Октав Мирбо
Градината на мъките (12)

II

Затворът е от другата страна на реката, която при излизането си от града бавно и зловещо влече своите заразени черни води между ниски брегове. За да се отиде там, трябва да се направи една голяма обиколка и да се дойде до мястото, дето всяка сряда се отваря за голямата навалица от елегантно облечени персони пазара на месо за затворниците.

Клара вървеше бързо, без да ме съжалява, че съм уморен и без да обръща внимание на слънцето, което въпреки чадърите прежуряше кожата ни. Тя вървеше непринудено, гъвкава, смела и щастлива. Понякога с тон на шеговит упрек ми казваше:

— Как бавно вървите, драги… Вие просто не се движите… Само дано не са отворени вратите, докато отидем, и не са натъпкани затворниците, това ще бъде ужасно! О! Как бих ви намразила!

От време на време ми даваше хапчета за усилване дишането и с насмешлив поглед казваше:

— О, женчо! За нищо негоден женчо!

После, полузасмяна, полусърдита, отново завързваше… Аз с усилие я следвах. На няколко пъти спирах да си поема дъх. Струваше ми се, че вените ми ще се пръснат и че сърцето ми ще избухне в гърдите.

А Клара повтаряше със своя чуруликащ глас:

— Женчо! За нищо негоден женчо!…

Пътеката ни заведе до кея на реката. Два големи парахода стоварваха въглища и европейски стоки. Няколко гемии се приготвяха за лов на риба. Многобройна флотилия от сампанги с пъстри покриви, хвърлили котва, дремеше, полюшвана от плисъка на водата. Ни намек за вятър не се чувствуваше във въздуха.

Този кей ме погнуси с мръсотията си. Воня, псувни, звуци на флейта, кучи лай — всичко това долиташе до нас из дълбочините на околните бордеи, чайни, кръчми за всякаква сбирщина, разбойнически свърталища, подозрителни кантори. Смеейки се, Клара ми показа едно дюкянче, дето продаваха каладиеви листа, порции от плъхове и кучета, воняща риба, мършави пилета, нанизани на шиш банани и окървавени прилепи. Колкото повече се приближавахме, толкова вонята ставаше по-нетърпима и нечистотиите по-големи; по реката се притискаха и трупаха гемии, бутаха се със зловещите клюнове на носовете си и преплитаха съдраните останки на жалките си платна. Тези гемии обитаваше свят от рибари и пирати — тия ужасни морски демони с опушени лица, с червени от бетел устни и с поглед, който предизвиква тръпки. Те играеха на домино, виеха и се биеха; други, по-мирни, чистеха риба, нанизваха я на върви и простираха да съхне на слънце. Трети обучаваха маймуни на разни забавни и безсрамни фокуси…

— Интересни са, нали? — каза Клара. — Те са тук повече от тридесет хиляди. Нямат друг подслон, освен гемии. Дявол ги знае от какво живеят!

На моста зрелището се смени, ала миризмата се усили, свойствена за целия Китай, която в градовете, по горите и полетата постоянно навява мисли за тленност и смърт.

Малки лавки, подобни на пагоди, палатки във форма на кьошкове, облепени със светли копринени платове, огромни чадъри, забучени на колове и подвижни ветрила се натискат едни други. В тези лавки, под тези палатки и чадъри тлъсти търговци с хипопотамови кореми, в жълти, сини и зелени дрехи, виейки и тропайки по гонговете, за да привличат купувачи, продаваха всякаква мърша: умрели плъхове, удавени кучета, късове от сърни и коне, разложени птици, небрежно струпани на широки бронзови тави.

— Тук… тук… тук! Тук елате! Гледайте! Избирайте си!… По-добро никъде няма да намерите. Никъде няма по-развалено!

Бъркаха в тавите и размахваха като знамена на дълги железни куки отвратителните късове месо и с ужасни гримаси, усилвани от червените белези по лицата им, нашарени като маски, повтаряха посред бесния вой на гонговете и виковете на конкурентите:

— Тук… тук… тук! Тук елате! Гледайте! Избирайте си! По-добро никъде няма да намерите! Никъде няма по-развалено!

Току-що излязохме на моста и Клара каза:

— Виждаш ли, закъсняхме. Ти си причина! По-скоро.

Безбройна тълпа от китайки и между тях няколко англичанки и рускини — мъже имаше много малко, и то носачи — гъмжеше на моста. Рокли, бродирани с цветя и пеперуди, разноцветни чадъри и подвижни като паници ветрила, смях, викове, веселие, блъсканица — всичко се вълнуваше, задиряше, пееше, веселеше под слънцето като на празник на живота и на любовта.

— Тук… тук… тук! Тук елате…

Клара току се втурваше из най-гъстата навалица. С видимо удоволствие тя понасяше блъсканицата и, така да се каже, насилието на тая тълпа. Изведнъж тържествено се провикна:

— Гледай, драги, роклята ми е цяла изпокъсана… Това е прелестно!

С голяма мъка си пробихме път за лавките, заобиколени от тълпата, която, струваше ми се, искаше да ги вземе с пристъп и да ги разграби.

— Гледайте и избирайте! Никъде няма да намерите по-добро.

Клара взе вилицата от ръката на носача, който ни следваше с прелестната кошничка, и почна да боде късове от тавата.

— Избирай и ти! Избирай, миличкия ми!

Едва не изгубих съзнание от ужасната воня на лешовете, която разнасяха тия лавки със своите тави. Цялата тая тълпа бърникаше, трупаше се на мършата като на цветя.

— Клара, мила Клара! — молех я. — Да се махнем от тука, моля ви се!

— О! Колко сте бледен! Защо? Нима това не ви забавлява?

— Клара… Драга Клара! — настоявах. — Моля ви се, да се махнем оттук!… Не мога повече да понасям тази воня.

— Но в тази воня няма нищо отвратително, драги… Това е просто миризмата на смъртта!

Тя се чувствуваше като у дома си. Никакво отвращение нямаше на бялото й лице, нежно като черешов цвят. По замъглените й от страст очи, по свиването и разпущането на ноздрите й изглеждаше като да изпитва някакво любовно наслаждение. Тя поемаше с удоволствие като аромат вонята на мършата.

— Какво прекрасно парче!

С грациозни движения тя напълни панера с отвратителното месо.