Октав Мирбо
Градината на мъките (14)

IV

Вратата на затвора водеше в широк и тъмен коридор. От дъното на коридора, но не от самия коридор, а отнякъде по-далече, долитаха глухи, смекчени от разстоянието звукове на камбана. Като ги чу, Клара се зарадва и плесна с ръце.

— О, възлюблени! Камбаната! Камбаната… Потръгна ни… Не бъди вече печален… Не бъди вече болен, моля ти се!

Тълпата така яростно нахлуваше в затвора, че стражарите с мъка въдворяваха що-годе тишина. Още по-възбудена от звуковете на камбаната, за която и не ми идваше на ум да я попитам защо звъни, какво означава тоя глух погребален звън, защо й доставя толкова радост, Клара решително се втурна в тая бъркотия.

— Камбаната!… Камбаната!… Върви де!…

Но ние не се и помръдвахме, въпреки усилието на носачите, които със силни удари на лактите се мъчеха да проправят път на своите господари. Някои се псуваха и немилостиво дърпаха косите си, други с ловките движения на хищни животни се промъкваха из тая гора от хора, бъркаха по джобовете, прерязваха кесиите, вземаха скъпоценностите и изчезваха с плячката.

— Камбаната!… Камбаната! — повтаряше Клара.

— Каква камбана?…

— Ще видиш… Това е сюрприз!

Миризмата, която излъчваше тълпата, смесица от миризма на тоалетна стая, от скотобойна, от воня на мърша и благоухание на живи тела ме ужасяваше и вцепеняваше ума. Аз изпитвах същото състояние на летаргическо вцепенение, което чувствувах толкова често в горите на Аннам, когато привечер миризмите излизат из дълбочините на земята и заплашват със смърт всяко цветенце, всеки лист, всяка тревица… Притискан, тласкан от всяка една страна, едвам дъхащ, идваше ми да припадна.

— Клара!… Клара! — повиках я.

Тя ми даде да помириша някаква сол за усилване, която ме посъживи. Колкото до Клара — нямаше й нищо, бе твърде радостна сред тая тълпа, чиито миризми вдъхваше и понасяше най-отвратителните съприкосновения с едно сладостно опиянение. Със своето страстно и трепетно тяло тя цяла се отдаваше на блъсканицата и се радваше, че късат роклята й. По бялото й лице изби ярка румена окраска; очите й светеха, замъглени от чувственост; устните й набъбваха като пъпки, готови да разцъфнат… Тя ми каза с насмешливо състрадание:

— О, женчо… женчо… женчо!

След блестящата и ослепителна слънчева светлина коридорът, където влязохме, ми се стори отначало доста тъмен. Тъмнината обаче малко по малко изчезваше, тъй че можех да се ориентирам.

Коридорът бе широк и осветен отгоре. През мъждивите стъкла се процеждаше слаба светлина. Стените сълзяха като в подземна пещера. Пясъкът, с който бяха застлани раменните плочи на коридора, ми се стори на краката, обгорени от каменистата равнина, мек и нежен, като пясъка на морските дюни… Дишах с наслада. Клара ми каза:

— Ти виждаш колко са любезни тук със затворниците. Поне са на хлад.

— Но къде са те? — попитах. — Наляво и надясно виждам само стени.

Клара се усмихна.

— Колко си любопитен!… Ти си станал по-нетърпелив от мене. Почакай, почакай малко. Сегичка, драги.

Тя спря и ми посочи дъното на коридора; очите й заблестяха ноздрите й се разшириха; нададе ухо като коза, която се ослушва в гората.

— Чуваш ли?… Това са те!… Чуваш ли?…

До мене долетяха, заглушавайки шума на тълпата, жалби, дрънчене на вериги, въздишки, продължителен и страшен рев на диви зверове. Всичко това сякаш излизаше из дълбочините на стените, изпод земята, неизвестно откъде.

— Чуваш ли? — подзе Клара. — Това са те… Ей сегичка ще ги видиш. Да се доближим! Хвани ме под ръка… Добре гледай… Те са… Те са…!

Отново тръгнахме, придружени от носача, който внимателно следваше движенията на своята господарка. Ужасната воня на месото също ни придружаваше; тя не ни оставяше и даже се усилваше още повече от другите миризми, които със своята амонячна стипчивост дразнеха очите и гърлото.

А там, далеко, камбаната продължаваше да звъни бавно и тихо, с глухи звукове, като жалбата на някой умиращ. Клара потрети:

— О, тази камбана!… Той умира… Той умира, драгий ми… Може би ще го видим!

Изведнъж почувствувах пръстите й нервно да се впиват в кожата ми.

— Миличкият ми! Надясно!… Какъв ужас!…

Бързо обърнах глава… Адът разкриваше своите бездни.

Надясно, в стената, имаше обширни килии или, по-точно, обширни клетки с железни решетки, отделени една от друга с дебели каменни прегради. Във всяка една от първите десет клетки имаше по десет затворника и всички представляваха едно и също зрелище. Шията им носеше по една толкова широка халка, че трупът им не се виждаше; човек би казал, че ужасните им живи глави са отрязани и положени на маси. Приклекнали сред своите нечистотии, с оковани ръце и нозе, затворниците не можеха ни да се протегнат, ни да легнат, ни да си отдъхнат. Най-малкото помръдване изместваше нашийника върху ожуления им и окървавен от болки врат, като ги караше да вият от болки и ту да ни обсипват с оскърбления, ту да отправят жалби към Бога. Аз онемях от ужас.

С очарователен трепет и изящни движения Клара забоде няколко късчета месо от кошницата на носача и грациозно ги подхвърли през решетката на клетката. Десет глави едновременно се извърнаха върху нашийниците, които се изместиха; едновременно двадесет чудовищни очи отправиха към месото страшни погледи, погледи на ужас и на глад. След това един и същи вик на болка се изтръгна из десетте изкривени уста. Съзнавайки своето безсилие, затворниците повече не се движеха. Те държаха главите си малко наведени, сякаш готови да се търколят по наклона на нашийниците; измършавелите им и бледи лица бяха схванати в една вкоченена гримаса, в която се криеше като че ли някаква няма подигравка!…

— Те не могат да ядат — обясни Клара. — Те не могат да достигнат месото, дявол да го вземе!… То се знае, с тези нахлузени на врата им машинарии… Всъщност това не е ново… Това са мъките на Тантал, удесеторени от ужасите на китайското въображение…

Тя хвърли още един къс месо, който падна на края на един от нашийниците, като малко го позаклати… Чу се глухо ръмжене; една по-жестока и по-отчаяна омраза се запали едновременно в двадесет очи… Клара инстинктивно се отдръпна.

— Виждаш — продължи тя с един по-малко уверен тон. — Това, дето им давам месо, ги забавлява… Малко ги разтушава, горките… Развлича ги… Да продължим…

Попитах:

— Какви престъпления са извършили тези същества, за да ги подлагат на такива мъки?

Клара отговори разсеяно:

— Не знам… Може би са невинни или вероятно за малка работа… Мисля, че за дребни кражби от търговците. Впрочем, това са изключително прости хора, скитници по пристанището, бедняци! Те малко ме интересуват. Но има и други. Ти сегичка ще видиш моя поет. Да, аз имам тук един любимец. Той е поет! Нали това е забавно? Написал е чудна сатира против един княз, който окрал хазната. Мрази англичаните. Една вечер, преди две години, го доведоха при мен. Декламираше чудесни неща. Прочут е главно като сатирик. Ти ще го видиш, по-прекрасен е от всички. Ако само не е вече умрял! Дявол да го вземе! В това няма нищо чудно при такъв режим… Това, което ме огорчава, е, че той вече не ме познава!… Говоря му, декламирам му неговите поеми, но той и тях не познава… Това е ужасно, нали? Всъщност то е и забавно!

Отляво на коридора, срещу всяка килия, видях издълбани дълбоки ниши. В тях имаше цветна дървена скулптура, която изобразяваше със страшен реализъм, свойствен на изкуството на крайния изток, всички практикувани в Китай наказания: обезглавяване, удушаване, одиране кожата на жив човек, насичане тялото на късове… всички луди измислици, достигащи своята цел с математическа точност и придаващи на науката за мъченията изтънченост, неизвестна на нашата западна кръвожадност, която впрочем е достатъчно изобретателна. Този музей на ужас и отчаяние, където нито едно проявление на човешката жестокост не е забравено, непрестанно, всяка минута, с точните си изображения напомняше на затворниците за поразяващата със своята жестокост смърт, на която ги обричаха техните палачи.

— Защо гледаш тия работи! — каза Клара с пренебрежителна гримаса. — Това е просто едно боядисано дърво, драги… Гледай тук действителността. А, ето моя поет!

И тя спря пред една клетка.

Дълги костеливи ръце бяха се впили в решетката и напомняха сухите пръсти на препарирана птица: някакво бледо лице, измършавяло, с изпъкнали скули, изопната гангренясала кожа, с увиснали устни и озъбени челюсти, бе се прилепило до решетката. Всяка човешка следа бе заличена завинаги от това същество. Неговите кървясали очи, неговите ноктести и покрити с корясали рани ръце ме уплашиха. Инстинктивно се отдръпнах назад, за да се отърва от зловонния дъх на устата му и от одраскване на ноктите му. Но Клара веднага ме дръпна към клетката. В дъното й пет живи същества, които някога са били човеци, вървяха напред и назад, с голи тела и почернели от рани и засъхнала кръв глави. Те се задъхваха, лаеха, виеха и напразно се мъчеха със силни удари да съборят масивната каменна преграда. После отново започваха да ходят, да се огъват като хищници и да правят безсрамни движения като маймуни. Отвесна преграда скриваше долната част на тялото им, а от невидимия под излизаше задушлива, убийствена воня.

— Здрасти, поете! — каза Клара на страшното лице. — Добра ли съм, а? Дойдох да те видя още веднъж, драги клетнико! Познаваш ли ме коя съм? Не? Но аз съм красива и цяла една вечер съм те обичала!

Лицето не мръдна. Очите му не изпущаха кошницата с месото. От гърлото му излизаше сумтене на животно.

— Ти си гладен? — продължи Клара. — Аз ще те нахраня… за тебе съм избрала най-хубавите късове на пазара… Но предварително искаш ли да чуеш твоята поема „Трите другарки“… Искаш! Това ще ти достави удоволствие.

И тя започна:

„Аз имам три другарки.

Умът на първата е подвижен като бамбуков лист.

Нейният нежен и игрив нрав прилича на пресетия цвят на евлалия.

Очите й напомнят лотоси.

Гърдите й са твърди като лимони.

Косите й, оплетени в една плитка, падат на златните й рамене като черна змия.

Гласът й е сладък като планински мед.

Слабините й са тънки и гъвкави.

Бедрата й са валчести като гладко бананово стебло.

Вървежът й е като вървежа на весело слонче.

Тя обича наслажденията, умее да ги създава и да ги разнообразява!

Аз имам три другарки.“

Изведнъж Клара го попита:

— Ти не помниш? Ти не обичаш вече моя глас?

Лицето не мръдна… Изглежда, нищо не чуваше. Погледът му жадно се впиваше в ужасната кошница, а езикът му мляскаше, слюнката му течеше.

— Та… слушай по-нататък! — каза Клара. — После ще ядеш, виждам, че си много гладен!

И продължи с бавен и ритмичен глас:

„Аз имам три другарки.

Втората има разкошни коси, които блестят и се вият на дълги копринени гирлянди.

Нейният поглед би смутил бога на любовта.

И би направил да се червят младите пастирки.

Тялото на тая грациозна жена е змиевидно като златна лиана.

Нейните обици са украсени със скъпоценни камъни.

Както е украсено цветето със скреж през слънчево скрежовито утро.

Облеклото й е лятна градина и храм в празничен ден.

Гърдите й са твърди и изпъкнали и лъщят като две златни вази,

пълни с упоителни напитки и замайващи аромати.

Аз имам три другарки.“

— Уа!… уа!… — залая лицето; другите пет затворника, които се движеха назад-напред из клетката, заповтаряха зловещия лай.

Клара продължи:

„Аз имам три другарки.

Косите на третата са оплетени и навити на главата.

Те никога не са изпитвали нежността на благоуханните масла.

Лицето й е безформено и изразява страст.

Тялото й прилича на свинско тяло.

Тя винаги е сърдита.

Тя винаги дърдори и се кара.

Гърдите и коремът й миришат на риба.

Тя е нечистоплътна.

Тя е лакома и пие без мяра.

Очите й са мътни и винаги гуреливи.

Леглото й е по-мръсно от папунеково гнездо.

И нея именно аз обичам.

Нея обичам, защото има нещо много по-тайнствено и по-привлекателно от красотата:

то е разложението.

Разложението, от което произлиза вечната топлина на живота.

От което се изработва вечната смяна на метаморфозите.

Аз имам три другарки.“

Поемата свърши. Клара млъкна.

Без да снема жадния си поглед от кошницата, лицето не преставаше да лае до края на последната строфа. Клара се обърна към мен и скръбно каза:

— Виждаш… Той всичко е забравил! Той не помни ни стиховете си, ни мене… Устните, които съм целувала, не могат вече да говорят по човешки… Това е ужасно!

Тя избра от кошницата най-добрия и най-големия къс месо и като се изви грациозно, подаде го на върха на вилицата на измършавялото лице, очите на което блестяха като горещи въглени.

— Яж, бедни поете! — каза тя. — Яж!

С движенията на изгладнял звяр поетът сграбчи с ноктите си ужасния и вонящ къс месо и го поднесе към устата си; месото за минутка увисна на устата, напомняйки куче, което лакомо унищожава мърша. Но скоро клетката се раздруса от рев и бой. Това бяха голите тела — изподрани с нокти и с тъй обезобразени лица, те се бореха за месото! После всичко изчезна… Само от дъното на клетката шум от боричкане, свирещи гърди, пресипнало дишане, тропот, трошене на кости, предсмъртно хъркане… От време на време се показваше някоя глава с плячката в устата и изчезваше… И пак лай, и пак предсмъртно хъркане… После всичко буквално замря.

Клара се притискаше до мене, цяла трепереше.

— Ах! Драгий мой!

Извиках:

— Хвърли им всичкото месо… Нали виждаш, че ще се изпотрепят!

Тя ме прегърна и се уви около мене.

— Целуни ме… Погали ме… Това е ужас! Това е много страшно! Нищо не се чува вече… Вярваш ли, че всички са измрели?

Когато се обърнахме към клетката, бледото измършавяло и окървавено лице ни гледаше тържествуващо. Остатъци от месото висяха на устата му, размесени с кървава плюнка. Дишаше тежко.

Клара го аплодира; гласът й още трепереше.

Я го гледай! Моят поет! Той е по-силен от всички!

Тя му хвърли всичкото месо от кошницата. Гърлото й се схвана.

— Задуших се малко — каза тя. — Ти също съвсем си пребледнял, драги… Да отидем да подишаме малко пресен въздух в Градината на мъките…

Капки пот блеснаха на челото й. Отри ги и помаха към поета.

— Доволна съм, че днес си най-силен от всички… Яж! Яж! Аз пак ще дойда да те навестя… Сбогом.

Отпрати носача, понеже бе вече ненужен. Без да обръщаме внимание на гъстата тълпа и без да се озъртаме насам-натам, закрачихме бързо по средата на коридора.

Камбаната все звънеше… Но звукът й все повече и повече отслабваше, като лек повей на морски вятър, като тих плач на дете, едва доловим зад преградата.

— Защо е тази камбана? Отде иде тоя звън? — попитах.

— Как?… Не знаеш?… Това е камбаната в Градината на мъките!… Представи си… Връзват осъдения… Поставят го под камбаната… И звънят с всичка сила! А когато започне да умира, звънят по-полека, по-тихо, за да се забави смъртта… Чуваш ли?

Поисках да кажа нещо, но Клара не ми позволи.

— Не! Мълчи! Не говори нищо! Слушай, миличък! Помисли, колко ужасна ще е смъртта под звуците на камбаната! Върви с мен, но нищо да не говориш, нищо…

Когато излязохме от коридора, звънът долиташе като бръмчене на насекомо, като едвам доловим шум от криле, които се носят някъде далеч…