Бъртрис Смол
Пламенно (23)

Глава 22

Арабела Грей стоеше вторачена в онова, което едно време беше процъфтяваща овощна градина. Нямаше и следа от младите дръвчета, които тя беше засадила със собствените си ръце преди четиринайсет месеца. После се взря в малкото селце, което беше сгушено в подножието на крепостта. И него го нямаше. Нищо не беше останало от мястото, където бяха се раждали, живели и умирали толкова поколения Грейфеър — нищо, освен няколко купчини почернели камъни, сега мокри от летния дъжд. И няколко мършави овце, които пасяха по залинелите ливади. Тя безмълвно направи знак на Фицуотър.

— Съвсем скоро ще разберем всичко — отговори той.

Мостът беше вдигнат, но когато се приближиха достатъчно до крепостта, хората вътре започнаха да го спускат. По него имаше следи от огън, както и от пики и други остри оръжия. Фицуотър каза:

— Не знаем кой е вътре, милейди. Нека те дойдат при нас. Няма да постъпваме като агнето, което влязло в леговището на лъва.

От вътрешността се показа един-единствен конник и Арабела развълнувано извика:

— Това е Роуън! Роуън! — Тя усилено замаха с ръка. Като чу гласа й, той също вдигна ръка за поздрав.

— Благодарим на Бога, че това сте вие, милейди! — извика той.

— Кой направи това на „Грейфеър“, момчето ми? Шотландците ли?

— Шотландците? Не, татко, сър Джаспър Кийн! Хайде, елате. Трябва веднага да вдигнем моста. Дори с вашата помощ не бихме могли да се защитим, ако той се върне.

Те последваха Роуън в крепостта и вдигнаха скърцащия мост. Арабела с изненада видя, че в двора на крепостта са издигнати няколко дървени колиби. Нямаше нужда да задава въпроси. Вонята от човешките изпражнения и многото животни накуп беше ужасна Лона отвори широко очи, разтревожена.

— Господ да ни е на помощ! — извика тя и притисна Меги до гърдите си.

— Обитаема ли е крепостта? — попита Арабела.

— Може да се живее — беше отговорът на Роуън.

Арабела слезе от коня и бързо изкачи стъпалата, които водеха в замъка. А вътре откри какви ли не щети. Всички прозорци в Голямата зала бяха изпочупени, както и по-голямата част от мебелите. По подовете имаше ужасни драскотини. Навсякъде имаше прах и нечистотии. Каквото и да се е случило, помисли си тя, няма извинение затова!

— Защо майка ти не се грижи за замъка? — попита тя Роуън.

— Тя не е тук, милейди. Когато повечето хора заминаха на юг, за да търсят по-добър живот, аз изпратих мама и малката си сестра при по-голямата си сестра, Уонета, в Йорк. Тя не искаше да замине, но аз бях сигурен, че и татко би постъпил така. Тук са останали старите и най-упоритите, милейди.

— А измежду най-упоритите няма ли жени, които могат да работят? — попита сухо Арабела. Когато той кимна, тя продължи: — Веднага ги изпрати при мен. Трябва да поговорим, Роуън, но няма да те изслушам, докато залата не бъде приведена в ред и не стане обитаема. — Арабела се обърна към Лона. — Заведи Маргарет в моите стаи и се погрижи в тях също да бъде въведен ред, Лона. Ти отиди с нея да й помогнеш, Фъргюс Макмайкъл.

— Да, милейди — отговори Лона и нервно погледна към брат си. Реши, че той не е особено практичен човек и че би било по-добре да не разчитат изцяло на него.

Няколко жени на неопределена възраст и в лошо настроение влязоха в залата, като носеха парцали и кофи с вода. Арабела издаваше заповеди, самата тя въоръжена с метла с дълга дръжка. Помагаше им да почистят залата.

— Щом няма мъже, които да могат да поправят мебелите — каза тя на Роуън, — ще трябва да ми намериш мебели, които да не са счупени, по дяволите! Не ме интересува колко трудни са били времената тук. Залата трябваше да е готова за моето завръщане.

Фицуотър беше отишъл да нагледа конюшните, да се погрижи за хората си и да научи каквото успее. Сред останалите жени той намери няколко, които изпрати в кухнята с нареждането да запалят фурните и да приготвят храна. Беше ядосан на единствения си син, макар да разбираше, че момчето е направило каквото може при създадените обстоятелства. Когато беше оставил Роуън да се грижи за крепостта, смяташе, че задачата му ще бъде лесна. Но прекараните безметежни години го бяха направили негоден да се справи с неочакваното. По-възрастен и по-мъдър мъж щеше да преследва сър Джаспър Кийн след неговата първа атака и да му причини колкото може вреди. По-възрастният и по-мъдър мъж щеше да се погрижи сър Джаспър Кийн да не се връща след първата си атака.

До падането на нощта бяха успели да въведат що-годе ред в „Грейфеър“. Бяха затворили капаците на прозорците и запалили огън в камините. А навън беше започнало да вали силно. На моста бяха прикачени още няколко вериги и той беше вдигнат за през нощта. Трапезарията беше излъскана до блясък и бяха поставени нови восъчни свещи. На масата беше сервирана риба и грах, току-що опечен хляб и малко сирене. Тази вечер в трапезарията се храниха Арабела, Фицуотър, Роуън, Лона и Фъргюс. Арабела не държеше на условностите първата вечер след пристигането си. Малката Меги спеше безметежно, настанена на втория етаж, а над съня й бдеше възрастна жена на име Нора. Още когато беше зърнала малкото момиченце, тя беше изразила желание да се грижи за него. Утолила глада си, Арабела се облегна назад, изпи на един дъх виното си и подаде чашата си на Лона, за да я напълни пак. А после погледна право в очите Роуън Фицуотър и каза:

— Започни от самото начало, Роуън, и не пропускай нищо. Знам, че си направил всичко, което е по силите ти, и затова не съм ти ядосана.

Фицуотър я погледна с благодарност, а в очите на Лона се появиха сълзи.

— Два месеца, след като вие заминахте — поде Роуън, — сър Джаспър Кийн се върна в „Грейфеър“, милейди. Тук беше и чиновникът, изпратен от краля, който правеше пълен опис на имението. Той ни каза, че вие сте в изгнание във Франция и че сега крепостта е притежание на короната. Но мъжете, които се върнаха, ни увериха, че вие и кралят играете някаква игра. Казаха, че вие ще се върнете скоро. Отначало хората повярваха, но после дойде сър Джаспър Кийн. Чиновникът му каза да си върви, защото няма никакви права над имението. Тогава сър Джаспър опустоши вътрешността на крепостта. Смъкнаха дрехите на кралския чиновник и го биха с камшик, като чели беше някакво улично псе. Още чувам виковете му. Цели няколко седмици горкият човек не можеше да седне от болки. Крихме го в пещерите, докато се оправи достатъчно, та да може да пътува. След като набиха чиновника, хората на сър Джаспър си заминаха и ние помислихме, че сме се отървали. Обаче той се върна, милейди. А после непрекъснато идваше и си отиваше, като всеки път разрушаваше малко по малко „Грейфеър“. Идваше по всяко време на деня и на нощта. Открадна последната ни реколта жито. А после палеше нивите всеки път, когато посевите порастваха достатъчно и обещаваха добра реколта. Най-накрая престанахме да ги засаждаме, милейди. Каква полза имаше от това? Миналата пролет той унищожи и овощните градини. Откара всичките овце, с изключение на онези, които видяхте, милейди. Нямахме достатъчно храна за през зимата, затова много семейства заминаха. А след Коледа аз изпратих мама и сестричката си в Йорк. Рано през лятото сър Джаспър и хората му се върнаха и унищожиха селото. Хората не пострадаха. Прибрахме ги в крепостта, а той се опита да проникне вътре. Непрекъснато крещеше, че след като не може да притежава „Грейфеър“, ще го разгради камък по камък. Досега успявахме да отблъскваме атаките му, милейди.

— А крал Хенри знае ли за това? — попита Арабела.

— Мисля, че не, милейди, иначе щеше да изпрати войска против сър Джаспър — каза Роуън.

— Говорих вече с всички — каза тихо Фицуотър. — Сър Джаспър се е превърнал в разбойник, милейди. Напада не само „Грейфеър“, а също и много от околните имения. Няма начин кралят да не е научил за това, но все още не е изпратил помощ на никого. А това означава, че помощ въобще няма да дойде. Колкото и важен да е проблемът за нас, той няма значение за краля, защото сър Джаспър не представлява заплаха за него.

Арабела дълго мисли. Като че ли се бореше със себе си. А най-после каза:

— Ще трябва да изпратим съобщение в „Дънмор“, Фицуотър. Графът има да урежда стари сметки със сър Джаспър. Не се съмнявам, че ще се зарадва на възможността да го стори.

— А вие, милейди, ще бъдете примамката, за да падне сър Джаспър в капана, така ли? Много умно! — засмя се той.

Арабела се обърна към Роуън:

— Ти ще отнесеш съобщението на графа. Ще тръгнеш веднага, след като го напиша. Дори да е научил за завръщането ми, сър Джаспър не е имал време да събере хората си. Той вярва, че ние сме безпомощни жертви, и си мисли, че времето е на негова страна. Трябва да яздиш бързо, в случай че той реши да ни нападне скоро. — После тя се обърна към Фъргюс. — А ти ще останеш ли с нас? Ще имам нужда от опитната ти ръка в боя.

— Ще остана — отговори момъкът. — Но ще искам нещо от вас.

— Знам, ще ме помолиш да ти дам Лона за съпруга, нали?

— Да.

— Имаш моето разрешение, но все пак последната дума ще е на Фицуотър. Тя е негова дъщеря, все пак.

— Не възразявам — каза Фицуотър, — но нека първо се отървем от сър Джаспър.

Лона донесе перо и хартия на господарката си още преди тя да е помолила за това. Съобщението беше кратко и гласеше: „Върнах се в Грейфеър. Маргарет е при мен. Сър Джаспър се кани да нападне крепостта. Арабела Грей.“

— Но вие не го молите за помощ, милейди! — възкликна Лона, която четеше над рамото на господарката си.

— Няма нужда. Тевис ще се досети, но никога няма да може да каже, че съм го помолила за помощ. Ще дойде, защото дъщеря му е в опасност.

— Много сте горда, милейди!

— Да, така е. Ако можех да се справя сама със сър Джаспър, щях да го направя, но, за съжаление, не мога.

— Татко! — Лона се обърна към Фицуотър.

Но той се засмя и отговори:

— Милейди постъпва много умно, момичето ми. И съм сигурен, че графът ще оцени това.

Арабела нави пергамента и го подаде на Роуън.

— Тръгвай! — нареди му тя. — И помни, Роуън Фицуотър, че съдбата на „Грейфеър“ е в твоите ръце.

— Няма да ви посрамя, милейди — отговори той и бързо излезе от залата.

— С колко време разполагаме? — обърна се Арабела към Фицуотър.

— Ако имаме късмет, графът ще дойде тук преди сър Джаспър, на когото силният дъжд ще попречи да ни атакува.

— Но сигурна ли сте, че графът ще дойде?

— Да. Ако не заради мен, то заради дъщеря си.

Мъжът, когото бяха поставили на стража на най-високата кула, внимателно наблюдава околността през целия следващ ден, но нищо не се случи. Дъждът продължаваше да вали и в околността цареше спокойствие и мир. Падна нощта, а дъждът се усили. И тогава някой започна силно да удря по портата. Часовоят погледна и видя, че това са Роуън, граф Дънмор и голям отряд конници.

Отвориха вратите и конниците влязоха в малкия четвъртит двор на крепостта, който едва ги побра. Фицуотър незабавно се погрижи и за хората, и за конете. Графът се обърна към него със следния въпрос:

— Колко лошо е положението?

— Ние самите току-що пристигаме от Франция, милорд — отговори капитанът. — Но, както виждам, сър Джаспър вече е успял да разруши „Грейфеър“. Повечето хора са се преместили да живеят на друго място.

— А дали „Грейфеър“ ще започне отново да процъфтява, когато убия сър Джаспър Кийн? — попита тихо графът.

Очите на Фицуотър се напълниха със сълзи. Трудно му беше да повярва в неизбежното. Той погледна графа право в очите и каза:

— Не, мисля, че не, милорд, макар да го казвам с болка. След много грижи и упорит труд ще успеем да обработим земята и да получим отново богата реколта, но сме загубили много хора. Лейди Арабела е сърцето на „Грейфеър“, но хората са кръвта, която тече в неговите жили. А вече не е останало много кръв в тялото.

— Но вашата господарка ще опитва да го върне към живот, нали?

— Да, милорд, тя няма да се откаже.

— Е, тогава ще трябва да чакам, докато у нея най-после се събуди здравият разум, макар цялото ми семейство да няма търпение да се оженим отново.

— Сигурно искате да видите лейди Маргарет — каза Фицуотър — О, тя е много сладко дете, но е упорита като майка си.

Тевис избухна в смях.

— Господ да ми е на помощ тогава, Фицуотър! Една от тях ми е вече достатъчна, а две са прекалено много!

Двамата влязоха в залата и графът видя Арабела, която стоеше пред камината с протегнати към огъня ръце. До нея беше застанало малко чернокосо момиченце. Като ги чу да влизат, Арабела се обърна, видя ги, наведе се и прошепна нещо в ухото на момиченцето, което извика:

— Татко! Татко!

Тевис Стюарт я взе в прегръдките си, целуна я силно и звучно, очарован от красивите сини очи на детето. А после вдигна поглед към Арабела и срещна нейния. Тя видя, че в очите му има тъга и сълзи. Обърна се към него официално и студено:

— Вие сте добре дошли в „Грейфеър“, милорд. Благодаря, че дойдохте. Сигурно сте жаден след дългата и уморителна езда. Искате ли бира? Съжалявам, че не мога да ви предложа вино, защото мазетата са празни. Нора, отведи лейди Маргарет. Време е вече да си ляга. Маргарет, пожелай лека нощ на баща си. Той ще бъде тук и утре сутринта и пак ще го видиш, обещавам ти — каза тя на дъщеря си, която като че ли щеше да възрази, но после се отказа.

— Бирата наистина ще ме освежи, мадам. Благодаря ви — каза той и прие подадената му кана, недоволен, че са изтръгнали детето от прегръдките му. „Каква змия е само“ — помисли си той и почти се засмя на глас. Държеше се така, като че ли идването му тук е съвсем неочаквано за нея. Но не каза нищо.

— Вашите хора могат да се настанят за през нощта в Голямата зала, милорд — каза му тя все така студено. — А за вас сме приготвили стая в онази част на къщата, където са спалните на семейството.

— Благодаря ви, мадам — отговори той. — Да разбирам ли, че все още съм част от семейството? — Тъмнозелените му очи дяволито проблясваха.

Изведнъж тя осъзна, че двамата са сами.

— Крепостта е малка, милорд, както сам виждате. А и вие сте почетен гост.

— Разбира се, мадам — каза той, с което даде да се разбере, че разбира намека.

— Сигурно сте гладен — продължи Арабела все така студено. — Мога да ви предложа само обикновена храна, но поне ще бъде топла.

Граф Дънмор се изкушаваше да я вземе в прегръдките си и да я целуне страстно. Да, тя беше най-упоритата и своенравна жена, която той познаваше, но не можеше да обича никоя друга, освен нея. Искаше отново да я има за съпруга, искаше тя да бъде майка и на другите му деца. Но този път нямаше да я вземе със себе си. Щеше да чака дотогава, докато тя по своя воля остави „Грейфеър“ и отиде при него. Времето беше без значение.

Хората на графа влязоха в залата и шумно се настаниха около голямата маса. Започнаха да носят храната. Както беше обещала Арабела, тя беше вкусна и топла. Когато всичко беше бързо погълнато от гладните мъже, Арабела се извини:

— Съжалявам, но няма сладкиш. Все още не съм успяла да доставя храна от Йорк.

— Твоята компания, Арабела, е достатъчно сладка — каза графът.

Комплиментът, изглежда, я изненада. Възможно ли беше той още да изпитва нещо към нея, след като знае, че е била любовница на дук Дьо Ламбер? Лицето му беше непроницаемо и Арабела реши, че думите му са просто от учтивост. Тя се усмихна.

— Много сте любезен, милорд, но истината е, че не ви посрещнах както трябва днес. Когато се отървем от врага, ще се погрижа за всичко. Когато отново дойдете в „Грейфеър“, за да видите Маргарет, ще ви посрещна както се полага.

Когато шотландците пресушиха и последната кана бира, тя се обърна към графа:

— Фицуотър ще ви покаже коя е вашата стая, милорд — каза тя, направи реверанс и се прибра в стаята си, където я чакаше Лона.

Тя я посрещна развълнувана с думите.

— Графът и хората му се кълнат, че утре по това време сър Джаспър ще е вече в гроба, милейди! Сигурна съм, че графът ще удържи думата си!

— Слава на Бога и на Пресветата Дева! — отговори Арабела, съблече се и си легна, като отхвърли мисълта, която за кратко мина през главата й — какво ли би било отново да лежи в прегръдките на графа?! Потръпна, защото тялото й знаеше отговора.

— Кога да ви събудя, милейди?

— Още преди зазоряване. Искам да наблюдавам битката. Искам да видя сър Джаспър Кийн мъртъв. Той е виновникът за всичките нещастия, които ме сполетяха през последните седем години — смъртта на мама, Джейми Стюарт, разрухата, която цари в „Грейфеър“ и престоят ми във Франция. Всичко! Искам го мъртъв!

— Но имаше и хубави неща, милейди, като например женитбата ви с графа — възрази Лона.

Арабела не каза нищо повече. Обърна се с гръб към Лона, зави се презглава и се престори на заспала.

Тази вечер тя спа по-дълбоко от обикновено. Събудиха я гневните викове на Тевис Стюарт, които долитаха от залата.

— Лона? Лона, къде си? — извика Арабела и момичето бързо се появи. Носеше новини.

— Графът е ужасно ядосан, милейди! Сър Джаспър е мъртъв! А графът и брат му така се карат, че ще се убият един друг!

— Веднага ми подай робата! — каза Арабела и скочи от леглото. Наметна се и заслиза босонога по стълбите.

— Нямаш това право! — крещеше графът на брат си.

— Какво общо имат правата с тази работа, по дяволите! — отвърна Доналд и стовари юмрука си в брадичката на графа.

— Трябваше аз да го убия, а не ти! — извика ядосано графът и на свой ред удари брат си, който падна на пода.

— Каква е разликата? — изрева Доналд и се изправи на крака. — Копелето е мъртво и само това има значение! — И той удари Тевис в стомаха, което го принуди да се свие на две.

— Престанете! Веднага престанете! Какво става? — извика Арабела. — Лона ми каза, че сър Джаспър е мъртъв.

— Да — отговори графът, задъхвайки се, все още превит на две. — Брат ми го убил вместо мен.

— Доналд, моля те, обясни ми всичко — каза Арабела, като застана между двамата.

— Мама се страхуваше да не убият Тевис и така „Дънмор“ да остане без наследник. Той има само дъщеря, а тя ще бъде възпитана като англичанка…

Арабела стисна здраво зъби, като се молеше на Бога да не позволи на гнева да я победи и този път.

— Обещах на мама, че ще се погрижа Тевис да не прави глупости. Понеже сър Джаспър е слаб противник, мама се страхуваше, че Тевис ще го подцени и ще действа прибързано. Затова още преди пукването на зората, вместо да чакам сър Джаспър в крепостта, аз изпратих няколко човека да разберат къде се намира той. Копелето и хората му си бяха направили лагер съвсем близо до „Грейфеър“. Сигурно се е канил да те изненада при изгрев-слънце. Нападнахме ги призори. Битката беше кратка. Момчетата бързо и безшумно заклаха онези копелета. Сър Джаспър оставиха на мен. Беше удоволствие да го убия вместо теб, Тевис, макар той да не боравеше кой знае колко добре с меча. Донесох тялото тук, за да го видите, милейди, и за да ни кажете какво да правим с него.

— Къде е то? — попита Арабела. И тя беше малко ядосана, че не е могла да наблюдава битката, но изпитваше облекчение, че сър Джаспър е мъртъв, а Тевис — невредим.

— На двора.

Арабела побърза да излезе. Утринта беше изненадващо ясна и слънчева. Бурята се беше разпръснала само за една нощ. Небето беше яркосиньо и безоблачно. Тялото на сър Джаспър беше положено на каменните стъпала. Смъртта беше запечатала на лицето му израза на изненада и ужас. Арабела се втренчи в тялото. Господи, как е могла някога да го смята за красив? Дали смъртта го правеше да изглежда толкова незначителен, или по начало си беше такъв?

— Какво да правим с тялото, милейди? — отново я попита Доналд.

— Покажете го и от двете страни на границата, за да се знае, че е мъртъв и че вече няма да тормози беззащитните хорица. Благодаря ти, Доналд Флеминг. Стори ми голямо добро и съм ти длъжница. Когато и да поискаш услуга от мен, ще ти я дам.

— Отивай си у дома, Доналд — каза графът, все още ядосан.

— Не се ядосвай, братко — отговори му той. — Мама беше права: докато не осигуриш наследник за „Дънмор“, не можеш да вършиш глупости. А ти няма ли да си дойдеш у дома? Работата вече е свършена. Окото ти съвсем скоро ще посинее, братко — каза той, като се вгледа внимателно в лицето на брат си.

— И твоето — отбеляза сухо графът, а после се усмихна широко. — Зъбите ти още на мястото си ли са, момче?

Доналд Флеминг прокара длан по брадичката си и отговори:

— Май два-три са се разклатили леко, но поне са си на мястото. Защо не си дойдеш у дома с мен? Пак заради тази проклета жена ли?

Графът го изгледа мрачно.

— Искам да остана малко при дъщеря си. — Все пак не се осмели да му откаже обяснение.

— Хм — каза Доналд. — Да взема ли хората със себе си?

— Да. Ще си дойда след няколко дни. Няма да се намери човек, толкова глупав, че да нападне Тевис Стюарт дори когато той язди съвсем сам.

Макар да не повярва нито за миг, че Тевис остава единствено заради дъщеря си, Доналд Флеминг замина за дома си, като взе със себе си всичките мъже. Питаше се само дали брат му щеше да убеди и Арабела да се върне у дома.

А Тевис последва Арабела в залата, където им поднесоха обилна закуска, а на графа предложиха и бира.

— Защо отпрати хората си? — попита Арабела.

— Те си свършиха работата, а и ти не би могла да ги храниш дълго време.

— Много мило, че си се сетил за това, Тевис. — За първи път тя се обърна към него по име. — След година или две „Грейфеър“ ще е стъпил на краката си и отново ще предлага гостоприемството си.

— А ще можеш ли да го накараш отново да процъфти, любима? — попита я той, като неусетно се върна на любимото си обръщение.

— Да, разбира се, че ще мога! Тази година няма да има никаква реколта, но ще можем поне да подготвим полята за сеитба. А напролет ще засадя отново и овощната градина.

— А как ще преживеете зимата, като нямате храна?

— Ще купя зърно и брашно от Йорк. Ще окосим тревата и ще я изсушим за храна на животните, а напролет ще купя още овце. Можем да ловим зайци и елени, горите са богати на дивеч. Ще се справим, Тевис.

Много му се искаше да й каже, че всичко това е лудост. Че „Гиейфеър“ никога няма да бъде същият. Дори в най-хубавите си времена имението не беше богато, та сега ли? Но тя нямаше да се вслуша в думите му, беше наясно с това. Щеше да си помисли, че говори така, защото иска да я завоюва отново, и думите му щяха да издълбаят пропаст между тях. Затова той само слушаше и кимаше, докато тя излагаше плановете си за бъдещето.

Той остана в „Грейфеър“ няколко дни, като избягваше да се противопоставя на Арабела за каквото и да било. Беше посветил цялото си внимание на дъщеря си и се преструваше, че нищо не се е случило, че, както преди, те са истинско семейство. Двамата станаха свидетели на сватбата на Лона и Фъргюс Макмайкъл. Той им каза, че винаги са добре дошли в „Дънмор“, и тогава се сети, че не би могъл повече да отлага изпълнението на задълженията, които го зовяха към дома. Тръгна си, като обеща да се върне веднага щом може.

През есента идваше толкова често, колкото се осмеляваше, и винаги й носеше нещо, което да й помогне да се справи по-добре със задълженията си. Каса вино, няколко сандъка с ябълки и круши. Знаеше, че тя е отговорна за прехраната на всичките си хора и дели и последната си троха хляб с тях. Страхуваше се, че може и да гладуват през зимата. През февруари започнаха зимните бури и той не можа нито веднъж да отиде в „Грейфеър“. Ядосан и загрижен, вървеше напред-назад в Голямата зала на Дънмор и никой не се осмеляваше да се доближи до него. Страхуваше се за безопасността на Арабела и на дъщеря си.

— Господи, няма ли да спре да вали сняг? — викаше той, като всъщност не се обръщаше определено към някого.

Майка му, която последната буря принуди да остане в „Дънмор“, спокойно му отговаряше:

— Ще спре да вали тогава, когато Господ пожелае, Тевис, и нито миг по-рано. Хайде, седни. Държиш се като разглезено дете.

— Те почти бяха свършили дървата последния път, когато бях там, мамо — отговори той. — Ами ако не са успели да отрежат нови? Ще измръзнат до смърт!

— Но тревогата ти не може да промени нищо, Тевис. Ако е рекъл Господ, ще измръзнат. Какво би могъл да направиш? — все така спокойно, каза лейди Марджъри. Тя вече не се надяваше, че Тевис ще се ожени за някое добро шотландско момиче. Беше разбрала, че сърцето му винаги ще принадлежи само на Арабела.

Когато времето се подобри, той отново прекоси границата и откри, че те са прекарали сравнително удобно и охолно зимата. Но в ранна пролет „Грейфеър“ беше поразен от болест. Бялата смърт отнесе няколко деца и десетина възрастни. Арабела живееше в непрекъснат ужас, че и Маргарет може да се разболее. Това обаче не стана. Дойде и едрата шарка. Този път лейди Маргарет Стюарт не се изплъзна невредима. Разболя се тежко. Майка й стоеше непрекъснато до леглото й и се грижеше за нея с всеотдайност, но състоянието на детето като че ли не се подобряваше. Изпаднала в ужас, Арабела изпрати да повикат граф Дънмор, който пристигна още на другия ден, блед и измъчен. Няколко часа по-късно пристигна и лейди Марджъри Флеминг, като носеше от своите собствени лекарства, за да помогне на внучката си. Цялото тяло на малката Маргарет беше покрито с червени петна. Тя се оплакваше, че я болят очите. Не можаха да й помогнат. Лейди Маргарет Стюарт умря в прегръдките на майка си само две седмици преди да навърши четири години. Отчаяна, Арабела искаше да се хвърли от най-високата кула на крепостта, но Тевис Стюарт я възпря. После тя изпадна във вцепенение, което продължи няколко дни.

Междувременно Тевис погреба дъщеричката им до другата й баба — лейди Роуина. Графът също страдаше жестоко, но се опитваше да не показва мъката си, за да не утежнява още повече тази на Арабела. Неговата мъка беше по-малка и заради това, че той почти не познаваше детето, което Арабела беше отвела от „Дънмор“, когато беше още двегодишно. Беше сигурен, че той и Арабела ще имат и други деца. Страхуваше се много повече за жената, която обичаше.

— Трябва да я вземем със себе си в „Дънмор“ — каза му лейди Марджъри. — Няма да се учудя, ако чумата последва шарката. Мястото е бедно и нездравословно, Тевис. В „Дънмор“ ще мога да се грижа по-добре за нея.

— Не — отговори графът. — Тя няма да ми прости, ако отново я отведа насила. Трябва сама да пожелае да ме последва, мамо.

— Но тя е съсипана от мъка и не може да разсъждава трезво — настоя лейди Марджъри.

— Този път ще трябва да ми се довериш, мамо — каза той. — Вече познавам достатъчно добре Арабела. Искам отново да я имам за съпруга, а това няма да стане, ако я отведа оттук насила. Скоро тя ще разбере, че с „Грейфеър“ е свършено. Маргарет е мъртва, а тя го искаше за нея. Ще я спечеля, ако бъда търпелив.

— Ти си романтичен глупчо — каза майка му, изпълнена с нежност. — Сигурна съм, че Арабела ще оцени твоите качества, когато мъката й премине. — Тя прегърна и целуна сина си. — Аз ще се върна у дома, Тевис. Не мога да направя нищо повече нито за теб, нито за бедната Арабела. А ти не се бави много, момчето ми. Помни, че имаш задължения в „Дънмор“!

Той изпрати майка си и се върна в спалнята на Арабела, за да види, че тя най-после е излязла от вцепенението. Беше много бледа, а под очите й имаше огромни сини кръгове. Той седна в края на леглото и взе малката й длан в своята, целуна я и попита:

— Как се чувстваш, любима?

— Маргарет наистина ли е мъртва, Тевис? Или просто съм имала кошмар?

— Нашето дете го няма вече, любима — отвърна нежно той, като се питаше защо ръцете й са леденостудени. — Не можехме да й помогнем и ти го знаеш. Мама каза същото. Някои деца преживяват шарката, но други, като нашето, биват победени от болестта.

Тя мълчаливо кимна, по бузите й се стичаха сълзи.

— Погребах я до майка ти, защото мислех, че така ще пожелаеш — каза той.

Арабела затвори очи. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи.

— Аз й липсвах цяла година от живота й, Тевис — плачеше тя. — Цяла година! И за какво? Да, направих го за нея, Тевис, но нея вече я няма. Вече нищо не ми остана. Всичко беше напразно, Тевис! Съсипах и моя, и твоя живот, продавах тялото си, за да дам „Грейфеър“ на Маргарет. Сега не ми остана нито той, нито тя. Сигурно това е божието наказание за прекомерната ми гордост и за многото ми други грехове. Може би отец Анселм беше прав, като ми каза преди толкова много години, че жените трябва да са покорни и смирени, че трябва да се подчиняват безрезервно на съпрузите си.

Тези нейни думи накараха Тевис да избухне в гръмогласен смях.

— Не мога да повярвам на ушите си, Арабела Грей! — възкликна той. — Сигурно си преуморена и отчаяна от мъка. Господи, момиче, че ти дори не знаеш какво означават тези думи! Но трябва да ти кажа, че няма да бъда недоволен, ако се оставиш в ръцете ми.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това да се оставя в ръцете ти?

— Арабела Грей — каза тържествено той, — ще станеш ли отново моя съпруга? Обичам те, винаги ще те обичам. И мисля, че и ти винаги ще ме обичаш.

— Да, винаги ще те обичам — каза простичко тя. Беше минало времето, когато можеше и искаше да го заблуди. Сега трябваше да говорят откровено. Изкушаваше се да приеме предложението му.

— Значи ще се омъжиш за мен, момиче? Ще бъдеш отново моята избухлива съпруга?

— Аз бях любовница на дук Дьо Ламбер — призна тя.

— Знам — отговори той.

— И това няма значение за теб? — попита недоверчиво тя.

— Любовницата на дук Дьо Ламбер не беше моя съпруга каза той. — Онова момиче, което е прекарало три дни с Джейми, също не беше моя съпруга — продължи спокойно той. Като че ли я удари гръм.

— Ти… ти, знаеш? — каза тя на пресекулки.

— Да, знам всичко — отговори той. — Нямаше дори да си го помисля, но Доналд ми подхвърли идеята, когато беше в едно от лошите си настроения. Отхвърлих обвинението, но то ме накара да се замисля. Защо Джейми би ти помогнал? И се сетих, любима. Сетих се, че заради това си се развела с мен — за да не посрамиш името ми. Но знаех, че ме обичаш и винаги ще ме обичаш.

— Да, Тевис, но не мога да оставя шепата хора, които са ми останали верни, да се грижат сами за себе си. Те не ме изоставиха в нещастието и аз не мога да ги изоставя!

— Разбира се, че не можеш. Но мисля, че можеш да им помогнеш, любима. Ще разделим земята ти на няколко парцела и ще ги дадем на най-способните да ги стопанисват. Ще им построим хубави каменни къщи, в които да живеят. Така те ще се прехранват, а печалбата от онова, което остане, ще заделяме настрани. То ще бъде зестрата на нашата втора дъщеря. А когато се омъжи, ще наследи цялото имение.

— Да — съгласи се тя, — планът е добър. А камъните за къщите, Тевис, ще вземем от самата крепост.

— Ще разрушиш „Грейфеър“, любима? — Той беше изумен.

— Крепостта е построена от моите прадеди на име Грей. Векове наред тук са живели членове на фамилията. И само носител на името Грей има право да я разруши. Струва ми се, че тя вече на никого няма да е от полза. Вече е почти разрушена. Ако я оставя така, тя ще стане свърталище на граничните разбойници. Какъв недостоен край за крепост, която винаги е имала огромно значение! Не, ще я разруша.

Когато се съвзе от мъката и здравето й се подобри, Арабела Грей раздели земята си на парцели и ги даде на младите мъже, които я бяха придружили дори в изгнанието й и й бяха останали верни до самия край. На Фицуотър дадоха най-големия парцел и го освободиха от наем за земята. Парцелът щяха да наследят неговите синове, които щяха да плащат минимален данък. Първите камъни от разграждането на крепостта използваха за възстановяването на църквата. За да разградят крепостта, извикаха на помощ хора от „Дънмор“. А новите стопани на земята се занимаваха с обработката на полята, засадиха наново овощната градина и се грижеха за овцете и едрия рогат добитък. Едно от условията при раздаването на земята беше всеки мъж да си вземе скоро съпруга. Новите стопани трябваше да издигнат къщите си до настъпването на зимата. Имаше хора, които смятаха съюза между „Грейфеър“ и „Дънмор“ за странен, като се имаше предвид, че едните бяха англичани, а другите — шотландци, но бързо се убедиха, че хората не са различни от двете страни на границата.

Доволна, че е изпълнила дълга си и се е погрижила за хората си, Арабела Грей се омъжи повторно за граф Тевис Стюарт на десети юни 1491 година.

— Не предпочиташ ли да вдигнем сватбата в „Дънмор“? — беше я попитал той.

— Не. — Тя беше поклатила отрицателно глава. — Миналия път се оженихме в „Дънмор“ и бракът ни не беше безметежен. Този път ще се омъжа тук, като истинска наследница на Грей. Отец Анселм ще ни венчае. И този път, милорд, искам да облека сватбена рокля.

— Но аз не нося такава със себе си, любима — каза той с усмивка. — И без това тя няма да ти трябва след церемонията…

— След церемонията ще си отидем у дома, Тевис Стюарт!

— У дома? — Тъмнозелените му очи бяха проблеснали с обещание за любов и страст.

— Да, милорд — каза Арабела Грей, а в очите й блестяха радостни сълзи. В тях струеше също и много любов към него. — У дома. У Дома, в „Дънмор“!