Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Jardin des supplices, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция
Yo (2010)

Издание:

Октав Мирбо. Градината на мъките

Редактор: Иван Мишев

Художник: Димитър Петров

Техн.редактор: Елена Тонкова

Коректор: Ина Данева

Изд. „Абагар“, Велико Търново, 1992

ISBN 954-427-015-9

История

  1. — Добавяне

VII

Веднъж седяхме с моята приятелка на палубата; над водата се издигаха стада хвърчащи риби, които блестяха на слънцето — те ту се приближаваха към нас, ту се отдалечаваха, за да се върнат отново, като разрязваха сивата вода, прилична на жив бисер. По нежната морска повърхност плуваха облаци медузи, червени, зелени, пурпурни, розови, сиво-гълъбови — медузи, тъй красиви, че Клара чак подскачаше от възторг…

— Кажи ми как се казват тия чудни животни?

Аз бих могъл да измисля някои странни названия, да импровизирам научна терминология. Даже не се опитах, обзет от внезапно желание да бъда искрен:

— Не знам! — отговорих твърдо, като чувствувах, че се погубвам, че безвъзвратно губя моя блян, очарователен, смътен, който приспиваше моите надежди, приспиваше моята тревога, че падах още по-ниско в неизбежната кал в съществуването на пария.

— Казвам истината — не знам! — повторих аз, като произнесох думите с такъв драматичен жар, който всъщност не им подобаваше.

— Вие полудели ли сте? Какво ви е? — каза Клара, учудена от гласа ми и от странната несвързаност на жестовете.

— Аз не съм учен, мис Клара, аз не съм натуралист… Аз съм нищо! — викнах. — Негодник! Аз ви лъгах… Подло лъгах. Искам да знаете с кого имате работа. Слушайте…

Разказах й за моя живот разхвърляно, като се задъхвах, за Йожен Мортен, за госпожа Г., за позора на моята мисия, за всичките ми нечисти дела, за всичката мръсотия. Изпитвах жестока радост при това самообвинение, като се представях още по-низък, още по-декласиран, още по-черен, отколкото бях всъщност. Като свърших това скръбно повествование, казах на моята приятелка, заливайки се в сълзи:

— Сега това е свършено! Вие ще ме ненавиждате, ще ме презирате като другите. Вие с отвращение ще се отдръпнете от мене и ще бъдете права. Аз няма да се оплаквам… Това е ужасно, но аз не мога повече да живея по такъв начин… Аз не искам повече да ви лъжа.

Мис Клара ме гледаше втренчено, докато плачех. О, този поглед! Никога няма да го забравя! В него, в тоя чуден поглед, имаше всичко — учудване, радост, състрадание, любов, да, любов, измама, ирония, всичко. Поглед, който ме пронизваше, измерваше ме, вълнуваше моето тяло и душа.

— Е, какво! — каза тя просто. — Това не ме учудва толкова. Аз мисля, че всички учени приличат на вас.

Без да откъсне поглед от мене, тя се засмя със своя чист красив смях, който напомняше чуруликайте на птичка.

— Познавах един такъв — продължи тя — натуралист… От вашия жанр. Той беше изпратен от английското правителство да изучи парализите на кафееното дърво в цейлонските плантации. И в течение на цели три месеца той не напусна Коломбо, прекара там времето си в игра на покер и опивайки се с шампанско. Както по-рано, без да откъсва поглед от мен, поглед дълбок, странен, сладострастен, след малко мълчание тя прибави с глас, препълнен със състрадание, в чиито звуци, стори ми се, запя всичката радост на прошката: — О, малки мошенико!

Не знаех какво да кажа; не знаех да се смея ли, или пък да плача, или да падна пред нея на колене. Аз прошепнах страхливо:

— Вие не ми ли се сърдите?… Вие не ме презирате?… Вие ми прощавате?

— Животно! — каза тя. — О, мъничко животно!

— Клара! Клара! Обичате ли ме? О, моля ви се! Обичате ли ме?

Тя отговори със сладък глас:

— Аз ще ви отговоря тая вечер… У мене…

И аз видях как блеснаха в очите й зелени огньове, ужасни огньове, които ме плашеха. Тя освободи ръцете си от моите; на челото й изведнъж изпъкна дълбока бръчка и замълча, загледана в морето.

За какво мислеше тя? Не ме обичаше, когато ме считаше честен човек… тя не ме искаше… Но щом само узна кой съм, щом само пое нечистия въздух на моята душа — любовта пристъпи към нея. Да! Истинско е само злото.

Настана вечер; после без здрачевина дойде нощта. Въздухът беше нажежен. Параходът плаваше сред кипящата фосфоресцираща пяна. По морето се стелеха ивици светлина. Изглеждаше, че феи излизат от морето, разстилат и разтърсват по него огнени мантии, като хвърляха с шепи златни бисери.