Октав Мирбо
Градината на мъките (18)

VIII

Дойдохме до камбаната.

Високи сливови дръвчета с двойни, тясно събрани цветове, пречеха да я видим. Забелязахме я по сгъстената сянка между листата, между цветята, малки, надути, бели и валчести цветя, прилични на лайкучка.

Пауните ни последваха на няколко метра, нахални и предпазливи, обтегнали шии и проточили върху червения пясък великолепните си опашки, осеяни с очички. Някои бяха бели, бялокадифени, с кървави петна на гърдите, с кръвожадна глава, увенчана с широк перест качул във форма на ветрило, всяко перо на което, тънко и твърдо, завършваше на върха като с трепереща капка розов кристал.

Железните столове, възправените стълби, разните зловещи оръдия за мъчения все се умножаваха. Под сянката на гигантски тамарикс видях нещо подобно на кресло, стил рококо. Дръжките му бяха направени от триони и стоманени остри длета, а седалището представляваше съвкупност от железни остриета. Наедно от тези остриета висеше къс човешко месо. Клара ловко го взе с края на чадъра си и го хвърли на лакомите пауни, които се спуснаха върху него, махайки криле и удряйки се едни други с клюновете си. В продължение на няколко минути те представляваха такава ослепителна картина от преливащи се скъпоценни камъни, че, въпреки отвращението ми към тях, не можех да не се любувам на това дивно зрелище. От близките дървета наблюдаваха фазани, големи малайски злато-сребърни петли-борци и всички коварно очакваха своята плячка.

Изведнъж в стената от сливови дървета се откри огромен отвор, един вид арка от светлина и цветя. Пред нас бе камбаната, грамадната и ужасна камбана… Тежкото й тяло, покрито с черен лак и изпъстрено със златни надписи и червени маски, напомняше по своите контури храм и странно блестеше на слънцето. Земята наоколо бе постлана с дебел пласт пясък, който заглушаваше шума на стъпките. Всичкото това пространство, заето от камбаната, бе оградено със стена от цъфнали сливови дървета, натежали с бели букети цвят. В средата на тоя червено-бял кръг камбаната напомняше зловещо привидение.

Чак сега разбрахме над какво бяха се навели двамата човека с мършавите тела, които, при влизането ни в тая част на градината, видяхме под купола на камбаната. Те отвързваха от ремъците един труп. Той имаше цвят на глина, бе съвършено гол и с лице обърнато към земята. Беше ужасно сгърчен, с напрегнати мускули и отекъл на места. Виждаше се, че осъденият дълго се е борил и напразно се е мъчил да разкъса ремъците. От тези отчаяни усилия вървите на ремъците са се впили в тялото му, като са оставили по него тъмнокървави отоци и зеленикави петна от гъста гной. Двамата човека, стъпили с краката върху трупа и превили гръб, снемаха връзките, които повличаха късове месо. Мускулите на ръцете им се изопваха като въжета. От гърлото им ритмически излизаше стон, който преминаваше в дрезгава свирня.

Приближихме се. Пристъпихме още по-близо.

— Виж, миличък — каза Клара, — как всичко това е интересно и оригинално! Какво великолепие! Къде можем да видим подобно зрелище? Място за мъчение, накичено като за бал… И това ослепително стадо от пауни, и публиката, и украшението на тоя празник! Не сме ли преминали зад границите на живота в областта на поетическите блянове на древните легенди? Не си ли ти наистина възхитен? На мене винаги ми се струва, че тук живея в света на мечтите! Признай, любими, че китайците, толкова презирани от тези, които не ги познават, са чудни хора! Никой друг народ не е съумял тъй ясно и разумно да опитоми природата. Какви артисти! Какви поети! Погледни тоя труп, който лежи на червения пясък и напомня със своя цвят древни идоли. Гледай хубаво, защото то е необикновено, струва ти се, че звуците на камбаната са се впили в това тяло, като нещо твърдо и остро… повдигали са мускулите, разкъсвали са жилите, извивали са и са чупили костите… Такъв нежен за слуха звук, толкова очарователен и затрогващ душата, но хиляди пъти по-страшен и мъчителен от всички инструменти на дъртия палач! Представи си: звуковете, които карат влюбените девици да плачат от екстаз и меланхолия, тия същите звукове могат да умъртвяват в неизказани мъки едно жалко човешко тяло… Това е гениално… Чудно мъчение! И тъй незабележимо, понеже става в мрак… Впрочем това умъртвяване, както и смъртта чрез ласки се извършва сега много рядко и тебе ти провървя, защото го виждаш още при първото идване в тая градина. Уверяваха ме, че този начин на умъртвяване има корейски произход, в Корея то се практикува от незапомнени времена. Ако искаш, може да отидем в Корея, корейците са палачи с неподражаема кръвожадност… Техните вази са най-прекрасните на света и са съвършено бели, като да са накисвани… ах! Ако ти знаеш, в човешко семе!

И като се обърна към трупа:

— Интересно е да се знае кой е този човек! На такова погубване в Китай, под камбаната, осъждат само важни престъпници… Съзаклятници против принцовете, сановници, които не се харесват вече на императора. Това е аристократично наказание и почти на почит… — Тя ме хвана за ръката: — Както се вижда, малко те интересува, какво ти говоря. Ти даже не ме слушаш! Само като си помислиш… Камбаната, която звъни… която звъни… тъй нежно! Когато я слушаш отдалеч, спомняш си за тайнствения Великден, за тържествените литургии… за кръщаване… сватби… И при това тя е най-ужасната смърт… То е нечувано… Не е ли така?

Аз нищо не отговорих.

— Да… Да! — настояваше тя. — Кажи, че това е нечувано! Искам! Искам! Бъди тъй добър!

Продължавах да мълча. Тя кипна от яд.

— Колко си неприятен! — каза тя. — Ти никога и с нищо не би ме позабавлявал! Аз не знам какво би могло да те развесели… Не мога повече да те обичам… Не те искам вече… Тая нощ ще си спиш сам! А аз ще ида при моето мъничко цветче от праскова, то е по-мило от теб и знае да обича повече от мъжете…

Опитах се да кажа нещо.

— Не, не… оставете! Свършено е! Аз не искам вече да говоря с вас… Съжалявам, че не взех със себе си цветчето от праскова… Вие сте нетърпим… вие ме оскърбявате… Аз пощурях с вас… Това е отвратително… Изгубен е денят, който мислех да прекарам тъй весело с тебе.

Нейното дърдорене и нейният глас ме дразнеха. Тя ми се виждаше даже грозна. Очите й, устните й, шията й, тежките й златни коси, нейните пламенни желания, нейната сладострастна порочност — всичко ми се виждаше сега отвратително. От разголените й розови гърди, които проглеждаха през полуразтворения корсаж, дето толкова пъти бях вдъхвал, смукал и хапал опиянението на очарователни аромати, излизаше сега воня на гниене, воня от нейната душа… Налиташе ме да я прекъсна с някое ужасно оскърбление, да й запуша устата с юмруци, да я сграбча за гърлото… В мен се запалваше една омраза против тая жена, такава дива омраза против тая жена, че като хванах грубо ръката й, почнах да викам вън от себе си:

— Мълчете! Мълчете! Никога вече не ми говорете, никога! Вие заслужавате да ви убия и да ви хвърля в някой куп от мърша, стерва!

Въпреки че бях възбуден, достраша ме от моите собствени думи. И за да ги направя непоправими, повторих, като я дърпах за ръката:

— Стерва! Стерва! Стерва!

Клара не мръдна, даже окото й не трепна. Тя изпъчи гърди, а лицето й засия от неописуема радост. Просто, тихо, с безкрайна нежност тя каза:

— Добре! Убий ме, драги… Бих желала да ме убиеш ти, мое сърце!

През време на тая къса сцена двамата души почиваха. Те изглеждаха изтощени. Мършави, задъхани, с изхвръкнали ребра под кожата, с кокалести бедра, те бяха изгубили всичко човешко… Внезапно дойде надзирателят с камшик в ръка. Той ядосано се развика и с всичката си сила заплющя с камшика по клетниците, които с вой отново се заловиха за работа…

Клара повика надзирателя и завърза с него по китайски къс разговор, превеждайки ми едновременно отговорите му.

— Тези клетници са били камбаната… Четиридесет и два часа не са ни пили, ни яли, ни почивали! Представяш ли си? И как не са умрели?! Знам, че китайците не са направени като нас, че могат необикновено дълго да понасят умората и физическите болки… Веднъж поисках да разбера колко време китаецът може да работи без ядене. Дванадесет дни, драги. Той умря на дванадесетия ден. Това не е за вярване! Впрочем, неговата работа не може да се сравнява с тая… Той копаеше земята и беше под слънцето…

Тя бе забравила оскърбленията ми; гласът й бе станал любовен и ласкав, все едно че ми разправяше някоя приятна любовна история:

— Ти знаеш ли какво напрежение, какви нечовешки усилия са нужни за движението на камбаната? Даже много силни хора умират от това. Пукне се някоя вена, повредят се бъбреците… и свършено! Падат мъртви на място при самата камбана!

А тези, които останат живи, заболяват от неизлечими болести! Виж как от дърпането на въжето ръцете им са подпухнали и окървавени! Впрочем, изглежда и те да са някакви осъдени! Умират едновременно, убивайки други, тъй че две смъртни присъди се извършват заедно! Все едно, трябва да се жалят горките… И като се обърна към трупа, каза:

— Разбрах го кой е. Крупен банкер в града… Той бе много богат и крадеше всички… Но не, разбира се, заради това е осъден на такава смърт. И самият надзирател не знае точно причината, казва, че за някакви предателски преговори с японците. Все трябва да се измисли нещо…

Току-що каза тия думи и до нас долетяха глухи жалби и задавени ридания. Те идваха иззад бялата стена от дървета.

— Това е семейството му — обясни Клара. — То чака там, според обичая, да му връчат трупа на умъртвения.

В това време двамата изтощени мъже, които още се крепяха на нозете си, благодарение невероятното усилие на волята, обърнаха трупа. Клара и аз неволно нададохме вик. И като се притисна до мен, впила ноктите си в рамото ми, тя заповтаря:

— О! Драги! Драги! Драги!

Това възклицание винаги избликваше у нея в минути на крайна възбуда под влиянието на ужаса или на сладострастието.

Ние зяпахме в трупа, вцепенени от ужас и протегнали шии, без да можем да свалим очи от него.

Две опулени очи — очи, които не виждаха нищо — бяха устремени към нас с израз на такова страшно безумие, на такава нечувана подигравка, каквито никога още не ми се е случвало да видя ни в една лудница, ни у някой умопобъркан.

Като гледах тия пресилени мускули, разместени стави, изкълчени кости, този замръзнал смях на устата, това безумие в погледа, запазено след смъртта, разбрах колко по-ужасна ще е от всички мъки агонията на тоя човек, прекарал четиридесет и два часа, вързан под камбаната. Ни острият нож, ни нажеженото желязо, което изгаря, ни клещите, ни клиновете, които раздвояват ставите, разкъсват жилите и цепят костите като дърво, могат така да измъчат живо човешко тяло и човешкия мозък, както невидимия и нематериален звън на камбаната, която замества всички съществуващи способи за погубване, която измъчва едновременно и тялото, и разсъдъка, и работи за повече от сто палачи…

Двамата продължиха да отвързват трупа със свирещи гърди. Но силите им ги напущаха. Пот се лееше от тях като вода. Те едва се държаха на краката си и с мъка отвързваха възлите на ремъчките със замрелите си пръсти.

Внезапно единият, капнал от умора, изпусна от ръката си вървите и се повали до трупа, като блъвна струя черна кръв.

— Стани, подлец! Стани, куче! — завика надзирателят. Камшикът изплющя по гърба на човека. Кацналите на цъфналите дървета фазани хвръкнаха, като запляскаха шумно с крилете си. Зад нас се носеха крясъците на обезумелите от страх пауни. Но човекът не стана. Той бе неподвижен; кървавото петно се разливаше по пясъка… Човекът умря!

Отведох Клара настрани; пръстите й се впиваха в кожата ми. Бях съвсем пребледнял и се люшках като пиян…

— Туй е много! Туй е много! — не преставах да повтарям.

Клара послушно вървеше с мен и казваше:

— Виждаш, мили мой! Аз знаех! Лъгала ли съм те? Поехме по алеята, която водеше за централния басейн; съпровождащите ни пауни изведнъж ни напуснаха, като се разпиляха с крясъци по храсталаците и моравите на градината.

— Това е алеята на подсъдимите — каза Клара. — Тези хора, които стоят прави, разследват нещастниците под влиянието на продължителни мъчения… Те рядко си признават. Предпочитат да умрат тук, отколкото да влачат своята агония в затворническите клетки и в края на краищата да умрат от някакво изтезание… Обикновено съдиите не злоупотребяват в предварителното следствие, освен в политическите престъпления. Те разглеждат делата вкупом, масово и на късмет. Ти виждаш, че подсъдимите са малко и че повечето долапи са празни. Идеята за тези долапи е много остроумна. Аз мисля, че тя води началото си от гръцката митология. Това е забулената в ужас басня на хамадриадите, пленници на дърветата.

Клара доближи едно от дърветата, в долапа стенеше млада жена. Тя бе увесена на желязна кука за китките на ръцете, вързани между две силно затегнати дървета. Дръглива връв, оплетена от влакната на кокосова палма, намазана с горчица и счукани пиперки и накисната в солена вода, я обвиваше под мишниците.

— Тази връв свалят само тогава — побърза да ми обясни моята любима, — когато ръцете се надуят и станат четири пъти по-дебели от обикновените им размери. Тогава я свалят; образувалите се от нея мехури се пукат, като оставят отвратителни рани. От тях често се умира, но никога не оздравяват.

— Но ако подсъдимият се окаже невинен? — попитах.

— Какво от това! — каза Клара.

В друг долап на друга жена краката бяха разкрачени или по-скоро разчекнати, а ръцете и шията й — оковани с железни халки. Клепачите й, ноздрите й, устата й и голотиите й бяха натрити с червен пипер, а топчетата на цицките й — стегнати с две витла… По-нататък — млад човек висеше на въже, прекарано под мишниците; тежък камък притискаше раменете му тъй, че се чуваше пращенето на ставите… Друг един бе положен гърбом върху буци с извит труп, поддържан в равновесие с тел, която свързваше шията с палците на краката; коленете на подгънатите му крака бяха подпрени отдолу с остри камъни. Виждаха се по-често и по-често празни долапи. Клара мълчеше и повече нищо не обясняваше.