Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Jardin des supplices, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2010)
Корекция
Yo (2010)

Издание:

Октав Мирбо. Градината на мъките

Редактор: Иван Мишев

Художник: Димитър Петров

Техн.редактор: Елена Тонкова

Коректор: Ина Данева

Изд. „Абагар“, Велико Търново, 1992

ISBN 954-427-015-9

История

  1. — Добавяне

III

Затворът е построен на брега на реката. Четириъгълната му стена загражда пространство по-голямо от сто хиляди квадратни метра. Ни един прозорец, ни едно отверстие, освен огромните врати, украсени с червени дракони и снабдени с тежки железни ключалки. Четвъртитите кули на пазачите, с издигнати един над друг покриви, с изтегнати клюнове, очертават четирите ъгли на зловещата стена. Други, по-малки кули, се изреждат на еднакво разстояние една от друга. Нощем всичките блясват като фарове и хвърлят своята предателска светлина върху равнината и реката.

Зад затвора, надалеч, твърде надалеч, чак до планината, която опасва хоризонта като с тъмна ивица, се разстила необятна камениста равнина с малки възвишения ту с тъмнокафяв цвят, ту с цвят на засъхнала кръв; равнина, по която растат само сухи кленове, синкави трънаци и хилави вишни, които никога не цъфтят. Безкрайна скръб! Задавяща печал! Осем месеца през годината небето е гълъбово с червен оттенък, като да отразява един вечен пожар; ни един капризно блуждаещ облак не нарушава неговата девствена чистота. Слънцето опича почвата, рони скалите, разсипва камъните, които пращят под краката като стъкло и пущат искри. Ни една птица не се осмелява да прелети през тази нагорещена въздушна пещ. Там обитават само невидими организми, гъмжило от микроби, които привечер открито се появяват във формите на треската, чумата и смъртта!

Какъв контраст с противоположния бряг, където почвата, тлъста и богата, покрита с бостани и овощни градини, отглежда гигантски дървета и великолепни цветя!

На края на моста, за наше щастие, намерихме един паланкин, който ни пренесе през нажежената равнина до затвора, чиято врата беше още затворена. Едно отделение полицаи, въоръжени с копия, с жълти превръзки и с грамадни щитове, зад които почти не се виждаха, задържаше нетърпеливата и многочислена тълпа, която всяка минута растеше. Под разпънати палатки едни пиеха чай, други хрупаха прекрасни бонбони — цвят от рози и акации, замесен с рядко миризливо тесто, втвърдено със захар. Под чадъри музиканти свиреха на флейта, поети декламираха стихове; в същото време пунка, движейки нагорещения въздух, разнасяше приятен хлад, който полъхваше по лицата. Търговци продаваха картини, изобразяващи старите легенди за престъпления, смъртни наказания и мъчения, щампи и играчки от слонова кост, невероятно безсрамни. Клара купи някои щампи и играчки и ми каза:

— Виждаш ли, че китайците не са варвари, както ги обвиняват, а са, напротив, по-цивилизовани и от нас; те по-добре от нас разбират логиката на живота и хармонията на природата… Според тях в акта на любовта няма нищо срамно, за да се скрива… Напротив, те го възхваляват и възпяват всичките му движения и милувки… Също като старите народи, за които fallus съвсем не е символ на позор и разврат, а е бил божество… Виж колко много губи западното изкуство, като му се забраняват дивните прояви на любовта. У нас еротиката е бледа, глупава и студена като лед… Колкото до тебе, ти си един любовник по европейски маниер, една бедна, робска и студена душа, на която католицизмът глупаво е насадил страх от природата и омраза към любовта… Той е изкривил, извратил е в тебе смисъла на живота.

— Мила Клара — възразих й. — Нима е естествено да търсите сладострастие тук и да възбуждате вашите желания от ужасното зрелище на скръбта и смъртта? Не е ли в това извращението на тая природа, чийто култ величаете? Или може би оправдавате така онова, което във вашата чувственост е престъпно и чудовищно?

— Не! — рязко отвърна Клара. — Любовта и смъртта е едно и също нещо! Разлагането е вечно възраждане на живота. — Замълча, после попита: — Но защо ми говориш така? Колко си чуден! — И с гримаса прибави: — Тежко ми е, че нищо не разбираш!… Как още не си почувствувал, че не искам да кажа в любовта, а в сладострастието — тази висша форма на любовта — се откриват и изострят умствените способности на човека… Че благодарение изключително на сладострастието достигаш съвършеното развитие на личността? Нима ти никога не си намирал за красиво престъпление извършването на любовния акт? Издигането на твоята личност над всички обществени предразсъдъци, над всички закони, над всичко в света? И ако ти не си мислил за това, защо извършваш тоя акт?

— Да споря нямам сила — измърморих. — Струва ми се, че изпитвам някакъв кошмар… Това слънце, тази тълпа, тази воня. И твоите очи. Ах, твоите очи… Мъчителни и сладострастни… И твоят глас, и твоите престъпления… Всичко ме ужасява… влудява!…

Клара се усмихна иронично.

— Бедничкото ми! — въздъхна тя насмешливо. — Когато бъдеш в обятията ми довечера, ти няма да говориш така, нали? И как само ще те обичам!

Тълпата все повече се оживяваше. Бонзи, приклекнали под чадъри, разстилаха около си дълги червени роби, сякаш са кървави локви, бясно биеха гонгове и с груби псувни обсипваха минаващите, които, за да се отърват, набожно хвърляха в металически тави монети.

Клара ме заведе под една палатка с изображения на цветове от праскова, настани ме да седна до нея върху куп възглавници и като милваше главата ми със своята електризираща, опияняваща и даваща забрава ръка, каза:

— Боже мой! Колко се протака туй, мили! Всяка седмица все същото… Ужасно бавят отварянето на вратата… Защо мълчиш? От мене ли се боиш? Доволен ли си, че си дошъл? Доволен ли си от моите милувки, мило ми обожаемо коцкарче? О, твоите прекрасни, уморени очи! Това е от треската… и от мене, да? Кажи, от мене ли? Искаш ли чай? Искаш ли още едно бонбонче?

— Бих желал да ме няма тук… Бих желал да заспя!

— Да заспиш! Какъв си чудак! О! Ти ей сега ще видиш колко е хубаво! Колко е ужасно! И какви странности… Какви дивни желания поражда туй! Оттук ще се върнем по реката в моята сампанга и ще пренощуваме в една плаваща цветопродавница… Искаш ли? Не?

Тя леко ме удари по ръцете с ветрилото.

— Но ти не ме слушаш? Защо не ме слушаш? Ти си бледен и тъжен… — Тя се преви до мен гъвкава и галена: — Ти не ме слушаш, мръснико! Ти даже не ме галиш! Погали ме, драги! Виж колко са студени и твърди гърдите ми…

И с по-тих глас, като впери в мен огнения поглед на зелените си очи, сладострастна и кръвожадна, тя изрече:

— Преди осем дни… видях необикновено нещо. Биха с пръчки един човек за кражба на риба. Съдията късо отсякъл: „Не винаги, който носи риба, е рибар!“ И осъдил човека на смърт чрез бой с железни пръчки… За една риба, драги… Туй стана в Градината на мъките… Представи си, човекът бе коленичил на земята, а главата му опираше на един дръвник, съвършено чер от засъхнала кръв… Гърбът му бе гол, с цвят на старо злато! Стигнах тъкмо в момента, когато един войник го върза с дългата коса за една халка. Около осъдения друг войник нажежаваше на огнище желязна пръчка. И ето… Слушай внимателно!… Чуваш ли ме? Когато пръчката се нагря до червено, войникът започна с всички сили да шиба човека по гърба. Във въздуха се чуваше: шшт! Пръчката проникваше дълбоко в мускулите, които се гърчеха и изпущаха тънък червеникав дим… Разбираш ли? После войникът остави пръчката да изстине в месата, които се издуха и скапваха. Когато истина, силно я издърпа заедно с късчета окървавено месо. Човекът надаваше ужасни викове от болки. Войникът отново започна операцията. И я повтори петнадесет пъти! А на мене ми се струваше, душичке, че пръчката при всеки удар се забива в моето тяло. Това бе тъй ужасно и приятно!

И понеже мълчах, повтори:

— Това бе тъй ужасно и приятно! Ако знаеш колко бе красив този човек… И колко силен! Какви мускули като на статуя имаше. Целуни ме, драги… целуни ме де!

Очите на Клара примряха. Изпод полузатворените клепачи прозираше само бялото им. Тя добави:

— Той не мърдаше… Гърбът му изглеждаше вълнообразен… Ах! Твоите устица! — Миналата година видяхме с Анни нещо още по-чудно… Видяхме човек, който бе изнасилил майка си и след това разпрал с нож корема й. Изглежда, беше луд. Осъдиха го на смърт чрез гъделичкане. Да, драги. Не е ли чудно? На чужденците не е позволено да присъствуват при това наказание, което впрочем днес много рядко се прилага. Но ние подкупихме пазача и той ни скри зад една преградка. Всичко видяхме. Лудият беше проснат на една много ниска маса и завързан с яки въжета. Устата му бяха запушени и той не можеше нито да се помръдне, ни да вика… Една не млада и не красива жена с важно лице и цяла облечена в черно коленичи до лудия. Тя взе своята пръчка и пристъпи към работата си. О, милий! Помисли!… Четири часа ласки, ужасни и умели, при което лицето на жената си оставаше невъзмутимо и сурово! Осъденият издъхна, след като повърна струя кръв, която опръска цялото лице на палача. Никога не съм виждала нещо по-ужасно, толкова ужасно, че Анни и аз припаднахме… Винаги мисля за това!…

С вид на съжаление тя прибави:

— Тази жена имаше на единия пръст пръстен с голям рубин, който през време на наказанието мърдаше на слънчевите лъчи като малко червено и игриво пламъче… Анни го купи… Сега не знам къде е, но много бих желала да го имам.

Клара замълча — навярно си представяше кървавите и нечисти образи на това страшно възпоминание.

След няколко минути в палатките и сред тълпата се вдигна шум. През натежалите клепачи, които, въпреки волята ми, почти бяха затворени под влиянието на ужаса от току-що чутия разказ, видях дрехи, чадъри, ветрила, щастливи лица и лица с печата на проклятието да се движат, вълнуват и изчезват. Това приличаше на множество разпилени цветя, на летежа на приказни птици…

— Вратата, сърце мое! — извика Клара. — Отварят вратата! Ела, ела скоро! Моля те, не бъди вече печален! Мисли за всички тия хубави неща, които ей сега ще видиш и за които ти разказах!