Октав Мирбо
Градината на мъките (3)

I

Преди дванадесет години, като не знаех с какво да се заема и осъден от цял ред несполуки към жестокия и неизбежен изход — да се обеся или да се удавя в Сена, — аз си дадох кандидатурата за депутат — последно средство — в един окръг, където, впрочем, никого не познавах и където още никога не бе ми стъпвал кракът.

Наистина, моята кандидатура се поддържаше официално от министерството, което, като не знаеше също какво да стори с мене, намери по такъв начин остроумно и деликатно средство да се избави веднъж завинаги от моите ежедневни обезпокоителни молби.

По тоя случай аз получих аудиенция у министъра, мой приятел и другар по училище — аудиенция в същото време тържествена и приятелска.

— Ти виждаш как сме добри към тебе! — каза ми моят могъщ и великодушен приятел. — Току-що те избавихме от ноктите на правосъдието — а това не бе лека работа — и вече те правим депутат.

— Но аз още не съм избран — отговорих с ръмжащ тон.

— Наистина! Но имаш всички шансове… Ти притежаваш висшия дар да се харесваш, ти си обаятелен и ловък, когато поискаш. Хората, които влудяват жените, скъпи мой, са всякога хора, които заповядат на тълпата. Аз отговарям за тебе… Трябва само да разбереш добре положението на работите… А то е твърде просто!

И той започна да ме поучава.

— Главно, не ти трябва политика! С нищо не се задължавай. Не се увличай. В окръга, който съм ти избрал, един въпрос господствува над всички: цвеклото… Другото не е важно, то е работа на префекта. Ти си земеделски кандидат, нещо повече, ти си кандидат на цвеклопроизводителите. Не забравяй това. Каквото и да се случи в разгара на борбата, дръж се непреклонно на тая прекрасна платформа. Ти поне разбираш ли нещо от цвеклопроизводство?

— Право да си кажа, не — отговорих. — Само знам, както и всички, че от цвеклото се прави захар… и алкохол.

— Браво! Това е достатъчно — започна да ме аплодира министърът с авторитетен вид, успокоителен и сърдечен.

— Като се ползуваш от това, върви напред. Обещавай баснословни доходи… необикновени и безплатни химически торове… железници, канали, пътища за прекарване на тоя интересен и патриотичен зеленчук. Обещай намаляване на данъците, премии на земевладелците, тежко мито на ония предмети, които желаят да конкурират… каквото искаш. Във всичко туй ти ще бъдеш господар и аз ще ти помагам. Не се увличай в лични или в общи полемики, които могат да те погубят и след твоето избиране да компрометират престижа на републиката. Но, между нас, мили мой — о, аз в нищо не те упреквам, а само констатирам факта — твоето минало е от компрометиращите…

Докачен от тая забележка, която ми се стори и безполезна, и невежлива, възразих рязко, като гледах упорито моя приятел, който по тоя начин можа да прочете в погледа ми всичката концентрирана там ясна и студена заплаха:

— Ти можеше да кажеш по-правилно: „нашето минало“… Аз съм уверен, че и твоето, драги приятелю, в нищо не отстъпва на моето.

— О, що се отнася до мене! — каза министърът с вид на равнодушие и комфортна безгрижност. — То не е едно и също. Аз… аз съм прикрит от Франция! И като се върна към моя избор, прибави: — И така, аз резюмирам. Цвекло, още веднъж цвекло, винаги цвекло. Такава е твоята програма. И потруди се да не излизаш от тия рамки…

После той по един незабелязан начин ми връчи една сумичка и ми пожела успех.

Следвах точно програмата, която ми начерта моят могъщ приятел, и напразно… не бях избран. Това, че противникът ми победи със значително мнозинство, приписвам освен на разните шмекерии, и на това, че тоя дяволски човек бе още по-невеж и по мошеник от мене.

Ще забележа мимоходом, че в днешно време мошеничеството, ловко изложено на показ, заменя всичките достойнства и колкото човек е по-безчестен, толкова повече го признават за умен и за нравствен.

Моят противник — сега една от най-малко съмнителните знаменитости в политиката — е лъгал много пъти през живота си. И превъзходството му беше, че той, вместо да скрива това, хвалеше се с възмутителен цинизъм.

— Аз лъгах… аз лъгах — възгласяше той по селските улици, по площадите, по градовете, по пътищата, по полето…

— Аз лъгах… аз лъгах — публикуваше той в своите professions de foi, в уличните обявления и тайните циркуляри. И в кръчмите, възседнали бъчвите, неговите агитатори, наплюскани с вино, кървясали от алкохол, повтаряха набързо тия думи:

— Той краде… той краде…

Доведени от това във възторг, трудолюбивите жители на градовете и мъжествените обитатели на селата еднакво възхваляваха тоя смел човек — с безумие, което се усилваше всеки ден правопропорционално към безумието на неговото признание.

Как можех да се боря с подобен съперник, който притежаваше такъв послушен списък — аз, на чиято съвест тежаха само срамливо скриващите се грешки на младостта като: домашни кражби, измама на любовници, измама в игра, шантаж, анонимни писма, разпуснатост и измамничество? О, наивност на неопитна младост! Една вечер на обществено събрание едва не паднах убит от разярените избиратели заради това, че поисках наред с първенството в цвеклото и право да бъда добродетелен, нравствен, честен и обявих нуждата да се очисти републиката от хората, които я безчестят.

Нахвърлиха се върху ми и ме хванаха за гърлото. Посипаха ме с юмруци, подхвърляха ме като вързоп. За щастие, отървах се след красноречието си само с един оток на бузите, с три пребити ребра и шест избити зъба.

И това беше всичко, което изнесох от тая печална авантюра, към която ме приведе несполучливото покровителство на министъра, който се считаше мой приятел.

Аз кипнах.

И имах право да кипна, защото внезапно във време на борбата правителството ме напусна, като влезе в преговори с моя противник, и ме остави без подкрепа, с моята муска — цвеклото.

Префектът, отначало твърде смирен, не закъсня да стане твърде нахален. Той не ми даваше нужните сведения и разяснения по моя избор. Накрая почти престана да ме приема. Самият министър не удовлетворяваше повече молбите ми и преданите му връстници поведоха против мен глуха борба с оскърбителни намеци — и всичко това, разбира се, във вежливи и красиви думи. Мен все още не ме нападаха официално, но за всички беше ясно, че са ме напуснали…

След връщането ми в Париж, като реших на всяка цена да произведа взрив, рискувайки да загубя всичко, поисках обяснения от министъра, когото моята решителност веднага накара да омекне.

— Скъпи мой — каза той. — Съжалявам за всичко, което се случи с теб. Честна дума. Аз съм силно огорчен от това. Но какво мога да сторя? Нали не съм самичък в министерството… и…

— Но аз имам работа само с тебе! — прекъснах го с ярост, от която отскочи купчината дела, които се намираха до мене на масата. Другите не ме интересуват. С другите нямам никаква работа. Само ти… И ти ми измени. Това е низост!

— Но, дявол да го вземе! Изслушай ме най-после! — молеше министърът. — Не се сърди, преди да разбереш всичко.

— Аз знам само едно и то за мене е достатъчно. Ти ме продаде. Не, не! Това няма да мине така, както ти си мислиш. Сега е мой ред.

И аз крачех из кабинета, като пусках заплахи и блъсках столовете.

— Ти ме продаде! Да се посмеем… Страната ще узнае най-после що за министър си. Аз ще й покажа, аз ще открия пред нея широко душата ти. Глупак! Нима не разбираш, че си в ръцете ми — ти, твоето състояние, твоите секрети, твоят портфейл! А! Моето минало те стеснява? То оскърбява твоята срамежливост и срамежливостта на републиката? Почакай! Утре, да, утре ще узнаят всички.

Задъхах се от яд. Министърът се опита да ме успокои, хвана ме под ръка, приближи ме полека до креслото.

— Млъкни най-после! — каза той умолително. — Послушай ме, моля ти се! Е, седни де! Виж ти, дявол, който нищо не иска да разбере! Ние не познавахме твоя конкурент. По време на борбата той се показа твърде силен човек. Истински политически деец. Ти знаеш колко е ограничено числото на хората, годни да попаднат в министерството. Все едни и същи идат… а ние трябва да покажем от време на време на парламента и на страната нова фигура… а такава няма, знаеш ли ти това? Е, ние мислехме, че твоят конкурент може да бъде такава фигура. Той има всички качества, които приличат на временния министър, на министъра през време на криза… Най-после, той може да се подкупи във време на заседание, разбираш? Това е обидно за тебе, признавам. Но интересите на страната преди всичко.

— Не дрънкай глупости. Ние не сме в казармата… Работата не е в интересите на страната, над които ти се надсмиваш, както и аз. Работата се отнася до мене. Благодарение на тебе аз съм на улицата. Кредиторите ми, които разчитаха на моя успех, ядосани от моята несполука, ме преследват като заек. Ще ме секвестират. Аз даже няма днес какво да обядвам. И ти какво мислиш, че това ще мине даром. Ставаш глупав.

Министърът се усмихна. Той ме чукна фамилиарно по коляното, като каза:

— Аз съм напълно съгласен — ти не ме оставяш да кажа и дума, — напълно съм съгласен да ти дам възнаграждение…

— Удо-вле-тво-рение!

— Добре, удовлетворение!

— Пълно ли?

— Пълно! Ела след няколко дни. Аз несъмнено ще наредя това. А сега вземи 100 наполеона… Това е всичко, което ми е останало от тайните фондове.

Той прибави мило, със сърдечна веселост:

— Половин дузина такива юнаци като тебе… и бюджетът отиде!

Тая щедрост превишаваше моите надежди и незабавно успокои нервите ми.

Следните три дена прекарах в най-мръсен разврат.