Октав Мирбо
Градината на мъките (5)

III

Няколко дни след тая дива сцена, която последва моя жалък провал, аз се срещнах с Йожен в дома на добрата госпожа Г., където бяхме поканени и двамата на обяд. Ние се ръкувахме сърдечно. Никой не би казал, че между нас е станало нещо неприятно.

— Ти не се виждаш никъде — упрекна ме той с тон на равнодушно приятелство, под който се криеше вежлива ненавист. — Болен ли беше?

— Не… търсих самозабрава.

— Та… ти сега по-благоразумен ли си? Бих искал да поговоря с тебе пет минути. Искаш ли след обяд?

— Ти знаеш ли нещо ново? — попитах с жлъчен смях, който му даваше да разбере, че няма да му позволя да ме изложи като „непотребна“ вещ. Бях вече готов да му отговоря дръзко, когато госпожа Г. — огромен пакет от цветя, треперещи пера и шумящи дантели — прекъсна началото на разговора.

И като въздъхна: „А? Мой мили министре, кога ще ни избавите от тия ужасни социалисти?“, тя повлече Йожен към група млади жени, които, ако се съдеше по нареждането им в салона, бяха специално наети, за да бъде обедът по-бляскав.

Госпожа Г., както казваха, играеше важна роля в обществото и държавата. Дребните историографи на най-дребните факти от онова време сериозно разказваха, като установяваха с блестящи паралели в миналото, че нейният салон е бил място, където са се създавали и осветявали политическите и литературни кариери, и че, следователно, той е бил сборен пункт на всички млади и стари честолюбци.

Ако им се вярва, там се е съставяла съвременната история и се е замисляло падането или качването на кабинетите, там са се договаряли посред гениални интриги и прелестно бръщолевене — понеже той е бил салон за бръщолевене — външните съюзи и академичните избори. Сам г-н Сади-Карно — който царувал тогава над френските сърца, — казват, се отнасял с особено внимание към тази опасна сила и за да обезпечи за себе си нейната милост, галантно й пращал за най-малка усмивка най-красивите цветя от елисейските полета и градските оранжерии… Тая древна особа, която познавала Тиер, господин Гизо, Кавур и стария Метерних — дали във време на своята или на тяхната младост, г-жа Г. не можеше да установи точно тоя пункт от хронологията, — запазваше известния престиж, с когото републиката обичаше да се кичи, като с нещо традиционно, елегантно, и салонът се ползуваше от изгодите на следсмъртния блясък на тия знаменити имена, които се произнасят по всеки повод и които напомнят за издребнялата действителност на настоящето. В тоя салон се събираха като на панаир и никога не съм видял — а аз съм видял много нещо — по-странна смесица от хора и по-смешен светски маскарад. Тя приемаше всички, понеже това увеличаваше публиката — тук имаше несполучили в политиката, журналистиката, космополитизма, в клубовете, в света, в театрите, и жени, приятни във всяко отношение. Никой не бе измамен от тая мистификация, но всеки беше заинтересован предвид собственото си издигане, издигане до тая среда, която на мнозина у нас дава не само позорни средства, но и единственото raiscn d’etre на съществуване. Впрочем, аз мисля, че голяма част от миналите знаменити салони, дето са се събирали под най-различни предлози блуждаещите апетити на политиката и неуспелите литературни тщеславия, трябва да са били приблизително като тоя.

Госпожа Г., освободена от рекламните преувеличения и поетични легенди, разгледана от гледна точка на нейната светска индивидуалност, беше просто много стара дама, с обикновен ум, с лошо образование, невероятно порочна, която, като не бе в състояние да култивира цветето на порока в собствената си градина, култивираше го в чуждите градини със спокойното безсрамие, тъй че не знаеш на кое трябваше повече да се чудиш — на това ли безсрамие или на безсъзнателността, с която се вършеше всичко това. Тя заменяше собствените си любовни приключения, от които трябваше да се откаже, с някаква мания да устройва съюзи и съпружески разводи; предполагаше всичката си гордост и намираше греховна сладост в това да следи за тях, да ги направлява, да ги покровителствува, да ги прикрива и по такъв начин да подгрява старото си сбръчкано сърце чрез съприкосновение с техния забранен жар.

Защо именно тая вечер се наканих да отида у госпожа Г.? Не зная, понеже бях настроен меланхолично и нямах желание да се забавлявам. Гневът ми спрямо Йожен се смекчи поне временно и се замени от безкрайната умора, от безкрайното отвращение към мене, към другите, към всички. Още от сутринта размишлявах за моето положение и независимо от обещанията на министъра — впрочем, аз бях решил да не му позволя да се отърве лесно от мен — не намирах никакъв приличен изход. Разбирах, че на моя приятел бе много трудно да ми даде някоя постоянна служба, която що-годе да ми позволи да паразитствувам по почтен начин, което би ми дало възможност да прекарам дните си в мир, като почтен старец, чиновник без работа, но със заплата. Свръх това, възможно бе скоро да изпортя всичко.

И веднага биха полетели от всички страни протести в името на обществения морал, за републиканската благопристойност, на които министърът, уведомен за това, трябваше да отговаря. Той можеше само да отсрочи неизбежния час на моята гибел с временна жалка помощ, с печално бюджетно фокусничество. Освен това аз не можех вечно да разчитам даже на тоя минимум милост и покровителство, понеже сам Йожен не можеше да разчита на вечна глупост от страна на обществото.

Да способствувам за пропадането на моя приятел, като спечеля ловко доверието на някой министерски лидер, и да придобия в обществото на тоя нов приятел, тъй да се каже, социална девственост — за туй мислех аз!

Към всичко това ме тласкаше моята натура, моите интереси, а така също жестокото, сладострастно наслаждение от отмъщението. Но независимо от това, че тая комбинация не бе сигурна и здрава, аз не чувствувах в себе си кураж да почна нови опити и отново да прибягвам към такива маневри. Аз изгорих моята младост от двата края. Чувствувах умора от тия опасни приключения, които зависеха само от случая. Към какво можеха да ме доведат?

Всичките ми способности отслабваха в разцвета на силите, притиснати от неврастения. Ах, колко съжалявах, че не съм вървял по правия път на живота! В тия минути искрено мечтаех само за жалките радости на порядъчния буржоазен живот, повече не исках и не можех да понасям скоковете на щастието, превратностите на нуждата, които не ми даваха отсрочка нито минута и превръщаха цялото ми съществуване в непрекъснато и мъчително безпокойство. Какво щеше да стане с мен? Бъдещето ми се представяше по-печално и по-безнадеждно от зимните дрезгавини, които нахълтват в стаята на болния… И ето сега след обяда каква още нова низост ще ми предложи безчестният министър! Той ще поиска да ме хвърли в дълбините на някое блато, отдето връщане няма, за да ме накара да изчезна завинаги. Той беше безгрижен и весел. Всичкият ми гняв спрямо него нарасна при вида на спокойствието му, под влиянието на съзнанието за нашето взаимно безсилие — неговото — да се спаси от позор, и моето — да го тласна към позора.

Аз бях дотолкова разбит от тия сложни и мъчителни грижи, че никак не се възбуждах, както винаги при вида на жените, и затова прекрасните създания, избрани и изложени от госпожа Г. за удоволствие на гостите й, никак не ме вълнуваха. По време на обяда аз се държах най-несносно и само рядко се обръщах с някоя дума към моите съседки с прекрасни бюстове, потънали в скъпоценни камъни и цветя. Те си помислиха, че изборните несполуки са довели до такова мрачно настроение мен, който всякога съм той жизнерадостен и любезен.

— Бъдете смели! — повтаряха ми те. — Та вие сте млад, дявол да го вземе! В политиката трябва търпение. Ще сполучите следващия път.

Отговарях троснато на всичките тия банални думи, съпровождани с предизвикателни усмивки и с приближаване на бюстовете, също като че се предлагат.

— Не, не… Не говорете повече за политика. Това е подло! Не говорете повече за всеобщо гласоподаване. Това е до идиотство глупаво! Не искам повече… Не искам повече да слушам за това.

Госпожа Г. — цветя, ленти и дантели се размърдаха изведнъж около мене с миризливи и разноцветни вълни — ми шепнеше на ухото с кокетството на стара сводница:

— Само любовта е добра, видите ли? Само любовта! Опитайте се да любите! Тъкмо тая вечер е поканена една румънка… страстна… а! И поетеса, милий… и графиня! Аз вярвам, че тя ви люби. Ще ви запозная. Впрочем, всички жени лудеят за вас.

Отклоних тъй грубо натрапеното ми предложение. И навъсено чаках края на тоя празник, който се протакаше, протакаше, протакаше…

Йожен твърде дълго не можа да пристъпи към мен. Накрая се възползувахме от момента, когато знаменитата певица привлече върху себе си всеобщото внимание, и се отдалечихме в малката пушалня, слабо осветена с лампа на дълга подложка, обвита с розов креп. Министърът седна на канапето и запуши папироса; с небрежно движение възседнах обратно стола и скръстих върху него ръце; той ми каза важно:

— Тия дни много мислих за тебе.

Несъмнено той очакваше благодарности, приятелски жест, движение, което да изразява заинтересованост и любопитство. Оставах невъзмутим, като с усилие спазвах този вид на надменност, почти оскърбително равнодушие, с което посрещах всичките коварни предложения на моя приятел; още от началото на вечерта се стараех да се убедя, че тия предложения ще са коварни. Нахално се преструвах, че съм погълнат в съзерцаване портрета зад Йожен.

На гладката повърхност на портрета, като го помрачаваха, се бореха черни сенки, които правеха да личи още по-ясно бялото му лице, чиято крушовидна изпъкналост характерно пресъздаваше изчезналата физиономия. Празничният шум, заглушен от спуснатите драпировки, достигаше до нас като далечно бръмчене. Поклащайки глава, министърът продължи:

— Да, аз много мислих за тебе… И на! Това е трудно… много трудно.

Той отново млъкна, като че размишляваше за важни неща.

Беше ми забавно да продължава това мълчание: исках да се наслаждавам на смущението на моя приятел пред моето мълчаливо и насмешливо отношение към него. Още веднъж да видя пред себе си моя покровител — смешен, свалил маската си и може би умолителен! Обаче той си оставаше спокоен и не изглеждаше загрижен от извънредната враждебност на моето поведение.

— Ти не ми ли вярваш? — каза той с твърд и спокоен глас. — Да, аз чувствувам, че ти не ми вярваш. Ти си въобразяваш, че аз мисля само да се подигравам с тебе… както с другите, не е ли истина? Ти не си прав, драги. Впрочем, ако този разговор ти е неприятен, можем веднага да го прекратим.

Той даде вид, че иска да стане.

— Аз не казвам това! — протестирах аз, като преместих погледа си от косите на портрета върху студеното лице на Йожен. Аз нищо не казах…

— Е, тогава ме изслушай. Искаш ли да си поговорим поне веднъж съвършено откровено за нашето взаимно положение?

— Добре! Слушам те…

Пред неговата увереност аз малко по-малко почнах да губя своята.

И ето — ах, колко желая да мога да предам всичката тая увереност, лъстива простодушност и благосклонност, които звучаха в неговите думи! — какво ми каза той:

— Ти достатъчно отблизо видя политическия живот и знаеше, че има степен в могъществото, когато най-низкият човек е защитен от себе си със своите собствени низости и в още по-голяма степен от другите хора също чрез техните собствени низости! За държавника най-непоправимо нещо е честността. Честността е нещо инертно и безплодно — тя не разбира как трябва да се пускат в оборот апетитите и честолюбието, единствени двигатели, чрез които може да се създаде нещо здраво. Живо доказателство на това е глупакът Фавро, едничък честен човек в министерството и в същото време единствен човек, чиято политическа кариера, според общото мнение, може да се счита безвъзвратно, съвършено и завинаги загинала. Тия думи ще ти покажат ясно, приятелю, че походът, предприет против мене, съвсем не ме безпокои. — И също като че отговаряше на изтървания от мене двусмислен жест: — Да… да… аз зная… говорят за моята оставка… за близкото ми падане… за стражарите… за Мазас! „Смърт на крадците“! Прекрасно. За какво само не говорят? И какво ще излезе от това?… Това ме кара да се смея, нищо повече! — Ти сам… Ти мислиш да влияеш върху ми чрез заплахи… да ме накараш да се съгласявам като подозрителен банкер! Но ти си дете! Помисли малко… моето падане… Я ми кажи кой ще се осмели да вземе върху си отговорността за такова безумие! Кой не знае, че то ще повлече подире си гибелта на извънредно много хора, до които, както и до мене, не бива да се докосват под страх от самоотричане, под страх от смърт? Не само мене ще сгромолясат… не само мене ще украсят със затворническа пижама. Цялото правителство, целият парламент, цялата република, които са вземали участие, които и да са те, в това, което те наричат моя продажност, мой рушветчилък, мои престъпления. Те мислят, че съм в тяхната власт. Те са в моята власт. Бъди спокоен, аз няма да ги изпусна.

Той направи с ръката си жест, като че стискаше някакво невидимо гърло…

Изражението на отпуснатите му устни стана отвратително, а бялото на очите му се украси с пурпурни жилки, които придадоха на погледа му израз на убиец. Но той бързо се опомни, запали друга папироса и продължи:

— Добре — нека свалят министерството! Аз и сам ще да помагам за това. Ние сме въвлечени, според думите на тоя честен Фавро, в една редица въпроси от такъв род, чието логическо решение е невъзможно. След това иде министерската криза със съвършено нова програма. Моята отговорност е само парламентарна фикция. В кулоарите на камарата и в известна част от пресата мене, благодарение на известна ловкост, не ме считат солидарен с моите другари. И тъй, моето лично положение си остава чисто — в политическо значение, разбираш… Нищо по-добро от това… издигнат от група водачи, които съумях да привържа към моите интереси, поддържан от генералните банки и големите акционерни общества, аз ставам човек, необходим за новия състав. Аз съм президент на утрешния съвет. И в същия момент, когато от всички страни провъзгласяват моето падане, аз достигам върха на моята кариера! Признай, че това е смешно, мое мило момче, и че те още не са ме изяли.

Той се приближи до мен и като ме чукна по коляното, както правеше в минути на непринуденост и веселие, повтори:

— Не… Признай, че това е смешно!

— Много смешно! — потвърдих аз. А каква полза ще имам от всичко това аз?

— Ти? Ето що! Ти, скъпи, трябва да се отдалечиш, да изчезнеш… за година… за две… какво има в това? Ти трябва да се забравиш.

И понеже исках да протестирам:

— Но, дявол да го вземе! Нима аз съм виновен — извика Йожен, — че ти най-глупаво пропусна всичките чудни длъжности, които ти предлагах? Година… две… те бързо ще минат. Ти ще се върнеш с нова девственост и ще ти дам всичко, което поискаш. Дотогава — нищо, нищо не мога. Честна дума! Нищо не мога. Ти ембриолог ли си? Не… ти не си ембриолог. Трудно… Много трудно!

Отговорих едва ли не изплашено:

— Защо ме питаш за това?

— Защото в тоя момент аз мога да разполагам със значителни суми — със значителни, разбира се, относително… но във всеки случай с добри пари да изпратя една научна мисия, която с удоволствие биха възложили на тебе.

И без да ми даде да отговоря, той обясни работата с отсечени и комични фрази, съпровождани със смешни жестове.

— Работата е да се отиде в Индия, в Цейлон, мисля, да се търси в морето, в заливите… да се изучава там това, което учените наричат пелагическа протоплазма, разбираш ли? И между коремоногите, коралите, равноногите, мадрепорите, сифонофорите, морските краставици и радиолариите, и не зная още какво, да се търси първоначалната клетка… чувай добре… протоплазматическия initium на органическия живот… нещо подобно. Това е очарователно и, както виждаш, твърде просто.

— Много просто! Наистина — промърморих аз машинално.

— Да, но — заключи тоя чуден държавник — ти не си ембриолог. — И прибави с благосклонно печален вид:

— Това е тежко!

Моят покровител помисли няколко минути. Аз мълчах, като нямах време да дойда на себе си от учудването, на което ме изложи такова неочаквано предложение.

— Боже мой! — продължи той. — Има още други мисии… и не знаем защо да харчим парите на данъкоплатците. Мисля, ако съм разбрал вярно, че трябва да се отиде в остров Фиджи и в Тасмания да се изучат там разните затвори и тяхното приложение към нашия социален строй. Само че туй е малко по-весело… и аз трябва да те предупредя, че сумите, отпуснати за тая цел, не са Бог знай колко големи. И освен това, тамошните жители и досега са още людоеди, ти знаеш! Мислиш, че се шегувам, а? Че ти разказвам епизод от някоя оперетка? Но, скъпи приятелю, всичките наши мисии приличат на тия… А!

Йожен се засмя сдържано и лукаво.

— Има още тайна полиция… Хм! Хм! Може там да се намери добро местенце. Какво ще кажеш за това?

При такива критически обстоятелства умствените ми способности заработиха, възбудиха се, енергията ми се удвои и аз внезапно взех бързото решение — туй често ме е спасявало:

— Ето какво, аз прекрасно мога да бъда ембриолог поне веднъж в живота си. Какво рискувам? Науката няма да загине от това. Такива като мене тя е видяла много! Решено е! Отивам с цейлонската мисия.

— И ти си прав! Браво! — почна да ме аплодира министърът. — Още повече че ембриологията, драги, Дарвин… Хекел… Карл Фохт, всъщност трябва да е безкрайна глупост! Ти там няма да скучаеш. Цейлон е очарователен. И струва ми се, че жените там са необикновени. Малки красиви дантелиерки. С темперамент… Там е земен рай! Ела утре в министерството, ще свършим работата официално. Като очакваш това, не бива да разправяш на другите наляво и надясно, защото, знаеш, това е опасна игра, която може скъпо да ми струва. Да вървим! Ние станахме.

Тоя проект ме окуражи и развесели. Не защото ми се харесваше много. Пред званието на знаменит ембриолог бих предпочел обикновено добро място, например… Или добре платено кресло в държавния съвет. Но трябваше да бъда разсъдителен; впрочем, приключението обещаваше да бъде привлекателно. От прост безделник партизанин, какъвто бях до тая минута, не става изведнъж, благодарение магическия жест на министерската пръчка, сериозен учен, способен да разгадава тайните на живота в самия му източник, без да се изпитва чувството на някаква мистификаторска и смешна гордост.

Вечерта, която почна меланхолично, свърши радостно.

Отидох при госпожа Г., която, твърде оживена, организираше любов и развеждаше адултери от група до група, от двойка до двойка.

— Тая очарователна румънска графиня — попитах я аз — както по-рано ли е влюбена в мене?

— Както по-рано, мили мой…

Тя ме взе под ръка. Перата й се развяха, цветята посърнаха, дантелите се измачкаха.

— Елате де! — каза тя. — Графинята флиртува в малкия салон на Гизо с принцеса Онан…

— Как, тя също ли?

— Но, мили мой — отговори голямата политичка. — На нейната възраст и с такава поетична натура… Би било твърде жално, ако тя не знаеше всичко.