Октав Мирбо
Градината на мъките (7)

Снабден с препоръчителни писма до цейлонските „власти“, аз тръгнах от Марсилия в един прекрасен ден след обяд на „Saghalien“.

Щом се качих на парахода, веднага почувствувах всичката важност, която официалното звание придава на човека. Престижът на такова звание възвисява даже такъв погинал човек, какъвто бях аз както в мнението на непознатите, така и в собственото. Капитанът, „запознат с моите чудни трудове“, ме обсипа едва ли не с почести. Отстъпиха ми най-комфортната каюта и ми отредиха най-доброто място за храна. Вестта, че на парахода има знаменит учен, обиколи всички пасажери, и всеки се стараеше да ми изкаже своето уважение. Аз виждах само възторжено сияещи лица. Жените проявяваха любопитство и благосклонност ту по-внимателно, ту по-явно. Една от тях ми отдели особено внимание. Тя бе чудно създание с тежки рижи коси; зелените й очи бляскаха със златни искри като очите на хищните животни. Тя пътуваше, придружена от три слугини, една от които бе китайка. Аз взех сведения за нея от капитана.

— Тя е англичанка — каза ми той. — Казва се мис Клара. Необикновена жена! Макар и 28-годишна, тя е обиколила целия свят. Сега живее постоянно в Китай… Аз я виждам вече четвърти път на моя параход.

— Богата ли е?

— О! Много богата… Баща й, отдавна вече умрял, търгувал с опиум в Кантон, както са ми казвали. Тя се е родила там… Аз я считам малко полуумна, но прелестна.

— Омъжена ли е?

— Не…

— Хм?

Аз вложих в тоя звук ред интимни и даже нескромни въпроси.

Капитанът се усмихна.

— За това… Аз не знам… Аз не мисля… Аз никога нищо не съм забелязвал…

Пътниците, с които веднага се запознах, бяха двама китайци от лондонското агентство и нормандски чифликчия, който отиваше в Тонкин. Той веднага ме посвети в своите работи. Беше страстен ловец.

— Аз бягам от Франция — заяви ми чифликчията. — Бягам от Франция винаги, когато съм свободен. Откакто Франция стана република, тя е загинала страна. Настъпи царството на бракониерите. Представете си, ние нямаме повече дивеч. Бракониерите я избиват, съдилищата ги оправдават. Това вече е прекалено! На всичко отгоре, останалият дивеч мре от някаква епидемия. Затова отивам в Тонкин… Каква чудно ловджийска страна! Вече четвърти път, скъпи, отивам там.

— Наистина?

— Да! В Тонкин изобилствува всякакъв дивеч, но особено пауните. Какъв прицел, господине. Забележете, това е много опасен лов. Трябва да имаш верни очи.

— Наистина, пауните кръвожадни ли са?

— Не, Боже мой! Но такова е положението на работите… Дето живее сърна — живее тигър, дето живее тигър — живее паун!

— Това афоризъм ли е?

— Вие ей сега ще разберете. Слушайте добре. Тигърът изяжда сърната и…

— Паунът изяжда тигъра? — пресякох го важно.

— Съвършено вярно… Тоест… Ето в що се състои работата. Когато тигърът се насити на сърни, той заспива. После се пробужда, облекчава се и заминава. А паунът какво прави. Скрит в съседното дърво, той внимателно дебне да излезе тигърът. После се спуска на земята и изяжда изпражненията му. В тоя именно момент се лови паунът.

И като протегна ръката си като да стреля, той даде вид, че се цели във въображаем паун.

— Ах! Какви пауни! Вие даже не можете да си ги представите! Това, което виждате във вашите птичарници и градини, не са пауни, това даже не са патици… Това е Бог знае що… Аз съм убивал… И на! Никога изстрелът на пушката не ми е правил такова голямо удоволствие, както, когато съм стрелял по пауни… Пауни… Как да ви обясня, господине? Великолепно е да се убиват пауни! После, като помълча, заключи:

— Само едно е добро на света — да пътешествуваш! Във време на пътуването ще видиш чудни неща, които те карат да мислиш.

— Несъмнено — потвърдих аз. — Но за това човек трябва да бъде такъв прекрасен наблюдател, какъвто сте вие…

— Това е вярно! Аз много съм наблюдавал, но от всички страни, които познавам — Япония, Китай, Мадагаскар, Хаити и част от Австралия — най-интересен е Тонкин. Например вие може би мислите, че сте видели кокошки?

— Да, мисля.

— Заблуждение, драги! Вие не сте видели кокошки… За това трябва да отидете в Тонкин. Па и там няма да ги видите. Те живеят по горите и се крият из дърветата. Аз плувах по реката в сампанга с петел в кафез. Спирах се до края на гората и прикрепях кафеза към клоните на дърветата. Петелът почваше да пее. Тогава от цялата гора се стичаха кокошки. И аз ги убивах. Аз ги убивах! Аз ги убивах до хиляда и двеста на ден.

— Това е чудно! — провъзгласих с ентусиазъм.

— Да! Да! Но всичко туй пак не е като пауните. Ах! Пауните!

Този богаташ беше не само ловец, но и комарджия. Още не стигнали до Неапол, двамата китайци, изтребителят на пауните и аз седнахме на покер. Благодарение на моите специални познания в тая игра, докато пристигнахме в Порт-Саид, изпразних джобовете на тия три особи и отнесох тройния капитал към радостите на тропиците и незнайната баснословна ембриология.