Бъртрис Смол
Пламенно (6)

Глава 5

— Близо си до пълното поражение, Тевис — каза Доналд Флеминг на по-големия си брат, след като разказа сутрешните си приключения. Беше рано привечер и в Голямата зала на „Дънмор“ залязващото слънце хвърляше ивици розова светлина по каменния под. — „Грейфеър“ е в ръцете на сър Джаспър и момичето вече не може да ти бъде от полза.

Арабела, която седеше до графа, пребледня силно. Новината беше като шок за нея.

— Това не е вярно! — прошепна тя с дрезгав глас — Вие ме лъжете! Джаспър не би могъл да се ожени за майка ми. Това е абсурдно!

— Доналд не би те излъгал, момиче — каза нежно Колин Флеминг. — Той е грубиян и самохвалко, но не е лъжец.

Младият свещеник желаеше от все сърце да промени някои неща. Съжаляваше, че днес следобед майка му се беше върнала в дома си „Глен Айлийн“, като беше взела със себе си сестра му Алис и Мери Хамилтън. Тевис не искаше да й повери опеката на Арабела Грей, защото „Глен Айлийн“ не можеше да се защити срещу врага, както „Дънмор“. Графът се страхуваше, че сър Джаспър ще научи местонахождението на Арабела и ще застраши сигурността на семейство Флеминг. Беше разрешил на Мег да остане в замъка, за да прави компания на Арабела. Колин си помисли, че може би трябва да поискат съвет от майка си.

— Мислех, че ме обича — каза Арабела озадачена. — Поне малко. Мислех, че и аз го обичам, но той се оказа страхливец. „Грейфеър“ е моя, а не на мама. Не може да получи крепостта, като просто се ожени за майка ми. Кралят не би го позволил! Ох, горката мама! — Очите й се напълниха със сълзи, но дори самата Арабела не знаеше защо плаче — дали заради нещастието на майка си, или заради своята собствена загуба.

— Вашият крал иска „Грейфеър“ да бъде в мъжки ръце — каза свещеникът тихо, но с необорима логика. — Сега той има много трудности. Ако сър Джаспър му каже, че ти си отвлечена и убита от шотландците и че той се е оженил за майка ти, за да пази границата от нашествие, кралят ще му повярва. Точно сега той не би имал време да провери истинността на думите на сър Джаспър. При тези обстоятелства той ще бъде доволен, че крепостта е в ръцете на сър Джаспър, и ти нищо няма да можеш да направиш, момиче.

— Но какво ще стане с мен? — попита Арабела, несъзнателно повишавайки глас. — Нямам нищо, освен „Грейфеър“. Аз съм нищо! Крепостта е моята зестра, а също така и земите, които й принадлежат. Щом сър Джаспър ми е откраднал всичко, какво ще стане с мен? — Зелените й очи хвърляха мълнии, които бяха насочени към графа. — Това е твое дело, шотландско копеле! Ти разруши живота ми заради самохвалството си и наранената си гордост! Ами моята чест?! Омръзна ми до смърт други да определят съдбата ми! — Тя сграбчи ножа, с който графът току-що си беше отрязал парче сирене, и го нападна.

— Исусе! Дева Марийо! — извика графът, когато почувства колко лесно ножът проби тънкия копринен плат на ризата му и как се заби в мускула му. Той инстинктивно се изправи на крака и сграбчи китката й, грубо я изви и тя изтърва ножа. — Момиче — изрева той, — вече за втори път в разстояние на два дни се опитваш да ме убиеш! Няма да търпя това, чуваш ли?!

Той пусна ръката й и затисна с длан раната, от която бликаше кръв. Арабела разтри китката си, сигурна, че графът е счупил костта. Отстъпи крачка назад и зашлеви Тевис с всички сили.

— Щом не можеш да понасяш моята враждебност, не трябваше да ме крадеш от дома ми.

Ударът й накара графа да политне, изненадан, че такова крехко същество може да притежава такава сила.

— Трябваше да те оставя да се омъжиш за онзи страхливец, защото ти сигурно щеше да го убиеш по-рано, отколкото аз бих могъл — каза той с присмех и горчивина и затвори за миг очи, тъй като му се зави свят.

— Седни, Тевис — посъветва го Колин и му подаде стол. — Ножът не засегна жизненоважен орган, но все пак ще почувстваш слабост от загубата на благородната си синя кръв.

Като чу думите на по-малкия си брат, Доналд пъхна в ръката на графа чаша вино, а Гевин започна да почиства и превързва раната с бинтове, които слугите се погрижиха бързо да донесат. Мег Хамилтън накара Арабела да седне на друг стол и стисна окуражаващо ръката й. Тя мислеше, че англичанката е ужасно смела.

— Е, сега — каза графът, — какво да правя с тази избухливка, след като тя вече няма стойност за мен, нито пък за някой от замесените в тази история?

— Ще се ожениш за нея, братко — каза тихо Колин Флеминг.

— Никога! — едновременно извикаха Арабела и графът. Младият свещеник не им обърна никакво внимание.

— Имаш нужда от съпруга, Тевис, а тя и без това е твоя сега. Можеш да предявиш правата си върху наследството й или пък да поискаш компенсация от английския крал заради загубата на крепостта „Грейфеър“. А това ще причини не малки злини на сър Джаспър, сигурен съм. Никой извън крепостта още не знае за женитбата на сър Джаспър и лейди Роуина. Още не са имали време да изпратят съобщение на краля. Те ще сметнат за огромна обида това, че отмъкна булката от църквата точно когато тя се канеше да каже сватбената клетва, и то за да се ожениш за нея. Ще излезе, че сър Джаспър се е оженил за майката на момичето в отчаян опит да открадне богатството, което по право принадлежи на дъщерята. Той ще стане за смях, особено ако нашият крал те подкрепи в борбата за зестрата и сам я поиска от английския крал. А Джейми ще направи това за теб.

— Ричард не би позволил на един шотландец да има имот по протежението на английската граница — каза графът.

— Но може да ти плати стойността на имота. Не може да лиши момичето от собствеността му, без да има основателна причина, а случилото се не е по вина на девойката. Той може да запази крепостта като наследство за най-голямата ви дъщеря и може да й намери съпруг англичанин още докато тя е в люлката. А тя може да бъде изпратена на семейството на бъдещия младоженец, за да я отгледат още когато навърши шест години. Много бракове са се уреждали така тук, на границата. Такова разрешение е имало винаги, когато е имало спорен въпрос по отношение нечия собственост.

— Ти луд ли си, Колин? — попита го Доналд Флеминг. — Момичето ще го убие! Тя вече два пъти се опита!

Те всички говореха така свободно, като че ли тя не беше в стаята. Гневът на Арабела набираше сила и скоро щеше да избухне.

— Мислех да помоля Роб за ръката на Мег, тъй като тя вече е в подходяща възраст — подхвърли уж случайно графът. — Тя е нежно и послушно момиче.

— Не толкова покорна, та да се омъжи за теб, Тевис Стюарт — каза смело Мег, като изненада дори себе си. — Аз обичам друг и няма да се оженя за никого, освен за него, господарю!

— Какво, момиче?! — Той много се забавляваше от създалото се положение. — Предпочиташ друг пред мен?! Кой е този негодник, който е предпочитан пред графа?

— Това е братът на графа — отговори смело Мег. — Гевин и аз се обичаме, Тевис. Роб одобрява любовта ни и Гевин ще говори с баща си при първа възможност.

Графът се засмя и погледна брат си, чието лице беше силно поруменяло. Пълният с любов поглед, с който той гледаше Мег, сложи край на историята.

— Не мога да преча на истинската любов — каза той. — Не искам да превръщам брат си в свой враг. Желая и на двама ви щастие. Бракът ви ще бъде добър и щастлив — каза той великодушно.

— Значи ще се ожениш за Арабела Грей — настоя Колин.

— Аз няма да се омъжа за него — каза категорично Арабела. — По-скоро бих приела за съпруг самия дявол!

— Но тогава църквата ще ти отнеме зестрата, момиче — отговори сухо графът. — Моят мил брат е прав. Отначало тази мисъл ми се струваше ужасяваща, но колкото повече се замислям, толкова повече това решение ми се вижда идеалното. Само един истински благородник като мен може да ти върне наследството.

— Аз и сама мога да го направя! — каза гневно Арабела.

— Мисля, че не можеш, момиче — отговори тихо графът.

— Има и други мъже, за които бих могла да се омъжа — каза тя.

— Може би — съгласи се Тевис Стюарт. — Докато не забележат горещия ти темперамент, ще бъдат заслепени от хубостта ти, защото ти наистина си великолепна, Арабела Грей!

Тя се изчерви объркана. Не знаеше дали той й прави безкористен комплимент, който се отнася до общата й красота, или пък говори за нахълтването си в нейната стая снощи.

— За да си намериш подходящ съпруг — продължи той, — трябва да се върнеш в Англия, и да изложиш случая си пред краля. Сигурен съм, че не би искала да пътуваш сама. Как би могла да си платиш пътните разноски? Сър Джаспър се е оженил за майка ти, за да вземе „Грейфеър“. И вярва, че вече е негов собственик. Завръщането ти ще разклати позициите му. Мисля, че той не би се поколебал да премахне веднъж завинаги тази опасност. Вече е убил една жена, нали знаеш това, момиче. Нима мислиш, че ще си в безопасност само защото си дете на сегашната му съпруга? Той иска „Грейфеър“ и — ако трябва — ще те убие, за да го запази за себе си. Трябва ти съпруг, които да е готов да защити не само теб самата, но и твоите права. Кой англичанин би приел да те защитава срещу мъжа, избран от краля, Арабела Грей? — завърши той.

Видя руменината, избила по бузите й, и за миг изпита нежни чувства към нея. Сърцето му омекна въпреки острата болка в рамото. Бедното момиче! Тя наистина нямаше избор. Също като него.

— Няма да се омъжа за теб! По-скоро бих умряла! И няма начин, по който би могъл да ме принудиш! — каза му Арабела студено. Изправи се и излезе от залата.

Мег бързо се изправи на крака, направи реверанс пред господата и побърза да настигне приятелката си.

— Тя е ядосана, и то с право — каза Колин Флеминг. — Остави я да си върви, Тевис. След като се наспи добре, ще проумее мъдростта в думите ти. Утре ще развея знамената и ще отпразнуваме сватбата ви.

— Вие всички сте луди — каза Доналд. — Момичето вече два пъти се опита да те убие, а ти ще я караш насила до олтара? Май си се побъркал, Тевис Стюарт!

— Утре ще се опитам да я вразумя. Ще говоря още веднъж с нея — каза графът. — Тя е момиче, което знае какви са задълженията му, и ще се омъжи за мен, само и само да спаси хората си от сър Джаспър. Не ми харесва това признание, но това нямаше да се случи, ако не бях я отвлякъл. Гневът, от това, че сър Джаспър ще ми се изплъзне, ме подтикна да го сторя. Когато видях изящното същество, изправено пред олтара в прекрасната си бяла рокля, си казах, че само след няколко часа сър Джаспър ще го има в леглото си. Не знам… Не можех да я оставя да се омъжи за него. Длъжник съм на Арабела Грей и ще я пазя и с името, и с меча си.

— Цялата вина за случилото се е на сестра ми Юфимия — а за Робърт Хамилтън, който отново беше пиян. — Аз съм този, който би трябвало да се ожени за лейди Арабела Грей. Ако Юфимия не беше такава курва, това нямаше да се случи. — Той хлъцна два пъти и бавно се плъзна от стола си на земята. Беше готов да заспи под масата.

— Бедното момче! — каза графът. — Все още изпитва вина, но щом веднъж се върне в „Калкърин“, ще се изправи на крака.

— Кога къщата ще бъде построена наново? — попита Гевин Флеминг.

— Хамилтънови ще могат да се върнат там в края на лятото — отговори му графът.

— На колко години е сега Роб? — попита Колин. — „Калкърин“ има много плодородни земи и с една нова и хубава къща ще бъде истинска примамка за жените. Той все още ли не си е харесал някое момиче?

Графът се засмя. От всички тях, Колин най-много приличаше на майка им.

— Роб е почти на шестнайсет. Мисля, че мама чака той да се завърне в земите си, за да му предложи да се ожени за Алис — каза той на Колин.

— Ще бъде по-добре, ако му направим предложението незабавно — каза мъдро свещеникът. — Той е неспокоен, както можете и сами да видите. Ако успеем да се спазарим, ще можем да отпразнуваме сватбата до края на годината. Ще има и други, които ще бъдат примамени от акрите земя на „Калкърин“, Тевис. Щом самият ти не можеш да се ожениш за някоя от сестрите му, ще трябва да оженим Роб за Алис, така че да се подсигурим от тази страна.

— И да освободим момчето от мислите му за Арабела Грей — засмя се Гевин.

— Момичето ще го изяде жив — каза мрачно Доналд Флеминг.

— Но аз съм направен от по-жилава плът — каза тихо графът.

— Да, тя вече на два пъти се опита да те убие — отговориха му незабавно. — Следващия път може и да успее.

— Мисля, че напразно се тревожиш, Доналд — каза свещеникът.

— А аз мисля, че предложението ти е много разумно, Колин. Нямаме никаква гаранция, че Тевис ще успее да върне „Грейфеър“ на неговата господарка, нито пък че ще успее да вземе стойността му в злато. Момичето няма никаква зестра.

— Да, Доналд, Колин е прав — каза и графът. — Аз нямам нужда от зестрата на жена си, но имам нужда от съпруга, която да замени убитата ми от сър Джаспър годеница. Какъв по-добър избор бих могъл да направя от този, да взема неговата собствена годеница. Хората ще кажат, че съм преминал границата с единствената цел да открадна годеницата му — така, както той постъпи с мен. Отмъщението ми се струва добро. Да, решението е правилно!

— А какво ще кажете за краля? — каза Доналд. — Знаете, че трябва да получим неговото разрешение за всичките сватби.

— Джеймс вече ми разреши да се оженя — отговори графът.

— Да, но ти разреши да се ожениш за Юфимия Хамилтън, а не за някаква си далечна братовчедка на английския крал — намеси се Доналд.

— Нямам време отново да моля Джейми за разрешение, Доналд. Когато сър Джаспър научи, а той несъмнено ще научи, че Арабела е в цветущо здраве, може да реши да изпрати човек, който да я убие. Ще мога да я защитавам по-добре, ако я направя моя съпруга. Джейми ще схване положението, щом му го изложа. Исусе Христе, не искам смъртта на момичето да ми тежи на съвестта!

— Значи всичко е решено? Ще се жениш за малкото английско момиченце? — каза Доналд. — И не мога да променя намеренията ти?

— Не, не можеш, ще се оженя за момичето още утре сутринта. — Тевис Стюарт се изправи. — А сега, братя мои, ви пожелавам лека нощ — каза той и излезе от залата.

Другите трима останаха в трапезарията, като пиеха и оспорваха добрите страни на предполагаемия брак. Дори не подозираха, че в същото време графът изкачваше стъпалата, които водеха към Западната кула.

— Ще говоря с мис Арабела Грей — каза той на Флора, която му отвори вратата. — Чакай долу.

Флора направи реверанс, затвори вратата след себе си и бързо заслиза по стъпалата. Графът влезе в малката спалня и седна на леглото. Арабела, с широко отворени от изненада очи, придърпа завивките до брадичката си.

— Махни се оттук! — изпищя тя.

Той взе едната й ръка в своите, усмихна се и каза:

— Ръката ти е толкова малка и нежна, Арабела, а нанася толкова силни удари! — Той целуна дланта й и по гърба й полазиха тръпки. — Знаеш, че трябва да отидеш до олтара по своя воля — каза тихо Тевис Стюарт. — От това зависи както твоята, така и моята чест. Не вярвам, че си обичала истински Джаспър Кийн. Но, така или иначе, вече не би могла да се омъжиш за него. Намираме се в положение, което никой от двама ни не е очаквал. Трябва да извлечем най-доброто от него. Ще ти бъда добър съпруг и нищо няма да ти липсва, обещавам ти.

— Нямам избор, нали, господарю? — каза Арабела. Презираше слабостта, която позволи на сълзите й да потекат. Струваше й се, че сега е дори по-уморена от вчера вечерта.

— Ах, момиче — каза той, чувствайки се неловко, объркан от сълзите й, — не плачи. Ще съкрушиш сърцето ми, въпреки че съм жесток човек.

Графът протегна ръка и изтри от бузата й една почти незабележима сълза. При това нежно докосване очите на Арабела се разшириха още повече. Не беше си и помисляла, че този огромен мъж с гъсти черни вежди, които придават на лицето му свиреп израз, може да бъде толкова нежен. Устните й се разтвориха от изненада, защото това обикновено докосване я накара да потръпне сладостно. „На всяка цена трябва да си открадна целувка“ — помисли си Тевис Стюарт. Беше изненадан от самия себе си, но тя наистина беше прекрасна и той не можеше да й устои. Наведе се напред, хвана с длани решителната й брадичка и докосна с устните си нейните. Той щеше да я целуне! Тя го знаеше. И също не можеше да му устои. Никога преди не беше целувана. Дори от сър Джаспър. По инстинкт, древен като жената, тя разтвори устни и целувката стана по-дълбока. Тя се облегна на възглавницата, а после се плъзна на леглото. Смътно почувства, че завивките се смъкват. И двамата бяха обзети от силна страст, която нарастваше и вече беше непоносима. Боже мой, какво й ставаше? Арабела чувстваше, че й се вие свят. Този мъж беше неин враг, а тя трябваше да се омъжи за него. Освен това приемаше ласките му с готовност, дори нещо повече — беше жадна за тях. Никога не беше си помисляла да целуне сър Джаспър Кийн, но ето че сега дори не й идваше наум да откаже целувките на Тевис Стюарт. Какво й ставаше? Арабела успя да възвърне самообладанието си и го отблъсна. Зашлеви му плесница и изсъска гневно:

— Негодник! Как се осмеляваш!

Графът не беше чак толкова заслепен от сладостта на целувката, та да не забележи, че това е първата й целувка. Не се заблуди нито от това, че тя прие целувката му с готовност, нито от това, че така ревностно протестираше сега. Взе ръцете й в своите и галантно ги целуна.

— Мисля, момиче, че щях да бъда много по-смел, ако ти не беше толкова невинна. Ще се омъжиш за мен, нали? — Той се усмихна, когато тя неохотно кимна с глава. — Тогава сега ще те оставя, защото ако остана по-дълго, ще се намерят хора, които ще кажат, че съм те лишил от девствеността ти. Ти си достатъчно голяма и можеш да се омъжиш, Арабела Грей, но не мисля, че имаш достатъчно опит, за да ми станеш съпруга още сега. Наспи се добре, момиче — и той се изправи.

— Говориш за любовта! — извика му Арабела. — А аз дори не те познавам!

— Ти не познаваше и сър Джаспър Кийн, момиче — каза Тевис Стюарт.

— Да, не го познавах — съгласи се Арабела. — Виж ти, какъв негодник се оказа той!

— Да, момиче — усмихна се горчиво графът. — Но аз ти обещавам, че у мен няма да намериш такъв недостатък.

Той излезе и Флора се върна, широко усмихната.

— В залата говорят, че утре сутринта ще се омъжиш за графа, лейди.

— Да — отговори замислено Арабела.

— Слава на Бога! — възкликна Флора, все така широко усмихната, и легна на малкото легло, което бяха поставили в същата стая.

Старата жена заспа почти мигновено, но Арабела дълго време лежа будна. Днес следобед се беше разхождала с Мег из замъка. Приятелката й, кикотейки се, й беше посочила една малка задна вратичка, която слугите използваха, за да се измъкват навън и да се срещат с любовниците си. Тази вратичка рядко беше заключена.

През деня бяха дали на Арабела вълнена пола, копринена блуза и шал от кариран плат, които да облече, защото нейната рокля беше прекалено елегантна и не можеше да се носи всеки ден. Казаха й, че след няколко дни ще има много и удобни дрехи. Обикновените, небиещи на очи дрехи и задната вратичка щяха да й помогнат да избяга. Нямаше намерение да бяга толкова скоро, но твърдото намерение на графа да се ожени за нея на сутринта не й предоставяше никакъв избор. Ако сплетеше косата си на плитки и загърнеше шала така, че лицето й да не се вижда, може би щеше да мине незабелязана край стражата. Можеше да мине за някоя от слугините, която отива на среща в ранната утрин, преди да поеме многобройните си задължения в замъка. Слугиня, която се възползва от възбудата и суматохата, причинени от новината за женитбата на графа. Трябваше само да не заспива дълбоко, независимо от завладялата я умора.

През цялата нощ Арабела задрямваше и се събуждаше. Тялото й копнееше да се отпусне в сладките прегръдки на съня, но волята й винаги го връщаше в реалността. Щеше да й се наложи да извърви пеш обратния път, а това щеше да трае по-дълго от ездата през хълмовете Шевиот. Ако обаче успееше да тръгне рано, щеше да мине известно време преди да открият бягството й, а тя щеше да се крие всеки път, щом чуе тропота на копита в далечината. Те щяха да я преследват, щяха да се постараят да я върнат в замъка, но предимството щеше да бъде нейно!

Трябваше да си оправи сделките със сър Джаспър Кийн. Той беше глупак, ако мислеше, че тя ще му остави „Грейфеър“. Приказките за нейното „обезчестяване“ нямаше да му помогнат. Дори графът и всичките му хора да я изнасилеха до стените на крепостта, това с нищо нямаше да промени факта, че тя, Арабела Грей, е наследницата, господарката на „Грейфеър“. Крал Ричард беше изпратил сър Джаспър, за да се ожени за нея, а не за майка й. Едва ли беше нейна вината, че беше отвлечена от шотландците. Проблемът със сигурност беше в сър Джаспър, който, вместо да тръгне след нея и да се опита да я спаси, се беше оженил за майка й, за да й открадне наследството, и то още преди шотландците да са изчезнали зад хълмовете. Сър Джаспър беше първият, който я нарече „избухливка“, но той нямаше представа колко е прав. Щеше да му даде такъв урок, какъвто не е получавал през целия си живот. Крал Ричард ще научи колко му е предан неговият благороден рицар. Беше вече очевидно, че сър Джаспър е далеч по-загрижен за собствените си интереси, отколкото за тези на краля. Такъв човек не можеше да бъде оставен на отговорното място като защитник на стратегическа крепост като „Грейфеър“. Арабела щеше да подчертае това пред краля. Думите на графа, че сър Джаспър ще се опита да я убие, не бяха я уплашили. Само да посмееше! Нетърпелива да види настъпването на зората, Арабела се измъкна тихо от леглото и се приближи до тесния прозорец, за да надникне навън. Флора хъркаше силно и Арабела си помисли, че дори цяло стадо диви коне не би могло да я събуди, преди да е настъпило обичайното й време за ставане от сън. Като надникна през прозорчето, видя, че макар небето да е все още черно като бездна, далеч на хоризонта се забелязва сивата светлина на утрото. Арабела тихо, на пръсти, се прокрадна до скрина, вдигна капака и извади новите си дрехи. Облече копринената блуза и тъмната вълнена пола, която завърза на тънката си талия. Обу чифт плетени чорапи. Обувките си взе в ръка, за да може да върви по-тихо и по-бързо из замъка. Внимателно сплете косата си на плитки и ги забоде на върха на главата си с фибите, направени от черупката на костенурка, като се надяваше, че те ще ги задържат. Ако плитките се изплъзнеха, щяха да я издадат. Когато се облече, тя отиде до леглото, взе една от пухените възглавници и я пъхна под завивките така, че на пръв поглед да изглежда, че тя все още спи. Доволна от изобретателността си, Арабела отново отиде до прозореца и видя, че хоризонтът е порозовял, докато небето над него е пепеляво на цвят. Време беше! Тя тихо се измъкна от спалнята и внимателно прекоси другата стая, чиято врата щеше да й позволи да излезе в коридора. Напипа бравата. Пръстите й бяха лепкави от избилата пот. Отвори внимателно вратата само толкова, че да се промъкне отвън, на площадката. Затвори вратата и се облегна на нея. Сърцето й биеше толкова силно, че не чуваше почти нищо друго. Флора продължаваше да хърка ритмично. Убедена, че не е събудила старата жена, Арабела се спусна стремглаво по стръмните стъпала и се озова в коридора на долния стаж. Огледа се предпазливо наоколо, не видя никого и бързо тръгна из замъка. Най-после стигна до вратата, която водеше към двора. Тя придърпа шала върху главата си, промъкна се през вратата и се скри в сянката, която стените хвърляха. Тръгна направо към задната вратичка. Не можеше да повярва на късмета си — все още не беше срещнала никого. Само след броени часове всички ще са заети с приготовленията за сватбата. Дръпна резето и вратата се отвори със скърцане, което я накара да потръпне от страх. В дълбоката тишина на утрото звукът прозвуча необикновено високо. Арабела беше сигурна, че всички в замъка са го чули. Без да погледне назад, тя смело прекрачи навън, обу обувките си и бързо прекоси малкото мостче, което беше прехвърлено над рова с вода. По време на война разрушаваха мостчето и тогава единственият достъп до замъка беше през главният мост. Арабела не спря нито за миг, защото знаеше, че ако се поколебае дори за секунда, ще привлече вниманието към себе си, като по този начин ще рискува да я разпознаят и хванат. Над главата й, по площадката на кулата, крачеха часовоите, но нито един от тях не вдигна тревога. На Арабела едновременно й се плачеше от радост и й се крещеше от облекчение. Пред себе си виждаше плахата поява на слънцето. Пое на юг. Ако слънцето залезеше от дясната й страна, щеше да знае, че все още се движи право на юг, тоест — в правилната посока. Не мислеше, че може да допусне кой знае каква грешка. Позволи си да се усмихне леко, защото беше сигурна, че е успяла. Пое с пълни гърди свежия утринен въздух. Той имаше някакъв странен, сладък аромат. Да, свободата винаги е била толкова сладка!

 

 

В Западната кула на „Дънмор“ Флора се събуди с изгрева на слънцето, както й беше обичаят. Остана да лежи върху леглото, за да се нагоди съзнанието й към новия ден. След това се изправи, облече дрехите си, като само за миг хвърли поглед към момичето, за което трябваше да се грижи. То още спеше, сгушено уютно под завивките. Флора кимна. Снощи момичето наистина изглеждаше изтощено. Ще трябва да стопли кофа вода, преди да събуди господарката си, за да може тя да се изкъпе преди сватбата. Побърза да изпълни току-що намисленото, а после се върна в стаята. Момичето не се беше помръднало. Флора наля водата от кофата в голямата тенджера, която висеше над огнището. Стъкна огъня и го раздуха. Когато пламъците набраха височина и сила, тя се усмихна и отиде до леглото, за да събуди момичето. Бързо откри измамата. Изпищя и изтича право в стаите на графа, като изненада личния му камериер, Калъм, с външния си вид и запъхтяното си дишане.

— Момичето го няма! Избягала е, казвам ви! Събуди графа, глупако! Събуди графа!

Като чу врявата, която двамата вдигаха във всекидневната му стая, Тевис Стюарт излезе от спалнята си. Беше гол, както в деня, когато се беше родил, но Флора дори не забеляза, толкова силен беше стресът, който беше получила.

— Малкото момиче, господарю! Отишла си е! — извика Флора.

— Отишла си е? Какво искаш да кажеш, Флора? Нима не ти наредих да стоиш при нея през цялото време? — попита я графът.

— Бях при нея, господарю! Сложих я в леглото й снощи, след като вие говорихте с нея, но когато се събудих сутринта, нея я нямаше!

— Може би напразно се тревожиш, добра жено — каза мило графът. — Днес е нашият сватбен ден и може би не е успяла да заспи. Отиди при мис Хамилтън и виж дали Арабела Грей не е с нея. Ако я няма там, попитай в залата дали някой не я е виждал тази сутрин.

Флора бързо излезе и се върна няколко минути по-късно, останала без дъх.

— Мис Хамилтън каза, че не е виждала Арабела от снощи. Никой не я е виждал, господарю — каза старата камериерка. — Мис Хамилтън обаче каза, че момичето е проявило интерес към задната вратичка, докато се разхождали в двора снощи.

— Задната вратичка? — попита графът.

— Слугите я използват, защото могат да се промъкнат през нея незабелязано, когато искат да се срещнат с любимите си — каза сухо Калъм с многозначителна усмивка.

— Исусе! — възкликна графът и се обърна към Флора, която се беше свила от страх. — Изтичай до конюшнята, жено, и им кажи да оседлаят сивия жребец! Ще бъда в двора след няколко минути! Калъм, помогни ми да се облека.

Флора излезе от апартамента на графа тичешком, все едно че я гонеха глутница вълци. Щом стигна в конюшнята, накара коняря да побърза. Когато графът започна да слиза по стъпалата, които водеха от замъка към двора, Флора вече го чакаше и държеше коня за юздите.

— Един от часовоите каза, че видял едно слугинче да се промъква през задната вратичка преди малко повече от половин час, господарю. Никой друг още не е излизал тази сутрин.

— В коя посока е тръгнала? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— На юг, господарю — отговори Флора точно това, което той си мислеше.

Графът възседна коня и дръпна юздите, за да го насочи към главната порта.

— Кажи на отец Колин да бъде готов да изпълни брачната церемония веднага щом се върнем — извика той на старата жена, след като вече беше препуснал.

— Не бъдете груб с нея, господарю — извика Флора след него. — Тя е още малко момиченце.

Графът направи измъчена гримаса, като чу думите й, и измърмори под носа си:

— Може и да е още малка, но ми създаде толкова главоболия, колкото не биха могли да ми създадат и шест зрели жени. Няма да ми е лесно с такава съпруга, така мисля.

Копитата на коня му вече удряха по коравата прашна земя. Бяха преминали моста. Господарят му го обърна на юг и го смушка, за да премине в бесен галоп. Карираната пола на графа заплющя от насрещния вятър.

Арабела нямаше късмет. Когато графът я наближи и я видя, тя прекосяваше сравнително равно и голо поле. Въпреки че го беше чула да се приближава, просто нямаше къде да се скрие. Искрено си пожела да се превърне в птичка, за да може да отлети. Помисли си, че това може и да не е той. Колебливо обърна глава назад, към конника, който бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Познаваше го само от три дни, но незабавно го разпозна. Дори си представи мрачното изражение на лицето му, което още не можеше да види ясно. Сърцето й заби тежко. Арабела започна да бяга, но краката й бяха тежки като олово. Като че ли страхът, който изпитваше, се беше съсредоточил в тях. Той сигурно ще я убие!

Тевис Стюарт се засмя гръмогласно, като я видя да повдига полите си, за да може да бяга по-бързо. После осъзна, че тя го е направила на глупак, като му е обещала да се омъжи за него, а през цялото време е обмисляла бягството си. Той срита жребеца, за да не престава да препуска бясно. Когато я настигна, се наведе, сграбчи я и я хвърли — не дотам нежно — на седлото пред себе си.

— Остави ме да си отида! — изпищя бясно Арабела, като риташе и извиваше тяло.

Графът беше ядосан не на шега. Той стовари десницата си върху дупето й.

— Слушай какво! — изрева той. — Не бих могъл повече да понасям двуличието ти! Мълчи, защото, Бог ми е свидетел, ще те удуша!

Ударът изненада Арабела. Не я заболя, защото дрехите поеха силата му, но изненадата я накара да замълчи. Тя лежа неподвижно, макар да й беше много неудобно, докато стигнаха в „Дънмор“. Когато се заклатушкаха по подвижния мост, часовоите се засмяха гръмогласно при вида на англичанката, която беше настанена грубо върху седлото пред господаря им. Графът спря коня в двора, плъзна се грациозно на земята и се обърна, за да свали момичето. На Арабела й се виеше свят от нахлулата в главата й кръв, но когато световъртежът премина, тя замахна с юмрук към графа. Този път той беше предугадил действията й. Наведе се и избегна удара. После я хвана изотзад за врата и я накара да влезе в Голямата зала, където ги чакаха Мег Хамилтън, брат й Робърт и братята на графа.

— Дева Марийо! — прошепна Мег на Гевин. — Изглеждат така, като че ли са готови да се убият един друг!

— Това е грешка, казвам ви, но той не иска никого да слуша — отговори мрачно, също шепнешком, Доналд Флеминг.

— Затваряй си устата! — изсъска Гевин, когато графът изблъска Арабела и я накара да застане пред малката групичка.

— Изпълни брачната церемония, Колин — нареди графът на по-малкия си брат.

— Не, Тевис, няма да го направя, докато двамата с Арабела не охладите страстите си — отговори свещеникът. — Ще отидете в два различни ъгъла на залата и ще се успокоите. Поне до час няма да ви оженя. Мег, остани, за да правиш компания на Арабела. Ще дойда след няколко минути, за да чуя вашите изповеди, защото бракът е свещен и трябва да влезете в него пречистени и опростени.

— Колин! — изръмжа предупредително графът, но свещеникът протегна ръка и заглуши протестите му.

— Трябва да те предупредя, Тевис, че първо служа на Бога. Хората са едва на второ място — каза тихо Колин Флеминг. — Хайде, падни на колене или, кълна се, ще те отлъча от църквата, братко мой.

В очите на графа се появиха весели пламъчета. Той не беше чак толкова горд, та да не види смешното в тази ситуация. Той беше Стюарт от „Дънмор“, глава на цялото семейство. Дори вторият му баща зачиташе неговото мнение, а ето че сега го накараха да се почувства безпомощен като всеки обикновен смъртен. И то не кой да е, а неговият по-малък брат. Тевис Стюарт послушно коленичи пред свещеника.

В другия край на залата Арабела се оплакваше на Мег от лошото поведение на графа. Мег, изненадана от силния гняв на английското момиче, слушаше мълчаливо и спокойно. До тях се приближи Колин и, в качеството си на свещеник, заговори Арабела. Изслуша изповедта й, но не успя да охлади гнева й. Най-сетне определеният от него един час изтече. Свещеникът хвана Арабела за ръка и я заведе в онзи край на залата, където се намираше графът.

— Хайде, изпълни брачната церемония, Колин — каза графът отново.

— Нима ще се омъжа така? — попита Арабела вбесена. — В тази парцали?

— Няма да те изпусна от поглед, докато не станем мъж и жена — отговори мрачно Тевис Стюарт И неговият гняв започваше да се събужда. — Ако искаш, ще наредя на Флора да ти донесе сватбената рокля. Можеш да се облечеш тук, в залата.

Зелените й очи опасно се присвиха.

— Никога повече няма да облека онази проклета рокля! — извика разпалено тя. — Но няма да се омъжа и в тези дрехи!

— Тогава ще се омъжиш за мен, останала само по долната си риза, мадам. Сватбата ще се състои на всяка цена! Няма да позволя повече да си играеш с мен! — извика гневно графът.

— Да се омъжа за теб, и то само по долна риза! — Арабела вече пищеше. — Никога!

— Тогава, за Бога, ще се омъжиш за мен и без нея, чисто гола, Арабела Грей! — изсъска графът. Още преди някой да е разбрал какво има намерение да направи той, Тевис Стюарт разкъса дрехите на Арабела и я остави съвсем гола, изложена на погледите на всички събрали се.

Мег прикри устата си с ръка и изохка.

— Пресвета Дево! — прошепна Гевин.

Другите двама, Доналд и Колин, бяха онемели от изненада. Не им харесваха действията на най-големия им брат. Арабела беше застинала на място. Като че ли още не беше осъзнала какво е станало. Инстинктът й подсказваше да избяга и да се скрие, но тя си помисли, че ако го стори, ще покаже слабост. Нямаше да позволи на Тевис Стюарт да я победи. На устните й заигра горда усмивка и тя изправи глава. Вдигна ръце, освободи косите си и подаде фибите, направени от черупката на костенурка, на Мег. Косите й я покриха като копринен воал. Тя каза:

— Тъй като още съм девствена, господарю, имам право да нося косата си пусната свободно по време на сватбата.

Гласът й беше чист, звънлив и спокоен. Той кимна. Грациозните й движения му бяха възвърнали здравия разум. Беше силно изненадан от собствените си действия, но вече нищо не можеше да стори, за да поправи грешката си. Да се извини, би означавало да покаже душевна слабост, а той беше господар в собствената си къща.

— Да, щом си девствена, имаш това право, Арабела Грей — отговори й той сериозно. После се обърна към свещеника: — Мисля, че сме готови да започнем, Колин.

Колин Флеминг не се запъна нито веднъж, докато произнасяше думите си. Никога преди не беше изпълнявал брачна церемония, на която булката да се е явила чисто гола, но не можеше да намери никакво възражение срещу това. В случая църквата беше безсилна. Красивият му мелодичен глас произнасяше словата на отличен църковен латински език, без да се поколебае нито веднъж. Не му беше лесно. Помнеше задявките на Доналд по отношение на жените. Беше имал много момичета, но досега не беше виждал гола женска плът. Не можеше да се отрече, че Арабела Грей е много красива, и свещеникът за първи път осъзна истинската природа на изкушението.

По време на церемонията Гевин и Доналд Флеминг гледаха навсякъде из залата, но нито веднъж не погледнаха към младоженците. Гевин изпитваше вина, тъй като, всеки път, когато погледнеше към Арабела, пулсът му се учестяваше. До него стоеше любимата му, сладка Мег и доверчиво стискаше ръката му, а Доналд размишляваше, че женитбата на брат му не е чак такава грешка, каквато си мислеха те. Много бракове бяха сключвани между напълно непознати хора. Най-доброто, на което можеше да се надява мъжът, беше красива жена със зряло, изваяно тяло. Арабела Грей притежаваше тези качества. И дори сега той можеше да си представи какво би било да вземе в шепите си твърдите й конусовидни гърди. Розовото венерино хълмче, сгушено между стройните й бедра, представляваше съблазнителна гледка. Можеше да си представи какво би било да се гмурне там, в нейните дълбини. Слава Богу, че дрехите прикриваха нарастващата му възбуда, защото за нищо на света не би искал да обиди Тевис. Нито за миг, никога, не би пожелал снаха си, ако прелестите й не бяха изложени на показ.

До Доналд стоеше Робърт Хамилтън, който страдаше от тежък махмурлук. Цяла сутрин беше повръщал и сега краката му бяха слаби, омекнали. Беше пребледнял и не беше в настроение да се наслаждава на съблазнителната гледка. Имаше само три желания. Искаше трезва глава, спокоен стомах или бърза и милостива смърт.

— Застанете на колене, за да бъдете благословени — нареди Колин Флеминг на новобрачната двойка и те изпълниха нареждането. Колин направи кръст над главите им, докато говореше: — In nomine Patris et Felii et Spiritus Sancti. — Направи пауза и после каза: — Вече сте женени, Тевис.

— Боже мой!

Всички се обърнаха и видяха Марджъри Флеминг, застанала насред залата. Косата й беше разбъркана от бързата езда. Нито един от тримата й синове не можеше да си спомни да я е виждал друг път толкова ядосана. Когато стигна до групичката хора, лейди Флеминг съблече пелерината си и загърна Арабела с нея. После се обърна към Тевис Стюарт.

— Добро утро, мамо — каза той спокойно. От опит знаеше, че е безпредметно да спори с нея.

— Кога — попита го лейди Флеминг, като наблегна на думите си — съм те учила да унижаваш жените? Или може би ти си мислиш, че положението и титлата ти дават право да се държиш така? Ужасена съм от това, че се отнасяш така към бедното дете.

— Това бедно дете, както погрешно го наричаш, мамо, вече два пъти ме наръга с нож. Тази сутрин, макар че много добре знаеше, че имам намерение да се омъжа за нея, тя се опита да избяга от „Дънмор“. Когато я залових, се опита да ме удари. Едва ли желанието ми да я направя графиня Дънмор може да се нарече „лошо отношение“. Давам й по-добро име от онова, което нейният крал би могъл да й осигури.

Лейди Флеминг изпитваше силно, но тайно, задоволство от факта, че синът й най-после си е взел жена. Но в създалата се ситуация имаше много неща, които не разбираше. Не й остана много време да се чуди, защото синът й побърза да й обясни случилото се, както и какво бе довело до брака му с Арабела Грей. Тя го слушаше мълчаливо. Когато разказът му приключи, тя изгледа подред двамата и каза:

— Тевис, не знам дали бих могла да ти простя лошото поведение, което демонстрира днес. Чудя се дали съпругата ти ще ти прости някога. Ще взема Арабела със себе си у дома, в „Глен Айлийн“. И не искам да чувам никакви приказки за нейната безопасност, защото сър Джаспър си има достатъчно грижи в „Грейфеър“ и няма да си създава безпокойства заради това момиче. А дори и да я последва, кой ще му каже къде е тя? Ако я взема със себе си сега, когато още никой друг в замъка не е станал от леглото, нито един страничен човек не би разбрал къде е тя.

— Арабела е моя съпруга, мамо, и няма да позволя да живее другаде. Мястото й е в „Дънмор“ — отговори графът.

— Наистина ли? — Марджъри Флеминг извиси заплашително ръст. Беше страшна, почти ужасяваща. — Ще ти напомня, сине мой, че познавам всичките ти слабости така, както познавам добрите ти страни. Аз съм те дарила с живот. На този свят има двама души, които трябва да уважаваш и да им се подчиняваш, без да задаваш въпроси. Брат си, краля, и мен! Твоята графиня ще дойде с мен. Ще бъдеш добре дошъл да я видиш в „Глен Айлийн“, щом гневът й се уталожи. Може би ще решиш, че си струва да поухажваш малко съпругата си, сине. Ако искаш вие двамата да ме дарите с внуци, ще трябва да й покажеш своята нежна, любяща и страстна природа. А сега отстъпи назад, Тевис Стюарт, или ще те ударя! — Лейди Флеминг обви с ръка снаха си, за да я защити.

— Мамо! — Мъката на графа беше силна.

— Отстъпи назад, Тевис! — повтори тя.

— Арабела!

— Тя не желае да говори с теб — каза майка му. — Ела, Маргарет Хамилтън, не можеш да останеш тук при тези грубияни. Дай на Арабела някои от дрехите си, за да можем да тръгнем. Ще взема също така и Флора, Тевис.

И тя излезе с царствена походка от залата заедно с двете си протежета.