Октав Мирбо
Градината на мъките (11)

I

— Но защо още нищо не сте ми казали за нашата драга Анни? Не сте ли й съобщили за моето пристигане? Няма ли да дойде днес? Такава ли си е красива както преди?

— Как? Вие не знаете ли? Но Анни умря, мое сърце…

— Умря! — извиках. — Това е невъзможно. Вие се шегувате с мене…

Аз погледнах Клара. Божествено спокойна и красива, обвита в прозрачна жълта коприна, сякаш да бе гола, тя нежно бе се разположила на тигрова кожа. Главата й почиваше между възглавници, а ръцете й, украсени с пръстени, се забавляваха с дълга къдрица от разплетените коси. До нея спеше лаоско куче с червена козина, опряло муцуната си на рамото й и едната лапа на гърдите.

— Как? — продължи Клара. — Вие не знаете?… Чудно! То бе ужасно, драги! Анни умря от проказа, от оная ужасна проказа, която наричат слонова болест. Знаеш, всичко е ужасно тук — любовта, болестта, смъртта… и цветята! Никога не съм плакала толкова, уверявам ви… Толкова я обичах! Пък и тя бе тъй красива, тъй странно красива! — Въздъхна дълбоко и грациозно и добави: — Никога вече няма да вкусим от нейните тъй сладки целувки! Какво нещастие!

— И тъй… Вярно е… — промърморих. — Но как стана това?

— Не знам. Тук има толкова тайнствени работи… толкова неузнаваеми неща… Често привечер ние и двете отивахме към реката. Трябва да ви кажа, че там в една плаваща цветопродавница имаше баядерка от Бенарес… същество, което омагьосва, посветено от жреците в тайните на някои обреди, на древните брамински, съдържащи в себе проклятия, култове. Може би това… или друго… Една нощ, когато се връщахме от реката, Анни се оплака от силни болки в главата и кръста. На заранта цялото й тяло се изрина с малки червени петна. Кожата й, по-червена и по-фина от алтея, пожълтя и загрубя, стана по-дебела, отече и доби сивопепеляв цвят… цялата подпухна от пришки и чудовищни грахулки. То бе страшно нещо. Болестта започна от краката, обхвана бедрата, корема, гърдите и лицето… О! Лицето на Анни. Представете си голям мех — една омразна тлъста овча опашка, съвършено сива, и сълзяща черна кръв — който се отпуща и люлее при най-слабо помръдване на болната… На мястото на очите й — нейните очи, възлюблени ми! — се виждаха само едни тесни, червеникави и сълзящи отвори… Аз още се питам: възможно, ли е това!

Тя нави около пръста си своята златна къдрица. Лапата на спящото куче се плъзна по коприната и съвсем оголи едната й цицка с червено, подобно на напъпил цвят връхче.

— Да, аз още се питам понякога дали не бълнувам — каза тя.

— Клара… Клара! — молех я, обхванат от ужас. — Не говорете вече… Бих желал образът на нашата божествена Анни да си остане непокътнат в моите спомени… Как мога сега да отпъдя от мисълта си тоя кошмар? Клара, или нищо ми не говорете, или ми говорете за предишната Анни, за красивата Анни!

Но Клара не ме слушаше. Тя продължи:

— Анни се уедини… затвори се в къщата си самичка с една гувернантка китайка, която я гледаше. Тя разпусна всичките си служанки и не искаше вече да види никого. Даже и мене самата… Повика от Англия най-изкусните доктори. И всичко напразно, знаете. Най-прочутите тибетски вълшебници, които знаят известни магически заклинания и възкресяват мъртви, се оказаха безсилни. От тая болест никой не оздравява, но и не умира. Това е ужасно! Тогава тя се самоуби… Няколко капки отрова — и си отиде една от най-хубавите жени.

Ужас вцепени устните ми. Аз гледах Клара, без да й проговоря ни думица.

— Аз научих от тази китайка — продължи Клара — една наистина куриозна подробност, която ме очарова. Вие знаете как Анни обичаше бисерите. Нейните бяха най-прекрасните, струва ми се, на света. Вие си спомняте с каква чисто физическа радост, страстно треперейки с цялото си тяло, се украсяваше тя с тях. И ето, във време на болестта тази нейна страст се превърна в безумие, в лудост, каквато е любовта! Цял ден ги пипаше, милваше и целуваше. Оплиташе ги на възглавници, на огърлици, пелерини и наметала… Но случи се нещо необикновено: бисерите умираха върху кожата й. Те отначало тъмнееха малко по малко, малко по малко угасваха… тяхната повърхност не отразяваше никаква светлина и след няколко дни, заразени от проказата, те се разпаднаха на дребни прашинки… Те умряха… Умряха като хора, обичний ми. Мислили сте вие, че бисерите имат душа? Аз намирам това очарователно и прелестно… И оттогава мисля за това всеки ден.

След кратко мълчание тя поде:

— Но не е само това! Много пъти Анни изказваше желание да я погребат след смъртта й в малките гробища на парсите, там, на хълма Сивото Куче. Тя искаше да бъде разкъсана от клюновете на ястребите… Вие знаете какви странни и жестоки идеи имаше тя за всичко! Но ето че ястребите се отказаха от царското пиршество, което тя им предлагаше. Те се отдалечиха от трупа й, надавайки ужасни крясъци… Трябваше да се изгори…

— Но защо не ми писахте за всичко това! — упрекнах я аз.

С бавни и очарователни жестове Клара поглади червеникавото злато на косите си, помилва червената козина на кучето, което бе се разбудило, и небрежно каза:

— Наистина?! Нищо ли не съм ви писала за това?… Сигурен ли сте? Трябва да съм забравила. Бедната Анни! Откакто се случи това нещастие, всичко тук ми омръзна. Аз съм съвършено самотна. Иска ми се да умра… Уверявам ви!… И ако вие не бяхте се върнали, уверена съм, щях да бъда вече мъртва…

Тя обърна главата си върху възглавницата, още повече разголи гърдите си и с една усмивка, една странна усмивка на дете и на куртизанка каза:

— Харесват ли ви както преди гърдите ми? Все така ли съм хубава? Защо тогава отпътувахте тъй за дълго? Да… да… знам… мълчите… нищо не отговаряте… знам… Вие сте едно зверче, възлюблений ми!

Седяхме в градината под златния чардак, дето надвисваха сини и бели гроздове от глицинии. Току-що свършвахме да пием чай. Светещи бръмбари бръмчеха из листата, бронзовки се виеха и замираха в тръпнещите от радост сърца на розите.

Внезапно Клара ме попита:

— Искате ли да отидем да нахраним китайските затворници? Много е интересно! Това е едничкото развлечение, действително оригинално и изящно, което имаме в този затънтен кът на Китай… Желаете ли, миличкий?

Аз се чувствувах уморен, с натежала глава, цялото ми същество бе обхванато от треската на тоя ужасен климат. Освен това разказът за смъртта на Анни ме разстрои. А и топлината навън беше смъртоносна като отрова.

— Драга Клара, но аз още не съм се окопитил от дългото пътешествие по тия безкрайни равнини, по тия неизбродни лесове… А пък това слънце… От него се боя повече отколкото от смъртта! И после аз тъй бих искал да ви принадлежа изцяло. И вие да ми принадлежите… Сега…

— Прекрасно! Ако бяхме в Европа и ако бях поискала да ме придружавате в театъра, вие не бихте се двоумили… Но това е много по-интересно…

— Бъдете добра!… Желаете ли утре!

— О, утре — отвърна Клара учудено и с кротък упрек. — Утре! Нима не знаете, че утре е невъзможно? Утре? Това е строго забранено. Вратите на ареста са затворени даже за мене. Затворниците можем да нахраним само в сряда; как не знаете това? Ако не отидем днес, има да чакаме цяла седмица! Да отидем, мой обожаем мързеливко… О, да отидем, моля ви се… Вие заради мен можете да дойдете…

Тя се приповдигна на възглавниците… Робата й се отвори и под талията й през прозрачния плат прозря огненочервеното й тяло. С краищата на пръстите си от една златна бонбониерка, сложена на лакираната подложка, тя измъкна прахче хинин и като ми каза да се доближа до нея, нежно го поднесе на устните ми.

— Ще видите как ще ви възбуди… Тъй ще ви възбуди! Не можете си представи, драги… И как ще ви обичам тая вечер… Как лудо ще те обичам тая вечер! Прегърни, миличкото ми сърце… Прегърни…

И като ме видя печален и колеблив, какъвто бях по-рано, за да сломи моята съпротива, тя каза с мрачен блясък в очите:

— Слушай!… Аз съм виждала как бесят в Англия крадците, виждала съм бой с бикове и погубването на анархистите в Испания… В Русия съм гледала как казаците убиват с нагайки млади и хубави момичета… В Италия видях живи привидения, призраци на глада да изравят от гробищата труповете на умрели от холера и лакомо да ги ядат… В Индия на брега на една река видях хиляди съвършено голи същества да се гърчат и умират от ужасите на чумата… Една вечер в Берлин видях как една жена, която обичах, едно великолепно създание в розово трико, биде разкъсана от лъв в клетката… Всички ужаси и всички човешки мъки аз съм ги видяла… То бе прекрасно! По-хубаво от това не съм виждала, разбираш ли? Това — китайските затворници… То е нещо по-изящно от всичко!… Не можеш да си представиш… Анни и аз не изпущахме ни една сряда да не отидем… Ела, моля ти се!

— Ако туй е толкова хубаво, моя драга Клара, и ако ви прави такова удоволствие — отвърнах меланхолично, — да отидем и да нахраним затворниците…

— Наистина, ти искаш?

Клара не скри своята радост, като плесна ръце, подобно на дете, на което бавачката е позволила да мъчи някое кученце. После скокна на коленете ми, галена и хищна, обви голите си ръце около шията ми… Косите й ме забулиха и ослепиха със своите златни пламъци и упоителни аромати…

— Колко си мил… драги… обичний… Целуни ме по устните… Целуни ми шийката… Целуни ми косите… миличко ми коцкарче!

Косите й издаваха нещо животинско и могъщо, в техните милувки имаше толкова електричество, че един само техен допир до кожата ми ме правеше веднага да забравя и треска, и умора, и скръб… Чувствувах кръвта ми да се запалва от героичен жар и нови сили…

— Как ще се забавляваме, душичке… Когато отивам при затворниците, главата ми се замайва. Цялото ми тяло се разтърсва, както когато любя… Струва ми се, че се спускам в дълбочините на моето тяло… Твоите устни… Дай ми твоите устни… твоите устни…

И лека и подвижна, безсрамна и весела, съпровождана от червеното куче, тя отиде да се съблече с помощта на слугините си…

Аз вече не бях печален, не бях уморен… Целувката на Клара, вкусът й, който остана на устните ми като магическия вкус на опиум, умъртви моите страдания, регулира пулса на треската ми, отдалечи чудовищния образ на умрялата Анни. Аз разгледах градината със спокоен поглед.

Спокоен ли?

Едва Клара изчезна зад дърветата на градината, когато почувствувах угризение на съвестта, задето се върнах. Защо се върнах? На какво безумие, на каква низост се подчиних? Веднъж тя ми каза, спомняте си, на парахода: „Когато се почувствувате много нещастен, вие ще си отидете!“ Мислех, че съм се освободил от моето позорно минало, ала всъщност бях слабо и неспокойно дете… Нещастен? Да! Бях нещастен, защото трябваше да понеса най-страшна трудност, да изпитам най-ужасно отвращение от самия себе… И аз заминах! Благодарение на насмешката на съдбата, която наистина ме преследваше, аз се възползувах, за да избягам от Клара, като премина през Кантон с английската мисия — мен решително ми вървеше на мисии, — която отиваше да изучи малко познатите местности на Аннам… То беше забрава може би… и може би смърт. В продължение на две години, две дълги и ужасни години аз вървях, вървях… И това не бе нито забрава, нито смърт. Въпреки умората, опасностите и проклетата треска нито за един ден, ни една минута не можах да се изцеря от страшната отрова, която бе вляла в кръвта ми тая жена, за която чувствувах, че това, което ме привързваше към нея, което ме приковаваше, бе ужасяващото разлагане на нейната душа и нейните любовни престъпления; тя бе едно чудовище и аз я обичах именно защото бе чудовище! Аз мислех — дали наистина мислех? — да се издигна чрез нейната любов, но паднах по-ниско, на дъното на отровната бездна, от която, веднъж вдъхнал изпаренията й, никога няма измъкване. Често в дълбочините на горите, измъчван от треската, под покрива на палатката, опитвах да убия с опиум чудовищния и неизгладим образ, но опиумът ми го представяше по-ясен, по-жив и по-повелителен… Тогава аз и пишех безумни, оскърбителни и проклинащи писма, в които най-жестокото презрение се смесваше с най-робско обожание… Тя ми отговаряше с прелестни, наивни и сълзливи писма, каквито понякога получавах в града и на постовете, през които минавахме. Тя ми пишеше, че е нещастна, задето съм я оставил, плачеше, молеше се, викаше ме; намираше за себе си едно извинение: „Разбери, драги ми, моята душа не принадлежи на твоята отвратителна Европа. Аз нося в себе си душата на стария Китай, която е много по-хубава… Не е ли жалко, че ти не можеш да разбереш това?“ Аз узнах от едно нейно писмо, че е напуснала Кантон, защото не можела да живее без мене, и се поселила с Анни в един град по на юг от Китай, в един „очарователен град“… И аз се върнах при нея, като убиец, който отива на мястото на своето престъпление…

Смях в листата, леки викове… кучешко скачане… Това бе Клара, облечена наполовина по китайски. Сивогълъбова копринена блуза, осеяна със слабо позлатени цветя, обвиваше с хиляди гънки разкошните форми на стройното й тяло. На главата си имаше голяма шапка от бледа слама, изпод която лицето й се подаваше като розов цвят на светла сянка. Малките й крачка бяха обути в обуща от жълта кожа. Когато се завърна, като че ли стана експлозия на парфюми.

— Нали ви се виждам смешно облечена? О, печален европеец, който, откакто се е върнал, ни веднъж не се е засмял… Не съм ли хубава?

И понеже не станах от креслото, дето бях се изтегнал:

— Бързо! Бързо!… драги ми… Дълга обиколка ни предстои… Ръкавиците ще си сложа по пътя… Да вървим… хайде!… Не, не ти!… — добави тя, като избутваше полека кучето, което джавкаше, скачаше и въртеше опашка.

Повика един от слугите и му поръча да ни следва с кошницата за месо и с малка вилица.

И ние тръгнахме, изложени на слънце, едно ужасно слънце, което ми притискаше главата като оловна каска, йод него чернееха тревите и вехнеха всички божури в градината.