Октав Мирбо
Градината на мъките (16)

VI

Хванахме една пътечка, която се спущаше право към мястото, дето бе камбаната. Пътеките и алеите бяха насипани с пясък от кълцани тухли, който придаваше на зелените морави и на листата необикновена яснота и изумрудена прозрачност.

И сред тази цветна феерия се издигаха ешафоди, приспособления за разпъване, високи бесилки за просто обесване, ниски ешафоди за нарязване тялото на късове. Тези колони за мъки бяха обвити, по внушението на дяволската изтънченост, с космести калистегии, с даурски ипомеи, с лофосперми и колоквинти, които преплитаха своите цветове с повет и потайниче. Птици пееха там своите любовни песни.

В подножието на една от тези бесилки, обвита с цветя, като колоните на тераса, седеше палач, между краката му беше кутията за стоманените му инструменти, които почистваше с копринен парцал; дрехите му бяха оцапани с широки кървави петна, а ръцете му изглеждаха като да са облечени с червени ръкавици. Около него, също като над мърша, бръмчаха и се виеха рояци мухи. Тлъстият корем му придаваше мирен и добродушен вид. Лицето му също изразяваше добродушие и даже веселост; веселостта на хирург след успешна трудна операция. Когато минахме край него, той си повдигна очите към нас и вежливо ни поздрави.

Клара отговори на английски.

— Наистина, човек го хваща яд, защо не дойдохте един час по-рано — каза този мъжага. — Щяхте да видите нещо много хубаво, нещо, което рядко се вижда. Необикновена работа, милейди! Нарязах на късове един човек от глава до пети, но като му одрах по-напред кожата. Той бе тъй зле сложен! Ха… ха… ха!

Коремът му, разтърсван от смеха, ту се надуваше, ту спадаше с глухо куркане. Устата му конвулсивно се разтваряха до скулите, а веждите му се навеждаха и съединяваха с ъглите на устните чрез тлъсти бразди на кожата. Тази гримаса, съставена от много отделни гримаси, придаваше на лицето му изражение на зловеща и карикатурна жестокост. Клара попита:

— Дали не срещнахме него на носилка?

— А! Вие сте го срещнали? — извика поласканият добряк. — Е, какво ще кажете?

— Какъв ужас! — спокойно каза Клара, като с това противоречеше на възклицанието си.

Палачът почна да обяснява:

— Това бе един жалък кули от пристанището. Нищожество, милейди. Разбира се, той не заслужаваше такава прекрасна работа. Откраднал е, види се, някоя торба ориз от англичаните. След като му одрах кожата тъй, че се държеше само на раменете му, накарах го да ходи, милейди. Ха… ха… ха! Бога ми, щастлива мисъл. Да ти се пукне коремът от смях. Като го гледаш, казваш си, че е облечен… в що, мислите? А, да, да! В макферлан? Никога, кучето му недно, не е бивал тъй шикозно облечен и никога не е имал тъй изкусен шивач. Ала костите му бяха тъй твърди, че си изхабих триончето, това хубаво трионче, както виждате.

Късче бяла лой бе влезнало между зъбите на триона. Той го отчопли с нокът и отпрати между цветята и моравата.

— Това е от мозъка на костите, милейди! — каза веселият добряк. — Нищожество беше той.

И, като поклати глава, добави:

— Впрочем, почти всичките ми пациенти не са бог знай що, защото винаги имаме работа с простолюдието.

После, с тон на спокойно удовлетворение, продължи:

— Вчера, вярвайте, бога ми, бе много интересно. От мъж направих жена. Хе… хе… хе! Опитът заслужава да се повтори. И ако утре по милостта на гениите ми попадне жена, ще я направя мъж. Само че това ще бъде по-мъчно! Ха… ха!

Той прибра изчистеното блестящо трионче в кутията, направена от лакирано дърво и украсена с рисунка, на която орляк диви гъски лети над блато нощем и луната посребрява лотосите и ирисите.

В това време сянка от бесилката хвърли върху тялото на мъчителя напречна виолетова ивица.

— Вижте, милейди — продължи бъбривият добряк, — нашият занаят, както и нашите прекрасни вази, нашите прекрасни бродирани копринени платове, нашите прекрасни лакирани изделия, изчезват все повече. Днес ние не знаем вече що е това смъртно изтезание. При все, че се старая да запазвам истинските традиции, аз съм безсилен и сам не съм в състояние да спра този упадък. Какво да се прави? Палачи сега избират отдето им попадне! Няма ни изпит, ни конкурс. Вече тая длъжност се добива само по протекция. А пък да знаехте какви се удостояват с нея! Позор! По-рано тези важни длъжности се даваха само на истински учени, на достойни хора, които отлично познаваха анатомията на човешкото тяло, които имаха дипломи, опит или природен дар. Днес и най-долният кърпач може да разчита да заеме тази трудна и достойна за уважение длъжност. Няма вече йерархия, няма вече традиции! Всичко пропада. Ние живеем в епоха на разрушение. Китай загива, милейди!

Той дълбоко въздъхна, преди да продължи:

— И все пак аз се старая с всички сили, както виждате, да защитя нашия унижен престиж. Защото аз съм стар консерватор, непреклонен националист! Отвращавам се от всички тия новаторства, които под маската на цивилизация ни донасят европейците и особено англичаните. Не искам да ги коря, милейди. Те са добри хора, заслужават уважение. Но нека си признаем, тяхното влияние върху нашите нрави е гибелно. Не се минава ден да не отнемат от нашия Китай нещо от неговия специфичен характер. Например, по отношение на нашите начини на наказание, те са ни причинили голямо зло, милейди, голямо зло… Това е много жалко!

— Колкото за това, бива си ги! — прекъсна го Клара, чието национално самолюбие бе докачено от упрека, защото макар да бе строга към съотечествениците си, които мразеше, искаше чужденците да се отнасят към тях с уважение.

Палачът сви рамене и под влияние на конвулсивно движение на лицето му се появи смешна гримаса. Въпреки ужаса, който тая гримаса внушаваше, ние едва се стърпяхме да не се изкискаме. Той решително заяви:

— Не, милейди, за това съвсем не ги бива. В това отношение те са диваци. Например в Индия — нека говорим само за Индия — каква груба и нехудожествена работа! И как безсмислено — да, безсмислено — прахосват смъртта!

Той скръсти окървавените си ръце като за молитва, вдигна очи към небето и с глас, в който звучеше безкрайно съжаление, каза:

— Само като си помисли човек, милейди, какви чудеса биха могли там да направят и не са направили, и никога няма да направят! Това е непростимо…

— О, не! — запротестира Клара — Вие не знаете какво говорите…

— Дяволите да ме вземат, ако лъжа! — възкликна тлъстият човек. И с проточен глас и назидателни жестове почна да ни поучава: — В процедурата на наказанието, както и във всичко друго, англичаните не са артисти. Във всичко друго, милейди, може да ги бива, но само не и в това. Не, не и не.

— Но са разплакали цялото човечество!

— Лошо, милейди, много лошо — поправи я палачът. — Изкуството не е в това да умъртвяваме много, да колим, да удушаваме, да избиваме маса хора. Това, право да ви кажа, е много лесно. Изкуството, милейди, е в умението да умъртвяваш съобразно законите на красотата, чийто божествен секрет е известен само на нас, китайците. Да умееш да убиваш! То се среща много рядко, но работата е именно в това да умееш да убиваш. Тоест да работиш над човешкото тяло като скулптор над глина или слонова кост, да извлечеш от човешкото тяло всички чудеса на страданието, които то крие в своята най-тайнствена дълбина. Тук се изисква знание, разнообразие, изящество, изобретателност. Гений! А сега всичко пропада. Западната дивотия, която ни завладява, броненосците, усъвършенствуваните пушки, далекобойните оръдия, електричеството, взривните вещества… и още какво ли не? Всичко това, което придава на смъртта колективен, административен и бюрократичен характер, всичката мръсотия на вашия прогрес унищожава малко по малко прекрасните традиции на нашето минало. Само тук, в тая градина, те криво-ляво още се запазват или, по възможност, стараем се криво-ляво да ги запазим. Но какви затруднения, какви пречки, каква непрекъсната борба, да знаехте! Уви! Аз предчувствувам техния край. Ние сме победени от посредствеността. Навсякъде тържествува буржоазен дух…

На лицето му се изписа странна смесица от меланхолия и гордост; жестовете му изразяваха дълбока умора.

— И при това, милейди — каза той, — аз нали все съм нещичко. Аз мога да се гордея, че през целия си живот безкористно работих за славата на нашата велика Империя. Аз винаги бивах пръв от всички в конкурса за мъчене. Аз изнамерих — вярвайте ми — наистина чудесни мъчения, за които при друго време и при друга династия бих спечелил и богатство, и безсмъртие. Сега едва ли ми обръщат внимание. Аз не съм разбран. Право да си кажа: мене ме пренебрегват. Какво да се прави? Гениалността сега не смятат за нищо, никой не й отдава никакво значение. Това е убийствено, уверявам ви! Бедния Китай, някога тъй велик художник! Боя се, че е настъпило време да го завладеят! Как да не се оплаквам? Аз съм изобретателят на умъртвяването чрез плъх. Нека демоните ми изгризат дроба, ако лъжа! Ах, милейди, чудно изтезание, кълна ви се. Оригиналност, психология, познание на всички способи, които усилват болката — всичко, всичко има в него… И отгоре на това то е безкрайно комично. Измислих го, вдъхновен от старата китайска веселост, която е вече забравена. Как възбужда то! Какъв неизчерпаем източник на забава! Те го отхвърлиха. Право казано, не им се харесваше. Въпреки че трите опита, които направих пред правителствената комисия, имаха огромен успех.

Като видя, че не получава състрадание и че оплакванията му по-скоро ни дотегнаха, палачът повтори натъртено:

— Огромен! О-гро-мен!

— Какво е това наказание с плъх? — попита Клара. — Как се е случило, че нищо не знам за него?

— Върхът на съвършенството, милейди, наистина върхът на съвършенството — повтори с висок глас дебелакът, чието тлъсто тяло още повече се разля на тревата.

— Вярвам. Но какво представлява? Можете ли да ни го опишете?

— Дали мога? Разбира се, че мога. И вие сами ще го оцените. Слушайте внимателно.

Дебелакът започна да обяснява, съпровождайки думите си с жестове:

— Вземете някой осъден, очарователна милейди, осъден, или който и да е друг човек. За успеха на изтезанието не е необходимо пациентът да е непременно осъден. По възможност млад и силен, с развити мускули. Колкото е по-силен, толкова повече се съпротивлява, а колкото повече се съпротивлява, толкова са по-големи мъките! Добре… Събличаме го… Когато е съвсем гол — слушате, милейди, нали? — накарваме го да коленичи и да се наведе до земята; в такова едно положение му завързваме със синджири и железни халки шията, ръцете и краката под коленете и над стъпалата… Ясно ли се изразявам? Тогава в голяма саксия с пробита на дъното малка дупка — цветна саксия, милейди — поставяме един голям плъх, гладен плъх, за да се възбуди кръвожадността му. Херметически прилепяме саксията с яки ремъци, привързани о кожен пояс… Разбрахте, нали?

Той лукаво ни погледна изпод наведените си клепачи, за да види какво впечатление са ни направили думите му.

— После? — каза Клара.

— После, милейди, вкарваме в дупчицата на саксията — познайте какво?

— Откъде да зная?

Добрякът потри ръце, ужасно се ухили и продължи:

— Вкарваме една желязна пръчка, нажежена до червено… Представяте ли си сама какво би станало, милейди?

— Но продължавайте, стари дърдорко! — каза моята възлюбена, чиито малки крачка гневно тупаха по пясъка на алеята.

— Потрайте! Потрайте! — успокои я разговорливият палач. — Малко търпение, милейди… Моля ви. Прочее, вие вкарваха в дупчицата на саксията нажежената желязна пръчка… Плъхът бяга да се спаси от изгаряне и от ослепителната светлина… Той подлудява, скача, върти се, обикаля по стените на саксията, катери се и търчи по задника на човека, когото отначало гъделичка, после почва да го дращи с ноктите си и да го хапе с острите си зъби, търсейки изход през окървавеното и разядено месо. Но изход няма, поне в първите минути плъхът не намира изход. А изкусно и бавно направляваната желязна пръчка все се приближава до плъха, заплашва го, пърли козината му. Е, харесва ли ви тая прелюдия?

Той си отдъхна няколко секунди, после важно и авторитетно продължи:

— Най-главното тук е да умееш да удължаваш тая операция, колкото е възможно повече, защото законите на физиологията ни учат, че за човешкото тяло няма нищо по-мъчително от съвкупното раздразнение, може даже да полудее. Той вие и сумти. Тялото му тръпне, повдига се, огъва се, разтърсено от мъчителните конвулсии. Движенията на осъдения усилват яростта на плъха, а скоро се прибавя и опиянението му от кръвта. Това е дивно, милейди!

— По-нататък? — рязко и треперливо каза Клара, леко пребледняла.

Палачът цъкна с език:

— Накрая — забелязвам, че много ви се иска да узнаете развръзката на тая удивителна и весела история — накрая под заплахата на нажеженото желязо и след няколкото хубави опарвания, плъхът намира отверстие. Естественото отверстие, милейди… и колко отвратително!

— Какъв ужас! — извика Клара.

— А, виждате ли? Вие сама се убеждавате… Аз се гордея, че с интерес се отнасяте към моето изобретение. Слушайте по-нататък… Плъхът влиза, знаете вече по какъв начин, в тялото на човека, като разширява с краката си и с зъбите естествения проход. Бясно рови, като в земя… Задавя се и умира; в същото време пациентът след половин час неизказани и с нищо несравними мъки умира и той от кръвотечение… Или от прекалена болка… Или пък от ужасна лудост… Във всеки случай, милейди, каквато и да е крайната причина за смъртта, тя все пак е прекрасна!

Той завърши доволен и тържествуващ:

— Това наистина е едно чудесно изобретение! Един удивителен, почти класически способ за изтезание, с който не може се сравни нищо от миналото. Не искам да се хваля, но съгласете се, милейди, че и самите демони не биха измислили подобно чудо. Но мандарините не искаха и да знаят. Аз им поднесох, разбирате, нещо безкрайно велико, едничко по рода си и способно да запали вдъхновението и на най-великите наши артисти. Те вече за нищо не искат да знаят. За нищо! Връщането към класическата традиция ги плаши. За такава заслуга биха ме възвисили в чин мандарин? Как не! Нищо, милейди. Нищо не получих. Това са характерни признаци на нашия упадък. Ние сме един свършен народ, един мъртъв народ. Нека дойдат японците, ние не сме способни вече да им противостоим. Прощавай, Китай!

Той млъкна. Мислеше със спокойно лице, изразяващо сега не жестокост, а меланхолия. После промърмори:

— Същото е и с цветята!

Черна котка, която излезе от храсталака, изопнала гръб и махаща опашка, дойде при него и с мъркане почна да се умилква. Той кротко я погали. После, като забеляза един бръмбар, котката се притаи зад сноп трева, наостри уши, облещи очи и почна да следва във въздуха капризното хвъркане на насекомото. Палачът, на когото котката прекъсна патриотичните жалби, поклати глава и каза:

— Същото е и с цветята! Ние сме забравили значението на цветята. Вече не знаем какво е това цветя. Бихте ли повярвали, че ние, които притежаваме най-необикновената и разнообразна флора на света, си изписваме от Европа? Той откъсна едно лютиче, което нежно клатеше своята златна главица до него в моравата, и с безкрайно внимание, полека и любовно почна да го върти с дебелите си червени пръсти, тук-там още със засъхнала кръв.

— Гледайте, не е ли достойно за обожание? То е тъй малко и тъй крехко. В това е цялата природа. Всичката красота и всичката й сила. Цветята не са сантиментални, милейди… Те се занимават с акта на любовта и само с акта на любовта. Правят го непрестанно и с цялото си тяло. Те мислят само за него. И колко са прави! Подчиняват се на единствения закон на живота и удовлетворяват единствената потребност на живота — любовта? Погледнете! Цветът не е нищо друго освен орган за размножение, милейди. А има ли нещо по-здраво, по-силно и по-прекрасно от него? Тази чудна коронка… тази коприна… това кадифе… тези нежни, меки и гладки тъкани… това са завесите на алкова… драпировка на брачна стая… благоуханна постеля, на която се съединяват и прекарват своя кратковременен и безсмъртен живот в любовна мъка… Какъв чуден пример за нас!

Той разтвори венчето на цветето, преброи натежалите с прашец тичинки и със смешен екстаз каза:

— Гледайте, милейди! Едно… две… пет… десет… двадесет… Гледайте как треперят! Гледайте! Понякога, за да се удовлетвори само една женска, нужни са едновременно цели двадесет мъжки! Понякога обратно!

Той почна да къса листата на коронката.

— И когато се наситят от любов, завесите на алкова се разкъсват… драпировките на брачната стая се разрушават и падат… И цветята умират, защото знаят, че няма вече какво друго да правят. Умират, но други се раждат пак за любовта…

Като хвърли надалеч отскубнатото цвете, извика:

— Любете, милейди… Любете! Като цветята!

После бързо взе кутията с инструментите, стана, поклони се и тръгна по моравата с преметната през рамо коса, тъпчейки с тежкото си тяло тревата, изпъстрена с морски лук, дороникум и нарциси.

Клара няколко минути го следи с поглед, после отново тръгнахме към камбаната.

— Колко е смешен тоя шишко! — каза тя. — Има вид на благонравен човек.

Аз извиках поразен:

— Как можете да мислите така, драга моя Клара? Това е едно чудовище! Аз чувствувам, че занапред не ще мога да се отърва от кошмара на това страшно лице и от ужаса на думите му… Вие много ме огорчавате, уверявам ви…

Клара живо отвърна:

— Ти също ме огорчаваш. Защо мислиш, че този шишко е чудовище? Ти нищо не разбираш! Той обича своето изкуство и туй то! Както и скулпторът обича скулптурата, музикантът — музиката… Великолепно говори за него! Как не искаш да разбереш, че сме в Китай и че, слава богу, не сме в Хайд парк или в Бодиниер посред твоите обожаеми мерзавци буржоа? Това ме дразни и удивлява… Според тебе нравите трябва да бъдат еднакви във всички страни… И при това, какви нрави! Великолепна мисъл! Нима не можеш да разбереш, че при такива условия може да умре човек от еднообразие? — Изведнъж се озлоби. — О, ти никак не си мил… Твоят егоизъм нито за минута не те напуща и ти не искаш да ми доставиш даже едно най-нищожно удоволствие. С тебе човек не може никак да се позабавлява. Ти никога от нищо не си доволен. Ние си противоречим във вкусовете. Да не говоря, че може би благодарение на тебе изпуснахме най-прекрасното! — Тя печално въздъхна. — Още един ден изгубен! Нямам късмет!

Опитах се да се защитя и да я успокоя.

— Не, не — настоя Клара, — това е много лошо… Ти не си мъж… Даже и когато бе жива Анни, ти бе същият. Разваляше всяко удоволствие със своите припадъци на малка пансионерка или на бременна жена. Който е като тебе, той си седи у дома… Не е ли глупаво това? Хората отиват весели, щастливи да се позабавляват, да се полюбуват на великолепни зрелища, да се възбудят от необикновени усещания… И изведнъж печал и всичко е свършено! Не! Не! Това е глупаво, глупаво… много глупаво!

Тя се облегна по-силно на ръката ми, като направи нежна и сърдита гримаса, тъй мила гримаска, че ме обхвана страст.

— И аз, аз правя всичко, каквото поискаш, като жалко куче! — въздъхна тя.

И после:

— Уверена съм, че ме имаш за лоша, защото се забавлявам с неща, от които бледнееш и трепериш? Ти мислиш, че съм лоша и безсърдечна, нали? — И без да чака моя от говор, потвърди: — Но аз също бледнея… Аз също треперя… Иначе това не би ме забавлявало…

— Не, драга Клара, ти не си лоша. Ти си…

Тя бързо ме прекъсна, като ми протегна устните си.

— Аз не съм лоша… Аз не искам да мислиш, че съм лоша. Аз съм една малка, мила и любопитна женица… Като всички жени. Не ви обичам вече… Целувайте майка си, възлюбени! Силно я целувайте… По-силно… Не, не ви обичам вече, мое парцалче. Да, да… вярно… вие сте прелест, непотребно парцалче…

Весела, сериозна, усмихната, с чело прорязано с мрачна бръчка, която се появява у нея както в минути на яд, така и в минути на сладострастие, тя добави:

— Разбери, че аз съм жена. Малка женица, крехка като цвете… нежна и слаба като бамбуков стрък… обаче струвам повече от един мъж като тебе.

Към страстта, която възбуди у мен нейното тяло, се добави безгранична жалост за погубената й безумна душа.

Тя продължаваше насмешливо:

— Мъже! Нищо не разбират ни от любовта, ни от смъртта, а тя е по-прекрасна от любовта. Нищо не знаят… Винаги печални… винаги плачат…

Менейки идеите си, както бръмбар боята си, тя изведнъж попита:

— Вярно ли е това, което разказа преди малко тлъстият палач?

— Защо, мила Клара? Какво ни влиза в работа тоя дебелак?

— Шишкото каза, че у цветята, за да се удовлетвори една женска, са потребни едновременно цели двадесет мъжки? Право ли е, а?

— О, да!

— Наистина? Наистина, вярно ли е?

— Без съмнение!

— Не се ли подиграваше с нас тоя дебелак? Ти уверен ли си?

— Колко си смешна! Защо ме питаш за това? Защо ме гледаш така страшно? Това е вярно!

Тя се унесе и за минутка затвори очи с тежко дишаше. Склони глава на гърдите ми и тихичко промърмори:

— Бих желала да съм цвете… бих желала… бих желала да съм… всичко!

— Клара! — помолих я — Мъничка Клара… Прегърнах я.

— А ти не би желал? О, ти! На тебе ти е по-приятно да си останеш цял живот едно меко парцалче! У, омразник!

След късо мълчание, през което чувахме по-ясно под натежалите си крака шума на червения пясък на алеята, тя заговори с напевен глас:

— И още бих желала, когато умра… Бих желала да напълнят ковчега ми със силни благовония, с цветя… С греховни изображения… Прекрасни, разпалващи и голи, като тези, които украсяват рогозката на стаята ми. Или пък бих искала да ме погребат без дрехи и без покривало в подземията на храма Елефанта, заедно с всички страшни каменни вакханки, които се милуват и разкъсват в бесни сладострастия. Мили мой, бих искала… Бих искала вече да умра!

И изведнъж:

— На умрелия нозете допират ли до дъската на ковчега?

— Клара! Защо са тия вечни разговори за смъртта? А още искаш да не съм печален? Моля ти се, не ме докарвай до крайно умопомрачение. Махни тези грозни мисли, които ме измъчват. Да си отидем у дома… Пожали ме, моя драга Клара, да си отидем.

Тя не ме слушаше и продължаваше с мелодичен глас:

— Ако ти си при мен, когато умирам, сърце мое, слушай добре! Сложи една красива възглавница от жълта коприна между моите бедни крачка и дъската на ковчега ми. И после… Убий прекрасното ми лаоско куче и го положи, окървавено до мене, в обичната му поза, знаеш, с едната лапа на бедрото ми, а с другата на гърдите. И после дълго, дълго ме целувай, мой възлюблени, по зъбите, по косите. И ми говори думи, каквито ми говориш, когато ме обичаш… Обещаваш ли ми? Не смъртта е печална, а животът, когато чувствуваш себе си нещастен. Закълни се! Закълни се, че ми обещаваш!

— Клара! Клара! Моля ти се… Мълчи…

Нервите ми бяха крайно възбудени. Очите ми се наляха със сълзи. Може би оплаквах самия себе си, своето присъствие в тази градина, своята проклета любов, която унижаваше в мене великодушните ми пориви, високите мечти, благородното честолюбие с безсрамните целувки, от които се срамувах, но за които жадувах?

Убедена, че плачех за нея, умрялата, за нея, легналата в гроба, и зарадвана от своята власт над мене, Клара стана очарователно ласкава.

— Бедничкия ми! — въздъхна тя. — Ти плачеш! Кажи ми тогава, че тлъстият палач има благороден вид. Кажи, за да ми направиш удоволствие, и ще млъкна. И вече няма да говоря за смъртта. Никога… Хайде! Веднага казвай, прасенце…

Обхванат от подло угодничество и воден от желание завинаги да свърша с всякакви мрачни разговори, аз й казах всичко, което искаше.

С бурна радост тя се хвърли на шията ми, целуна ме по устните и, като ми отри сълзите, извика:

— О! Колко си мил! Ти си моето мило детенце… Прелест, що за дете, сърце мое! А пък аз съм една грозна жена… една лоша женица, която те дразни през всичкото време и те кара да плачеш. Тлъстият палач е чудовище. Аз го мразя… аз не искам да умра. Аз те обожавам! И после… После аз се шегувах, разбираш ли? Стига плака, а! Стига плака! Засмей се сега. Засмей се с твоите добри очи. И твоите нежни устни… Твоите устни… Твоите устни… Да си вървим по-скоро… колко обичам да вървя с тебе под ръка!

Над главите ни, допрени една до друга, летеше нейният червен, блестящ и странен чадър, като някоя огромна пеперуда.