Октав Мирбо
Градината на мъките (4)

II

Аз съм роден в провинцията, в семейство, което принадлежи към дребнобуржоазното общество, към това честно и добродетелно буржоазно общество, което, както ни го рисуват в официалните речи, представлява истинска Франция. Не мога да кажа, че съм се гордял с това.

Баща ми беше житар. Той бе много груб човек, недодялан, но способен в работата си. Ползуваше се с репутацията на твърде ловък човек и всичката му ловкост се състоеше в това да „изиграва хората“, както се изразяваше той. Да измами в качеството на стоката и в меренето, да накара да му купят за два франка това, що му струва два сантима и когато можеше да мине без особен скандал, да накара да му платят два пъти — такива бяха принципите му. Например той никога не продаваше овес, докато не го накиснеше във вода. Набъбналите зърна с прибавения отгоре дребен пясък удвояваха тежината и баща ми всякога съзнателно вършеше това. Той умееше да размесва в чувалите главня и други отровни семена, останали след чистенето, както и разваленото брашно с прясното. Нали нищо не бива да се губи в търговията и всичко има тежест. Майка ми, още по-нетърпима в лошите печалби, му помагаше в изобретателните грабежи и, жестока, недоверчива, водеше сметките с такъв вид, какъвто хората приемат, когато са близо до врага.

Строг републиканец, горещ патриот — той беше доставчик в един полк, — нетърпим моралист и честен човек, ако е угодно в обикновен смисъл на думата, баща ми не допускаше нито състрадание, нито прощаваше нечестността на другите, особено ако тя му вредеше. Той бе неизтощим по въпроса за нуждата от честност и добродетел. Най-важната му беше идеята, че в демократическата държава честността и добродетелта трябва да са тъй задължителни, както първоначалното образование, данъците и военната служба. Веднъж забеляза, че го краде един от каруцарите, който служеше при него петнадесет години. Веднага каруцарят беше арестуван. В съда той се оправдаваше, доколкото бе възможно, като цитираше постоянно баща ми.

Съдиите се отнесоха твърде неодобрително към тоя цинизъм. Те осъдиха каруцаря на двегодишен затвор и то не само за кражба на няколко килограма жито, но главно за това, че е наклеветил една от най-старите фирми в окръга, фирмата, основана през 1794 г., която всякога непреклонно е внушавала доверие към себе си и бе гордост за всички граждани.

Спомням си, че същата вечер, когато бе произнесена тая знаменита присъда, баща ми покани на вечеря няколко приятели, също такива търговци като него, пропити от неосветения принцип „на изиграване на хората“ — принцип, който е душата на търговията. Дали са негодували при това за възмутителното поведение на каруцаря — досещайте се сами. До среднощ само за това и приказваха. От всички възклицания, афоризми и спорове, съпровождани с чаши фина ракия, с които бе ознаменувана тая паметна вечер, извадих това правило, което бе, тъй да се каже, моралът от тая авантюра, а в същото време и синтез на моето възпитание:

— Да присвоиш от някого си нещо и да го задържиш за себе си е кражба. Да си присвоиш нещо от някого и да го предадеш другиму в замяна на колкото се може по-голямо количество пари — това е търговия. Кражбата е много глупава, защото се задоволява с печалба, при това рискована, само веднъж, когато търговията печели двойно, без риск.

В атмосфера от такъв род нравствени понятия аз съм израсъл и съм се развивал почти самотен, имайки като ръководство в живота примера на моите родители ежедневно пред очите си. В семействата, които се занимават с дребна търговия, децата израстват повече предоставени на себе си. Няма време да се занимават с тяхното възпитание. От десетгодишна възраст понятието ми за живота беше понятие за кражбата и аз бях убеден — о, по най-невинен начин, уверявам ви, че „изиграването на хората“ съставлява единственото основание на всички обществени отношения.

Колежът определи този чуден и изкривен път, когото трябваше да следвам в живота, понеже там се запознах със знаменития бъдещ министър Йожен Мортен.

Син на кръчмар, подготвен за политическа дейност, както аз към търговска от своя баща, който беше главен агент през време на изборите в окръга, вицепрезидент на гамбетските комитети, основател на различни лиги, общества на съпротива и професионални синдикати, Йожен отначало още криеше в душата си „истински държавен човек“.

Независимо от това, че беше стипендиант, той изведнъж ни внуши уважение към себе си чрез несъмненото превъзходство над нас в нахалство и неделикатност, а също с особения род бъбривост, тържествено и безсъдържателно, която ни ентусиазираше. Свръх това той бе наследил от баща си полезната мания да организира. За няколко седмици бързо преобърна двора на колежа на разни родове групи и подгрупи, комитети и подкомитети, в които се избираше за председател, секретар и ковчежник в едно и също време. Тук имаше група играчи на топ, на въртележка, на прескачане, на гоненица, на маршировка, комитет по гимнастика, лига на трапеца, синдикат на тичане със свързани крака и т.н. Всеки член на тия различни групи беше длъжен да внася в централната каса, т.е. в джоба на нашия приятел, по пет сантима ежемесечно, което, освен другите привилегии, даваше право да се получава вестник. Той излизаше всеки три месеца и се редактираше от Йожен Мортен за пропагандиране идеите и защита на интересите на тия многочислени общества, „автономни и солидарни“, както той провъзгласяваше. Общите лоши инстинкти и еднаквите апетити скоро ни сближиха и преобърнаха нашата тясна дружба в жадна и непрекъсната експлоатация на нашите другари, които се гордееха, че се записват членове в синдикатите. Аз скоро разбрах, че не съм най-силният в това общество; но именно затова по-здраво се присъединявах към съдбата на честолюбивия другар. Неудостоен с равен дял, все пак получавах нещичко… Уви, аз всякога съм получавал само трохи от сладките, които моят другар опустошаваше. По-късно се видях с Йожен при тежки и скръбни обстоятелства в моя живот. Благодарение на привичката „да изиграва хората“, баща ми свърши с това, че сам бе „изигран“. Несполучлива доставка, която отрови, струва ми се, цяла казарма, беше причината за това плачевно приключение, което увенча с гибел нашата фирма, основана през 1794 г. Може би баща ми би преживял своето безчестие, защото бе му известна безкрайната снизходителност на тая епоха, в която живееше; но той не можа да преживее разорението. Една прекрасна вечер умря от апоплексия. Умря, като остави мене и майка ми без средства.

Като не можех вече да разчитам на него, бях принуден да се издигам със собствените си сили и като се отървах от майчините ридания, аз се замъкнах в Париж, дето Йожен Мортен ме посрещна най-добре.

Той се издигаше малко по малко. Залагаше на ловко експлоатирани протекции в парламентарната среда, приспособенчеството на своята натура и на пълното отсъствие на избор в средствата и вече заставяше да говорят благосклонно за него в пресата, в политическия и във финансовия свят.

Веднага той се възползува от мене за мръсни работи, но и аз не закъснях, живуркайки неизменно в неговата сянка, да придобия значение подобно на неговото, от което не извлякох нищо съществено. Не ми достигаше постоянство в злото. Не че изпитвах закъснели угризения на съвестта и скоропреходни желания за честен живот; не някаква си дяволска страст, някаква си необяснима злоба ме караше да напускам най-добре уредените работи и с разтворени пръсти да стискам някое гърло с най-хищна жажда. Като притежавах първостепенни практически качества, аз нямах упорството на човек, който действува. Не се ли криеше под маската на негодник, какъвто бях аз, починал поет?

Обаче като предвиждах бъдещето и като чувствувах, че непременно ще дойде време, когато приятелят ми ще поиска да се отърве от мене, като от вечно въплъщение на компрометиращото го минало, изкусно го заплетох в разни скандални истории, при които внимателно си запазих на разположение неоспорими доказателства. Под страх от гибел Йожен трябваше вечно да ме влачи след себе си, както каторжникът веригите. В очакване на висши почести, към които го увлече мръсният поток на политическия живот — ето какви бяха неговите интриги между другите, достойни за уважение постъпки, и към какво той се отнасяше с предпочитание.

Йожен имаше официална любовница. Тя се казваше тогава графиня Борска. Не особено млада, но още красива и привлекателна. Нито полячка, нито рускиня, тя обичаше да минава за австрийка, и разбира се, считаше се за немска шпионка. Благодарение на това, нейният салон се посещаваше от най-знаменити държавници. Там много се занимаваха с политика, завързваха се флиртове и заедно с тях се вършеха какви ли не важни и подозрителни работи. Между най-усърдните посетители на тоя салон личеше левантинският финансист барон К., мълчаливо същество, с лице на потъмняло сребро, с угаснали очи, който вълнуваше борсата с гигантските си операции. Знаеше се, поне говореха, че под тая непроницаема и няма маска действуваше една от най-могъщите империи в Европа. Несъмнено това бе чисто романтично предположение, понеже в тая развалена среда никога не знаеш на какво повече да се чудиш — на развалата или пък на глупостите.

Както и да е, графиня Борска и моят приятел Йожен Мортен страстно желаеха да проникнат в играта на тайнствения барон, толкоз повече че той се противеше на явните им и несъмнени опити за сближаване с не по-малко явна и несъмнена хладина. Аз мислех, че тази хладност не се спираше даже пред изкушението да даде на нашите приятели коварен съвет, който би докарал печална развръзка. Тогава те решиха да подставят на тоя упорит барон една млада и много красива жена, истинска приятелка на тоя дом, и в същото време да ме прикрепят към тая млада и красива жена. Тя бе съгласна да допусне до себе си и двама ни — банкера като „сериозен“, мене — като развлечение. Тяхната сметка бе проста и аз я разбрах от пръв поглед: да ме нагласят на моя пост и по такъв начин да се доберат чрез мене до тайните на барона, тайни, които ще се измъкват от него в минути на нежна забрава. Това беше, тъй да се каже, политика на централизацията. Уви, демонът на злото, който ме посещава в решителни моменти, когато трябва да действувам, поиска щото това да стане другояче и щото тоя прекрасен проект да загине некрасиво в зародиша си.

По време на обяда, който трябваше да скрепи тоя чисто парижки съюз, аз бях тъй груб към младата жена, че тя, потънала в сълзи, яростна и сконфузена, напусна със скандал салона и се върна у дома си вдовица на нашата любов. Малкият празник беше набързо приключен. Йожен ме отведе с каретата си и изминахме Елисейските полета в трагично мълчание.

— Къде да те оставя — попита ме великият човек, когато свихме на ъгъла на кралската улица.

— В кръчмата… на булеварда… — отговорих аз със злобна насмешка. — Иска ми се по-скоро да поема малко чист въздух в обществото на честните хора.

Тук приятелят ми с жест на отчаяние ме чукна по коляното и — аз през целия си живот ще помня зловещото изражение на лицето му, преливащо от ненавист — въздъхна:

— Да!… Да!… От тебе никога нищо няма да излезе! — Той беше прав. Тоя път не можех в нищо да го обвиня.

Понякога под влиянието на внезапно избухваща в душата поезия аз се скривах в някой затънтен кът и лице с лице с природата мечтаех за чистота, за мълчание, за нравствено възраждане, което, уви, не продължаваше дълго.

Аз се връщах при Йожен в моменти на затруднение. Той не ме приемаше всякога с тая сърдечност, която търсех от него. Виждаше се, че много би желал да се отърве от мене. Но в такива случаи бързо и рязко му припомнях действителността.

Веднъж ясно забелязах как в погледа му блесна замисъл за убийство. Не се обезпокоих от това и лукаво му казах:

— А после? Даже и трупът ми ще бъде твой обвинител. Не ставай глупав! Аз ти позволих да стигнеш дотам, докъдето искаш; аз никога не съм бил пречка за твоето честолюбие. Напротив, работил съм за тебе, колкото съм могъл… честно… не е ли вярно? Мислиш ли, че на мене ми е приятно да те гледам горе, важен, в пълен блясък, а себе си — долу, да цапам глупаво из калта. И при това с едно щракане на пръстите тая чудна кариера, трудолюбиво създадена от двама ни…

— О, от двама ни — пригласи Йожен.

— Да, от двама ни, каналия! — добавих, ядосан от тая несвоевременна поправка. — Да, с едно щракане… с едно подрусване… ти, знаеш това, аз мога да срина тая чудна кариера. Стига да кажа една дума, мошенико, за да те свалят от власт и блъснат в тюрмата. Да превърна тебе, министъра — о, иронията на живота достига понякога много далеч! — в каторжник, какъвто би трябвало да бъдеш, ако имаше още правосъдие и ако аз не бях последен подлец. И на! Аз не правя тоя жест, не произнасям тая дума. Аз ти позволявам да се наслаждаваш на хорските поклони и на уважението от чуждестранните дворове, защото… виждаш… аз намирам това невероятно комично. Но аз искам моя дял… чуваш!… моята част… Това, което искам, е много идиотско. Нищо… трохи… тогава, когато аз бих могъл всичко да поискам. Всичко… всичко… всичко! Аз те моля да не ме гневиш повече… не ме докарвай до крайност… не ме карай да създавам смешни драми. Защото в деня, когато ми дотегне да живея, мръсотията, тая мръсотия, твоята мръсотия, чиято непоносима воня чувствувам около себе си… тъй че, в тоя ден Негово превъзходителство Йожен Мортен няма да се смее, мой старий… Кълна ти се в това!

Тогава Йоже, като се усмихваше напрегнато, при което отпуснатите ъгли на устата му придаваха изражение на подъл страх и безсилно желание за убийство, ми каза:

— Тъй глупаво да бръщолевиш! И защо? Отказал ли съм ти нещо, сприхльо?

И весело, с жестове и гримаси, които трябваше да ме зашеметяват, той прибави комично:

— Искаш ли орден, а?

Наистина той беше прекрасен младеж.