяха споделяли, вече ги нямаше.

— Но бяха и мои също — възрази той, като с усилие издържа изгарящия поглед на Харли. Забелязал треперещата му брадичка, продължи: — Много съжалявам, Шон. Не можеш да си представиш колко съжалявам, че всичко свърши по този начин.

Суровото изражение на другия се смекчи. Помежду им настана тишина, тежка и безнадеждна като смъртоносна рана.

— Надявам се, че скоро ще заздравее — каза, като кимна към бузата на Джо.

— Благодаря.

Харли се изправи и стегнато отдаде чест.

С натежала ръка, другият успя да му отвърне.

Скърцайки с ботушите си, командващият се обърна кръгом и напусна помещението.

Джо изчака няколко секунди, преди да се отпусне върху една от пейките, подредени покрай стените на съблекалнята.

Господи, ами ако вината беше негова?

Покри лицето си с ръце и потрепери.

* * *

Изминаха цели три дни в обяснения, оформяне на документи, събиране на багаж и пътуване, преди най-сетне да се прибере у дома. Джо насочи черния джип към алеята пред просторната си къща на Вирджиния Бийч, изключи двигателя и се огледа.

В миналото бе гледал на тези завръщания като на необходими, но досадни почивки между отделните мисии. Този път не се очертаваха никакви нови акции в близко бъдеще. Той нямаше да се завърне в частта си.

Имаш прекалено висок ранг, за да останеш оперативен офицер, бе му обяснил капитан Лукас. Време е да командваш своя група. Върви си вкъщи и очаквай да ти се обадят за подробностите.

Домът му обаче му се струваше странно чужд. Когато бе отпътувал от Вирджиния през май, дърветата все още цъфтяха. Сега беше краят на октомври и десетгодишният клен в двора бе обагрен в оранжево. Бялата къща се открояваше на фона на ярката му корона и цветните лехи. Бе платил на едно дете да коси моравата му през лятото. Изглежда, някой бе събирал листата, защото дворът беше съвсем чист.

Настроен прекалено апатично, за да изпита благодарност, Джо се измъкна от колата и изстена. Лекарите бяха установили, че по време на падането по склона е наранил гърба си. Въпреки това се бе отказал от предписаните лекарства. Болката отклоняваше мислите му от изживяната трагедия.

Едва бе успял да затвори вратата, когато нечии приглушени стъпки по тревата го накараха да се обърне. Съседката от най-близката къща — как ли й беше името? — бързаше да го посрещне, прегърнала черно-белия му котарак.

— Господине! — подвикна тя дружелюбно. Свенливата й усмивка изчезна, щом забеляза грозната рана от изгаряне на бузата му, но бързо засия отново. — Върнахте се — добави и спря до предната гума на джипа.

— Да — отвърна той рязко.

Радваше се да види котарака си отново, но не беше в настроение да води глупави разговори.

Бледосините й очи го обляха като топла карибска вълна.

— Бях започнала да се притеснявам — призна жената. — Разбрах за ужасната трагедия от новините и много съжалявам. Сигурно сте изгубили много близки приятели.

Прямотата й му дойде в повече.

— Благодаря. — Джо погледна котарака. — Феликс, лентяй такъв. Защо си досаждал на дамата? — Пристъпи напред, за да го погали по главата.

— О, няма проблем — увери го съседката. — Просто разбра, че у нас ще може да се радва на по-здравословен хранителен режим. Вашата… приятелка не се оказа достатъчно надеждна гледачка.

Хладната забележка по адрес на Барбара го накара да вдигне глава. Забеляза, че тя оглежда драскотините по ръката му, затова се обърна бързо, за да вземе чантата от задната седалка на джипа. Тежестта й го накара да изстене. После протегна ръка към Феликс.

— Благодаря, че сте го наглеждали.

Със смръщено от състрадание лице, жената внимателно му подаде животинчето.

— Ако мога да ви бъда полезна с нещо… — предложи тя.

— Благодаря — повтори той вече съвсем студено.

В момента не можеше да изпитва нищо друго, освен отчуждение. Чувстваше се наранен, уязвим, напълно изваден от равновесие.

— Е, радвам се, че се върнахте.

Със същата смутена усмивка, тя се отдалечи по моравата, като леко помаха пръсти. Не движеше плавно бедрата си. Поне не преднамерено.

Объркан от неочакваната й дружелюбност, Джо веднага я изхвърли от мислите си и забеляза, че котаракът го гледа предупредително.

— Ти май си на нейна страна, а?

Феликс го удостои със самодоволно мъркане и отърка глава в брадата му.

— Лъжец — измърмори Джо и тръгна към входната врата.

Всяка крачка му причиняваше болка в дясната половина на гърба.

* * *

Пени бавно затвори вратата и подпря гръб на нея. Господи! Съседът съвсем не изглеждаше такъв, какъвто беше, преди да замине. Беше отслабнал, почернял, с повече рани и драскотини от палаво тригодишно дете. Ами раната под окото! Какво, освен ужасен инцидент или умишлено нараняване, би могло да предизвика такова обгаряне?

Горкичкият! Тя си припомни как бе изстенал, когато сваляше багажа си от колата, и реши, че изпитва болки. Но какво го болеше? Гърбът?

Като физиотерапевт във военната болница в Портсмут, Пени бе срещала пациенти с всякакви оплаквания. Беше й необходим само един поглед по изстрадалото лице на Джо Монтгомъри, за да си направи извод: този човек беше преминал през ада.

Но защо? Висшите военни седяха в канцелариите и раздаваха заповеди. На опасните точки изпращаха действащите офицери. Вероятно беше преживял автомобилна катастрофа. Това би обяснило и състоянието му, и раната на лицето, и болките в гърба.

Да, това трябва да е. Отдръпна се от вратата натъжена, но и доволна от заключението.

* * *

В десет часа същата вечер вече не беше толкова сигурна.

— Ей, твоят морски тюлен, изглежда, се е прибрал — съобщи Офелия, която се прибираше от плажа. — Навсякъде в къщата свети.

— Знам — каза Пени. Беше се отпуснала на дивана и късаше със зъби кожичките около ноктите на ръцете си. Нещо не беше наред с този човек. Не беше в стила му да натоварва сметките си за електричество. — Как беше днес?

— Слабо — призна Офелия, отпусна се до сестра си и веднага посегна към дистанционното.

— Защо не си намериш истинска работа? — предложи Пени, загледана в екстравагантната тениска на Лия.

— Защото истинските работи обикновено са скучни — отвърна по-малката и започна да прещраква каналите.

Пени едва се въздържа да не разпери ръце от отчаяние. Щеше ли Офелия някога да се научи да приема живота сериозно?

— Искам да те помоля за една услуга — заяви тя твърдо.

— Каква? — тревожно я погледна Лия.

— Днес ми, съобщиха, че утре трябва да отида в болницата. Една от колежките излезе в майчинство и се налага да си разпределяме пациентите й, докато намерят заместник. Няма да мога да отида на насрочената в два среща с ФБР.

— Не можеш ли да я отложиш?

— Мога, естествено, но ще трябва да чакаме поне още две седмици, което ми се струва неразумно, след като Ерик вече е наясно със съмненията ни. Как мислиш?

— И какво мога да направя аз? — Не сваляше очи от лицето й Офелия.

— Да отидеш вместо мен. Вземи доказателствата и обясни на агента подозренията ни.

По-малката сестра потъна в мекия диван със стон.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш.

— О, хайде миличка, ще се справиш — увери я Пени. — Централата се намира в Норфолк, точно на кръстовището на 264-то авеню и военната магистрала. Няма как да се изгубиш. Дори ще ти дам 20 долара за бензин — подметна подкупващо.

Офелия изкриви лице в гримаса.

— Добре. В такъв случай ще отида.

— Чудесно — скочи на крака Пени. — Дневникът и парите са вече на масата в кухнята. Не забравяй да им покажеш и разпечатката на онзи имейл.

Телефонът на страничната масичка иззвъня, стряскайки двете момичета.

— Едва ли е за мен — отбеляза Пени.

Всичките й приятелки бяха омъжени и в такъв късен час или приспиваха бебетата си, или лежаха в прегръдките на съпрузите си.

Офелия предпазливо вдигна.

— Ало?

Сестра й напрягаше слух, за да чуе гласа от другата страна на линията.

— Ало? — повтори Лия и напрегнатото й лице веднага подсказа на Пени, че това е едно от онези анонимни обаждания, които бяха прогонили сестра й от апартамента й. — Майната ти! — разгорещи се момичето, преди да затръшне телефона. — Това пак е Ерик.

Пени усети как стомахът й се свива от ужас.

— Остави телефона отворен — посъветва я тя. — Няма да ни притеснява, щом не му отговаряме.

— Вярно — съгласи се Офелия и пъхна слушалката между възглавниците на дивана.

Да можеха по същия лесен начин да се отърсят от опасенията, че той ще се намеси, преди да са успели да представят доказателствата пред ФБР…

— Утре трябва да бъдеш много внимателна — добави Пени. Не й се искаше да плаши сестра си повече, но се налагаше да бъдат изключително предпазливи. — И ми се обади в болницата веднага щом се прибереш. Искам да знам какво ще направят службите за нас.

Със сигурност властите щяха да се заинтригуват от факта, че Ерик бе откраднал и продал смъртоносна отрова.

— Непременно — обеща Офелия. — Лека нощ, Пен.

— Лека.

Преди да си легне, Пени провери вратите. Настани се в широкото и удобно легло, но някакво смътно усещане за надвиснала опасност не й позволяваше да заспи. Остана будна дори след като сестра й се прибра в спалнята за гости в другия край на коридора.

Светлината, идваща откъм къщата на съседа само на няколко метра от нейната, се отразяваше в плочките на банята, но тя не можеше да се насили да стане и да затвори вратата.

Могъщия Джо си бе у дома. Беше в безопасност. Светът все още можеше да се радва на присъствието му. Но бе преживял нещо ужасно. Тя го бе усетила веднага.

Какво ли щеше да стане, ако отиде и го попита направо? Той вероятно се досещаше, че си пада по него. Пък и коя жена не би го харесала… още повече ако прозорецът й гледа към горещото му джакузи? От златисто кестенявата коса до загорелите мускулести бедра Джо излъчваше някаква сурова красота. А белегът на бузата само я подсилваше. Държеше се самоуверено и събуждаше съмнение дали на света има нещо, с което не би могъл да се справи. Такъв мъж не би оценил сантименталната й загриженост.

И все пак днес помежду им бе преминало нещо повече от обикновена съседска любезност. Или така й се искаше да бъде? Беше я погледнал с дълбоките си зелени очи и тя бе усетила, че за първи път я бе забелязал.

Не беше обещание за бъдещо близко приятелство, но беше някакво начало. Пени стисна клепачи с въздишка и си пожела да й се удаде възможност да опознае по-добре съседа си.