Марлис Мелтън
Набелязана мишена (14)

Дванадесета глава

Джо не беше толкова пиян, че да не може да върви до дома си. Под безлунното небе невидимият тротоар изглеждаше толкова предателски, колкото и планинският проход, в който неговата разузнавателна група се бе натъкнала на бунтовниците. Той се спъна в пукнатина в цимента. Колите минаваха бързо покрай него, като го заслепяваха с фаровете си и образуваха непрекъснат поток от задни стопове.

Въздухът бе чист и студен. Той щипеше ушите му и минаваше право през джинсите и горнището. Беше на вирджинския плаж, нали? А не бродеше унесено, изгубил всякаква връзка с реалността през Хиндукуш^[1].

Тътенът на океана и обзелото го изтощение го окуражаваха.

Мамка му, изобщо не трябваше да ходи в спортния бар след тренировката в залата! Но обаждането от Милингтън, Тенеси, с което го уведомяваха за новото му назначение, така го бе развълнувало, че бе решил да се поотпусне. И тогава, вместо да се прибере вкъщи, си беше взел душ и се бе отбил в най-близката кръчма.

На третата чаша уиски разбра, че въпреки съботната навалица, която го притискаше от всички страни, пиеше съвсем сам, обзет от неувереност в себе си и тревожната мисъл: Ами ако има още убити мъже?

Огледа се из бара, нуждаейки се от утешение, от някой приятен непознат, който да му помогне да забрави надвисналите върху него ужасни отговорности. Само един поглед и приканваща усмивка биха му осигурили това, което винаги получаваше — компанията на красива жена. Безформеният белег на бузата му, ако не друго, то поне помагаше да бъде забелязван от представителките на нежния пол повече от всякога.

Би му коствало съвсем малко усилие да избере някоя жена и да я заведе вкъщи. Обикновено точно с три думи постигаше тази цел: Военноморски сили, тюлен, офицер. Но на следващата сутрин нищо нямаше да бъде по-различно. Все още щеше да усеща същото съкрушително чувство на обреченост да тегне върху него. Единственият човек на света, който би могъл да го накара да се почувства по-добре, като подсили увереността му и прогони разяждащите го съмнения, беше Пени.

Осъзнаването на този факт го накара да бутне настрана питието си с облекчение. Той плати сметката и си тръгна.

Но в такъв случай трябваше да извърви пеша трите километра до дома си, тъй като беше пил прекалено много, за да шофира.

Щом пое по булеварда, водещ към неговия квартал, Джо се затича. Когато приближи, ускори темпото, мина покрай своята къща, прекоси двора на Пени и се отправи към сияещата топлина на нейните прозорци.

Два ярки лъча прорязаха тъмнината и веднага бяха последвани от гласове, които напълно го изненадаха.

— Стой! Полиция! Това е полиция! Вдигни ръцете си! Ръцете горе веднага! Вдигни ръцете си и ги дръж горе!

Джо се опита да спре, но тялото му реагираше бавно, докато заповедническите гласове се приближаваха към него. През ослепяващите светлини успя да различи двама униформени полицаи. Оръжията им бяха извадени и насочени в него. С усилие възпря импулса си да предприеме контраатака.

— Какво, по дяволите… — попита, въпреки че единият продължаваше да реве заповеди срещу него.

— Сложи ръце върху главата си и застани на колене!

И тогава му стана ясно, че полицията вероятно бе поставила пост с надеждата да залови Ерик.

— Тъпи копелета — измърмори, включвайки и себе си в това число.

Не можеше да повярва, че не ги бе видял. Той коленичи на покритата със скреж трева, от което дънките му веднага се намокриха. Сигурно всичките му съседи гледаха какво става. Мамка му стара.

— Чакайте!

Джо с облекчение вдигна глава и видя Пени да тича към него по чехли и халат. Лия стоеше до вратата, сложила ръка на устата си.

— Госпожо, не се приближавайте! Може да е въоръжен!

— Това не е човекът, когото търсите! — сопна се Пени ядосано. — Това е съседът ми. За бога, престанете да крещите и да будите целия квартал!

Ето го моето момиче, помисли си Джо, когато тя се спусна към него и му помогна да се изправи на крака.

— Вашият съсед? — повтори полицаят.

Джо потрепери, когато фенерчето освети очите му.

— Да, той ми е съсед — натърти Пени. — Аз му се обадих и го помолих да се отбие.

Обви ръката си около кръста му, за да го задържи изправен.

— Ами той тичаше към къщата ви, като че ли се кани да влезе с вратата — настоя полицаят.

— Бил е да потича. Нали така, Джо?

— Да.

— Той е морски тюлен — добави тя, подхвърляйки този факт, сякаш е медал за благородство. — Трябва да се поддържа във форма.

— Морски тюлен, а? — каза униформеният. — Може ли да видя някакъв документ за самоличност, ако обичате, сър?

Джо извади портфейла си и подаде военната карта. Мразеше да се възползва от служебното си положение, за да се измъква от неприятности, но това винаги вършеше работа.

— О, сър — започна първият полицай и пребледня, щом разбра високия чин на Джо. — Ние… ъъъ… много съжаляваме за безпокойството, сър. Пожелаваме ви приятна вечер, сър. Приятна вечер.

Припряно му върнаха документа и побързаха да се качат в колата си.

— Охх — отдъхна си Пени, видимо объркана от промяната в поведението им. — Хайде да се приберем вътре, Джо. Навън е адски студено.

Той нямаше търпение да влезе в топлата, уютна къща на жената, която не бе правила секс от пет години. Не, не трябваше дори да си помисля за това. Но дали умишлено се бе въздържала през цялото време, или бе стигнала до момент, в който повече нямаше нужда?

Пени затвори вратата зад тях и се отдръпна, за да хвърли към Джо изпитателен поглед. Офелия беше изчезнала като с магия.

— Пак си пил — обвини го тя. — И си стоял на студа толкова дълго, че бузите ти са изпръхнали. Това е просто ужасно за изгарянията ти. Как очакваш, че ще заздравеят?

Проклет да е, ако не обичаше да му се кара! Като пристъпи бързо напред, той я дръпна в обятията си и я прегърна, търсейки топлина и успокоение. Когато главата му се замая от нейния напомнящ роза аромат, усети, че стресът го напуска.

— Добре ли си? — попита тя, като повдигна лице и го изгледа загрижено. — Джо?

— Сега съм по-добре — отвърна той.

— Ела в хола — подкани го тя. — Запалила съм огън.

Той обичаше огньове, особено на открито, в пустинята, под небе с блещукащи звезди. Приклекна до камината и протегна ръцете си над огъня, но загуби равновесие, залитна и се оказа седнал на пода. Пламъците го омагьосваха и му помагаха да се отърси от съмненията, с които се бореше, откакто му се бяха обадили за новото назначение.

— Изпий това — нареди Пени, като се появи отново с две порцеланови чаши.

Подаде му едната и се отпусна до него.

Беше ароматен горещ чай. Докато го духаше, за да изстине, Джо разгледа по-отблизо памучната й нощница и синия хавлиен халат.

— Щяла си да лягаш — забеляза той.

— И без това нямаше да мога да заспя.

Имаше нещо в гласа й.

— Защо не? Какво става?

— Ерик е мъртъв.

Мъжът я изгледа изумен.

— Мъртъв? Как е умрял?

— Бил е прострелян в главата. Трябвало е да изглежда като самоубийство, но колата му е била отбита от пътя и на мястото са открити и други стъпки.

Косъмчетата по тила му настръхнаха. С други думи убийство.

— Терористът, който е купил рицина — предположи замислено.

— Най-вероятно — съгласи се тя.

— Затова полицаите са навън пред къщата ти. За да те пазят.

Господи. Той прокара ръка през косата си, после потърси по лицето й страха, който би трябвало да изпитва.

Ето го, в колебливата усмивка, която му отправи. Искаше му се да я прегърне заради това, че е толкова смела.

— И така, защо се бе затичал към вратата ми посред нощ? — попита Пени, повдигайки брадичката си.

Отне му секунда да си припомни.

— А, да. Днес получих ново назначение.

Очите й се отвориха широко.

— За къде? — ахна тя.

— Недалеч оттук. Ще поема командването на Дванадесети отряд.

Стори му се, че жената въздъхна с облекчение. Но после го погледна с онзи поглед, който го караше да се чувства прозрачен.

— И това те накара да се напиеш тази вечер? — изрече обвинително. — Защо, не се ли радваш, че ще се върнеш на работа?

Той сведе поглед към огъня.

— Отговорността е голяма — отвърна уклончиво.

Тя го чакаше да продължи. Мълчанието й се обви около него, давайки му време да изрече на глас онова, което бе чувствал целия следобед след обаждането на командващия.

— Мисля си за онова, което се случи, след като поех командването на група от четирима. Този път ще ръководя четиридесет. Аз… Опасявам се, че ще направя грешка, която може да убие и други момчета — гласът му потрепери.

— О, Джо. — И ето че тя плъзна ръката си около него и подпря бузата си за кратко на рамото му. — Ще се справиш прекрасно, по-добре от отпреди. Роден си да водиш другите, знаеш го. Случилото в Афганистан не е по твоя вина, но ще те направи по-добър командир. Ти повече от всеки друг ще бъдеш наясно какво искаш от хората си.

Той знаеше, че тя ще възвърне самоувереността му, без да го лъже или ласкае. Отправи й изпълнена с благодарност усмивка и погледите им се срещнаха. Съвсем непреднамерено Джо я целуна леко по устните.

Пени рязко си пое дъх, което го накара да осъзнае грешката си.

— Съжалявам — каза тихо.

Но в действителност не съжаляваше, защото устните й бяха меки и сладки, точно каквито смътно си ги спомняше от нощта, когато бе припаднал. Просто изпитваше нужда да я целуне още веднъж.

Тя не устоя. Всъщност сама разтвори устни, за да посрещне неговите, като изстена леко, когато езикът му докосна нейния.

Стаята отново започна да се върти.

— Спри — изсмя се Джо и се отдръпна. После добави, за да оправдае поведението си и да прикрие удивлението от това, че тя може да има такъв приятен вкус: — Все още съм пиян.

От болката, изписана върху лицето й, стомахът му се сви. Искаше да й обясни, че се чувства неуверен в себе си, че няма намерение да я нарани. Процъфтяващото им приятелство беше нещо специално. За нищо на света не би го разрушил.

— Трябва да тръгвам — каза накрая.

— Не е нужно да го правиш — прошепна нежно тя.

— Обади ми се — продължи, за да й покаже, че е разбрал нейната едва загатната покана. — Ако нещо стане и имаш нужда от мен, знаеш, че съм зад съседната врата.

— О, да, знам — отвърна тя, загледана надолу към ръцете си.

Той се изправи на крака, като внимаваше да не я докосне отново. Уязвимостта й притежаваше мощна притегателна сила, която му въздействаше неустоимо. Искаше да й даде всичко, което й бе липсвало през изминалите години, с изключение на секса, който очевидно тя очакваше. А такива намерения Джо съвсем нямаше.

— Лека нощ — каза и се отправи направо към вратата. — Приятни сънища.

* * *

Пени затвори вратата и пусна резето. Уви нощницата плътно около тялото си и въздъхна, усетила пулсиращата празнота в себе си. Единственият начин сънищата й да бъдат приятни беше, ако Джо бе останал и…

Какво?, запита се сама. Ако беше спал с теб? Ако те беше държал будна цяла нощ?

„Да!“ След пет години въздържание заслужаваше една нощ на невъздържаност.

И какво щеше да очакваш след това?, спореше с нея разумът й.

„Не знам“ — призна тя. Винаги бе очаквала да се омъжи и да създаде семейство. Но с Джо тези надежди нямаше да й донесат нищо друго, освен мъка. Може би щеше да успее да я превъзмогне.

Дори да те желаеше, присмя й се вътрешният й глас, той се изнесе прекалено бързо.

Като поклати объркано глава, Пени се обърна и с бавни стъпки заизкачва стълбите, за да си легне отново сама.

 

 

Лия излезе през изхода на телевизионното студио „Уейви“ с уверена походка. Получих работата!, мислеше си удивена, обзета от внезапен порив да затанцува.

Слайдъл и Холмс, нейният полицейски ескорт, я гледаха как танцува валс под лъчите на слънцето. Стиснала бизнес куфарче в ръка, тя забърза към колата си с вид на професионалист, какъвто всъщност беше.

От служба „Личен състав“ я бяха извикали на интервю още в деня, в който бяха получили представянето й като журналист. Те търсеха репортер от мястото на събитието — с отчетлива дикция, отстояващ мнението си, с нюх за новините.

— Аз съм вашето момиче — бе казала тя на интервюиращите — бивш новинарски стожер и неговата секретарка мъж.

Бе кръстосала крака, за да покаже дългите си чорапи с цвят на сметана и да привлече вниманието им към слабите си прасци, доказвайки — за пореден път — че не е важно какво знаеш, а как ще го използваш, за да ти свърши работа.

Всички тези години, през които бе репетирала драматични пиеси в гимназията, й се бяха отплатили. Те дори не заподозряха, че под вълнения тъмносив костюм тялото й се облива в студена пот.

— Ще ви се обадим този следобед с официално предложение — обеща й господин Грейди. — Но още сега мога да ви кажа, че ще се влюбите в работата в това студио. Аз съм щастлив тук вече цели двадесет години. — Той разтърси ръката й ентусиазирано, а погледът му се плъзгаше към сатенената панделка, която се подаваше над ревера на якето й.

Не бе сигурна, че притежава необходимата квалификация за работата, но какво значение имаше това? Щяха да й плащат прилична заплата и осигуровки. Сега не само можеше да си позволи да плаща наема си отново, но можеше дори да си купи нова кола!

Най-хубавото от всичко бе, че Вини щеше да я види по новините.

Тя си го представяше как се удря по челото. О, Боже, аз можех да имам тази жена! Можеше. Тя бе точно там, в спалнята му с изглед към океана, копнееща за него, молеща се да разкъса дрехите й. Вместо това той я бе завел на боулинг.

Добре, той може и да беше по-разумният от двамата. Може би изглеждаше като отговорният възрастен, опитващ се да я научи на едно-две неща, свързани с порастването. Но тези дни бяха минало. Офелия Прайс вече поемаше нещата в свои ръце.

И нямаше търпение той да разбере това.

По дяволите, можеше да му натрие носа на секундата — без да е необходимо да споделя живота си с него.

Качвайки се в колата си, се пресегна за мобилния телефон на Пени и сграбчи листчето, на което бе записала номера на Вини. Набра цифрите, после се загледа през прозореца към фонтана в изкуственото езеро с надеждата, ако не друго, поне да му остави съобщение.

— Здрасти, аз съм Вини — гласът му звучеше пълен с енергия и невъзможно млад.

И бе там — от плът и кръв, в средата на работен ден.

— Лия е — каза тя, хваната напълно неподготвена. — Просто исках да знаеш, че започвам работа. Аз съм разследващ репортер на Десети канал.

— Я виж ти! — отвърна той с повече топлина, отколкото Лия можеше да очаква. — Поздравления!

— Благодаря. Изненадана съм, че си вкъщи. Два часът следобед е.

— Ставам рано в сряда, за да мога да посещавам курсовете.

— О, добре. Не искам да закъсняваш заради мен. — В същото време още по-малко й се искаше да прекрати разговора толкова скоро.

— Всъщност смятам днес да пропусна курса и да изведа моя Харлей на разходка.

— Ти нямаш Харлей — изсумтя Лия, внезапно останала без дъх.

— Да, наистина, но Уести има и ми каза, че мога да го вземам всеки път, щом поискам.

Тя нямаше идея кой беше този Уести, но…

— О, Боже!

— Искаш ли да се повозиш?

— Ъъъ… — Да, но имаше малък проблем. Полицейският й ескорт щеше да изпадне в истерия, ако се опиташе да скочи на мотора на напълно непознат. — Трябва да дойдеш да ме вземеш отнякъде — каза, изтръпнала от внезапна възбуда.

— Разбира се. Откъде например?

Тя го упъти към един бутик на самия бряг на океана.

— Чакай ме на уличката отзад до служебния вход — нареди накрая.

— Добре. — Тонът му бе мнителен, но Вини не попита.

— Все още съм в Портсмут — добави Лия. Бързаше веднага да запали двигателя и да излезе на заден ход от паркинга. — Трябват ми двадесет минути, за да стигна там.

— Значи ще се видим след двайсет минути — обеща той и телефонната линия заглъхна в ухото й.

* * *

Вини надушваше неприятностите още щом се появяваха. Когато Лия се измъкна през задния вход на бутик за бижута, разпръскваща аромат за милион долара, той бе наясно, че накрая ще се окаже затънал до ушите в тях, но честно казано, пет пари не даваше.

Облечена в сив костюм, с чорапи с цвят на сметана и перлени обеци, тя изглеждаше елегантна и много секси. Златисточервената й коса бе вдигната на кок. Токчетата на високите обувки ги правеха да изглеждат като оръжие.

Дъхът му секна още преди да е забелязал дискретната сатенена панделка, която пристягаше онова, което тя носеше под дрехите си, каквото и да бе то. Дано бог е милостив, защото от собствен опит знаеше, че Офелия Прайс не беше.

Той я искаше в живота си завинаги.

— От кого се криеш? — запита, подавайки й свободна каска.

— Не се тревожи за това. — Тюркоазните й очи проблеснаха, когато повдигна полата си, за да седне зад него на мотора. В каквото и да се бе забъркала, тази жена знаеше дяволски добре как да се забавлява. — Просто ме измъкни от тук, и то бързо.

Премерените рискове бяха нещо, с което Вини се занимаваше всеки ден, но нямаше нищо премерено в това, което се случваше в мозъка му, когато изскочи със свистене на спирачки от уличката, с Лия, залепена за гърба му.

„Тя иска само необвързваща връзка“, напомни си той. И все още има тайни. Тъй като един път никога нямаше да му е достатъчен, трябваше да намери начин да я накара да се връща при него отново и отново.

* * *

Беше последният физиотерапевтичен сеанс на Джо. Докато притискаше с пръст болезнения оток вдясно от гръбначния му стълб, Пени усети аромата на меката му като кадифе кожа и стегнатите му мускули, отдавайки се на мечтата един ден той да бъде неин и да може да го докосва по този начин винаги.

В същото време се смъмри, че продължава да е обсебена от него. А и той не трябваше да я целува миналата вечер — не и ако не го бе искал. Оттогава не можеше да разсъждава трезво. Тялото я болеше за още и още. Тази работа да го лекува, да вдишва неповторимия му аромат, да слуша стенанията му от удоволствие бе просто бавно изтезание.

— Как… ъъъ… как върви периодът на адаптиране? — попита го в отчаян опит да накара мозъка си да работи на по-високо ниво.

Той изсумтя, издавайки облекчението си, че най-после са подхванали разговор.

— Добре е. Реших да се срещна с хората на „върха на стената“, нещо като да ги хвана неподготвени по време на почивката им.

— Стената?

— Да. Така наричат една част от курса за преодоляване на проблеми.

— Аха. — Ниският му сънен глас звучеше толкова чувствено.

Той я караше да иска да го докосва по други, по-специални места. Това бе нейната фантазия миналата вечер, докато лежеше в леглото си — как милва тялото на Джо с устни, как го вкусва с език. Въображението й бързо бе отишло по-далеч и той се бе обърнал и бе правил същото с нея. Изгубена в копнежа, който се бе породил у нея, тя бе принудена да задоволи нуждите на тялото си, а кулминацията бе толкова гореща, че със стичащи се сълзи бе извикала: „О, Джо!“

От спомена дланите й пламнаха и дишането й се ускори. Надяваше той да не забележи това.

— Искаш ли да дойдеш на церемонията за новото ми назначение? — попита той, без да обръща внимание на превъзбудата й.

— Разбира се, кога е?

Това нещо като среща ли беше? На мястото на съпругата ли я канеше?

— Този петък — промърмори той. — Моля те, не спирай.

— Това е прекалено бърза промяна — отбеляза тя.

— Ъхъ. Командирът, когото ще заместя, има рак. Не може да работи в момента.

Тя застина неподвижно.

— Какъв ужас!

— Ще го превъзмогне — каза Джо убедително. — В петък вечер организирам празненство, така че ако можеш, ела. Спомняш ли си, бях обещал да те запозная с някои от моите приятели.

Със същия успех би могъл да оттласне ръцете й от гърба си. Пени отново прекъсна заниманието си.

— Ще се опитам да дойда — каза тя и внезапно прекрати процедурата. — Мускулите на гърба ти са заздравели, Джо. Стига да продължаваш с разтягащите упражнения и да ограничиш вдигането на тежки предмети, ще си добре. Ако почувстваш някакви спазми, редувай студени и топли компреси.

Скочи от стола си.

Джо остана да лежи неподвижен.

— Ако ти плащам, ще продължаваш ли масажите? — попита я с неприкрит копнеж.

Силна болка преряза сърцето й.

— Не мисля — отвърна, обидена от предложението.

Той повдигна глава и я погледна.

— Не исках да прозвучи по този начин — каза й нежно.

Тя пое дълбоко дъх и потисна внезапно обзелия я порив да избухне в сълзи.

— Знам.

Почукване на вратата я спаси от емоционалното влакче на ужасите.

— Да? — подвикна Пени.

Рецепционистката надникна през притворената врата.

— Офицер Слайдъл те търси спешно, на трета линия — съобщи й тя.

Когато ужасена сграбчи телефона, забеляза, че Джо се промъква предпазливо към вратата на офиса й.

— Какво става? — попита той.

Сълзи напираха на очите й.

— Лия е в неизвестност — призна тя. — Изчезнала е от бутик на Атлантик Авеню. — След това непохватно постави слушалката на мястото й.

Джо влезе в офиса, вече облечен в камуфлажната униформа, с която ходеше на работа.

— Не бързай да си правиш изводи, Пен — утеши я той, съкращавайки галено името й за пръв път. — Провери съобщенията си. Може да е изиграла номер на кучетата си пазачи.

— Прав си — съгласи се тя, благодарна за самообладанието и трезвия му разум.

Беше точно в стила на Офелия да спретне подобен театър на полицаите. Тя отново грабна телефона, въведе паролата си и прослуша телефонния секретар. Второто съобщение бе от сестра й.

— Ей, какичке, аз съм. Слушай, не се тревожи за мен, става ли? Просто имам нужда да си почина от тези клоуни, които ми лазят по нервите. Ще бъда с Вини. Той е тюлен, нали се сещаш. Знаеш, че може да се грижи за мен. А! И между другото, получих работата! Яхуу!!! Време е да се празнува, нали! Ще ти се махна от главата за нула време.

Пени се отпусна с облекчение и остави телефона настрана.

— Тя е добре — обясни на Джо, който вероятно бе дочул всяка дума от жизнерадостното съобщение на Лия.

Той стисна рамото й.

— Казах ти. Лия е по-силна, отколкото си мислиш. Никой няма да я свари неподготвена. — И се отправи към вратата.

— Какво знаеш за този Вини? — попита Пени. — Той в твоя отряд ли е?

— Няма за какво да се безпокоиш — увери я Джо вече от самия праг. — Хлапето е в пълна бойна готовност.

— Хлапето? На колко години е?

— Някъде около двадесет.

— Какво? Лия никога не е излизала с по-млади мъже.

— За всяко нещо си има пръв път — подразни я той.

Погледът му се вторачи в деколтето на блузата й.

Зърната й се открояваха ясно, сякаш ги беше милвал.

— Предполагам — отвърна тя, чудейки се какво ли би трябвало да означава това.

— Веднага щом разбера повече, ще ти дам подробности за церемонията.

— Добре — каза тя с искрена усмивка. — Ще чакам с нетърпение.

— Знаеш ли, ще ми липсват посещенията тук — призна той, загледан в безупречно подредения екран на компютъра й. — Улавям се, че ревнувам, когато си помисля за всички онези войници, които ще се радват на вниманието ти.

Тъмните му очи бяха загадъчни, когато отново погледнаха към нея.

Наистина ли ревнуваше? Страните й пламнаха от това признание.

Точно събираше кураж да му предложи услугите си без пари, когато той изкриви лице в гримаса и удари с длан касата на вратата.

— Е, добре, ще се видим скоро.

— Чао.

Вече бе твърде късно. Пени седеше сама в офиса си, по-празна и по-незадоволена от всякога.

— Пръв път за какво? — запита учудено на глас.