Марлис Мелтън
Набелязана мишена (7)

Пета глава

Лия изчака колата на сестра й да излезе по алеята, преди да изскочи от къщи и да се спусне по моравата към входната врата на съседа. Без да се обезкуражи ни най-малко от плътно спуснатите щори, потропа силно по масивната дъбова врата, дръпна пуловера си над златната верижка, опасваща кръста й и зачака.

Този Монтгомъри може и да не знаеше още, но беше първият мъж, към когото Пени проявяваше някакъв интерес, откакто годеникът й Брад я бе зарязал. И тъй като основната причина за раздялата им беше времето, което сестра й бе отделяла за възстановяването й, Лия смяташе, че е неин дълг да просветли морския тюлен по въпроса.

Отне му цяла вечност да й отвори. Когато той се появи на прага, Офелия потръпна от враждебния поглед, с който я посрещна.

— Аз съм сестрата на Пени — представи се тя. Практиката във факултета по журналистика й помагаше да говори ясно и твърдо. — И съм тук, за да ви разясня някои неща.

Той повдигна леко превързаната си вежда.

— Първо, Пени е най-всеотдайното, най-трудолюбивото и възпитано същество, което сте имали късмета да срещнете в целия си живот — поде Лия.

Очите му се присвиха гневно, но тя тепърва се разгорещяваше.

— А това, че си позволихте да й говорите по този начин, след като часове наред е чистила килима ви посред нощ, ви прави най-егоистичния и самодоволен негодник, с когото някога съм се сблъсквала. Ако знаехте какво направи за мен след смъртта на баща ни, щяхте да лижете праха от обувките й.

Скептичното му изражение изобщо не можеше да я накара да се откаже.

— Да не сте посмели да й кажете и дума повече, освен ако не искате да й се извините. Кой според вас чистеше листата от двора и хранеше котката ви, докато ви нямаше, за бога? Крайно време е да се осъзнаете и да се върнете към реалността!

При тези думи Лия се извърна рязко, вирна брадичка и закрачи решително към къщата на сестра си.

До изострения й слух достигнаха единствените думи, които той произнесе:

— Дявол да го вземе!

Тя изгаряше от желание да погледне назад, ала се опасяваше, че триумфалната й усмивка ще го предизвика. Джо изглеждаше доста непредсказуем, особено към края на тирадата й, а никак не й се искаше да го подтикне към насилие само за да му отвори очите за добродетелите на Пени.

* * *

Леко замаян, Джо затръшна вратата пред нахлуващия студен въздух. За момент остана неподвижно в антрето, ужасен от мисълта, че и трети човек знае за словесния сблъсък между него и Флорънс Найтингейл^[1]. Неприятно му бе да открие, че момичето е чуло всяка дума от грубостите, които беше наговорил.

Внезапно горчивият упрек се върна в паметта му. Ако знаехте какво направи за мен след смъртта на баща ни, щяхте да лижете праха от обувките й. Кой според вас чистеше листата от двора и хранеше котката ви, докато ви нямаше, за бога!

Е, добре, лейтенант Пени Прайс бе чистила листата от двора и бе хранила Феликс, докато бе отсъствал от къщи. Много добре. Очевидно, освен че беше любопитна, обичаше да помага. Приветстваше всеотдайността й, но не я бе молил да му прави услуги.

Той се върна куцайки в стаята с огромния телевизор — неговата светая светих. Провери резултата на мача, който гледаше, за да види какво е изпуснал, и като се убеди, че отборът му печели, с болезнен стон се отпусна на ръба на кожения диван.

Погледът му бавно се плъзна към килима. Ако Пени Прайс не го бе почистила предишната нощ, сега навсякъде щяха да щъкат професионални чистачи.

С въздишка на досада посегна към кутията с бира.

— Значи това ме правело най-егоистичния и самодоволен негодник, а? — обърна се към котарака и отпи голяма глътка.

Феликс бе приседнал унило на задните си крака и Джо се сети, че не го беше нахранил. Изправи се отново със стон.

Добре де, може би беше малко вглъбен в себе си и това му пречеше да забележи усилията на съседката си. Честно казано, никога не бе мислил за нея и единственото, което знаеше, бе, че служи в армията също като него.

Не беше жена по негов вкус. Имаше стройно, но с нищо незапомнящо се тяло, носеше косата си съвсем обикновено и рядко се гримираше.

Той изпразни консервата в паничката на Феликс и се изправи бавно. Е, лицето й беше приятно, но нищо повече. Всъщност единствено сините й очи биха могли да се нарекат красиви.

И сякаш виждаха в него, от което се чувстваше крайно неловко.

Точно така го беше гледала и миналата нощ, когато бе седял безпомощно на седалката на тоалетната. Дъхът му секна, когато си припомни част от разговора им.

Къде ходихте тази сутрин?

На погребение.

Кой е починал?

Един от хората ми.

Съжалявам. Трябва да е било ужасно за вас.

Дявол да го вземе. Винаги се бе гордял, че може да пази служебните тайни като истински морски тюлен. Дори Светата инквизиция не би била в състояние да го накара да каже и най-дребния детайл от която и да било мисия. Ала само с няколко кратки въпроса Пени Прайс го бе накарала да й разкрие и майчиното си мляко.

Освен това бе плакал пред нея!

С рязко движение запрати празната кутия от бира в кошчето. Колко унизително!

Постепенно си припомняше предишната нощ и с ужас видя в съзнанието си как тя лежи върху него в полумрака с искрящи като аквамарини очи. Все още усещаше вкуса на устните й върху своите. Ароматът им беше толкова сладък, толкова познат.

— О, не! — изстена Джо и при мисълта, че може би е спал с нея, всеки косъм по тялото му настръхна.

Не беше възможно!

Не беше възможно…

Или пък беше?

Прекара нервно пръсти през косата си. Не дай си боже да го обвини в сексуален тормоз… Нима това нямаше да бъде поредният пирон в ковчега на кариерата му?

Изправи се бързо и отиде в спалнята. Със замах отвори вратата, приближи се до огромното легло и затърси улики за онова, което може би се е случило снощи.

Кремавите чаршафи изглеждаха съвсем чисти, почти неизползвани. Въпреки това ги събра и ги отнесе в пералнята. Докато машината бръмчеше и се въртеше, Джо си взе освежителен душ и се обръсна.

Какво иска от мен?, замисли се за кой ли път и едва не се поряза с бръснача.

По принцип той обичаше жените. Те бяха забавни, тайнствени и притежаваха сексапил, който го докарваше до лудост. Но от опит знаеше, че могат да бъдат амбициозни, коварни и пресметливи. Искаха го заради онова, което можеше да им даде. Някои от тях преследваха парите му. Други бяха привлечени от славата му на уважаван офицер. А имаше и такива, които се навъртаха около него само за да използват дома му, когато замине на поредната мисия. Доколкото можеше да прецени, Пени Прайс не беше по-различна.

Нямаше да е зле да я наблюдава, реши той. Ако се окажеше толкова безкористна, колкото твърдеше по-малката й сестра, щеше да й се извини. Но от друга страна, ако се окажеше трън в петата му, скоро щеше да съжалява. Защото повече от всичко на света той пазеше личното си пространство.

* * *

Вини Делносентис почука на вратата на апартамент в спретнат, но доста стар квартал само на две пресечки от брега на океана. Едно надникване през прозореца му разкри пищна и доста екстравагантна обстановка. Изглеждаше точно като мястото, където би могла да живее красавицата с огненочервената коса, която се бе натресла в задницата на колата му.

— Мога ли да ви помогна? — разнесе се глас от другия край на коридора.

Жена на средна възраст се взираше в него. Беше облечена в домашен халат, с розови чехли и ролки на главата.

— Да, госпожо. Търся Офелия Прайс, младата дама, която живее тук. — Бе дал регистрационния номер на колата й на свой приятел, който работеше в Пътна полиция, и бе получил от него името и адреса й. — Знаете ли кога ще се прибере? — попита почтително.

Непознатата веднага забеляза военната му униформа.

— А, няма да си дойде. Изнесе се миналата седмица — отвърна тя с подчертан немски акцент.

— Но мебелите й са все още вътре — разумно отбеляза той.

— Даде под наем апартамента на няк’ви нейни приятели — обясни германката и се загърна в халата по-плътно.

— Може би знаете къде е отишла? — попита Вини, приемайки с недоверие разказа на жената. Вероятно се опитваше да прикрие Офелия.

— Още колко души ще дойдат тук да ми задават този въпрос? — изви очи към тавана тя.

Думите й не се харесаха на младежа.

— Тя не ще няк’ви си непознати мъже да я преследват — настоя съседката и повдигна закръглените си рамене.

— Аз не съм непознат, госпожо. Неин приятел съм. Исках да й върна този пръстен. — Той бръкна в джоба си, извади бижуто и й го показа.

Германката очевидно го позна.

— Е, ти не изглеждаш като онзи негодник — омекна тя. После посочи униформата му и попита: — С к’во се занимаваш?

— Морски тюлен съм — освен това беше и студент в местния колеж и това беше първата му свободна вечер за седмицата.

— Айде бе! И моят син служи в армията — изражението й се посмекчи. — Офелия отиде у сестра си — съобщи тя неочаквано.

У сестра си! Сърцето на Вини се сви.

— А къде живее тя? — каза той и си помисли: „Дано да е наблизо!“

— Един момент — каза жената и изчезна в апартамента си.

Младият мъж чакаше нетърпеливо. Мисълта за червенокосата красавица го бе преследвала през цялата седмица. Острият език и дръзкото й държане му се бяха сторили изключително привлекателни. И тя съвсем скоро щеше да разбере, че морските тюлени са упорити момчета, които не обичат да им връзват тенекия.

— Препращам пощата й там — германката отново се появи на вратата и му подаде лист хартия.

Вини погледна надраскания адрес и едва не нададе боен вик. После възнагради жената с най-очарователната си скаутска усмивка. Естествено, че никога не е бил скаут.

— Благодаря ви, госпожо — каза той и пъхна листа в джоба си. Преди да си тръгне, подхвърли: — Тя ще ви бъде много благодарна.

— Надявам се. Вие не сте като другия.

Младежът се обърна бавно.

— А какъв беше той?

— Ами, доста по-възрастен и… неприятен.

Той кимна. Още при първата си среща с младата жена се бе досетил, че тя се страхува от нещо.

— Приятен ден, госпожо — подхвърли през рамо.

Чудеше се само как красивата Офелия приема изненадите.

 

 

— Физиотерапевтът ще дойде всеки момент — усмихнато съобщи редовият офицер, който премери кръвното на Джо и го остави да се преоблече.

След като нахлузи нощницата, Джо се излегна на високата маса, стенейки от болката, която му причиняваше дори едно такова незначително движение. В стаята беше студено, а дрехата едва стигаше до средата на бедрата му. Усещаше течението в гърба си точно там, където прекалено късите й връзки едва се завързаха.

Не бе искал да търси медицинска помощ, но все по-честите спазми го бяха принудили да се консултира с лекар, който го бе насочил към военния терапевтичен център с обяснението, че долните му гръбначни прешлени са травмирани. Предписа му физиотерапия.

Джо не знаеше какво го очаква в бъдеще в професионален план, но ако искаше да продължи да служи като морски тюлен — което изобщо не можеше да бъде поставяно под въпрос — трябваше да се възстанови напълно.

Зад затворената врата се чуха леки стъпки. Представи си как терапевтката, лейтенант Спаркс, влиза и взима медицинския му картон. Жената почука и след миг се появи в стаята. Само добре овладяното умение да контролира мускулите на лицето си помогна на командира да прикрие неприятното чувство, когато пред него застана съседката му.

— Командир лейтенант — поздрави го тя, възползвайки се от привилегията да прочете ранга и името му от картона, и поясни: — Лейтенант Спаркс роди преждевременно и се налага да я заместя.

Тонът й беше толкова безразличен, толкова професионален, че Джо се обърка.

— Бих предпочел друг физиотерапевт.

Жената леко изкриви устни и отговори хладно:

— Докато колегата ми се върне, ще работя само аз. Ако искате да почакате три месеца… — Тя сви рамене, за да покаже, че всичко зависи единствено от него.

Джо се замисли. Би могъл да отиде в обикновена болница и да плати от джоба си или да се примири и да се отнася към нея с пълно безразличие.

Огледа критично униформата й. Беше облечена в обичайните ежедневни служебни дрехи: светлокафява риза и пола. Косата й беше стегната в кок. Като се изключат устните и невероятните й очи, беше напълно безлична. Тогава какво го притесняваше толкова?

— Ще остана — измърмори той.

— Тогава да поговорим за гърба ви — започна делово Пени и се намръщи, четейки написаното в картона.

— Травматично увреждане на долните прешлени. Как сте го получили?

— При падане — призна Джо.

Тя остави папката и се приближи до масата. Настани се на високия стол, развърза връзките и постави хладна ръка върху кожата му.

— Преди колко време се случи това?

Допирът й го накара да подскочи.

— Не знам. Отдавна.

— Не си спомняте?

Мъжът събра цялото си достойнство и отвърна кратко:

— Не.

Пени притисна с палец един мускул и усети как тялото му се стегна.

— Трябва да отбележа, че са ви поставили доста точна диагноза. Сега ще ви обясня какво ще правим — каза и скочи от мястото си. — Първо, ще сложим мокри компреси върху засегнатите места за около двайсетина минути. След това ще продължим с ултразвуково лечение и ще завършим с петнайсетминутен масаж за стимулиране на кръвообращението.

Наистина ли щеше да го масажира? Устата му пресъхна. Ударите на сърцето му се ускориха.

— Възползвахте ли се от предписаното ви в Афганистан лечение? — делово попита тя.

— Не.

— Много добре — със съчувствие го погледна Пени. — Защото не би трябвало да го смесвате с алкохол.

Лицето му пламна от унижение. Той сведе очи към наранените си ръце, сви ги в юмруци и бавно ги отпусна.

— Ще ви изпратя санитаря, за да се погрижи за компресите. Ще се видим след около двайсетина минути — заяви лейтенант Прайс и решително се насочи към изхода.

Вратата леко хлопна след нея.

Смръщен, Джо прокълна късмета си. От всички физиотерапевти във военния център трябваше да попадне точно на съседката си…

Санитарят се втурна в стаята, нарамил цял куп вдигащи пара компреси, и го помоли любезно:

— Сър, бихте ли легнали по корем?

Накрая се озова съвсем сам, затрупан под камара затоплящи гърба му марли, от което веднага му се приспа. Влизането на Пени го отърси от дрямката. Тя веднага разголи гърба му и без да продума, придърпа ултразвуковия апарат по-близо до високата маса. За негов ужас смъкна ластика на боксерките му до средата на таза и намаза гърба му с разхлаждащ гел.

Очевидно го унижаваше умишлено.

Машината забръмча и заизлъчва оздравителни ултра вълни към схванатите му мускули. Жената продължаваше да мълчи, докато го масажираше с кръгообразни движения. Джо си припомни заплахите, които й бе отправил, и веднага изпита угризения на съвестта. Може би бе постъпила съвсем правилно, защото бе в природата й да помага. В такъв случай очевидно беше попрекалил. Но все пак първо трябваше да се увери.

— Лейтенант — обади се той и тя веднага прекрати масажа.

— Да, сър?

— Какво ви разказах миналата нощ?

Наистина беше важно да знае.

Бавните въртеливи движения се подновиха.

— Ами… че сте ранен от шрапнел — съчувствено отвърна тя. — Един от хората ви е загинал, вероятно при същия инцидент. Първоначално реших, че става въпрос за автомобилна катастрофа, но след като споменахте за падането, което не си спомняте, ясно реших, че може би е взривен хеликоптер.

Очакваше от него да потвърди или да отрече догадките й.

Ала той не направи нищо подобно. Размишленията й се оказаха изключително проницателни. Трябваше да действа предпазливо или съседката му щеше да стигне до истината, ако вече не го бе направила.

— Работата ми е строго поверителна — заяви Джо.

Смяташе, че с това е сложил край на разговора, но жената продължи:

— В единствения подобен инцидент, за който съм чувала в последно време, няма нито един оцелял. Хеликоптерът е бил взривен, докато се е опитвал да спаси четирима морски тюлени. Трима от тях са загинали, а четвъртият е в неизвестност.

Той се опита да остане спокоен, но всеки мускул в тялото му се стегна.

— Познавали сте тези мъже — продължаваше тя все така съчувствено.

Джо замълча. За негово облекчение, Пени не настоя за отговор.

Вместо това изключи машината, повдигна стола още малко, попи излишния гел от гърба му и започна да го масажира с хладни и опитни ръце.

Колкото и да не му се искаше да признае, допирът й му доставяше удоволствие. Натискът върху схванатите му мускули беше изключително деликатен.

О, Господи. Щеше да се примири дори с любопитните й въпроси, ако продължеше вечно да го разтрива така. О, да, чудесно. Ахх!

Докосването й обаче събуждаше у него спомени, които би искал да изхвърли от паметта си завинаги.

Спомни си как изхвърча назад, после пада бавно на земята, докато хеликоптерът се издигна като огнено кълбо във въздуха. Трупът на един от хората му се стовари близо до него — без ръце, без крака, само с отпусната безжизнена глава.

Джо изруга тихо, обзет от отчаяно желание да се отърве от това видение, като го зарови дълбоко в подсъзнанието си.

Ала Пени го бе върнала отново. И то точно тук, в тази стая.

Не знаеше дали изпита разочарование, или облекчение, когато накрая изтри гърба му със сухи салфетки.

— Как се чувствате? — попита тя, изсипвайки върху настръхналата му кожа пудра, която втри с бързи леки движения.

Той потръпна чувствено.

— Добре — призна откровено. — Отпуснат.

— Радвам се. Трябва да слагате влажни компреси всяка вечер, докато гледате телевизия и когато си лягате.

Джо се извърна тежко, за да вдигне ластика на боксерките си.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, ще се справя.

Най-малко от всичко му се искаше да се унижи, като изложи на показ възбудата си. Не беше негова вината, че допирът на женски ръце му действа винаги по този начин.

Използвайки нощницата като прикритие, успя да се обърне и да спусне крака от едната страна на масата. Никаква болка, помисли си с удивление. Наистина бе успяла да сътвори чудо.

— Уоу! — измърмори, признавайки мислено таланта й.

— Бих искала да ви видя отново в четвъртък — заяви тя. — Ще продължим със същото лечение.

Вече нямаше търпение да дойде следващата им среща. Може би дотогава щеше да събере сили да я погледне право в очите, без да се чувства като неудачник.

— Запишете се на рецепцията, преди да си тръгнете — продължи Пени делово.

Полата й прошумоля и лекото потропване на токчетата й изчезна към вратата.

Джо въздъхна виновно. Може би по-малката сестра беше права. Пенелопе Прайс нямаше вид на жена, която има намерение да го компрометира. Тя бе изключително почтена. Като си спомни магията, която пръстите й бяха сътворили с тялото му, си помисли, че е късметлия да я има не само като съседка, но и като физиотерапевт.

* * *

Пени затръшна вратата на кабинета си и тежко се отпусна върху стола зад бюрото. Повдигна ръце към носа си и с наслада вдъхна миризмата на чисто мъжко тяло, запазила се върху тях. Те бяха съхранили усещането за топлата му гладка кожа. Силните му стегнати мускули бяха необятно поле за нейните професионални способности. Би могла да го масажира цяла вечност, наслаждавайки се на загорелите му стройни бедра.

С тежка въздишка пропъди непристойните мисли от съзнанието си. Увлечението й по Джо беше безнадеждно. Той недвусмислено й бе показал, че предпочита да я държи далеч от себе си. И все пак днешният сеанс само бе усилил интереса й. С него ставаше нещо, до което не можеше да се докосне…

Тя замислено потупа брадичката си.

Джо категорично отказваше да говори за инцидента, при който е пострадал. При споменаването на пълния с войници взривен хеликоптер цялото му тяло се бе стегнало, сякаш е присъствал на катастрофата. Но едва ли бе възможно. Той беше висш офицер.

И все пак един тюлен бе оцелял при това фиаско. Бил е преследван дни наред от бунтовниците талибани, а по-късно е открит и спасен. Но едва ли би могло да е Джо.

Или все пак би могло…

Пени с интерес се обърна към компютъра си. Придвижи стола напред и намери в интернет статии за ужасяващата история. Докато преглеждаше бегло написаното, прочете: „Официалното изявление на военните гласи, че оцелелият е бил изхвърлен от ударната вълна на избухнал вражески снаряд, докато е водел престрелка с бунтовниците, след което се е търкалял дълго по планинския склон“.

Ушите й забучаха. С всяка следваща дума увереността й се увеличаваше. Единственият оцелял беше Джо. Всичко изнесено във вестника съвпадаше: внезапното му завръщане у дома, физическото му състояние, нежеланието му да говори за случилото се.

— Боже господи — задъха се тя, най-сетне осъзнала защо така разпалено бе бранил територията си. Последното, от което би имал нужда в момента, бе публичност.

— О, Джо!

Пени се отпусна уморено на стола, представяйки си ада, през който бе преминал, и терзанията, които го измъчват в момента.

Желанието да го утеши беше непреодолимо. Но и обречено. Не искаше да се причисли към списъка на жените, с които бе имал връзка и които бе изоставил, нито пък щеше да се пребори с нежеланието му да я допусне близо до себе си. Единственото, което й оставаше, беше да му донесе физическо облекчение. Можеше да му помогне да възстанови тялото си. Но кой щеше да излекува наранената му душа?