Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Jardin des supplices, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция
Yo (2010)

Издание:

Октав Мирбо. Градината на мъките

Редактор: Иван Мишев

Художник: Димитър Петров

Техн.редактор: Елена Тонкова

Коректор: Ина Данева

Изд. „Абагар“, Велико Търново, 1992

ISBN 954-427-015-9

История

  1. — Добавяне

VII

Приближавахме към камбаната.

Отляво и отдясно ни ограждаха цветя; тигридии с разтворени осакатени гърла, диклитри с гирлянди от малки червени сърца, груби устоцветни с твърди, месести и влажни устни, подобни на човешки — устните на Клара, — зяпнали като да говорят от висотата на своите нежни стебла:

— Вървете, гълъбчета, вървете по-скоро. Там, където отивате, има повече скръб, по-големи мъки, повече кръв, която тече и се просмуква от земята. Повече сгърчени и разкъсани тела, стенещи на железните столове, повече насечени и люлеещи се на бесилките човешки трупове, повече ужас и ад. Вървете, влюбени, ръка за ръка, и устни в устни… И гледайте, как между шумака се разиграва адската драма, дяволският празник на смъртта.

Клара мълчеше и цяла трепереше, стиснала зъби, в жестоките й очи имаше огън. Тя слушаше гласа на цветята, в който разпознаваше своя собствен глас, който говореше за ужасните дни и за човекоубийствените нощи, за кръвожадността, сладострастието и скръбта и който изглеждаше, че звучи из дълбините на земята, из дълбините на смъртта, из най-съкровените, най-черните дълбочини на нейната душа.

Остър звук, приличен на скърцане на скрипец, прониза въздуха. После се чу звук, много мек, много чист, напомнящ едва уловимия звън на стъклена чаша, когато вечер се удари о нея пеперуда. И въпреки волята ми, въпреки моето искрено решение да не гледам вече проклети зрелища, привлечен от тоя странен магнит на ужаса, бях победен от тази зашеметяваща властност на чудовищното любопитство.

И ето какво видяхме…

Върху ниско, плоско и обширно хълмче, където извеждаше алеята, имаше кръгло пространство, живописно, обиколено с декорации от дървета по плана на учени градинари. В центъра на това пространство висеше на макара грамадна дебела и къса камбана от матов бронз със зловещи петна от червена ръжда; тя бе окачена на една греда — един вид гилотина от черно дърво, подпорите на която бяха цели нашарени със златни надписи и ужасни маски. Четири човека, голи до пояс, с изпънати мускули, с увиснала кожа, прилична на увиснали безобразни гърбици, теглеха въжето на макарата, но техните ритмични съединени усилия едва-едва поклащаха и повдигаха тежката метална маса, която при всяко помръдване издаваше тихи звуци, тези нежни, чисти и жаловити звукове, които чухме преди малко и които се губеха и умираха посред цветята. Железният език на камбаната леко се движеше, но не се допираше вече до стените, като да бе уморен от многото звън над агонията на един клетник. Под купола на камбаната други двама полуголи човека, с мокри от пот тела и опасани с тъмен плат, бяха се навели над нещо невидимо за нас. Техните гърди с изпъкнали ребра и мършавите им хълбоци биеха като хълбоците на преуморен кон.

— Трябва да побързаме. Трябва да побързаме! — извика Клара, която, за да върви по-бързо, затвори чадъра и със смел жест повдигна роклята си чак до коленете. — Хубаво гледай, драги! Това е най-красивата и най-интересната част на градината. Виж тези цветя! Ах, тези цветя!

Тя ми посочи едни чудни растения и аз се приближих. Това бяха високи стебла, люспести и изпъстрени с петна като змийска кожа, с огромни цветни влагалища, отвътре тъмновиолетови, а отвън тъмнозелени като месо, което се разлага, и прилични на отворен гръден кош от умряло животно. От дъното на тия влагалища излизаха дълги кървавочервени стълбчета, напомнящи чудовищни органи на размножаване. Привлечени от миризмата на леш, която издаваха ужасните растения, гъсти рояци мухи се виеха наоколо, завираха се във влагалището, влакната, които го постилаха, ги заплитаха и задържаха в плен още по-силно и от паяжина. По дължината на стеблото се гърчеха дълги листа, като ръце на мъченици.

— Виждаш, любими — учеше Клара, — че тези цветя не са създадени от болен ум, от болно въображение. Природа е това! Природата обича смъртта!

— Природата понякога създава и чудовища.

— Чудовища! Чудовища! Преди всичко чудовища не съществуват! Това, което наричаш чудовища, са форми, които превъзхождат твоето разбиране! Нима боговете не са чудовища? Нима гениалният човек не е чудовище, както и тигърът, и паякът, и всички хора, които са се възвисили над обществените предразсъдъци в своето блестящо и божествено безсмъртие? Тогава и аз съм чудовище!

От време на време в нишите на палисадите, които представляваха истински зелени зали и цветници, се виждаха дървени скамейки с бронзови синджири и халки, кръстообразни железни столове, дръвници, решетки, бесилки за разкъсване на четири, постелки с набучени остри клинове и железни остриета, нашийници на винт, дървени магарета и колелета, котли и корита над изгаснали огнища, сума оръдия за жертвоприношение и изтезаване, изцапани, някъде с черна засъхнала кръв, някъде с прясна и червена. Трапчинките бяха пълни с кръв; проточени сълзи от кръв висяха по разните прибори. Около оръдията земята още не бе попила всичката кръв. Също кръв бе боядисала белината на ясмини, поръсила коралорозови нокти и сиво-гълъбови passiflora; късчета човешко месо, отхвръкнали под ударите на камшиците и ремъците, бяха се полепили тук-там по цветовете и листата. Като видя, че отслабвам и плета крака в локвите кръв, които се разливаха по алеята, Клара каза с кротък и ободряващ глас:

— Това е нищо, драги… По-нататък!

За да се подчертае още повече трагизмът на това място, появиха се и хора. Това бяха работници, дошли спокойно да очистят и турят в ред оръдията на изтезанията. Времето, отредено за измъчване, беше вече изминало. Те ни изгледаха, очевидно учудени от срещата на две същества още живи, с глава, крака и ръце. Недалеч, клекнал на земята като маймуна, кормест и добродушен грънчар гледжосваше току-що опечени саксии за цветя; до него кошничар бавно и изкусно плетеше от гъвкава тръстика и оризова слама, по-нататък градинар точеше на точило своя нож за присаждане, като тананикаше народна песен. Стара жена дъвчеше бетелови листа и спокойно чистеше някакво желязно оръдие с остри зъби, по които бяха полепени мръсни остатъци от човешко месо. Деца убиваха с тояги плъхове и ги прибираха в кошници. А по дължината на палисадите гладни и озлобени пауни величествено влачеха своите разкошни пера по кървавата кал, пиеха кръв от сърцевината на цветовете и с кръвожаден крясък грабеха от листата остатъците от човешкото месо.

Непоносим дъх на скотобойна, който надделяваше всички други миризми, правеше да ни се повдига до бълване. Само Клара — фея на гробниците, ангел на разкапването и гниенето — леко побледня, може би нервите й измениха. По слепите й очи изби пот. Очите й се премрежиха и краката й отслабнаха.

— Студено ми е! — каза тя.

В погледа й се четеше истинско страдание. Струваше ми се, че ще припадне.

— Клара! — помолих я. — Виждате, че е невъзможно… и че ужасът има предел, който даже вие не можете да прекрачите.

Тя извади своето шишенце с лекарството и го помириса.

— Ти си именно побледнял и залиташ като пиян. Аз не съм болна… Много съм добре, иска ми се да запея…

И тя подхвана:

— Облеклото й е лятна градина. И…

Явно, че злоупотребяваше със силите си… Гласът й бързо прегракна.

Аз исках да се възползувам от това и да я отведа, да я убедя и даже да я сплаша. Опитах се здраво да я притисна към себе си.

— Клара! Моя мъничка Клара! Не бива да се борим с това, което не е по силите ни. Не бива да насилваме душата си. Да се върнем, моля те!

Но тя запротестира:

— Не… не… Остави ме… Не ми говори нищо… Аз съм щастлива!

И бързо се изскубна от прегръдките ми.

— Виж! Обущата ми даже не са нацапани с кръв. После сърдито:

— Господи! Колко са отегчителни тия мухи! Защо тук има толкова мухи? А пък тези ужасни пауни, защо не ги накараш да мълчат?

Опитах се да ги прогоня. Някои от тях се спряха около своята кървава храна, други тежко хвръкнаха и, надавайки крясъци, накацаха наблизо по палисадите и дърветата, като отпуснаха своите опашки, прилични на обшити със скъпоценности платове.

— Подли птици! — каза Клара.

Благодарение на лекарството, което възбуждаше сърцето, и главно, на своята воля, тя се съживи, лицето й доби нормалната си червенина, краката й завървяха гъвкаво и нервно. Тя запя с оправен глас:

„Облеклото й е лятна градина и храм в празничен ден.

Гърдите й са твърди и изпъкнали и лъщят като две златни вази,

пълни с упоителни напитки и замайващи аромати.

Аз имам три другарки.

И след минута мълчание запя по-високо, заглушавайки бръмченето на насекомите:

Косите на третата са оплетени и навити на главата.

Те никога не са изпитвали нежността на благоуханните масла.

Лицето й е безформено и изразява страст.

Тялото й прилича на свинско тяло.

Тя винаги е сърдита.

Тя винаги дърдори и се кара.

Гърдите и коремът й миришат на риба. Тя е нечистоплътна. Тя е лакома.

Леглото й е по-мръсно от папунеково гнездо. И нея именно аз обичам.

Нея обичам, защото има нещо много по-тайнствено и по-привлекателно от красотата;

то е разложението.

Разложението, от което произлиза вечната топлина на живота.

От което се изработва вечната смяна на метаморфозите!

Аз имам три другарки.“

И когато тя пееше, когато нейният глас изпълваше градината с всичките й ужаси, на небето се показа облак, високо и далеко. В безкрайното небе той приличаше на розова ладийка с копринени платна, която меко се плъзгаше и която колкото повече се приближаваше, толкова ставаше по-голяма.

И когато престана да пее, тя извика радостна:

— О! Малко облаче… Виж колко е хубаво и розовичко в лазура! Ти не го познаваш? Ти никога не си го виждал. Това е тайнствено облаче, а може и да не е облаче. Всеки ден, на един и същ час то се показва, дошло неизвестно откъде… То е винаги само и винаги розово. То се плъзга, плъзга, плъзга… После става по-прозрачно, разсейва се и се слива с небето. То изчезва! Никой не знае откъде иде и накъде отива! Китайските учени астрономи мислят, че това е дух. Аз пък мисля, че това е странствуваща душа. Бедна душица, заблудена като моята.

Тя прибави, говорейки на себе си:

— Дали не е това душата на Анни?

Няколко минути съзерцава тайнственото облаче, което вече бледнееше и малко по малко се разсейваше.

— Свърши се… Няма го вече облачето! То изчезна!

Тя постоя мълчалива и очарована, с поглед вперен в небето.