Октав Мирбо
Градината на мъките (20)

X

Осветена с червени фенери, сампангата ни чакаше на пристанището до затвора. Китайка с грубо лице, в блуза и панталони от черна коприна, с оголени ръце, нанизани с тежки златни браслети, с широки златни обици в ушите, задържаше въжето. Клара скочи в лодката. Аз я последвах.

— Къде? — попита китайката на английски. Клара отговори отсечено с леко треперещ глас:

— Където искаш… Все едно… По реката… Ти сама знаеш.

Забелязах, че беше бледна. Събраните й ноздри, отпуснатите черти на лицето й, блуждаещите й сини очи изразяваха страдание. Китайката поклати глава.

— Да, да… аз зная — каза тя.

Устните й бяха дебели от бетела, а погледът й — животински груб. Тя продължаваше да мрънка някакви непонятни думи.

— Е, Ки Пай — заповяда Клара с рязък тон, — мълчи! Върши, каквото ти заповядам! Освен това, градските врати са затворени. Вратите на градината са отворени.

Като пусна въжето, китайката със сигурни движения грабна лопатата, управляваше я с рядко изкуство. Заплъзгахме се по водата.

Нощта бе мека. Въздухът топъл, но безкрайно лек… Водата пееше около сампангата. Реката блестеше с празничен накит.

По двата бряга разноцветни фенери осветяваха мачтите, платната и притискащите се една друга палуби на корабите… Страшен шум долиташе оттам — викове, песни и музика, — като от празнична тълпа… Водата бе черна, матовочерна, като мазно кадифе. Тук-там тихи вълни се осветяваха от червените и зелени фенери на нашата сампанга и на крайбрежните кораби. Далеч на тъмния небесен фон, през черните силуети на дърветата, градът светеше като необятен пожар, като огнена планина.

Колкото повече се отдалечавахме, толкова по-неясно се различаваха високите стени на затвора, от чиито наблюдателни кули въртящи се фарове хвърляха върху реката и полето триъгълна ослепителна светлина.

Клара бе влязла под балдахина, който превръщаше лодката в разкошен копринен будоар, пропит с чувствена нега. Силни благоухания излизаха от твърде стара гравирана желязна ваза, представляваща примитивно изображение на слон, чиито груби и масивни нозе стъпваха на изящна подложка, украсена с рози. Отстрани на балдахина имаше сладострастни до безсрамство сцени — великолепни и странни. Фризът на балдахина — скъпоценна работа от цветно дърво — възпроизвеждаше точно отломък от тази декорация на подземния храм Елефант, която археолозите наричат, според браминските традиции, с безсрамното име: Бракът на Враната… Широка и мека постилка от бродиран копринен плат заемаше средата на лодката, а от тавана се спускаше фенер, през който проглеждаха изображения на различни органи, наполовина скрити орхидеи; фенерът изпълваше балдахина с тайнствена полусветлина като в светилище или алков.

Клара се хвърли върху възглавниците. Беше необикновено бледна; тялото й трепереше от нервни конвулсии.

Допрях се до ръцете й. Бяха ледени.

— Клара! Клара! Какво ви е? От какво страдате? Кажете ми!

Тя отвърна с пресипнал, тих и отривист глас:

— Остави ме на спокойствие… Не се допирай до мен… Не говори нищо… Аз съм болна.

Бледността й, безкръвните й устни, както и гласът й, който напомняше предсмъртно хъркане, ме ужасиха. Помислих, че умира. Смаян, повиках на помощ китайката.

— Скоро! Скоро! Клара умира… Клара умира!

Но като разтвори завесите и подаде своето странно лице, Ки Пай сви рамене и грубо извика:

— Нищо… Тя е всякога така, когато се връща оттам. И се върна при лопатата.

Лодката заплува по-бързо по реката. Срещнахме и други сампанги като нашата, из чиито балдахини със спуснати завеси излизаха песни, шум от целувки, смях, любовни стонове, те се смесваха с плясъка на водата и с далечните задавени звуци на гонговете и на тамтамите… След няколко минути доближихме срещуположния бряг, но дълго още плавахме край понтони, ту черни и безлюдни, ту светещи и натъпкани със свят, край разни свърталища, чайни лавки за хамалите и пристанищните вагабонти. Пред мен бързо се мяркаха през осветените прозорци странни начервени фигури; безсрамни танци, разврат, лица на пушачи на опиум…

Клара оставаше безчувствена към всичко, което ставаше около мене в копринената лодка и по реката. Тя бе заровила лицето си във възглавницата и я хапеше… Опитах се да й дам да помирише лекарството. Три пъти отблъсна шишенцето с уморено и тежко движение. Дишаше с мъка; гърдите й ясно се очертаваха под покъсания корсет; нозете й се изопваха и трепереха като струните на виола. Не знаех какво да правя, нито какво да кажа… Бях се навел над нея, цял измъчен и пълен с трагична неувереност и смътни чувства. За да се уверя, че това е просто един припадък и че няма нищо опасно за живота й, хванах пулса й. Той биеше бързо, леко и правилно, като малкото сърце на птиче или на дете. От време на време из устата й излизаше въздишка, дълга и болезнена въздишка, която повдигаше и отпущаше гърдите й като розови вълни.

Треперейки, с нежен шепот, аз повтарях:

— Клара! Клара! Клара!

Тя не ме чуваше и не ме виждаше. Шапката й бе паднала от главата, чиито огнено-златни коси приемаха при светлината на фенера цвят на старинно акажу; тук-там по малките й крачка в жълти чепици се виждаха изпод роклята петна от кървава кал.

— Клара! Клара! Клара!

Спряхме при дълга осветена тераса, дето свиреше музика. Ки Пай завърза лодката за една кука пред стълбата, която се спускаше към водата. Два големи кръгли фенера светеха на върха на мачтите с развяващи се жълти превръзки.

— Къде сме? — попитах.

— Там, дето заповяда да ви откарам — отговори Ки Пай сърдито. — Там, дето тя идва да прекара нощта, когато се връща оттам.

— Не е ли по-добре да се отведе у дома поради болезненото й състояние.

Ки Пай отговори:

— Винаги след завръщането й от Градината на мъките тя е такава. Пък и градските врати вече са затворени, а минаването през градината е извънредно продължително… и опасно. — Тя прибави презрително: — Тук ще бъде добре… Тук знаят!

— Помогни ми — заповядах й. — И не бъди груба с нея. Нежно, с голямо внимание ние с Ки Пай повдигнахме Клара; тя бе като мъртва и не оказваше никаква съпротива. Пренесохме я с големи усилия по стълбата. Клара беше тежка и студена като лед. Впила своята отслабнала, почти безжизнена ръка в грубата шия на Ки Пай, тя тихо мърмореше неясни молби, несвързани думи като дете. Леко запъхтян под тежестта на моята любима, простенах:

— Само да не умре, Боже мой! Само да не умре…

Ки Пай се усмихна със своите зли устни:

— Да умре! Тя! Как не! В тялото й няма страдание, а развратеност…

На терасата ни срещнаха две жени с изписани вежди; оголените им тела се жълтееха под леки въздушни покривала. Косите им, ръцете им и краката им бяха украсени със скъпоценности в безсрамна форма. Кожата им бе намазана с миризливи масла и те се разнасяха като ароматите на градината.

Една от тях радостно плесна с ръце:

— Това е нашата малка приятелка! — извика тя. — Нали ти казвах, че ще дойде. Тя идва всякога. Бързо… бързо… сложете я на постелята, бедничката.

Клара не мърдаше. Изпод широко отворените й клепачи се виждаше само бялото на примрелите й очи. Китайката с изписани вежди се наведе над нея и почна да й говори с чаровно ритмичен глас, като че й пееше песен:

— Малка приятелко на моите гърди, на моята душа… колко сте прекрасна! Вие сте прекрасна като млада покойница. Но вие не сте умряла. Вие ще оживеете, миличка приятелко на моите устни, под моите ласки, от аромата на моите уста.

Тя намокри слепите й очи със силни благовония и й даде да помирише сол.

— Да, да, миличка, вие сте в несвяст и не ме чувате! Вие не чувате нежността на моите пръсти, но сърцето ви бие, бие, бие… И любовта играе във вашите жили като младо конче… И любовта играе във вашите жили като млад тигър… Тя се обърна към мене:

— Не тъжете. Тя всякога след връщането си оттам е такава. След няколко минути ще се наслаждаваме от нейното радостно, горещо тяло.

Към нас се устремиха стотини очи с изписани вежди; стотини боядисани устни шепнеха непонятни думи. Струваше ми се, че името на Клара постоянно се повтаряше.

— Клара! Клара! Клара!

Голи прегърнати тела, татуирани ръце, украсени със златни браслети, кореми, гърди, леки развяващи се колани. И наоколо, над всичко туй — викове, смях, песни, звуци на флейта, миризма на чай, на скъпоценно дърво, на опиум и тежко, пропито с аромати дишане…

Опиянението, породено от мечти, разврат, убийства и престъпления, ми навяваше мисъл, че тия устни, ръце, гърди — всичката тая маса живи тела е готова да се нахвърли върху Клара и да се наслаждава от вкочаненото й тяло.

Аз не можех да мръдна, не можех думица да кажа. Близо до мен една китайка, красива и млада, се разхождаше покрай една поличка, препълнена със срамни неща: там имаше различни играчки от слонова кост, от гутаперча и албуми с изображения на изтънчени любовни наслади.

— Продавам любов! Любов! Кой иска любов? Аз имам любов за всички!

Все пак се наведох над Клара.

— Трябва да я донесете при мене — заповяда една китайка с изписани вежди.

Двама здравеняци вдигнаха носилката. Следвах машинално.

По указанието на куртизанката те се изгубиха в обширен и разкошен като храм коридор. Надясно и наляво през разтворени врати се виждаха големи стаи, постлани с рогозки и слабо осветени от фенери, обвити с розов муселин. До праговете, пазейки ги, се издигаха символични животни с изложени голотии и двуполови божества в момент на сладострастие. Благовония димяха в скъпи бронзови вази.

Завеса от копринен плат, бродирана с праскови цветчета, се разтвори и през отвора се мярнаха две женски глави.

Една от тях, като ни гледаше, попита:

— Кой е умрял? Другата отговори:

— Не! Никой не е умрял. Нима не виждаш, че това е жена от Градината на мъките…

Името на Клара, минавайки от уста в уста, от постеля към постеля, от стая в стая, изпълняше цветарницата с очарователно безсрамие. На мене ми се стори, че даже бронзовите чудовища го повтаряха, опивайки се в своите конвулсии и витаейки в треската на кървавото сладострастие.

— Клара! Клара! Клара!

В една от стаите видях младеж, който лежеше; до него стоеше прибор за пушене на опиум. В странно разширените му очи се четеше скръбен екстаз. С впити помежду си устни и голи кореми жени танцуваха свещени танци тогава, когато музикантите, приклекнали зад прегради, свиреха на къси флейти…

В друга стая чакаха жени, насядали в кръг или лежейки в безсрамни пози; развратените им лица бяха по-тъжни от лицата на осъдените на смърт. Всяка врата, през която минавахме, разкриваше адско зрелище на гърчещи се, стенещи, задъхващи се разбити тела, лица, обезобразени от скръб. И всичко това стенеше от бясно сладострастие.

Натрупването на хора в коридора ни застави да почакаме няколко минути около вратата на една от най-широките стаи, която се отличаваше от другите с по-разкошната си наредба и със зловещото си червено осветление… Отначало видях само тълпа жени — побеснели женски тела, опасани със светли пояси — тълпа жени, които се предаваха на бесни танци и на чудовищни ласки около бронзов идол, който се намираше насред стаята и се издигаше до тавана.

Три глави, въоръжени с червени рога, с коси, които висяха като пламенни езици, увенчаваха торса или, по-право, корема, сложен на огромна грубо направена подложка също в цинична форма. Мястото, дето свършваше тоя колосален корем, се обсипваше с цветя и ласки. В червено осветената стая очите на идола, направени от нефрит, оживяваха с дяволско изражение… В минутата, когато тръгнахме, трябваше да бъдем свидетели на зрелище, такова страшно зрелище, че е невъзможно да се предаде с дума неговия чудовищен ужас. Седем жени се нахвърляха с вой върху циничния идол, който, облепен и обезсилван от обезумелите тела, трепереше под давлението на общия натиск, трепереше от целувки, които звучеха като ударите на обсадни машини за разбиване на железните врати на обсаден град.

А около идола безумствуваше оргия на диво сладострастие, мачкаха се гърди, безумно притискащи се едни други и сливащи се тела… Това представляваше нещо като сцена на масово убийство, напомняше страшната схватка на шестте осъдени, които се убиваха един друг в желязната клетка, за да грабнат парчето мърша, хвърлено им от Клара. Аз разбрах в тая страшна минута, че сладострастието крие в себе си най-мрачния, най-скръбния човешки ужас…

Стори ми се, че тия задъхващи се гласове, тия стонове, че и самият идол биха могли да изразят своята бясна неудовлетвореност и изтезание от безсилие с една само дума:

— Клара! Клара! Клара!

Когато влязохме и положихме все още безчувствената Клара, аз се опомних. Почувствувах ужас и срам при спомена за песните, за разврата, жертвоприношенията, ароматите и нечистите допири, омърсяващи заспалата душа на моята възлюбена. С мъка се отдалечих от стаята, дето исках да остана сам с Клара, като се разделя от бъбривите и любопитни жени, които ни съпровождаха. С мене остана само Ки Пай, която въпреки своя навъсен вид и груби думи предано прислужваше на своята госпожа, като показваше нежна грижовност.

Пулсът на Клара биеше както по-рано с успокояваща равномерност, като да бе съвършено здрава. Нито за минутка животът не напускаше това тяло, което изглеждаше мъртво. Ние с Ки Пай тъжно се наведохме над нея, докато очаквахме възкресението й.

Изведнъж тя нададе жалостен вик, мускулите на лицето й се сбърчиха и слаби нервни потрепервания разтърсиха гърдите, ръцете и краката й. Ки Пай каза:

— Тя ще има страстен припадък. Трябва да се държи здраво, за да не изподраска лицето си с нокти.

Аз помислих, че припадъкът, предсказан от Ки Пай, ще се смекчи, ако Клара разбере, че съм тук. Почнах да й шепна тихи думи, стараейки се да изразя чрез звуците на моя глас нежността и любовта на моето сърце и всичкото състрадание — о, да — всичкото човешко състрадание.

— Клара! Клара! Аз съм… Погледни ме. Ки Пай ме прекъсна.

— Млъкнете — каза заповеднически. — Нима тя ще ви чуе? Нали е още във властта на демоните.

Клара почна да се бие. Мускулите й се напрегнаха, страшно се повдигаха и свиваха. Израз на отчаяно страдание се четеше по изкривеното й лице, което напомняше лицето на погубения под камбаната в градината. Очите й съвсем се премрежиха, тъй че под треперещите полузатворени клепачи се виждаше само бялото им. Лека пяна изби на устните й. Задъхвайки се, аз простенах:

— Боже мой… Боже мой! Възможно ли е това? Какво ще стане?

Ки Пай заповяда:

— Дръжте я — като оставяше тялото свободно. — Трябва демоните да изскочат из нейното тяло…

Тя прибави:

— Това е краят… Ей сега ще заплаче…

Държахме я за ръката, за да не разкървави с нокти лицето си. Но тя стана тъй силна, че аз се боях да не й счупя ръцете. Тялото й се изви в последна конвулсия, притискайки чак петите към тила си. Опънатата й кожа затрепери. Припадъкът малко по малко отслабна. Мускулите се отпуснаха; тя лежеше обезсилена, заливайки се със сълзи.

В течение на няколко минути Клара плака. Сълзи безшумно течаха от очите й като от извор.

— Свършено! — произнесе Ки Пай. — Поговорете с нея.

— Клара! Малка моя Клара! — прошепнах аз.

Тя дълго ме гледа с печален, замъглен от сълзи поглед.

— Ти… — каза тя. — Ти, а! Да… — гласът й едва се чуваше.

— Аз съм, аз съм!… Клара, аз съм тук… Познаваш ли ме?

Тя леко хлъцна. И промърмори:

— О, мой мили! Мой мили!

Тя почна да ме моли, като сложи своята ръка редом с моята:

— Не мърдай. Добре ми е. Аз съм чиста, аз съм цяла бяла. Бяла като анемона!

Попитах я дали страда.

— Не! Не! Аз не страдам. Аз се чувствувам тъй щастлива при тебе! Мъничкий, при тебе… мъничкий, мъничкий… бяла като малките лястовички в китайските приказки… Ти знаеш… тия малки лястовички…

От време на време, прекъсвайки своето хълцане, тя стискаше: силно ръката ми, като приближаваше към мене лицето сви и говореше с по-звучен глас.

— О, мой милий! Това е за последен път, кълна ти се… за последен път… за последен път…

Ки Пай влезе в стаята. Тихичко тананикаше песен, една от тия песни, с които приспиват децата.

Клара заспа до мене спокойна, с ясен и дълбок сън, подобен на нежно, голямо езеро при лунна светлина на лятна нощ.

Ки Пай стана тихичко, без шум.

— Аз отивам — каза тя. — Отивам да спя в сампангата… Утре сутринта, в зори, вие ще отведете моята госпожа в двореца… А после отново същото! И вечно същото!

— Не говори тъй, Ки Пай — молех я аз. — Виж как спи до мене. Спи такъв чист и спокоен сън.

Китайката поклати глава и направи гримаса. Тя промърмори с тъжен поглед, в който отвращението се смени със сладострастието:

— Аз гледам нея, която спи до вас, и ви казвам, че след седем дни ще ви подкарам двамата, както тая вечер, в цветарницата, от Градината на мъките… И след седем години ще ви подкарам в цветарницата, ако само не отпътуваме и ако аз не умра! А ако аз умра, друга ще ви закара в цветарницата. Ако вие отпътувате, друг ще придружава моята госпожа в цветарницата… Нищо няма да се измени.

— Ки Пай… Ки Пай… Защо говориш тъй? Още веднъж я погледни спяща… Ти не знаеш какво казваш!

— Шшт! — каза тя, като сложи пръст на устните си. — Не говорете тъй високо. Не я будете. Когато тя спи, поне не прави зло нито на другите, нито на себе си!

Ки Пай разгони жените, които шумяха навън.

Видях изписани вежди, начервени лица, татуирани гърди, устни, притиснати към гърди. Аз чувах викове, стонове, танци, звуци на флейти и името, което минаваше от уста в уста и разтърсваше цветарницата също като спазмите на страстта:

— Клара!… Клара!… Клара!

Вратата се затвори, шумът утихна, лицата изчезнаха.

Аз останах сам в стаята, осветена от две лампи с розов креп, насаме със заспалата Клара, която повтаряше в съня си също като дете:

— За последен път! За последен път…

И също като опровержение на тия думи, незабелязана по-рано от мене бронзова статуя — нещо подобно на маймуна, наместена в ъгъла на стаята, излагаше към Клара, кръвожадно усмихвайки се, своите голотии.

О, ако тя умреше!

— Клара!… Клара!… Клара!