Октав Мирбо
Градината на мъките (8)

VI

Макар и в края на септември, плаването по Червено море беше твърде тягостно. Горещината бе тъй нетърпима и въздухът тъй тежък за нашите европейски дихателни апарати, че много пъти едва не умирах от липса на въздух. Денем ние не излизахме от салона; нощта прекарвахме на палубата, дето, впрочем, както и в каютите, беше невъзможно да се спи. Нормандецът пъхтеше като болен бик и не разказваше повече анекдоти за лова в Тонкин. Всичките тия хора, които се валяха в своите разноцветни леки костюми, представляваха най-смешно зрелище. Изглеждаше, че само Двамата китайци не страдат от тая нагорещена атмосфера. Те никак не измениха привичките си, не промениха костюмите си и прекарваха времето си в мълчаливи разходки по палубата и в игра на карти или на домино в каютата.

Нас нищо не ни интересуваше. Нищо не ни спасяваше от усещането, че се пържим на бавен огън. Параходът плуваше по средата на залива: над нас и около нас се виждаше само синьото море. Едва различихме сомалийските брегове, отдалечена червена маса, също като замъглена планина от червен пясък, на която не расте ни дръвче, ни тревичка.

Трябва да прибавя, че през време на това пътуване показах голямо мъжество и че сполучвах през всичкото време да скривам страданията, които преживявах. Помагаше ми в туй хвалбата и зародилата се в мен любов. Случаят — или капитанът — ме постави наред с Клара на обедната маса. Някаква моя незначителна услуга твърде бързо ни запозна. Впрочем, високото положение, което заемах в науката и което внушаваше на всички любопитство, напълно оправдаваше някои отклонения от общоприетите правила на приличието.

Мис Клара, както вече ми съобщи капитанът, се връщаше в Китай, прекарала лятото отчасти в Англия, по парични работи, отчасти в Германия, по здравословни причини, отчасти във Франция, заради удоволствия. Тя призна, че Европа й ставала все повече и повече противна. Тя не можела повече да понася тези лицемерни строги нрави, смешни моди, умърлушени пейзажи. Тя се чувствувала щастлива и свободна само в Китай! Макар че трябваше да бъда готов за всякакъв род ексцентричности при запознанството с англичанката, тя все пак силно ме заинтригува: било с решителните маниери, било като водеше твърде странен живот, като бръщолевеше понякога каквото й дойдеше на ум, понякога с ясно разбиране на работите, с трескава веселост, понякога твърде странна, с философски изяви на ума, сантиментална, невежа и образована, развратна и невинна, тайнствена, с недостатъци, с непонятни капризи, с жестоки желания… На мене, който съм срещал само парижки кокотки и, което е още по-лошо, жени — политички и литератори, беше ясно, че лесно ще удържа тая победа, и аз си обещах, че ще украся по непредвиден и очарователен начин моето пътешествие с нейната дружба. С червени коси, с блестяща кожа, със смях, готов да се откъсне от нейните пълни и червени устни, тя развеселяваше всички и беше като душа на парахода, който плаваше към безумни приключения и към първобитната природа на девствените страни под огнените тропици. Аз си я представях блуждаеща и скачаща, като Ева по лъстивия рай — не в съвременен костюм от бяло пике, който повива нейната гъвкава снага и който се повдига на пълните й гърди, прилични на луковица на цвете, а в най-дивния блясък на библейската голота.

Аз не закъснях да призная погрешността на моята галантна диагноза, понеже мис Клара обладаваше недостъпна добродетел и съвършено не оправдаваше моите извънредно тщеславни надежди. Тя ми се показа още по-прекрасна и с чувство на искрена гордост мислех, че тя, чиста и добродетелна, тъй просто и изящно се сближи с мене, безсрамник и развратник. Не исках да слушам вътрешния си глас, който ми казваше: „Тая жена лъже. Тая жена ти се надсмива. Погледни, глупецо, тия очи, които виждат всичко, тия устни, които целуват всичко, тия ръце, които галят всички, това тяло, което тъй много е треперело от сладострастие в обятията на много хора! А тия опитни жестове? А тази мекост, гъвкавост на тялото, което като че е запазило следи от обятия? А тия гърди, подобни на цветна пъпка, която е набъбнала от опиянението на цветния прах?“ Не, аз не го слушах. Сближаване, всеки ден по-тясно, с красива и добродетелна девица, която, както аз мислех по-рано, никога няма да бъде нищо за мене, освен приятел. Това сближаване ми внушаваше такива очарователно чисти чувства, съставени от умиления, благодарност, гордост, чувства на нравствено възраждане. Мисълта за нея ме издигаше, като ме правеше по-добър в собствените ми очи. Благодарение на това всекидневно чисто съприкосновение с нея аз придобивах уважение към себе си. Всичката мръсотия на моето минало се преобразяваше в блестящ лазур и аз виждах бъдещето като през прозрачен, спокоен изумруд на чисто щастие… О! Колко Йожен Мортен, госпожа Г. и подобните им бяха далеч от мене! Как всичките тия лица на призраци, които гримасничат, чезнеха всяка минута все по-силно под небесния поглед на това блестящо създание, което пробуждаше в мене нов човек с непознати дотогава пориви на великодушие и нежност.

О, иронийо на любовното умиление! О, комедийо на ентусиазма в човешката душа! Колко пъти, намирайки се до Клара, аз вярвах в действителността и величието на моята мисия и чувствувах в себе си сили да предизвикам брожение във всички ембриологии по всички планети в мира… Скоро пристъпихме към конфиденциални разговори. Благодарение на цял ред ловко сплетени лъжи, които произтичаха, от една страна, от тщеславие, от друга — от естественото желание да не се унизя пред очите на моята приятелка, сполучих да й се представя в най-изгодна светлина в ролята на учен, като й разказвам за моите биологически открития, за моите успехи в академията, за всички надежди, които възлагат най-знаменитите учени на моя метод и на моето пътешествие. После, като напуснах тия рисковани висоти, примесвах анекдоти от светския живот, критически забележки из областта на литературата, изкуството, наполовина здрави, наполовина развратени, достатъчно интересни, за да занимаят жената, без да я смутят. Тия лекомислени, изящни разговори, които аз се стараех да направя остроумни, придаваха на мене, на сериозния учен, нещо оригинално и може би единствено в своя род. Докато преминахме Червено море, аз победих Клара. Въпреки разклатеното ми здраве обсипвах я с грижи и деликатно внимание, които успокояваха нейните страдания. Когато „Saghalien“ спря при Адан, за да вземе въглища, ние бяхме най-добри приятели, свързани с чудесно приятелство без погледи, които смущават, без двусмислени жестове. Вътрешният глас обаче продължаваше да ми крещи: „Но погледни тия ноздри, които вдишват с жестоко сладострастие целия живот… Погледни тия зъби, които толкова много пъти са терзали окървавения плод на греха.“ Аз героически му заповядвах да мълчи.

С безгранична радост влязохме в Индийския океан след смъртно мъчителни дни, прекарани по Червено море, това ни се стори възраждане. Параходът заживя нов живот, изпълнен с веселост и деятелност. Макар че температурата беше още много висока, въздухът беше очарователен като миризмата на кожена дреха, току-що съблечена от жена. Лек морски ветрец, преизпълнен с всичките аромати на тропическата флора, освежаваше тялото и духа. Наоколо ни всичко блестеше. Небето, което напомняше феерична пещера със своята необикновена прозрачност, беше златнозелено, на места пламтящо с розов пламък; спокойното море, което могъщо и ритмично се люшкаше под диханието на мусона, се разстилаше блестящо, дълбоко, украсено тук-там с големи изумрудени къдри.

Мис Клара, разбира се, силно привличаше и възбуждаше мъжете; през всичкото време тя бе заобиколена от горещи обожатели. Аз не ревнувах, защото бях уверен, че тя ги намира смешни, предпочитайки мене пред всички, даже пред двамата китайци, с които често разговаряше, но на които не гледаше като на мене със странен поглед, който да издава, както ми се стори няколко пъти, независимо от всички предпазливости, душевно съобщничество и тайни мисли… Между най-ревностните поклонници личеха двама: френски индустриалец, който отиваше на Малайските острови да изучава медни рудници, и един английски офицер, който се присъедини към нас от Адан и се връщаше на длъжността си в Бомбай. Това бяха — всеки от своя страна — две дебелокожи, но доста забавни животни, над които Клара обичаше да се надсмива. Индустриалецът бе неизтощим в своите разкази за скорошните си пътешествия в Централна Африка. Що се отнася до английския офицер, бивш артилерийски капитан, то той се опитваше да ни порази с разказите си за своите изобретения в областта на балистиката.

Веднъж след вечеря се събрахме на палубата около Клара, която изящно лежеше в дълга люлка. Едни пушеха, други мечтаеха. И в сърцата на всички живееше само едно желание — да завладеят Клара. Следяхме движенията на нейните малки крака, обути в две малки розови пантофки, които, подчинявайки се на люлеенето на креслото, се показваха изпод напарфюмираните дипли на роклята като цветни муцунки. Ние не говорехме нищо. Нощта бе феерично нежна, параходът сладострастно се плъзгаше по морето, като по копринени вълни. Клара се обърна към индустриалеца:

— И тъй — каза тя насмешливо, — значи не е шега, че вие сте яли човешко месо?

— Разбира се — отговори той гордо и като че подчертаваше своето несъмнено превъзходство над нас. — Това бе необходимо. Ще ядеш, каквото намериш.

— Какъв му е вкусът — попита тя с леко отвращение. Той помисли за минута, после с неопределен жест отвърна:

— Боже мой, как да ви обясня? Въобразете си вкуса на прасенце, мариновано в орехово масло. То не е тъй вкусно. Впрочем, ядат го не като най-добро. Аз предпочитам овнешко жиго или бифтек.

— Разбира се — съгласи се Клара. — И също като да желаеше да смекчи ужаса от тоя людоед, тя прибави: — Във всеки случай, вие сте яли само месо от негри?…

— От негри ли? — извика той, като изхриптя. — Фу!… За щастие, мила мис, никога не ми се налага такава неприятност. Слава Богу, ние никога не сме чувствували недостиг на бели! Нашият многочислен конвой беше съставен повече от европейци… марсилци, немци, италианци, от всички по-малко… Когато бяхме извънредно гладни, убивахме един от конвоите… предпочитахме немец… Немците, божествена мис, са най-тлъсти между всички народи… дават повече месо… Освен това, за нас, французите, все пак един немец по-малко! Италианците са сухи и жилави, те имат само нерви…

— А марсилците? — прекъснах го аз.

— Фу! — потърси глава индустриалецът. — Марсилците ги хвалят повече, отколкото заслужават. Те миришат на чесън и не зная защо, на мазна овча пот… Колкото за негри — никога! Аз мисля, че бих повърнал… Зная хора, които са ги яли. И всички са боледували. Негърското месо не е за ядене. Между тях, уверявам ви, някои са отровни.

Като помисли, се поправи:

— Впрочем… Може би трябва да ги познаваш, както например трябва да познаваш гъбите…

— Може би индийските негри да са добри за ядене?

— Не! — категорично и кратко заяви английският офицер, на когото този кулинарен разговор беше дотегнал.

Индустриалецът, малко недоволен, продължи:

— Това не е важно… Независимо от всичките тия малки неприятности, аз съм твърде доволен, че отпътувах. В Европа се чувствувам унижен и пленен, като животно в клетка. Невъзможно е да си разтвориш лактите, да протегнеш ръце, да отвориш уста и да не нарушиш глупавите предразсъдъци и закони, несправедливите обичаи. Миналата година, мис, аз се разхождах по нивите и оронвах с бастуна си класовете, туй ме развличаше. Нали аз мога да правя каквото си искам, не е ли вярно? При мене долита селянин и почва да ми кряска, да ме оскърбява и да ме пъди от нивата. Вие какво бихте сторили на мое място? Аз го ударих с бастуна си три пъти по главата. Той падна с разбит череп. Познайте какво се случи с мене?

— Вие може би сте го изяли — подметна, смеейки се, Клара.

— Не… дадоха ме в някакъв си съд, който ме осъди на два месеца затвор и на десет хиляди франка вреди и загуби. За някакъв си мръсен селянин! И това се нарича цивилизация! Възможно ли е това? О, ако ме осъждаха тъй в Африка всякога, когато убиех негър или даже бял!

— Вие убивали ли сте негри? — попита Клара.

— Разбира се, обожаема мис!

— Защо пък, щом не сте ги яли?

— За да ги цивилизовам, тоест, за да отнемам от тях слонова кост и гума… И после… Какво искате да кажете?

— Освен това негрите са кръвожадни животни. Бракониери. Тигри! — обади се нормандецът.

— Негрите ли? Какво заблуждение, скъпи! Те са кротки и весели! Те са като деца. Виждали ли сте някога вечер, на ливадата на края на гората, зайци, които играят?

— Несъмнено!

— Те тичат красиво… Чудно се веселят, чистят си козината с крачката, скачат и се валят в тревата. Негрите приличат на тия млади зайци… Това е твърде мило!

— Обаче нали се знае, че са людоеди? — настояваше чифликчията.

— Негрите ли? — протестираше индустриалецът. — Никак! Във всички страни, населени с черни, ако има людоеди, то са само белите… Негрите ядат банани и смучат треви. Аз познавам един учен, който уверява, че стомасите на негрите са устроени както стомасите на преживните животни… Как искате те да ядат месо, и при това човешко?

— Тъй че, защо да ги убиваме? — възразих аз, като се почувствувах добре и пълен със състрадание.

— Аз вече ви казах… да ги цивилизовам. И това бе тъй забавно! Когато след дълго пътешествие влизахме в негърско село, негрите изглеждаха много уплашени… Те надаваха отчаян вик, тъй се бояха, че не се опитваха даже да бягат, и плачеха, паднали с лице към земята. Ние ги напивахме с ракия, понеже всякога имахме със себе си голямо количество алкохол… И когато се напиеха, убивахме ги!

— Лош прицел! — резюмираше не без отвращение нормандецът, който несъмнено в тая минута си представяше великолепен полет на пауни в тонкинските гори.

Нощта блестеше както по-рано; небето гореше; океанът люлееше огромни ивици фосфоресцираща светлина. И аз бях тъжен, тъжен заради Клара, тъжен заради тия груби хора и заради себе си, и заради нашите думи, които оскърбяваха мълчанието и красотата!

Чувствувах, че капитанът от няколко минути желаеше да се намеси в разговора. Той се възползува от мълчанието, което настъпи:

— Що се отнася до мене — каза той, — аз съм направил нещо по-добро от всичко това. Вашите жалки убийства не струват нищо наред с тия, които дължите на мене. Изобретих един куршум, необикновен куршум. Наричам го дум-дум, на името на малкото индийско село, където имах честта да го изобретя.

— Той убива ли много? Повече от всички други ли? — попита Клара.

— О, мила мис, не говорете! — каза той, като се смееше. — Безчет! — И той добави скромно: — Впрочем, той е нищо. Съвсем малък куршум! Представете си едно мъничко орехче! То е очарователно.

— И какво прелестно име, капитане! — възхити се Клара.

— Много красиво наистина! — одобри видимо поласканият капитан. — Твърде поетично!

— Може да се мисли, че това е име на фея от шекспировите комедии. Фея Дум-Дум! Това ме очарова! Засмяна, лека, белокожа фея, която танцува и скача посред борови гори и слънчевите лъчи. И в същото време — Дум-Дум.

— Да, да! — повтори офицерът. — Прекрасно! Той бие твърде добре, уважаема мис. Но главното му достойнство, мисля, се състои в туй, че тук няма ранени.

— А! Тук има само мъртви! Ето с това именно е наистина очарователен!

Като се обърна към мене със съжаление, той въздъхна:

— О, ако го имахте във Франция във времето на тая ужасна комуна! Какъв триумф!

И премина внезапно към нова мисъл:

— Аз понякога се питам: не е ли това разказ на Едгард По? Но не, понеже сам съм правил опити с тоя прелестен, малък дум-дум. Работата беше тъй: наредих дванадесет индуси…

— Живи ли?

— Разбира се! Германският император прави своите балистични опити върху трупове. Признайте, че това е глупаво и че не произвежда нужния ефект. Аз правя своите опити върху хора не само живи, но и в отлично здраве… Поне се вижда какво правиш и какво можеш да постигнеш… Аз не съм мечтател, аз съм учен!

— Хиляди извинения, капитане! Продължавайте!

— И тъй, аз наредих дванадесет души индуси един зад друг по права линия. И стрелях.

— Е, после? — прекъсна го Клара.

— И ето, очарователна приятелко, този малък дум-дум направи чудеса… И дванадесетте индуси до един изпопадаха на земята! Куршумът бе пронизал дванадесетте тела, които след изстрела представляваха дванадесет купчини изпокъсано месо и начупени кости. Магически изстрел, ей Богу! И никога не бих повярвал в такъв успех…

— Наистина, поразително, истинско чудо.

— Не е ли вярно?

Той замълча няколко секунди, развълнуван и замислен.

— Аз се трудя — промърмори той доверчиво. — Аз се трудя да намеря нещо по-добро, нещо още по-решително… Старая се да изнамеря куршум, който да може да унищожи изцяло тоя, до когото се докосне, като не остави от него нищо… нищо… нищо! Разбирате ли?

— Как тъй? Как нищо?

— Или почти нищо! — обясни офицерът. — Малко пепел. Или само лек златист дим, който веднага да се разсее… Това е възможно…

— Автоматично превръщане в пепел ли?

— Именно! Мислили ли сте вие за преимуществата на това изобретение? По такъв начин ще премахна нуждата от военни хирурзи, от болнични служители, от походни болници, от военни болници, от пенсии за ранените и т.н. Това би дало значителна икономия, облекчение за държавния бюджет. Не говоря за хигиената! Каква победа в областта на хигиената!

— И вие бихте нарекли тоя куршум ниб-ниб? — извиках аз.

— Прелестно… Прелестно!… — почна да аплодира артилеристът, който, макар и да не разбра тая жаргонна забележка, все пак бурно се разсмя с енергичен и откровен смях, свойствен на войниците от всички чинове във всички страни.

— Аз предвиждам — каза той, че когато във Франция узнаят за тоя великолепен снаряд, то всичките вестници ще ни обсипят с оскърбления. И то най-свирепите ваши патриоти, тия същите, които викат високо, че колкото и да се пръскат милиарди за военни разходи, всякога са малко; които говорят само за убийства и за бомбардировки, с това те още веднъж ще подложат Англия на проклятие на цивилизованите народи… Признават, че гранатите трябва да се пълнят с взривни вещества и в същото време това е забранено за куршумите! Защо? Ние живеем, като се подчиняваме на законите на военното време? Какво е войната? Избиване колкото се може повече хора в най-късо време. За да стане още по-убийствена и да достигне своята цел, нужно е да се измислят разрушителни снаряди, които да са все по-страшни и по-страшни. Това е въпрос на човечността, а така също и на съвременния прогрес.

— Но, капитане — забелязах аз, — а правото на хората да живеят? Какво правите с него?

Офицерът се засмя иронично.

— Правото на хората върху живота! — отговори той. — Това вече е невъзможно! Дали избиваме хората накуп или поотделно, с гранати или куршуми, важното е, че те трябва да се избиват!

Един от китайците се намеси:

— Но ние не сме диваци — каза той.

— Не сме диваци ли? А какви сме, кажете, моля ви се? Ние сме още по-лоши диваци от ония в Австралия, търгуваме, уреждаме нашите спорове, отмъщаваме за нашата чест чрез войната, тоест чрез варварството, грабежа и убийството. Ние сме зверове, да! И ще постъпваме като зверове.

Тогава Клара каза с мек дълбок глас:

— Освен това би било светотатство да се борим против смъртта… Смъртта е тъй прекрасна! До утре!

Ние всички се струпахме около нея. Офицерът целуна ръката й и аз намразих неговото мъжествено лице, неговата гъвкава снага, неговите нервни крака и всичките му движения, изпълнени със сила.

— Извинете ме — каза той, — че тъй се увлякох в подобен сюжет и забравих, че в присъствието на такава жена като вас никога не бива да се говори за нищо друго, освен за любов.

Клара отговори:

— Но, капитане, когато говорят за смъртта, все едно че става дума за любовта!

Съпроводих я до каютата й, дето я очакваха слугините, за да й помогнат да се съблече.

Цялата вечер ме преследваха призраци на убийство и разрушение. През нощта спах неспокойно. Над червените борови гори в лъчите на кървавото слънце видях русата фея Дум-Дум, която се смееше и танцуваше… Малката фея Дум-Дум с очите и устните на Клара и с тялото на Клара, непознато за мен и разголено…