Бъртрис Смол
Пламенно (19)

Глава 18

— Какво искаш да кажеш с това, че е заминала? — Погледът на граф Дънмор беше твърд като стомана. — Къде е Арабела?

Очите на Марджъри Флеминг се напълниха със сълзи.

— Тя те напусна, Тевис — повтори тя отново. — Разведе се с теб и се върна в Англия.

— Развела се е с мен?! — Челюстта му увисна от изненада.

— Това момиче беше непрекъснат извор на неприятности — мрачно подметна Доналд Флеминг.

Тевис Стюарт удари толкова силно брат си с юмрук, че той политна.

— Затвори си устата, Доналд! — изръмжа заплашително. — Искам да знам цялата истина! — Отново се обърна към лейди Марджъри. — Мамо?

— Вината е изцяло твоя — поде тя.

— Моя?! — Графът придоби силно измъчен вид.

— Да, твоя е! — Вече ядосана, лейди Марджъри започна да крещи на сина си. — Ти не й помогна в опитите й да възвърне дома си, Тевис. Как ще се чувстваш, ако някой ти отнеме „Дънмор“?

— Кралят писа на английския крал — каза той в опит да се защити.

— Да, но след като Арабела отиде сама в Единбург, за да го помоли за помощ. Тя чувстваше, че теб не те е грижа. Всичко друго беше по-важно за теб от това да помогнеш на Арабела.

— Но защо се е развела с мен? — попита той, все още озадачен.

— След като ти не й помогна, глупако, към кого другиго можеше да се обърне тя, освен към племенника ти? Без твоята помощ се е чувствала сама и безпомощна. Как би могла да отиде при крал Хенри като твоя съпруга и да го помоли да й върне „Грейфеър“ Трябвало е да се освободи от теб. Нямала е друг избор. Твоето бездействие я е принудило да постъпи така. Нима мислиш, че английският крал би дал крепостта на жена, омъжена за шотландец? Тя имаше нужда от теб, от помощта ти, но ти не й я даде.

— Но твоят племенник й е помогнал да получи развод — намеси се Доналд. — Не знаех, че Джейми е филантроп Тевис. Нима не се питаш какво ли му е дала тя в замяна на неговата „любезност“?

Устните на Тевис Стюарт побеляха.

— Ще го убия! — каза той. — Ще прережа проклетия му врат.

— Тевис! — извика остро майка му. — Как можа да го кажеш! Та той ти е кръвен роднина, син на брат ти!

— А кога това е спирало един Стюарт да убие друг Стюарт — запита ядно графът.

— Но това няма да разреши проблема ти, момчето ми — каза тихо лейди Марджъри. — Арабела замина и взе Маргарет със себе си. Това, че Джейми й е помогнал, не е от значение. Нито за миг не съм повярвала на намеците на Доналд, Тевис. Знаеш, че брат ти винаги си е бил ревнив. Въпросът е: какво мислиш да правиш? Искаш ли да си върнеш съпругата и детето?

— Тя е направила своя избор, мамо. Предпочела е „Грейфеър“ пред мен. Желая й щастие. Обаче ще прекося границата още утре и ще си взема дъщерята. Маргарет е моя! — каза Тевис Стюарт, изпълнен с горчивина.

Майка му го удари толкова силно, че той политна.

— Ти си голям глупак, Тевис Стюарт! Проклет, надут глупак! Арабела замина със сълзи на очи. Тя те обича.

— Но не достатъчно!

— А ти защо настояваше тя да избира между теб и „Грейфеър“, синко? Тя просто искаше да осигури зестра за Маргарет, зестра, която щеше да я направи добра партия за женитба.

— За някой англичанин — каза той.

— Англичаните, които живеят по границата, не са по различни от нас, шотландците, които живеем по границата — напомни майка му, а после изведнъж заговори по-меко: — Ти я обичаш, Тевис. Не позволявай на гордостта да вземе надмощие над сърцето ти, защото ще съжаляваш не един път през годините, които ти предстоят. Помни, че трябва да имаш син.

— Има много жени, които ще бъдат повече от щастливи да бъдат мои съпруги, мамо — каза той студено. — Жени, които ще ми бъдат верни и предани.

— Арабела също ти беше вярна и предана — каза лейди Марджъри, като отново повиши тон. — Ти си виновен за това, което стана, Тевис, а си толкова упорит, че не искаш да го признаеш. Ако ти е останала капка разум в главата, още утре ще прекосиш границата и ще доведеш Арабела обратно в „Дънмор“. Ще се ожениш пак за нея и ще й помогнеш да си върне „Грейфеър“. Тя не иска чак толкова много и аз не разбирам как позволяваш на подобна дреболия да застане между вас.

Тя подчерта значението на думите си, като го удари два пъти по рамото. Графът се засмя и разтри удареното място, защото майка му не беше особено нежна.

— И какво ти е толкова смешно, глупако?! — възкликна майка му.

— Едва сега разбирам колко много си приличате ти, мамо, и Арабела. И тя винаги използва юмруците си.

— Значи ще я доведеш пак у дома? — попита майка му.

— Не знам, мамо. Трябва да си помисля. Тя много ме нарани. Нима мислиш, че защото съм мъж, не мога да изпитвам сърдечна болка? Тя и детето сигурно са в безопасност в „Грейфеър“ сега, а аз трябва много да си помисля дали искам това момиче с гореща кръв за своя съпруга — каза графът.

— И с коя ще я замениш? — запита сприхаво лейди Марджъри. — Няма жена, която да е равна на Арабела. Или може би, докато си скитал насам-натам по поръчение на краля, си срещнал някоя бледа девойка, в чиито вени тече мляко вместо кръв? Е, има ли някоя друга?

— Не.

— Така си и мислех! Иди и доведи обратно съпругата си, Тевис, или ще съжаляваш. Ами сър Джаспър Кийн? Ако той е в „Грейфеър“?

— Господ да му е на помощ, ако е така — каза графът и се усмихна. — Ако Арабела го завари в „Грейфеър“ той ще е в смъртна опасност, мамо. Тя ще го накълца на парчета с голямо удоволствие.

— Да, точно така ще направи — съгласи се и Доналд Флеминг.

— Ами ако Арабела замине на юг, за да се срещне с крал Хенри, Тевис? Помисли ли за това? — продължи да настоява майка му.

— Да замине за Лондон? — каза графът.

— За мястото, където е в момента дворът, а то непременно е някъде на юг и ти го знаеш, Тевис — каза лейди Марджъри. — Крал Хенри може да й нареди да се омъжи за някого, за да й върне „Грейфеър“. И тогава, къде е мястото на нашата Маргарет?

— Преди колко време замина тя, мамо? — попита графът.

— Преди близо три седмици — отговори майка му.

— И защо никой не ми каза за това?

— Не знаехме къде си, Тевис.

— И сега като се замисля, мамо, искам да те попитам как така ти знаеш къде е отишла съпругата ми и си запозната дори с най-съкровените й мисли?

— Най-вероятно и аз нямаше да знам, Тевис. Но за щастие, дойдох в „Дънмор“ в деня, преди Арабела да замине, за да взема една стара дървена люлка, за която знаех, че е на тавана. Беше на майка ми, а аз исках да я взема за бебето на Алис. Когато ме видя, Арабела изведнъж стана много нервна, а Флора ми каза, че господарката й щяла да замине за Англия на сутринта и да вземе Маргарет със себе си. Отидох при Арабела и я помолих да ми довери всичко. Каза, че всъщност не искала да заминава, но не знаела какво друго би могла да предприеме.

— Можела е да почака да се върна у дома — каза графът.

— Да! — веднага се съгласи Доналд.

— Млъкни, Доналд! — остро извика майка му, а после отново посвети цялото си внимание на най-големия си син — И какво щеше да предприемеш ти, като се върнеш у дома Тевис. Няма нужда да ми отговаряш, защото знам отговора. Знаеше го и Арабела. Отново щеше да отложиш нещата да се опиташ да приспиш чувствата й, да й направиш пак дете, за да получиш сина, който искаш, и да се опиташ да я накараш да забрави „Грейфеър“.

— Но защо тя да не може да забрави онази малка крепост? — извика графът. — От момента, в който се срещнахме, онази проклета купчина камъни застава между нас! Мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако между нас беше застанал друг мъж. „Грейфеър“ е по-лош дори от любовник. Тя е като омагьосана от крепостта!

— И защо пък да забрави, Тевис? — попита го лейди Марджъри — Дали ти щеше да забравиш „Дънмор“, ако някои ти го беше отнел? Нима искаш от Арабела да забрави целия си предишен живот и да започне нов от деня, в които те е срещнала?

— Но аз съм мъж — каза той, — аз съм граф Дънмор и съм господар на замъка.

— И защо за Арабела да е различно, сине? Тя е наследница на „Грейфеър“ и господарка на крепостта. „Грейфеър“ е част от душата й. Щом не разбираш това, значи не можеш да разбереш и нея. А това пък означава, че ти не я заслужаваш. Тя приема много сериозно задълженията, които има като последна представителка на семейство Грей. Не можеш наистина да очакваш от нея да изостави хората си на милостта на сър Джаспър Кийн. Жена, която би постъпила така, не би била достойна да стане графиня Дънмор. — Лейди Марджъри постави ръка на рамото на сина си. — Доведи я обратно у дома, Тевис.

— А ако тя не е в „Грейфеър“? — попита той.

— Тогава замини на юг и я накарай да се върне с теб — посъветва го майка му.

— Трябва да се върна в Единбург, мамо. Джейми ми остави малко време, колкото да се върна да нагледам имението и земите си преди отново да замина на север — каза графът.

— Ако ще гониш момичето, тогава, по дяволите, го направи! — каза раздразнено Доналд. — Не дължиш нищо на Джейми Стюарт, Тевис. Той дори не си е направил труда да ти каже, че съпругата ти се е развела с теб и е заминала за Англия нали? Може да изпрати някого другиго на север. Земевладелците от северните области ще му създават затруднения, независимо от това, което той ще предприеме. По-добре намери съпругата си и я върни у дома, макар да не знам защо искаш за съпруга това момиче, което непрекъснато избухва. Няма да бъдеш щастлив, докато не си я върнеш. Дори аз го виждам, макар да не ми я приятно да го призная.

Лейди Марджъри кимна, за да покаже, че е съгласна с думите му.

— Доналд е прав — каза тя, а очите й блеснаха дяволито, когато продължи. — Макар да трябва да те попитам кога ли сме били на едно и също мнение, Доналд, синко? Може би само по въпроса за избора ти на съпруга. Наистина, момичето от рода Хепбърн те обича, а и е добро момиче. Не знам какво намира тя в теб, защото ти си вечно кисел и недоволен. Но може би познава онези твои страни, които ти не разкриваш пред нас.

— Утре сутринта ще изпратя пратеник при Джейми и ще поема на юг — каза им графът. — Така Джейми няма да може да ме спре. Мисля, че той няма да се осмели да застане отново между Арабела и мен. Права си, мамо, наистина не зачитах чувствата на Арабела. Сега осъзнавам грешката си. Едва когато тя възстанови правата си над „Грейфеър“, ще престане да се кара с мен. Едва тогава ще можем да заживеем щастливо.

На сутринта един от хората на графа препусна към Единбург, а самият граф с останалите въоръжени мъже обърнаха конете на юг, към Англия. В „Грейфеър“ намериха само Роуън Фицуотър, който, след като се увери в самоличността им, им отвори портите на крепостта и ги поздрави с добре дошли. В една от залите им сервираха месо и напитки.

— Нейно благородие замина на юг, за да преговаря с крал Хенри — каза им Роуън дори още преди графът да е попитал. — Малката Меги е, разбира се, с майка си. Придружават я баща ми и още петнайсет от нашите въоръжени мъже. И сестра ми Лона замина, за да служи на господарката си.

Графът вече беше забелязал окаяното състояние, в което се намираше крепостта.

— Какво се е случило тук, момче? — попита той Роуън.

— Сър Джаспър Кийн е виновен за всичко — отговори с горчивина Роуън. — През последните няколко години реколтата все е лоша, а сър Джаспър Кийн взема всичко. Хората гладуват. Някои от семействата, които живееха тук дълги години, заминаха да си търсят късмета другаде. Сър Джаспър открадна най-добрите момчета от семействата им, за да направи впечатление на крал Хенри. А после овошките бяха поразени от някаква болест. Но него нищо не го интересува. Когато господарката се върна у дома, ние отново започнахме да се надяваме. Тя обеща да поправи злините, причинени от сър Джаспър. Докато на тази земя няма нито един представител на фамилията Грей, късметът няма да се върне при нас, милорд. Старите жени го казаха още през първите няколко седмици след заминаването на лейди Арабела. Тогава някои им се присмяха, но после разбрахме, че това е истина.

Тевис Стюарт мълчаливо кимна. Изпита чувство на вина, съвестта му се събуди. Може би част от това нямаше да се случи, ако не беше пренебрегвал молбите на Арабела. Разбира се, овошките пак щяха да се разболеят, но той и Арабела можеха да спестят някои страдания на хората. Той мислеше, че не е вероятно нещата в „Грейфеър“ да станат такива, каквито са били преди, но запази мисълта за себе си. Беше му се случвало и да греши. Арабела предварително беше загубила битката, макар и да не го разбираше още. Но той искаше да е до нея, когато тя осъзнае това. Тя щеше да има нужда от помощта му, макар да не беше осъзнала още и това. Вече беше сигурен, че не иска друга жена да носи името му и да роди синовете му.

Графът избра двама мъже, които щяха да го придружат на юг, нареди на капитана си да окаже помощ на „Грейфеър“, а останалите мъже изпрати обратно в „Дънмор“. Тевис Стюарт тръгна от „Грейфеър“ по-мъдър, но натъжен. Едва сега разбра колко силно е страдала съпругата му, като е знаела, че сър Джаспър Кийн умишлено занемарява крепостта. Как отчаяно се е опитвала да помогне на хората, за които се е смятала отговорна. И всичко това е понасяла без неговата помощ, защото той непрекъснато беше зает със собствените си проблеми. Неочаквано, лицето му се озари от усмивка. Да, тя беше извънредно силна жена, въпреки ниския си ръст и привидна крехкост.

 

Намери краля в любимия му замък край Шийн. Макар и силно изненадан, Хенри Тюдор даде аудиенция на граф Дънмор.

— Да не би идвате по работа на племенника си, милорд? — попита той още преди графът да се е поклонил.

— Не, Ваше величество. Търся съпругата си, за която ми казаха, че е дошла да се срещне с вас.

Е, значи той я обича въпреки всичко, помисли си Хенри Тюдор.

— Лейди Грей ми каза, милорд, че се е развела с вас — каза кралят.

— Да — призна графът. — Но аз имам намерение отново да се оженя за нея, и то веднага, след като я намеря. Трябва да поправя глупавото недоразумение, което се случи между нас.

— Лейди Грей е във Франция, милорд. Изпратих я там по работа. Трябва да свърши нещо за мен — каза кралят. — Но това трябва да запазите в тайна. Казвам ви го, за да не допуснете страстта да ви подтикне към глупави постъпки.

— А „Грейфеър“? — попита графът, защото знаеше, че крепостта е замесена по някакъв начин. Ако не беше така, Арабела не би напуснала Англия.

— Давате ли ми думата си на благородник, че разговорът ще си остане между тези четири стени? — попита кралят.

Графът неохотно кимна, защото много искаше да узнае каква е съдбата на Арабела.

— Дамата се съгласи да направи услуга на короната, в замяна, на което ще получи правата над „Грейфеър“ — каза студено кралят. — Трябва да ми служи цяла година. Едва тогава ще възстановя правата й. Смята се, че е в изгнание, защото аз съм конфискувал нейната собственост. Заради връзките й с моя предшественик, нали разбирате.

— С други думи — каза Тевис Стюарт с равен глас, потискайки надигащия се в него гняв, — съпругата ми е трябвало да стане ваш шпионин.

Очите на двамата се срещнаха и Хенри Тюдор тихо каза:

— Да.

— Моята дъщеря с майка си ли е?

— Вашата дъщеря е в безопасност в детската стая на замъка, милорд, и за нея се грижат като за кралско дете. Тя е гаранцията, че майка й ще се държи добре и ще ми служи безрезервно. Когато лейди Грей се върне в Англия, детето ще бъде върнато на майка му.

Графът кимна. Английският крал беше помислил за всичко.

— Вие сте безсърдечен негодник — каза той.

— Също като вашия крал, милорд. Може би помните, че ние двамата с него имаме келтски произход. Макар да нося на главата си английската корона, аз съм ирландец. За да седне на трона, вашият крал уби баща си. А аз, е, има някои неща, които бих искал да забравя.

— Джейми не е убил баща си! — Тевис Стюарт разпалено защити племенника си. — Той много тъгува за него.

Хенри Тюдор се засмя. Смехът му беше остър и неприятен.

— Милорд — каза той, — няма значение дали вашият крал е искал смъртта на баща си или не. Той е бил убит, а синът му е пряк виновник за това, защото е предизвикал въстанието. Мисля, че Джеймс IV добре знае това. Отговорността е негова. А вие ще трябва да приемете случилото се с лейди Грей.

— Изглежда, че нямам друг избор, милорд. Но бих искал да взема детето си у дома.

— Прав сте, милорд. Нямате избор. Казах ви вече, че за детето ви се грижат добре. Синът ми Артър следва вашата дъщеря като предано кученце. Точно сега той ще страда много, ако го лишим от нейната компания. Вашата дъщеричка има чара на майка си.

Той се усмихна, но усмивката му беше кратка и студена.

— Нямате право да държите Маргарет — каза графът, като отчаяно се опитваше да сдържи гневното си избухване.

— Имам всякакви права, милорд. Подозирам, че ако ви позволя да отведете малката, вие бързо ще заминете за Франция, за да намерите съпругата си. Не мисля, че тя ще ви последва, защото е решена на всяка цена да върне имота си. Но вие ще я разтревожите и ще я отклоните от изпълнението на задачата. И затова, милорд, ще задържа детето ви. А лейди Грей ще остане във Франция с ясното съзнание, че трябва да ми служи добре, за да си върне „Грейфеър“ и да види детето си след година. Вие не сте глупав човек и вярвам, че прекрасно ме разбирате — завърши кралят.

Никога през живота си Тевис не беше бил по-близо до невъздържаното насилие. Толкова здраво стискаше зъби, че челюстта го заболя. Той обаче се поклони учтиво на Хенри Тюдор, без да покаже разочарованието си.

— Благодаря ви, Ваше величество, че ме удостоихте с вниманието си — каза той.

Кралят леко наклони глава на една страна.

— Не си тръгвайте още, милорд. Искам да ви задам няколко въпроса. Без съмнение, вие сте се отбили първо в „Грейфеър“. В какво състояние се намира крепостта?

— Самата крепост е в отлично състояние. Но хората са много измъчени и огорчени от сър Джаспър Кийн. Той е взел всички мъже и момчета, които са годни за работа. Там са останали само жените, децата и старците. Докато съпругата ми не се завърнала, хората не знаели какво да правят нито с лошите реколти, нито с болестта по овошките. Гладували, а някои от семействата заминали. Но съпругата ми им вдъхнала надежда.

— Кой е отговорен за защитата на крепостта?

— Роуън Фицуотър, синът на капитана, защото Фицуотър е с Арабела — каза графът.

— Какво бихте ме посъветвали? Дали да изпратя някой, който да се погрижи за крепостта? — попита кралят.

— Ще ви отговоря съвсем честно, господарю, като не включа в сметките това, че крепостта принадлежи на съпругата ми — каза Тевис Стюарт. — Роуън Фицуотър е напълно способен да организира защитата на крепостта. Отраснал е там. Приема отговорностите си много сериозно, защото се надява един ден да наследи баща си. Но можете да помогнете на хората и животните да преживеят зимата, като им изпратите зърно. Съпругата ми е обещала на семействата да ги осигури с дивеч, поне по една сърна на семейство през пролетта.

— Съпругата ви е добра жена и може да се справи с всичко — каза Хенри Тюдор. — Сигурен съм, че под нейно ръководство крепостта отново ще разцъфне.

— Не мисля, че „Грейфеър“ е бил някога особено доходен, Ваше величество — каза графът на краля. — Имението е съвсем малко.

— Защо тогава тя желае толкова силно да си го върне?

— Защото това е домът й, сир — отговори простичко графът. — Като че ли сърцето й е останало там.

— Понякога жените проявяват глупост — каза Хенри Тюдор, — но за нас е щастие, че ги има на земята, нали, милорд? — На устните му отново заигра студената му усмивка. — Можете да ми направите дребна услуга, Тевис Стюарт. Ще изпратя в „Грейфеър“ чиновник, който да направи опис на имението и на онова, от което то има нужда. Ще ви бъда много задължен, ако го придружите дотам. Няма да ви задържам излишно. Можете да тръгнете днес следобед.

— Както желае Ваше величество — отговори графът. Едва ли можеше да откаже на английския крал такава дребна услуга, особено след като той се грижеше за лейди Маргарет Стюарт. Очевидно беше още и това, че Хенри Тюдор не иска Тевис Стюарт да остава в двора му и в Англия повече, отколкото е необходимо. Като изпращаше чиновника с шотландците, той се грижеше за бързото им отпътуване.

— Няма да ви задържам повече — каза кралят съвсем официално.

— Сир. — Графът се поклони учтиво за последен път и излезе от залата.

Беше чакал в двора на замъка „Шийн“ не повече от час, когато към него приближи млад свещеник. Той каза, че е въпросният чиновник.

— Яздя добре, милорд, и няма да бъда пречка за вас — каза свещеникът.

Примирил се с факта, че няма да му позволят дори да зърне дъщеря си, граф Дънмор възседна жребеца си и се отдалечи от замъка. Не беше говорил с никого, освен с краля и секретаря му. Не се беше видял с никого, защото кралят го беше приел много рано, когато наоколо имаше малко хора. Графът мислеше за това, че ако Хенри Тюдор очакваше от него да стои със скръстени ръце и да чака Арабела да се върне от Франция, грешеше. Той нямаше да постави в опасност дъщеря си. Знаеше обаче, че Франция и Шотландия винаги са били съюзници, докато Англия и Франция — никога. Но трябваше да уважи решението на Арабела да помогне на крал Хенри. Беше изненадан от това, че тя не се беше спряла пред нищо, за да си върне собствеността. Запита се какво ли би могла да научи тя, какво, което би било от полза за Хенри Тюдор? Но по-важен беше въпросът, как ще успее да се сдобие с информацията. Нямаше нито богатство, нито приятели, които да й помагат. Имаше само две оръжия — интелигентността и красотата си. Дали английският крал не очакваше от Арабела да предлага тялото си, за да му служи? Тази мисъл го накара да изпита силна болка. Знаеше, че Арабела не е покварена жена, но знаеше също така, че тя няма да се спре пред нищо, за да си върне „Грейфеър“. Господи, какъв глупак е бил! Трябваше да обърне внимание на желанията на Арабела, а не да се отнася с нея като с вироглаво и своенравно дете. Всъщност точно в това беше проблемът още от самото начало. Той беше гледал на Арабела като на упорито дете, докато тя всъщност беше жена със силен характер. Тевис Стюарт много се тревожеше за Арабела. Хенри Тюдор да върви по дяволите! Той ще отиде във Франция, за да защити съпругата си. Съпругата си? Но нали тя вече не му беше съпруга, поне не съпруга, призната от църквата. Тя беше свободна жена. Свободна да прави каквото пожелае. Свободна да се омъжи повторно. Не, тя не можеше да направи това! Или той ще убие всеки, който би се осмелил да мечтае за брак с нея.

Когато се върна в „Дънмор“, Тевис Стюарт откри, че пратеникът на краля го чака. Трябваше веднага да замине за замъка във Фолклънд. Пратеникът го беше чакал в „Дънмор“ повече от две седмици. С въздишка на примирение, графът прекара само една нощ в собственото си легло, преди отново да потегли на север. Не можеше да пренебрегне заповедите на краля.

— Не можа ли да се забавиш още? — Джеймс беше много ядосан.

— Но аз се върнах в „Дънмор“ едва преди четири дни. Бях в Англия и се видях със самия Хенри Тюдор — отговори графът.

— А видя ли някои от онези предатели, които бягат от мен, за да служат на английския крал?

— Не. Отидох там заради Арабела. Искам съпругата ми да се върне.

— Съпругата ти се разведе с теб, чичо. Разбери го най-сетне и се ожени повторно.

— Джейми — каза тихо Тевис, — ако не беше крал, щях да те простра на земята само с един удар. Защо разреши на Арабела да се разведе с мен? Не, не ми отговаряй, защото аз вече знам.

— Нима? — Джейми неспокойно запристъпва от крак на крак.

— Да, не е могла да се яви пред Хенри Тюдор, докато е била омъжена за шотландец. Затова те е помолила да уредиш развода й. Прощавам ти, Джейми, защото поне си видял колко загрижена е тя за „Грейфеър“. Аз я смятах просто за вироглаво дете.

По гърба на Джейми се стичаше пот. Заля го чувство на облекчение. Очевидно, Тевис не знаеше нищо за връзката му с Арабела. Кралят все още се чувстваше виновен за случилото се. Чичо му винаги му бе предан и винаги бе работил много, за да му помогне. Той беше готов дори да уреди работите с благородниците от северните земи. Джеймс Стюарт се чувстваше не просто виновен. Той се срамуваше, че използва властта си неправилно, че позволи на страстта да властва над кралската му чест.

— Искам да замина за Франция — каза графът. — Арабела е там.

— Какво прави тя във Франция? — попита кралят изненадан.

— Крал Хенри конфискувал „Грейфеър“ заради връзките на семейството й с крал Ричард. — Тевис Стюарт внимаваше какво говори, защото помнеше какво обещание бе дал на Хенри Тюдор. — Като нямало къде да отиде, Арабела избягала във Франция. Казаха ми, че е останала почти без средства и че живее във френския двор. Сигурно не й е лесно.

Джеймс Стюарт кимна.

— Мога да се погрижа да й изпратят пари, които ще й осигурят малък доход, чичо, докато ти стигнеш във Франция.

— Много мило, Джейми, но, с твое разрешение, аз искам да замина незабавно. В Лийдс винаги има по някой кораб, готов да отплава за Франция.

— Не мога да ти разреша, чичо. Не веднага. Искам още веднъж да отидеш във Високите земи. Искам да отидеш в замъка „Гленкърк“. Решил съм да изпратя посланици в някои от европейските страни, както правят англичаните. Искам да изпратя лорд Гленкърк в една малка Средиземноморска държавица, наречена Сан Лоренцо. Трябва да разширим търговията си с другите държави, ако искаме да просперираме. И ще имаме нужда от средиземноморските пристанища, където корабите да се зареждат с вода и продукти за дългите пътувания. Не искам да зависим изцяло от французите. Въпреки че живее във Високите земи, Патрик Лесли е културен и образован човек. Вдовец е и май няма намерение да се ожени повторно. Има задължения единствено към двете си деца. Ще накарам братовчед му да се грижи за тях, докато той ми служи — каза кралят.

— А той има ли представа, че искаш да ти „служи“ племеннико? — запита го сухо графът. Знаеше отговора, но искаше да го чуе от устата на Джейми.

— Точно в това ще се състои твоята работа, чичо да го убедиш — каза кралят. — Знаеш ли, той беше един от най-горещите ми привърженици по времето, когато въстанах срещу баща си. Не знам защо, но ще го попитам, когато отново се срещнем. Искам да доведеш Патрик Лесли при мен. Знам, че няма да бъде лесно. Не искам да му заповядвам, но ако нямам друг избор, ще го направя. Когато приключиш със задачата, можеш да заминеш за Франция. А, междувременно, аз ще се погрижа нищо да не липсва на Арабела.

— Тя няма да приеме нищо, Джейми, защото е горда и ти много добре го знаеш — отговори графът.

Кралят се засмя.

— Твоята съпруга е много практична. Във френския двор всички обичат да залагат. Сигурен съм, че и тя ще започне да залага. И когато спечели, няма да изхарчи всичкото злато, а ще си задели за черни дни. Не бива да се страхуваш, че Арабела ще гладува.

— Не се страхувам, че ще гладува, Джейми — каза Тевис Стюарт. — Страхувам се, че самотата може да я тласне в прегръдките на друг. Това е най-големият ми страх, племеннико.

— Нямаш основание да се страхуваш, чичо — каза му кралят. — Арабела те обича. За нея ти си най-скъп. Аз съм абсолютно сигурен в това.

— Надявам се да си прав, Джейми.

И така, граф Дънмор замина за замъка „Гленкърк“, за да уреди работите на краля. Патрик Лесли го посрещна топло. Тевис Стюарт остана дълго време в замъка, ходеше на лов за дивеч, ловеше риба в ледените води на многобройните поточета, които се виеха из земите на лорд Гленкърк. Вечерите двамата пиеха от превъзходното уиски, което лордът държеше в избата си, а един гайдар им свиреше стари народни песни. Живееха удобно, наслаждаваха се на живота като двама ергени, въпреки двете деца на лорд Гленкърк — малко червенокосо момиченце, което беше на десет години и се казваше Джанет, и упорито и своенравно момченце, което беше на шест години и се казваше Адам. Трудно беше да се подхване желаният от краля разговор, но най-после един ден, докато играеха голф, Тевис Стюарт реши, че не може да чака повече. Дните бяха станали осезаемо по-къси, зимата наближаваше.

— Патрик — поде той, — моят племенник ми каза, че си го подкрепил в борбата му против неговия баща.

— Да — отговори кратко Патрик Лесли. — Чувствах, че правото е на негова страна.

— Кралят иска да те възнагради за твоята преданост. Затова ме изпрати при теб — каза графът.

Патрик Лесли поклати глава. Погледът на зелените му очи беше напълно сериозен, когато каза:

— Аз не съм създаден за живот в двора, Тевис. Искам да живея тук, така, както прадедите ми са живели дълги години наред. Не вярвам, че искат да ме възнаградят за това, че просто съм изпълнил дълга си.

— И все пак, Джейми много би искал да дойдеш. Наредено ми е да остана в „Гленкърк“, докато ти се съгласиш. А имам неотложна работа във Франция, затова се надявам, че бързо ще промениш решението си, милорд.

Патрик Лесли замахна със стика и силно удари топката, която се затъркаля по влажната трева. Затича се след нея, а после, очевидно доволен от удара, каза:

— Поласкан съм от честта, която кралят ми оказва, Тевис, но няма да напусна „Гленкърк“. Не съм чак такъв невежа по отношение на кралете и техните прищевки. Знаеш, че щом веднъж се озова в двора, кралят ще поиска някаква услуга от мен, така, както е постъпил и с теб. И няма да мога да се върна у дома. Сигурен съм, че и на теб ти липсва „Дънмор“, но можеш ли да се върнеш там? Не. Първо трябва да изпълниш заръката на племенника си, а после да заминеш за Франция. Сигурен съм, че и там ще изпълняваш някаква кралска заръка, макар ти да си премълча. Благодаря, но не желая да напускам „Гленкърк“.

— Е, ще трябва да остана тук, докато решиш точно обратното, Патрик — каза мило графът. — Сгодено ли е вече момиченцето ти?

— Не, все още не искам да я загубя — отговори лорд Гленкърк.

— Кралят може да й намери много по-добър съпруг от теб, обзалагам се — каза Тевис Стюарт. — Можеш да вземеш и децата в двора. Няма съмнение, че на тях ще им хареса там.

— Тук, в замъка, прекарваме Коледа много весело — отговори спокойно лордът. — Казвам ти го, защото виждам, че си решил да останеш тук. Може би трябва да помолим и съпругата ти да дойде.

Тевис Стюарт почувства дълбоко отчаяние. Щеше да бъде повече от трудно да убеди Патрик Лесли. А племенникът му нямаше да му позволи да си тръгне от „Гленкърк“, без да е изпълнил задачата. Щеше да му се наложи да остане още известно време, преди Джейми да проумее, че няма друг начин, и да изпрати пратеник със заповед, на която Лесли не би могъл да възрази.

Коледа дойде и отмина. Граф Дънмор беше готов да признае поражението си. Беше прекарал в „Гленкърк“ шест месеца, а не беше успял дори да разколебае неговия собственик. Написа писмо на краля, който най-после изпрати заповедта си. Сега вече лорд Гленкърк не можеше да откаже. Трябваше възможно най-бързо да се яви пред краля, и то с двете си деца. Последното щеше да гарантира оставането му в двора, докато Джеймс има нужда от него.

— След като те посрещнах така гостоприемно — оплака се лорд Гленкърк, — ти постъпи така с мен?

— Джейми винаги постига своето, приятелю — каза граф Дънмор. — По-добре запомни това. Ако беше дошъл с мен още първия път, когато те помолих, нямаше да става нужда да издават тази заповед.

— Но защо и децата?

— Те ще прекарат чудесно в двора, а и е добре да видят и други места, освен „Гленкърк“.

— Може ли да нося меч, татко? — попита малкият Адам. — Ще уверя краля в своята преданост.

— Ах, ти, глупчо! — възкликна Джанет. — Кралят няма нужда от сополанковци, нали, татко? Но аз вече съм почти на възраст за женене. Може би татко ще ми намери годеник в двора. — И тя отметна назад дългите си червени къдрици.

— Ха! — присмя й се брат й. — Кой мъж ще погледне момиченце, което още няма цицки, високомерна госпожице? Плоска си като рендосана дъска.

— О! — ядоса се не на шега Джанет Лесли. Прекоси стаята, като гледаше страшно братчето си. Но Адам се беше усъвършенствал в изкуството да избягва от гнева на сестра си. Успя и този път.

При тази кавга на двете деца, които всъщност силно се обичаха, двамата мъже избухнаха в смях.

— Е — каза графът, — сега, след като работите между теб и краля се уредиха, и аз ще видя малкото си момиченце.

— Да — отговори лорд Гленкърк, — но ще трябва близо седмица да се подготвим за пътуването. Ти ще пътуваш с нас, нали, приятелю?

— Да, такава е волята на племенника ми. Той сигурно се страхува, че ще пренебрегнеш заповедта му и няма да се явиш в двора, ако лично аз не те придружавам. Но аз и без това трябва да отида в Лийдс, за да се кача на някой кораб за Франция.

— Опасно е да се прекосява Ламанша през зимата — отбеляза Лесли.

— Да, но трябва да замина — отговори графът. — Трябваше да отида във Франция още преди месеци, но не успях да те убедя. Е, няколко дни не могат да променят нещата, нали?

Но в деня преди заминаването им силна буря се изви над цяла Шотландия и скова земята. Щяха да минат поне няколко седмици, преди обитателите на замъка „Гленкърк“ да могат да излязат извън вратите на замъка. Пътищата бяха блокирани от няколко метра сняг. Трябваше да дойде месец март, да задухат по-меки ветрове и да паднат дъждове, за да се отворят пътищата.

Когато този ден настъпи, лорд Гленкърк погледна към замъка с гордостта на собственик. Дъщеря му обаче заплака горчиво, нещо, което никой не очакваше. Като видя колко силно тъгува тя, граф Дънмор каза:

— Какво ти е, момиче? Не тъгувай, в двора ще ти хареса, ще се забавляваш. А скоро ще си бъдеш отново у дома.

Джанет Лесли избърса сълзите си с ръкав и каза:

— Имам странното предчувствие, милорд, че ще мине много дълго време, преди отново да видя „Гленкърк“. Но това сигурно са глупости!

— Сигурно, момиче. Не се обръщай назад. Аз никога не го правя, защото няма смисъл, нали ме разбираш. Винаги гледай напред, Джанет Лесли, защото ти обещавам, че те чакат целият свят и много приключения!