Октав Мирбо
Градината на мъките (10)

VIII

Една сутрин, като излязох на палубата, различих в прозрачния въздух ясно, все едно че бях на сушата, очарователния остров Цейлон, червено-зелен остров, увенчан с феерично розовата белина на Адамовите планини. Още от вечерта бяхме предупредени за приближаването му от новите аромати на морето и от тайнственото нашествие на пеперудите.

Но в това утро появата на Цейлон ми причини тъга и даже нещо повече — ужас! Това, което аз видях там, не беше земя, не беше пристанище, не беше нещо, което възбужда в човека любопитството към неизвестното; това беше груб зов към забравените инстинкти, жестоко, отчаяно пробуждане на всичко онова, което е спало през време на пътуването ми… Край на дивната мечта, каквато беше за мене любовта на Клара. За пръв път в моя живот ме завладя жена. Аз й бях роб, исках само нея, само с нея живеех и за мене нищо друго не съществуваше в света. И нейното обладаване, вместо да погаси пожара на любовта, всеки ден оживяваше неговия нов пламък. Всеки път все повече се задълбочавах в горещата бездна на нейните желания и всеки ден по-силно чувствувах, че животът ми ще се погуби в стремеж да се докосна до дъното на бездната!

Аз принадлежах на Клара, както въглищата на огъня, който ги опожарява, изгаря и унищожава. Ние никога не приказвахме за раздяла — дотолкова тя ни се струваше и на двамата невероятна, безумно химерична, противоречива на законите на живота и на природата… Даже вчера нашите съединяващи се души мечтаеха това пътешествие да не свършва, като че параходът, който ни влачеше, бе длъжен вечно, вечно да плава, без да се спира никога и никъде…

Морето бе нежно, спокойно, сияйно… От него идваше ароматът на разкошен бряг, на цветущи градини, на любовни пейки — и това ме караше да плача.

Палубата се оживяваше: навсякъде се виждаха радостни лица, с опулени от очакване и от любопитство очи.

Ние влизаме в заливчето. Ние сме в заливчето!

— Аз виждам брега.

— Аз виждам дърветата.

— Аз виждам фара!

— Стигнахме… Стигнахме!

Всяко едно от тия възклицания падаше тежко на сърцето ми.

Аз не исках да виждам тоя остров, който тъй безжалостно се приближаваше.

Клара не закъсня да се присъедини към мене. Дали от многото любов, дали от пролетите сълзи, но нейните клепачи бяха потъмнели и очите й със своите сини кръгове изразяваха голяма скръб. В погледа й се четеше още страстна жалост, под тежките й тъмнозлатисти коси челото бе прорязано от мрачната бръчка, която се явяваше както в минути на сладострастие, така и в минути на тъга. Косите й излъчваха упоителен мирис. Тя произнесе само една дума:

— Вече?

— Уви! — въздъхнах аз.

Тя прикрепи към косата си малката матроска с дълга златна игла. Като повдигна ръце, изпъчи гърдите, чиито класически очертания изпълниха бялата блуза, която ги обвиваше… Клара заговори отново с леко трептящ глас:

— Мислили сте за това?

— Не!

Клара прехапа устни и те почервеняха.

— И какво? — каза тя.

Аз не отговорих, защото нямах сили. С празна глава, с изтерзано сърце, исках унищожение. Тя беше развълнувана, твърде бледна. Само устните й ми се струваха по-червенели, натежали от целувка. Тя устреми върху мен своя дълъг, тежък, втренчен поглед.

— Параходът стои два дни в Коломбо… После продължава нататък…

— Да! Да!

— И какво?

— И какво… Това се разбира!

— Мога ли да ви помогна?

— Не, благодаря ви, щом веднъж всичко това е свършено!

— Вие бяхте за мене всичко. Вие бяхте за мене повече от всичко. Не говорете повече с мене, заклевам ви! Сега всичко е свършено!

— Нищо никога не се свършва — произнесе Клара. — Нищо, даже смъртта!

Звънецът удари. Ах, този звънец! Той звънеше в сърцето ми като погребален звън.

Пасажерите се натрупаха на палубата, викаха, възклицаваха, прекъсваха се един друг, насочваха лорнети, бинокли, фотографии апарати към приближаващия се остров. Нормандският чифликчия, като сочеше купове зеленина, разказваше за тръстиковия треволяк, недостъпен за ловеца. Посред шума и блъсканицата двамата китайци, замислени и равнодушни, с ръце скръстени под широките ръкави, правеха ежедневната си бавна важна разходка също като двама абати, които четат требник.

— Пристигнахме!

— Ура! Ура! Пристигнахме!

— Аз виждам града.

— Това града ли е?

— Не! Това е коралов риф…

— Аз различавам пристанището.

— Не! Не!

— Какво е това там, в морето?

Отдалеч към нас се приближаваше малка флотилия лодки с розови платна. Черен дим застилаше морето като траурна сянка и сирената стенеше продължително.

Никой не ни обръщаше внимание. Клара ме попита с повелителна нежност:

— Какво мислите да правите?

— Не знам! Какво да правя? Аз бях загинал, но ви срещнах. Вие ме задържахте за няколко дни на края на пропастта. Сега падам там… Това е съдбата!

— Защо съдбата? Каква детинщина! Вие вярвате ли ми? Мислите ли, че случайно се срещнахме?

Като помълча, тя прибави:

— Това е тъй просто! Аз имам влиятелни приятели в Китай. И те, несъмнено, биха могли добре да ви настанят! Искате ли, щото…

Аз не й дадох да свърши:

— Не, не това! Разбирам ви, но не говорете повече…

— Вие сте дете — повтори Клара. — Вие разсъждавате по европейски, мило мъничко сърце. В Китай животът е свободен, щастлив, смислен, без договори, без предразсъдъци, без закони. Поне за нас… За свободата си човек няма други препятствия, освен себе си… Други прегради за любовта няма, освен тържествуващото разнообразие на желанието. Европа и нейната лицемерна варварска цивилизация са лъжа. Вие само това и вършите, че лъжете, лъжете себе си и другите, вие лъжете пред туй, което в дълбината на душата си считате истина. В тоя непоносим конфликт вие губите радостта от живота, съзнанието за вашата личност. Всяка минута ви потискат, затрудняват ви, спират свободната игра на вашите сили. Това е отровна смъртна рана на цивилизования свят. У нас няма нищо подобно. Вие ще видите! Аз имам в Кантон дворец посред дивни градини, в който всичко е приспособено за наслада от свободата и любовта. От какво се боите? Какво губите? Кой се безпокои за вас! Когато престанете да ме обичате и се почувствувате извънредно нещастен, ще си отидете!

— Клара! Клара! — молех аз.

Тя рязко тропна с крак по пода на палубата:

— Вие още не ме познавате! Още не знаете каква съм и вече искате да ме напуснете. Плаша ли ви? Вие страхлив ли сте?

— Без тебе аз не мога повече да живея! Без тебе аз мога само да умра!

— Добре! Не трепери повече… не плачи повече… И ела с мене!

Зелените й очи блеснаха. Тя каза с тих, почти дрезгав глас:

— Аз ще те посветя в ужасни работи… божествени работи… Ти ще узнаеш що е това любов! Обещавам ти, че ще се спуснеш заедно с мене до най-дълбоките тайни на любовта. И на смъртта!

И усмихвайки се с жестока усмивка, от която трепет прониза цялото ми тяло до мозъка на костите, тя прибави:

— Бедно дете! Ти си се считал голям развратник… Голям бунтовник. А твоето жалко разкаяние. Ти помниш ли? Ето, че душата ти е по-страхлива от детската…

Това беше вярно! Можех да се хваля колкото искам, че съм свободомислещ мошеник и да се поставям по-горе от всички морални предразсъдъци, но все пак понякога се вслушвах в гласа на честта и дълга. Що е това чест? Дълг — пред що? Умът на човека — каква е тая бездна на безумие! С какво се компрометира моята чест? От какъв дълг ще избягам, ако, вместо да скучая в Цейлон, отида в Китай? Нима толкова сериозно съм влязъл в ролята на „учен“ и съм си въобразявал, че ще изучавам „протоплазмата“. Тази съвсем смешна мисъл, че мога да се отнеса сериозно към моята ембриологическа мисия, живо ми напомняше за действителността на моето положение. Как? Такава сполука, такова чудо, че аз срещнах жена, божествено прекрасна, богата, поразителна и ние се обикнахме един друг, и тя ми предлагаше необикновен живот, пълен с наслади, с редки изживявания, със сладострастни приключения, предлагаше ми богато покровителство, спасение… повече от спасение — радост! И аз да напусна всичко това!

— Вие сте права — казах, аз не бих бил достоен за вашите очи, устни, душа. И за целия рай, и за целия ад, заключен във вас… ако още се колебая. После… аз не мога… аз не мога да те изгубя… Ти си права… Аз ти принадлежа! Води ме, където обичаш… Да страдам, да умра, все едно! Само ти да бъдеш там, още непозната моя съдба!

— О, дете! — каза Клара със странен глас, без да разбера дали изразяваше радост, ирония или състрадание. — Сега мислете само за своето щастие. Седете тук и гледайте дивния остров. Аз ще се споразумея с комисаря за вашето ново положение на парахода.

— Клара…

— Не бойте се! Знам какво да кажа! Нали вие сте мое дете, мило мъничко сърце? Вие трябва да слушате.

Тя изчезна, като се смеси с пасажерите, които се притискаха на палубата вече натоварени с куфари и ръчен багаж.

Решихме да останем два дена в Коломбо да разгледаме града и околностите. Клара, идвала по-рано по тия места, прекрасно ги познаваше. Горещината бе нетърпима и даже най-прохладните места на тая ужасна страна, наречена от учените земен рай, са прохладни, разбира се, относително. Голяма част от нашите спътници не се осмелиха да излизат от парливата горещина, която им отнемаше не само слабото желание да се поразходят, но даже и всяка възможност да се движат. Аз тъй ясно си ги представям сега — стенещи и смешни, в голямата зала на хотела, с глави, увити в мокри и димящи кърпи; елегантно украшение, което се сменя всеки четвърт час и придава на най-благородната част на тяхното тяло вид на каменен комин, увенчан с ветрило от пара.

Аз възвърнах, може би извънредно бързо, всичката си веселост и остроумие. Нерешителността ми изчезна; изчезнаха поетичните ми усещания. Освободен от грижи, уверен в своето бъдеще, отново станах тоя човек, какъвто бях, когато напусках Марсилия — нелеп и скандален парижанин, когото „не можеш излъга“, булеварден скитач, когото „не можеш измами“, който умее да показва своето пренебрежение към природата, даже тропическа.

Коломбо ми се стори град убийствено скучен, в който нямаше нищо живописно и тайнствено. Как радостно се поздравявах в душата си, че тъй чудно съм се изплъзнал от безкрайната скука да живея там сред прави улици и увехнала растителност, под неподвижното небе, в град, наполовина протестантски, наполовина будистки, оглупял като бронз и намусен като пастир…

Напразно търсех сладострастие — грациозни жени, негритянки, изкусни в любовта, тъй напети, малки дантелиерки, за които ми дрънкаше лъжецът Йожен Мартен, наконтени, с изразителни, живи очи. От все сърце съжалих бедните учени, пращани тука с проблематичната мисия да възтържествуват над тайните на живота.

Но скоро разбрах, че на Клара не се харесваха тия евтини и груби насмешки и почнах да ги смекчавам от благоразумие, като не желаех да оскърбявам нейното страстно благоговение пред природата и в същото време да не се обезценявам в нейните очи. Няколко пъти забелязах, че тя ме слушаше от тягостно недоумение.

— Защо сте тъй весел? — казваше тя. — Аз не обичам такава веселост, мило мъничко сърце. Това ме кара да страдам. Когато човек е весел — той не обича. Любовта е дълбоко, печално и важно чувство.

Това впрочем не й пречеше да посинява от смях по повод всяка глупост.

Тя ме окуражи да приведа в изпълнение дошлата в главата ми забавна идея. Ето в какво се състоеше работата.

В числото на препоръчителните писма, които носех от Париж, имаше едно до сър Оскар Тервик, който имаше разни учени звания и беше в Коломбо председател в Association of the tropikal embriology and of the british entomology. В хотела, където се отнесох за справка, ми казаха, че сър Тревик бил наистина важно лице, автор на известни учени трудове, с една дума крупен учен. Аз реших да го посетя. Подобно посещение не можеше вече да бъде опасно за мене, а главно аз се интересувах да се запозная и да се приближа до истинския ембриолог.

Сър Оскар Тервик ме прие официално и вежливо. Той беше твърде висок, твърде тънък, твърде сух човек, с твърде червено лице, с голяма квадратна брада до пояс и прилична на конска опашка. Облечен беше с широки панталони от жълта коприна и косматите му гърди бяха увити с нещо, подобно на светъл вълнен шал. Той прочете с важност писмото, което му връчих, и като ме погледна недоверчиво изпод вежди — дали на мене не се доверяваше, или на себе си — попита:

— Вие… ембриолог ли сте?

Аз кимнах утвърдително с глава.

— All right — изкудкудяка той.

Като прие вид, че тегли мрежа от морето, той продължи:

— Вие… ембриолог ли сте? Yes… вие… ето тъй… в морето… fish… fish… Little fish?

— Little fish… именно… Little fish… твърде куриозно…

Yes!

Ние и двамата продължихме да теглим нашите химерични мрежи и уважаемият учен, като чоплеше от мене думи, поведе ме към бамбуковата подложка, на която имаше три алабастрови бюста, увенчани с изкуствени лотоси. Като ми ги сочеше по ред с пръст, той ми ги представи с такъв комично-важен тон, че аз едва сдържах своя смях.

— Мистър Дарвин! Велик нат’ралист… твърде… твърде… велик! Yes.

Аз се поклоних ниско.

— Мистър Хекел… велик нат’ралист. Не тъй като този, не! Но твърде велик! Мистър Хекел тука… ето тъй… той… в морето… Little fish…

Аз пак се поклоних. Тогава той викна високо, като слагаше ръката си, червена като рак, на третия бюст:

— Мистър Коклин! Велик нат’ралист от музея… Как го казват… от музея Гревен… Yes! Гревин! Прелестно… твърде куриоз!

— Твърде интересен! — потвърдих аз.

— Yes!

След това той ме напусна.

Разправих на Клара подробно и с мимики за тази странна визита. Тя се смя като луда.

— О, дете! Колко си смешен, миличко ми коцкарче!

Това бе едничкият научен епизод от моята мисия и разбрах какво е ембриология!

На сутринта, след една луда любовна нощ, ние отплавахме за Китай.