Бъртрис Смол
Пламенно (8)

Глава 7

Роуина Кийн се гърчеше от силните родилни болки. Не помнеше, че раждането е толкова болезнено, и нямаше представа, че може да продължи толкова дълго. Болките бяха започнали преди два дни и сега, в нощта на тринайсети ноември, тя знаеше, че и раждането, и животът й са вече към края си. Отец Анселм, да го благослови Господ, остана до леглото й през всичките тези часове. Вече се беше изповядала и беше получила опрощението на църквата. Съжаляваше само за две неща. Че няма да доживее да види отново дъщеря си и да й каже колко много я обича и да й поиска прошка и още, че няма да може да отгледа това свое последно дете, ако то оживее.

Арабела. Любимата й дъщеря. Колко се ядоса Джаспър, когато научи, че момичето е живо и че е съпруга на граф Дънмор. Говореше се, че шотландецът откраднал булката на сър Джаспър, за да замени с нея своята годеница, убита от сър Джаспър. Роуина вече не се изненадваше от това, което хората говореха за съпруга й. Всяка една клюка, рано или късно, по един или друг начин, стигаше и до „Грейфеър“. Тя искаше да пише на Арабела, но Джаспър беше забранил на свещеника да пише на момичето. Надуто повтаряше, че Шотландия е техен враг. Момичето беше избрало съдбата си и сега трябваше да остане там. Ако съжалява, а тя сигурно съжалява, това е истинско нещастие, но само за нея. Никой от обитателите на „Грейфеър“ не трябваше да изпитва съчувствие към нея, нито да се опитва да й помага. Роуина беше изненадана, че сър Джаспър толкова лесно забрави, че Арабела е в Шотландия заради неговите собствени действия, а не по своя вина. Сега, когато чувстваше, че родилните мъки отнемат силите и живота й, Роуина разбра, че не може да напусне тази земя, без да предупреди Арабела за опасностите и за отношението на сър Джаспър към нея. Вече беше много късно да иска прошка от дъщеря си.

— Кажи… на Арабела… — каза с мъка тя, опитвайки се да оформи мислите си. Но дойде още една контракция и отвлече вниманието й. Трябваше обаче да успее да каже каквото си беше наумила, защото то беше много важно. — Кажи на Арабела… да не вярва на Джаспър… защото той е… зъл! — задъхано рече тя, доволна от постигнатия успех.

— Лейди, аз няма да лиша от нищо Арабела, която по право е наследница на „Грейфеър“ — увери я свещеникът. — И нито един човек тук няма да откаже да изпълни предсмъртното ви желание — додаде той като изгледа страшно Елсбет и акушерката, които присъстваха на раждането.

Елсбет избухна в ридания и коленичи до леглото на господарката си.

— Аз винаги ще ви бъда вярна, заклевам се! — обеща тя.

Свещеникът кимна доволен. Беше сигурен, че акушерката няма да каже нищо, защото тя, като всички, които живееха в „Грейфеър“, беше нещастна и не обичаше сър Джаспър. Само че никой нищо не можеше да направи. Мълчанието й сега говореше достатъчно красноречиво против лошия господар. Елсбет обаче беше нещо различно. Преди три месеца беше родила здраво момченце, чийто баща не искаше да се ожени за нея и да даде името си на детето. Елсбет беше съкрушена, защото твърдо вярваше, че Сийгър ще се ожени за нея. Мъката й отстъпи място на необуздан гняв, когато научи, че любовникът й вече си има жена — или поне така твърдеше той — в околностите на Нортби. Също така имал още няколко деца, научи по-късно, за голямо свое огорчение Елсбет, всички от различни жени. Тя му повярва, когато той й разказа всичко това, защото той вече беше насочил вниманието си към други глупави момичета от „Грейфеър“. Свещеникът мислеше, че Елсбет може да издаде тайните на родилката, за да направи услуга на предишния си любовник.

— Ако предадеш лейди Роуина, момиче — предупреди той Елсбет, — ще ти откажа благоволението на църквата, на теб и на цялото ти семейство. Спомни си какъв срам и унижение ти донесе срамната ти плътска страст… — И наум добави: — Както и на тази дама тук.

— Бебето вече идва — каза кисело акушерката.

Чу се слабият плач на детето и свещеникът направи кръстния знак, благодарен на Бога за успешното раждане.

— Момче е — каза акушерката, — но няма да живее дълго, защото вече виждам образа на смъртта върху лицето му.

— Слава… Богу! — прошепна Роуина Кийн и всички разбраха какво искаше да каже тя.

— Доведи сър Джаспър, момиче — нареди отец Анселм на Елсбет. — Не казвай нищо повече от това, че съпругата му е родила син.

Елсбет кимна и изтича вън от стаята.

— Дайте ми… детето — каза Роуина, съвсем отпаднала. Акушерката беше свършила с почистването на бебето от околоплодната вода. Уви го в чисти пелени и го подаде на майка му. Роуина го взе в прегръдките си, а нежните й сини очи се напълниха със сълзи.

— Бедното дете — каза тя тихо.

Вратата на спалнята се отвори с гръм и трясък, грубо блъсната отвън. Джаспър Кийн влезе наперено.

— Къде е синът ми? — попита той високо. — Дайте ми момчето!

Беше полупиян и залиташе из стаята. Роуина кимна на акушерката, която взе детето от нея и го подаде на баща му. Джаспър Кийн дълго гледа сбръчканото личице на сина си, а после погледна свещеника право в очите и попита:

— Ще живее ли?

— Мисля, че не, господарю — отговори отец Анселм. — Трябва незабавно да го кръстим.

Джаспър Кийн кимна.

— Кръстете го Хенри — каза той и подаде бебето на Елсбет.

— Какво, господарю? — Роуина с мъка се изправи до седнало положение и, с последните си сили, се присмя на съпруга си. — Нима няма да го кръстиш Ричард, на онзи, който ти даде всичко това? Къде остана твоята благодарност?

Сър Джаспър застана до леглото и сведе поглед към нея.

— Дори сега, когато смъртта вече се е настанила в очите ти, сладка Роу, ти си красавица — отбеляза той. — Ще кръстим бебето Хенри, за да уверим краля в предаността си. Колкото до Ричард, да, дължа му малко нещо заради „Грейфеър“. Но след като оплача теб и бебето и нося известно време траур, аз ще се оженя отново, сладка Роу, и фамилията Грей от „Грейфеър“ ще остане само спомен, ако въобще някой ще си спомня за тях и за крал Ричард. Имам намерение да основа тук нова династия. Ще построя огромна църква в селото, точно до сегашната. Ти и нашият син ще имате своето място в новата династия, защото ще се погрижа да ви положат в семейната гробница. Вие ще бъдете първите от многото — завърши той и се засмя.

Роуина се засмя, като чу думите му. Смехът й беше кратък и приличаше по-скоро на лая на куче.

— Ще завършиш дните си… съвсем сам, Джаспър — каза тя и падна обратно на възглавниците. — Съвсем сам…

Очите й се затвориха, а дишането й стана извънредно тежко. Очарован, Джаспър Кийн наблюдаваше предсмъртната агония на съпругата си. Сега, пред лицето на смъртта, Роуина изведнъж беше придобила повече смелост и сила, отколкото беше имала през целия си живот. Винаги беше била толкова слаба и покорна. Тя наистина беше най-красивата жена, която беше притежавал, и му беше идеална партньорка в леглото. Трябваше да признае, че тя ще му липсва, въпреки че се оказа неспособна да го дари със здрав син. Сините й очи отново се отвориха. Сър Джаспър изпита толкова силен страх, че кръвта се смръзна във вените му, а космите по врата му настръхнаха. Роуина го погледна право в очите и каза с глух глас:

— Никога няма да притежаваш „Грейфеър“, Джаспър. — Тя направи дълга пауза, а после продължи: — Ти… си… прокълнат!

И животът напусна очите й. Джаспър стоеше като прикован на мястото си до леглото й. Не можеше да се помръдне.

Най-после свещеникът се приближи и нежно затвори очите на Роуина. Зад него бебето слабо проплака. Отец Анселм се обърна и направи знак на Елсбет да го последва с детето до семейния параклис.

— Ще дойдете ли и вие, господарю? — попита той бащата.

Той поклати отрицателно глава, без да промълви нито дума. Мина покрай свещеника и слезе долу в залата, където продължи да пие. Малко преди зазоряване изпадна във вцепенение. Точно тогава Хенри Кийн въздъхна за последен път.

 

 

Когато Джаспър Кийн се събуди по пладне на другия ден с ужасно главоболие и пресъхнала уста, гробът за съпругата и детето му беше вече готов и ги чакаше. В малката църквица на „Грейфеър“ Роуина беше положена в ковчега си, облечена в най-хубавата си рокля, пшениченорусата й коса беше измита и сплетена на една плитка. В прегръдките си държеше мъртвото дете. Добрите хора на „Грейфеър“ бяха вече преминали покрай ковчега и сега чакаха с нетърпение сър Джаспър Кийн, за да могат да погребат бедната си господарка. Когато най-после дойде, придружен от Сийгър, беше вече средата на следобеда и наближаваше времето на залеза. Беше първи декември. Джаспър Кийн погледна само бегло жената, която му беше съпруга, макар и за кратко. Даде сигнал на свещеника да започва опелото.

В църквата беше студено. Службата беше кратка. Графът остана само докато хвърли буца пръст върху ковчега на съпругата и сина си. Веднага след това си тръгна. Фицуотър беше този, който с любов изпълни задачата да покрие изцяло гроба. Когато свърши, червените лъчи на залязващото слънце огряваха западните хълмове. Роуина беше положена до първия си съпруг, Хенри Грей, защото всички, които я познаваха, знаеха, че такава е последната й воля. Когато изпълни задачата си, Фицуотър се върна в залата на крепостта, където завари сър Джаспър и Сийгър, вече полупияни, с две хубавички прислужнички. Очевидно имаха намерение да прекарат една дълга нощ в женските обятия. Те не го видяха нито да влиза, нито да излиза, защото, след като ги погледна с презрение, Фицуотър побърза да се махне тихо оттам. Не беше вероятно сър Джаспър да го потърси тази нощ.

Фицуотър беше необикновено висок. Височината му беше още по-уникална заради факта, че той беше много строен. Беше толкова слаб, че можеше да се нарече и мършав. Това караше мнозина да се заблуждават по отношение на силата му. Макар и слаб, той имаше здрави мускули и беше жилав и много силен. Имаше издължено и изразително лице, което обикновено беше тъжно. Очите му бяха светли и интелигентни, а челото — високо. Косата му, която беше пясъчножълта, беше винаги късо подстригана. Но най-характерната му черта беше дълбокият му глас.

— Ще бъда в къщичката си — каза той на часовоите и прекоси моста, преди да го вдигнат за през нощта. Спусна се бързо по хълма, от другата страна, на който беше малката каменна къща, която лорд Грей беше дал на семейството му преди много години. От комина й се издигаше бледосив пушек, който се виждаше дори в сгъстяващия се здрач. От малкото прозорче струеше светлина, която подсказваше, че вътре е топло и уютно. Фицуотър отвори вратата на дома си, наведе се, за да мине през прага, и влезе. Вътре бяха съпругата му Розамунд, синът му Роуън и четири от дъщерите му. Всички бяха насядали до масата. Трите му най-големи дъщери вече бяха омъжени и живееха със семействата на съпрузите си.

— Тази вечер не си ли необходим в крепостта? — попита го съпругата.

— Сийгър е с него — каза мрачно Фицуотър. — Дъщерите на Деруърд им правят компания. На сутринта и двамата ще са махмурлии. Тези две момичета имат ужасно поведение.

— Те нямат майка, която да ги научи как трябва да се държат — каза тихо Розамунд.

— Слава Богу, че Уона, Скърли и Нелин са омъжени и са далеч от „Грейфеър“ — каза Фицуотър. — Сега, когато лейди Роуина е мъртва, Джаспър няма да сдържа плътските си страсти. Нито едно момиче в околността няма да е в безопасност. — Той втренчи поглед в най-малката от дъщерите си. — Джейн, ти на колко години стана?

— На девет, татко — отговори момичето.

— А ти. Еба?

— На седем, татко.

— А малката ми Ани?

— На пет, татко — усмихна се най-малкото момиченце.

Фицуотър кимна.

— Те са в безопасност, но ти, Лона, няма да си в безопасност, докато не се омъжиш. Синът на Ред е добра партия за теб и ти го знаеш.

Розамунд видя несъгласието, което очите на Лона изразиха, и каза.

— Лейди Арабела обеща на Лона, че ще я вземе за лична камериерка, мъжо. Лона може да си търси съпруг и по-нависоко от сина на Ред, така мисля аз. Освен това сър Джаспър ще иска да си получи правото на господаря да прекара първата брачна нощ с булката на васала си. Това ще му достави истинско удоволствие.

Фицуотър кимна, за да изрази съгласието си с думите на съпругата си.

— Да, ще му достави удоволствие да изнасили една безпомощна девица. Не искаме това да се случи и с нашата Лона. — Той мълча дълго време, а после каза на дъщеря си: — Имаш ли достатъчно смелост да се качиш на коня и да отидеш отвъд хълмовете Шевиот, да потърсиш Арабела и да й разкажеш за смъртта на майка й, а после да я помолиш да те вземе на служба при себе си, Лона?

Лона не се поколеба нито за миг.

— Да, татко! — отговори тя.

— Съпруже! — извика силно Розамунд и хвърли предупредителен поглед към по-малките дъщери, които слушаха внимателно разговора. Той, изглежда, ги забавляваше.

— Не сте чули нищо, момичета мои — каза тихо Фицуотър на Джейн, Аба и Ани. — Ако кажете дори думичка на някого, може да ни убият. Разбирате ли?

Трите кимнаха тържествено и отговориха в хор:

— Да, татко!

— Тогава, отидете в леглата си, момичета, кажете молитвите си, помолете се и за душата на бедната лейди Роуина и заспивайте — каза баща им.

Трите станаха от масата и послушно се заизкачваха по тясното стълбище към втория етаж на малката къщичка. Отгоре се чуха детските гласчета, които редяха думите на молитвата за сън. Фицуотър се усмихна, в очите му проблеснаха любов и щастие, и каза на Лона:

— Ще тръгнеш преди зазоряване, Лона, а брат ти ще те придружи. Ще ти дам и кобилата на лейди Арабела, за да я заведеш при нея. Роуън, ти ще вземеш черния жребец, но ще трябва да се върнеш до падането на нощта. Нито Сийгър, нито сър Джаспър знаят колко коня има в конюшните, така че няма да забележат изчезването на кобилата. Тази нощ небето говори, че утре сутринта ще има дъжд, така че нито един от двамата няма да си покаже и носа навън от Голямата зала. Сър Джаспър ще остане да се наслаждава на „наследството си“, сигурен съм. След изчезването на Лона ще кажем, че е избягала, защото не е искала да се омъжи за сина на Ред. Всички знаят какви са чувствата й към него, нали, Лона? — завърши баща й, като дори направи опит да се пошегува.

— Не бива да нараняваме чувствата и гордостта на момчето — каза Розамунд, която имаше добро сърце.

— Не се тревожи, мамо, няма да го обидим — каза Лона със смях. — Той ме обича не повече, отколкото аз — него. Той е хвърлил око на нашата Джейн, а тя също наистина го харесва.

— Нима? Истина ли е това? — каза майка й изненадана. — Е, сега започвам да виждам нещата в съвсем друга светлина.

Всички се засмяха, защото Розамунд много обичаше да събира младите хора. И беше толкова добра в това изкуство, че цялото село разчиташе на нея за тези неща.

— Къде трябва да заведа Лона? — попита Роуън. Той беше разумен и практичен младеж, също като баща си.

— Нашата господарка беше открадната от граф Дънмор. Говорят, че се е оженил за нея, за да си отмъсти на сър Джаспър — отговори Фицуотър. — Заведи Лона в замъка „Дънмор“, защото ако лейди Арабела не е там, те знаят къде е. Кажи, че Лона е нейната лична камериерка и е избягала от „Грейфеър“, за да й служи. Кажи още, че й носи вести за майката на лейди Арабела. Тогава ще можеш да оставиш сестра си и да се върнеш у дома. Но ти, Роуън, също можеш да прецениш какво да направиш.

— Как ще успеем да вземем и върнем конете, без да ни видят, татко?

Фицуотър се усмихна.

— Много пъти съм отмъквал коне от „Грейфеър“, синко. Едната стена на конюшнята е всъщност външна стена на замъка. В нея има малка вратичка, през която спокойно можеш да преведеш един кон. Тя е прикрита добре и не се вижда отвън. Вече толкова много години не са открили съществуването й. Джон, конярят, има много здрав и дълбок сън. Но дори да се събуди, той не би казал нищо. Надява се да се ожени за вашата леля Елсбет. Няма да се кара с мен сега. Ще се погрижа за конете, момчето ми. — Засмя се, като видя изненадата, изписана по лицето на сина му. — Хайде, Лона, облечи си топли дрехи. Сложи си всичките фусти, които имаш, а също така и вълнени чорапи. Ще бъде студено, ще вали дъжд и ездата няма да е никак приятна. И по-добре си лягайте веднага, защото утре ще имате нужда от всичките си сили.

Когато децата отидоха да си легнат, Фицуотър седна близо до огъня и прие издяланата от дърво чаша, която жена му беше напълнила с леко пивкаво вино. Жена му коленичи до него.

— Какво ще стане сега, мъжо? — попита го тя.

— Не знам. Предполагам, че сър Джаспър ще помоли краля да узакони собствеността му над „Грейфеър“ и ще си потърси веднага друга съпруга. Точно затова изпращам Лона при лейди Арабела. Тя е последната от рода Грей и ако наистина я познавам толкова добре, колкото си мисля, няма толкова лесно да преотстъпи земите си на сър Джаспър Кийн. Ще се бори с него.

— Но дали ще може да си вземе обратно „Грейфеър“, съпруже? Тя е омъжена за шотландец — каза Розамунд.

— Не знам, жено, не съм запознат с тези въпроси и с правилата, според които живеят благородниците. Но не искам сър Джаспър Кийн за свой господар и ще направя всичко, което мога, за да го отстраня. Ако лейди Арабела е доволна да бъде само графиня Дънмор, не бих могъл да направя нищо повече. Но вярвам, че когато научи, че майка й е починала по време на раждането, лейди Арабела ще пожелае да си отмъсти за нейната смърт. А нейният съпруг може би отново ще пожелае да потърси справедливост за смъртта на Юфимия Хамилтън.

— Какво ще стане с нас, с нашето семейство — продължи да пита Розамунд разтревожена, — ако сър Джаспър научи, че ти искаш да го предадеш?

— Няма да направя нищо повече от онова, което току-що казах, жено — отговори Фицуотър. — Ще изпратя съобщение на лейди Арабела, нищо повече. Кой ще разбере, че съм го направил? Лона ще е заминала, а Роуън ще се е върнал. Освен това, нима лейди Арабела няма право да знае за смъртта на майка си. Тя трябва да се моли за душата на бедната жена.

Розамунд кимна бавно.

— Прав си, мъжо — каза тя. Наистина беше повярвала в доводите на съпруга си. Фицуотър никога не беше предприемал нещо, което да заплаши сигурността на семейството му. Тя знаеше, че и сега не би ги поставил в опасност.

— Хайде да си лягаме — каза Фицуотър.

Когато се сгушиха в прегръдките си, той успокои страховете й. Те се любиха бурно, докато постигнаха пълно удовлетворение и за двамата. Той я остави да спи със спокойна усмивка на лицето, час-два преди зазоряване. Промъкна се тихо в нощта, изкачи се по хълма към крепостта, пъхна единствения ключ, който съществуваше за тайната вратичка на конюшните, в ключалката и влезе. Спря и се ослуша. Някъде отгоре долетя силното хъркане на Джон и по-нежни звуци, характерни за жените, които спят, което подсказа на Фицуотър, че Джон не е сам в леглото си. Сигурно е Елсбет, помисли си капитанът, защото Джон истински я обича. Чу се плачът на малко дете и Фицуотър разбра, че е прав в предположенията си, защото Елсбет не би оставила детето си само. Тя беше добра майка. По-добре беше да побърза, защото племенникът му май беше огладнял и щеше да се събуди съвсем скоро. А това означаваше, че Елсбет също ще трябва да се събуди, за да накърми сина си. Щеше да бъде далеч по-добре тя да не узнае нищо. Той отиде, съвсем инстинктивно, до яслата, която му трябваше. Оседла първо черния жребец, а после и кобилата на Арабела. Конете го усетиха, но бяха още сънени и останаха тихи и спокойни. Той бързо преведе двата коня през тайната вратичка. Държеше юздите в едната си ръка. Обърна се и с другата заключи вратата след себе си. А после се спусна с конете по хълма и ги заведе в малката си къща. Тъмнината ги скри от погледите на дремещите часовои.

Розамунд вече беше станала и приготвяше овесена каша. Щеше да издълбае два от вчерашните хлябове и да изсипе в тях кашата. Така приготвените хлебчета щяха да вземат децата, когато тръгнеха на път. А за закуска щяха да имат само каша. Двете деца ядяха бързо и пиеха бира от една-единствена издълбана от дърво чаша. И двамата разбираха, че трябва да побързат. Трябваше да са далеч от „Грейфеър“, когато първите лъчи на слънцето докоснеха земята. Когато станаха от масата, Розамунд пъхна една кошница в ръката на сина си.

— За из път — каза тя и се обърна към Лона: — Не знам дали ще се видим някога пак, дъще — поде сериозно тя. — Но помни всичко, на което съм те научила, и всичко, което съм ти казала. Вярвай в Бога и бъди предана на лейди Арабела. — И тя непохватно прегърна Лона. — Нека Исус и благословената Дева бдят над теб, детето ми. Изпращай ми по някоя и друга дума винаги, когато можеш.

Едва тогава, в този миг, Лона разбра смисъла на това, което ставаше. Светлите й лъчезарни очи се напълниха със сълзи. Но тя си помисли, че приключението, в което се впуска, е очарователно. Реши, че ще й е по-добре там, настанена при лейди Арабела. Щеше да бъде личната камериерка на графинята. Нито един член на тяхното семейство не се беше издигал толкова нависоко! Тя целуна набързо майка си и каза:

— И вас да ви пази Господ, мамо. Сбогом!

— След час ще завали — предупреди Фицуотър сина си, а Розамунд загърна главата и раменете на дъщеря си със своя най-хубав вълнен шал. И двамата придружиха децата си до външната врата, за да ги видят как потеглят.

— Ще бъдат ли те в безопасност? — попита тя съпруга си.

— Да, те не са откраднали нищо друго, освен конете. Роуън е достатъчно умен. Ако шотландците ги спрат, ще каже, че иска закрила от графиня Дънмор. Освен това лошото време днес ще задържи повечето хора по домовете им.

Те останаха на прага, докато тъмнината погълна двата коня. Съвсем скоро престанаха да чуват и тропота на копитата им. Фицуотър се усмихна доволен. До зазоряване оставаше повече от час, а денят щеше да бъде мрачен. Почувства първите дъждовни капки по лицето си, хвана съпругата си за ръка и двамата се прибраха в къщата. Положи я в леглото и разхлаби дрехите си. Малката опасност, на която беше изложен, докато извеждаше конете от конюшнята, все пак беше породила у него известно напрежение, което сега започваше да се стопява, а отпускането и душевното спокойствие засилваха плътските му желания. Той се чувстваше млад и много потентен. Розамунд се усмихна и повдигна долната си риза. Фицуотър се засмя приглушено, защото знаеше, че и двамата мислят за едно и също нещо. Имаха още малко време за удоволствия, преди да се заемат с всекидневните си задължения и грижите за децата. Всяка възраст, реши той, си има своите предимства.

 

 

А навън вече валеше проливен дъжд. Децата бяха стигнали до първия крайпътен камък, разположен до първия хълм отвъд „Грейфеър“. Лона се загърна плътно в шала на майка си, като тихо проклинаше лошото време. Малко пред нея, Роуън се усмихна, защото чу думите й. Не знаеше, че на нея са й известни такива цветисти изрази. Нали тя, все пак, беше момиче. Той също се загърна по-плътно във вълнената си пелерина и сгуши глава в раменете си. Денят нямаше да е нито лесен, нито приятен. Щеше да измине дълъг път, преди отново да види дома си и топлото си легло. Продължиха да яздят. Нощта се превърна в ден. Дъждът се лееше като сребърен поток от сивото небе. Часовете минаваха, а силата на природната стихия не намаляваше. Яздеха, без да говорят. Лона следваше брат си, който се молеше указанията на баща му за посоката да са точни. Макар че нямаше пътни знаци, нито пък други ориентири, Роуън разбра точно в кой момент и на кое място пресякоха границата и влязоха в Шотландия. Странно, но беше така.

— От другата страна сме, Лона — каза той. — Сигурен съм, че не е много далеч.

И наистина, след по-малко от два часа видяха пред себе си стените на замъка „Дънмор“. Бяха уморени, но въпреки това профучаха по моста. Конете като че ли усещаха, че наближават сух заслон и, може би, храна. Не спряха, докато не преминаха през портата и не се озоваха в четвъртития преден двор на замъка. Роуън плавно се плъзна от гърба на коня, стъпи на земята и срещна любопитния поглед на въоръжен мъж, който бързо се приближи към него и го поздрави.

— Е, е, кои сте вие? — попита ги часовоят.

— Аз съм Роуън, син на Фицуотър, идвам от „Грейфеър“ с личната камериерка на лейди Арабела. Нося съобщение за господарката си.

— Графът и неговата съпруга са в „Глен Айлийн“ за сватбата на сестрата на Негово благородие, която ще бъде след три дни — отговори часовоят.

— Далеко ли е? — попита Роуън. — Можете ли да ми покажете в каква посока е това?

— Три мили, не повече — отговори мъжът. — Изчакайте да получа разрешение от капитана и аз самият ще ви заведа.

Лона кихна веднъж, а после още няколко пъти.

— Господи, момичето е мокро до кости — каза часовоят и я погледна по-внимателно. — Защо не влезете в замъка, където ще ви дадат топла супа, докато се върна?

— Не — каза Лона. — Но ви благодаря, сър. Трябва да стигна при господарката си възможно най-бързо, защото новините, които нося, са много важни.

Мъжът бързо се отдалечи.

Загрижен, Роуън каза:

— Можем да спрем за малко, Лона. Ако искаш.

Момичето поклати глава.

— Вече е почти пладне, Роуън, и става все по-студено. До вечерта дъждът ще се превърне в сняг, а сега се стъмва рано. Декември е. Трябва да се върнеш в „Грейфеър“, преди да са открили, че те няма. Това ще направи Сийгър подозрителен и той ще започне да вре носа си тук и там. А тогава ще разбере, че съм заминала. Ще види, че я няма кобилата на господарката. Ще ти е много трудно да обясниш всичко това на сър Джаспър и въпреки че той казва, че е доволен да остави татко на длъжността капитан на крепостта, Сийгър завижда на мястото и авторитета му. Сега, когато бедната лейди Роуина е мъртва и няма нито един Грей в „Грейфеър“, кой знае какво може да се случи. Времената не са добри, братко, не искам татко да загуби службата си, а семейството ни — дома си. Сър Джаспър няма и капчица добрина в сърцето си.

Той се замисли над думите й и реши, че те са много мъдри. Беше малко засрамен дори, защото нито за миг не помисли, че за баща им съществува някаква опасност. На Роуън винаги му се беше струвало, че баща му притежава власт. Но в думите на Лона имаше много здрав разум, затова, когато часовоят се върна и каза, че е готов да ги заведе до „Глен Айлийн“, Роуън му благодари и те незабавно продължиха пътя си.

 

 

В Шевиот Корт, къщата на лорд Флеминг в „Глен Айлийн“, днес цареше невъобразима суетня и неописуема врява. Булката беше открила на бузата си петно, което я накара да избухне в сълзи, защото беше сигурна, че няма да изчезне до деня на сватбата. Точно по средата на тази безумна врява пристигнаха децата на Фицуотър. Арабела, която слизаше по главното стълбище на къщата, ги видя, застанали в коридора, и с радостен писък се хвърли към тях. Часовоят се усмихна, доволен от това, че е зарадвал новата графиня, която все още малцина от подчинените й познаваха, защото тя живееше тук, в Глен Айлийн.

— Лона! Роуън! Как така сте тук? Как е майка ми? Какво ново в „Грейфеър“? Говорете! Говорете!

Лона отново кихна.

— О, мила — каза Арабела, — ти си мокра до кости и премръзнала. О, бедните ми! — Тя се обърна към часовоя. — Заведи Роуън в кухнята, за да се изсуши, моля те. Лона, ела с мен.

— Господарке… лейди Арабела — каза Роуън, — не мога да остана. Татко открадна конете от конюшнята. Трябва да върна жребеца, преди да са открили, че го няма. Лона ви доведе кобилата. Татко каза, че тя може да остане тук.

— Не можеш да тръгнеш, преди да си се изсушил, Роуън — каза Арабела категорично. — Отиди в кухнята да се нахраниш, а аз ще ти намеря сухи дрехи. Конят ти също трябва да си почине. Времето няма да стане по-добро.

— Съветът е добър, момче — каза графът, който също се беше появил в коридора, защото беше научил за пристигането им. Фъргюс, заведи момчето в кухнята и нахрани коня.

— Да, господарю! — отговори часовоят и се усмихна срамежливо на Лона. — Надявам се, че няма да се разболееш, момиче — каза той, обърна се рязко и излезе заедно с Роуън.

Лона почувства как и без това горещите й бузи почервеняват. Младият часовой беше наистина красив момък. Може би все пак щеше да се научи да обича тази студена, сива и негостоприемна страна.

— Арабела, отиди да кажеш на майка ми за пристигането на твоите слуги — каза графът. — Момичето ще има нужда от гореща вана и сухи дрехи. Аз ще й донеса малко уиски, за да се стопли, а после ще я заведа в кухнята, за да се сбогува с брат си. След това ще ти я изпратя.

Арабела се усмихна топло на съпруга си, доволна, че той проявява любезност и загриженост към Лона и Роуън. След това бързо излезе. Графът също излезе, върна се с чаша уиски и каза:

— Новините, момиче?

— Лейди Роуина е мъртва, господарю. Умря при раждането. Момчето също умря. — Тя изгълта уискито и се задъха, защото почувства стомаха си като огнена топка. След малко топлината запълзя и по вените й. — Господи! Тази напитка е много силна, господарю!

Тевис Стюарт се засмя.

— Да, момиче, много е силна — съгласи се с нея той. — Довърши разказа си, преди да се е върнала съпругата ми.

Лона кимна:

— Баща ми е Фицуотър, капитанът на крепостта, господарю. Не може открито да се противопостави на сър Джаспър Кийн, защото се страхува да не изложи на опасност семейството си, но е предан на фамилията Грей. Иска лейди Арабела да знае за смъртта на майка си. Казва, че сър Джаспър ще действа бързо, за да заздрави позициите си в „Грейфеър“.

— Да, така ще стане — отбеляза графът. — И аз щях да постъпя така, ако бях на негово място. А ти, момиче? Баща ти те е изпратил в „Дънмор“, за да бъдеш в безопасност, така предполагам. Ти си красиво момиче, а окото на сър Джаспър забелязва такива като теб.

Лона се изчерви и се изкикоти, но бързо се опомни.

— Леля ми, Елсбет, беше лична камериерка на лейди Роуина, господарю, а аз щях да служа на лейди Арабела. Баща ми наистина ме отпрати от „Грейфеър“, за да бъда далеко от сър Джаспър, но също така лесно можеше да ме омъжи, защото имах няколко предложения. Но аз предпочитам да започна службата си при господарката, ако тя ме иска.

През последните три месеца Тевис Стюарт беше ухажвал усилено невястата си, която, шест месеца след сватбата, все още му беше съпруга само на думи. Вече беше готов да си признае, че се е влюбил в Арабела. Искаше да си я вземе в „Дънмор“, искаше я в леглото си. Знаеше всичко за Фицуотър, за жена му Розамунд, Роуън, Лона и всички деца на Фицуотър, защото Арабела му беше разказала всичко за живота си. Съпругата му страдаше от отсъствието на Лона. Ако сега „разрешеше“ на Лона да остане, щеше да сложи успешен край на ухажването.

— Да, тя ще иска да останеш, момиче — каза той на Лона. — Ти много й липсваш, но аз искам да те помоля за една голяма услуга.

— Всичко, каквото кажете, господарю! — обеща Лона. Арабела беше такава късметлийка, помисли си тя. Графът беше по-красив дори от сър Джаспър!

— Сестра ми, Алис, трябва да се омъжи на пети този месец. Ако кажеш на съпругата ми за смъртта на майка й, това ще помрачи радостта от сватбата. Арабела няма да може да се крие всеки път, когато й се доплаче. Тя е моя съпруга, а аз съм глава на семейството. Лошите новини могат дори да попречат на сватбата на Алис, а аз много я обичам, защото е най-малката ми сестра.

— Съгласна съм, господарю, но господарката ще ме разпитва до припадък за новини от „Грейфеър“. Ако избягвам въпроса, тя ще се запита какво не е наред. Не мога да я излъжа — каза Лона, много разтревожена.

— Да, тя е твърдо решена да изкопчи всичко от теб. Като куче териер е — каза графът и се засмя, — но ако се престориш на болна, Лона, тя няма да те разпитва, докато не се почувстваш по-добре. Можеш ли да го направиш?

— Да, господарю, но как ще заблудя останалите хора в къщата?

На вратата се почука и графът извика високо, че могат да влязат. В стаята се втурна Флора. Усмивка озари красивото лице на Тевис Стюарт.

— Флора ще ни помогне, момиче! — каза той, а после набързо обясни затруднението, в което се намираха.

Когато свърши. Флора кимна:

— Ще заведа Лона в кухнята да се сбогува с брат си, господарю, а това ще ви даде време да намерите майка си и да обясните плана. Не много след като брат ти си тръгне, ти трябва да припаднеш, момиче. Ще можеш ли да се престориш?

— Да — каза спокойно Лона, — ще мога.

— Добро момиче — одобри графът. — Не се тревожи за нищо. Аз сам ще разкажа на Арабела за смъртта на майка й, но след сватбата.

В кухнята Лона се сбогува с брат си. Топлината, която се излъчваше от фурните и от камините, бързо беше изсушила мокрите му дрехи. Топлото ядене и няколко чаши бира бяха възвърнали силите му. Фъргюс, който ги беше довел тук, беше останал да му прави компания. Като го разгледа по-отблизо, Лона реши, че той наистина е красив. Косата му бе черна и права, а сините му очи весело блестяха, докато си бъбреше с кухненските прислужнички, на които той очевидно беше любимец. Изтощена и все още мокра, Лона никога през живота си не се беше чувствала толкова непривлекателна. Неизвестно защо, това я тревожеше и тя изля гнева си върху Фъргюс.

— Брат ми трябва незабавно да си тръгне, бърборко такъв! — скара му се тя. — А ти си седиш тук със самодоволна физиономия и говориш ли говориш, като с това го караш да прави същото.

— Престани, Лона — отговори спокойно Роуън. — Скоро ще бъда мокър до кости. Нека се насладя на още миг уют и топлина.

— Ако Сийгър разбере, че те няма, на татко и на семейството ни ще се случи нещо ужасно — каза Лона. Изведнъж гласът й изневери, а по бузите й се затъркаляха сълзи, за неин най-голям срам.

Фъргюс скочи от мястото си.

— Не се тревожи, момиче — каза той. На красивото му лице беше изписана истинска загриженост. — Тръгваме вече. Аз ще изпратя брат ти чак до „Грейфеър“. Не се страхувай за него.

— Бог да е с теб, Роуън — успя да каже Лона, а после излезе на бегом от кухнята. Флора бързаше след нея.

 

 

Когато научи за болестта на Лона, Арабела много се ядоса. Лейди Марджъри я увери, че това никак не е изненадващо, като се има предвид, че „горкото дете“ е яздило цял ден под проливния дъжд.

— Представи си, горкото дете имаше четири фусти, две, от които фланелени, и всичките бяха мокри, като че ли току-що извадени от водата — каза лейди Марджъри. — А пък шалът…!

— Кога ще мога да я видя? — попита Арабела. — Искам да науча новините от „Грейфеър“, мадам.

— Ще минат няколко дни, докато Лона се посъвземе, мила — отговори лейди Марджъри. — Сигурна съм, че нищо не е толкова важно, че да не може да почака. Сигурно ще се чувства добре след сватбата на Алис и Робърт Хамилтън.

Арабела трябваше да се задоволи с преценката на свекърва си за положението, защото да й задава по-нататъшни въпроси би било грубост и проява на лошо възпитание. За шестте месеца пребиваване в Шотландия тя беше успяла да обикне всички членове на това голямо семейство. Въпреки че беше отраснала като единствено дете в семейството и в относителната изолираност на крепостта „Грейфеър“, за Арабела не беше трудно да се превърне в любяща и обичана от всички Стюарт. Сватбата на Алис Флеминг и Робърт Хамилтън беше първият истински празник, в който участие щеше да вземе и Арабела. Щом лейди Марджъри казваше, че Лона ще се оправи, тя трябваше да приеме отговора и да се радва на предстоящата сватба.

 

 

Пети декември дойде. Беше студен, но за всеобща изненада, ясен ден. Декември не беше месец, през който слънцето ярко грее, и това, че веселите му лъчи огряваха, макар и да не топлеха, земята, беше сметнато за добро предзнаменование. Като че ли всичко говореше, че съвместният живот на младоженците ще бъде щастлив. Алис Флеминг беше много красива, облечена в рокля от бяло кадифе, чиято горна част беше силно прилепнала по тялото. Талията беше ниско разположена, а деколтето — така изрязано, че да подчертава красивите й гърди. Роклята беше с висока яка, щедро обточена с хермелин. С хермелинова кожа бяха украсени и дългите тесни ръкави и ръбът на роклята, включително и дългият шлейф, който, освен това, беше украсен и с жълт брокат. Не носеше никакви бижута, освен венчалния си пръстен и нежна златна верижка на кръста, от която висеше златен кръст. Косата й беше свободно пусната, за да подсказва за нейната непорочност. Беше наметнала пелерина, обточена с кожи. Беше придружена от двора на Шевиот Корт до църквата от баща си, събралите се за сватбата гости и семейството си. Когато влязоха в църквата, Арабела се огледа и сметна, че всичко в нея говори за варварски разкош. Членовете на фамилията Флеминг бяха облечени в карирани поли, в които преобладаваха червеният, зеленият и синият цвят. Тези цветове бяха основните за тяхната фамилия. Семейство Хамилтън носеха дрехи, чиито карета бяха в синьо и червено, украсени с тънка бяла линия. А Стюартите от Дънмор носеха поли, чиито преобладаващи цветове бяха зелено, черно, тъмносиньо и червено. Дрехите на дамите бяха толкова разноцветни, че не се поддаваха на описание.

Всички бяха много любопитни и нямаха търпение да видят съпругата на Тевис Стюарт, която, ако мълвата беше вярна, не беше влязла още в замъка му, камо ли в леглото му. Много от дамите честно си признаваха, че не знаят защо това е така, тъй като, според тях, нямало никаква причина за подобно поведение. Граф Дънмор притежаваше чара на Стюартите, така смятаха всички присъстващи жени без изключение. Хората говореха, че тя е англичанка, а това вече беше пикантна новина и че той я откраднал от църквата в деня, в който щяла да се омъжи за другиго. Всички приятели, роднини и съседи бяха приели поканите, защото знаеха, че графът и съпругата му със сигурност ще присъстват на сватбата на Алис Флеминг и Робърт Хамилтън.

Арабела не ги разочарова. Беше облечена в рокля от светлосиньо кадифе и сребриста пелерина, обточена с хермелинови кожи. Беше вдигнала красивата си коса със златни фиби, украсени с перли. На врата си носеше огърлица от перли и аквамарини. На всеки един от пръстите й блестеше златен пръстен. Красивият й съпруг й засвидетелстваше огромно внимание, което правеше интригата още по-интересна.

Когато религиозната церемония свърши, всички гости се върнаха обратно в Шевиот Корт за банкета, където внимателно наблюдаваха графа и неговата съпруга. Обаче нищо в поведението им не подсказваше какво е естеството на отношенията им. Те бяха, във всяко едно отношение, щастлива двойка. Когато се разделяха за малко по необходимост, Тевис Стюарт винаги търсеше с поглед съпругата си, като че ли копнееше за нея. Това объркваше гостите и те не знаеха какво да мислят.

— Ти си женен за нея, нали? — попита го неговата полусестра принцеса Мери, която вече беше сключила втори брак. Вторият й съпруг беше лорд Джеймс Хамилтън, далечен роднина на настоящия младоженец. — Наистина ли си женен за нея?

Тевис Стюарт се засмя и с обич целуна по бузата красивата си сестра.

— Колин ни венча през юни, точно както днес венча Алис и Робърт.

— Това нищо не ми говори — отговори сухо сестра му. — Говорят, че тя не живее в „Дънмор“. Вярно ли е това?

— Да — отговори честно той.

— Аха! — възкликна тя. — Значи е вярно!

— Какво е вярно, Мери?

— Твоята съпруга е все още девствена! — прошепна принцесата.

— За Бога, Мери! Какво общо има това с теб? — попита раздразнено графът. — Нашият живот не засяга хората и не бива да бъде обществено достояние.

Тя се усмихна многозначително.

— Защо, Тевис? — почти замърка от задоволство тя. — Ти я обичаш, нали? Пресвета Дево, може би не знаеш как да постъпиш в случая! Прекара толкова много време на служба при брат ни, краля, че въпреки красивото ти лице и твоите двайсет и осем години, ти не знаеш как трябва да се държиш със съпругата си. Това малко момиче май те смущава, обърква, а това ми се струва много забавно! — Тя отново се засмя. Смехът й определено не му се нравеше.

Той се изчерви от неудобство и сестра му изпита съжаление към него.

— Постигна ли някакъв напредък, Тевис?

— Да. Може би довечера тя ще дойде с мен в „Дънмор“. Преди няколко месеца сключихме сделка. Мисля, че тя ще спази уговорката.

— Какво иска от теб? — попита Мери Стюарт.

Той направи гримаса, с която не се знаеше какво иска да изрази.

— Иска си обратно родния дом, Мери. Иска отново да държи в ръцете си крепостта „Грейфеър“ и да управлява там като пълновластна господарка. Тя разбира, че не би могла да живее там, след като е моя съпруга. Но иска там да бъде домът на нашата най-голяма дъщеря. Ще разреши на английския крал да й избере подходящ съпруг. Няма да бъде щастлива, докато крепостта е в ръцете на сър Джаспър Кийн.

Принцесата се замисли за миг и каза:

— Е, това е зестрата на момичето, Тевис. Мога да разбера желанието й. Ти просто трябва да намериш начин да й го върнеш. Като се има предвид колко много си направил за Джейми през всичките тези години, мисля, че той с радост ще ти помогне. Кога ще дойдеш в двора?

— След Дванайсетата нощ — каза той.

— Първо говори с Маргарет — посъветва го сестра му. — Тя ще ти помогне. Спомняш ли си какъв шум се вдигна около нейната зестра?

— Тогава Джейми постъпи мъдро, като предпочете земите пред златото. Златото отдавна щеше да е пропиляно, но островите завинаги ще останат част от Шотландия — отбеляза графът.

— Да — съгласи се сестра му, — земята е по-ценна от златото. Щом разбираш това, сигурно разбираш и отношението на Арабела към „Грейфеър“.

— Никога не съм казвал, че не я разбирам, Мери, но не знам дали ще мога да й го върна. Ще се опитам и знам, че Джейми ще ми помогне, но всичко зависи от прищявката на английския крал. Не мога да предвидя как ще постъпи той.

— Сигурно и съпругата ти разбира това — каза принцеса Мери.

— Арабела разбира само онова, което иска, Мери. Тя е гневна, избухлива и своенравна, моята малка съпруга.

— Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който ще видя Тевис Стюарт навел глава пред съпругата си — каза сестра му, целуна го бързо по бузата и отиде при съпруга си.

Защо, помисли си графът, всички жени имат жила и все гледат да те ужилят? Думите на сестра му започваха да събуждат гнева му, бяха му причинили болка, макар да не знаеше точно защо. Някой го докосна нежно по ръката. Обърна се и видя съпругата си.

— Приличаш на буреносен облак — каза тя.

— Сестра ми Мери понякога прилича на отровна змия — каза той.

— Майка ти вече ни представи една на друга. Намирам, че принцесата е очарователна — каза Арабела. — Може би просто ти е казала нещо, което не си искал да чуеш. — Тя го хвана за ръката. — Ела, време е да сложим в леглото булката и младоженеца.

— Ти си единствената, която искам да сложа в леглото, мадам — каза тихо той.

— Господи! — Тя се изчерви силно.

— Ти обеща, момиче. Каза, че ще си дойдеш с мен у дома след сватбата на Алис и Роб. — Очите му не се отделяха от лицето й. Арабела уплашено извърна глава. Той я хвана за раменете, притисна я към себе си и нежно целуна косите й.

— Желая те, момиче — прошепна той.

— Ами любовта? — също шепнешком, отвърна тя. Сърцето й тежко биеше. Беше й трудно да диша.

— По дяволите, момиче, нима не виждаш, че съм влюбен в теб? Прекарвам повече време тук, отколкото в „Дънмор“, само и само да бъда с теб. Има хора, които ще се смеят до припадък, ако видят Тевис Стюарт, граф Дънмор, да държи конци за бродиране в огромните си длани, за да може съпругата му да ги навие. Само един влюбен мъж може да бъде толкова глупав.

Тя се засмя тихо.

— Ти наистина беше много търпелив тогава.

— Да, бях много търпелив всеки ден и изпълнявах всичките ти желания — отговори той, като се надяваше, че тя ще разбере какво иска да й каже.

— Страхувам се — каза тихо тя.

— Да, повечето девойки се страхуват — отговори й всезнаещо той.

— Твоята майка каза на Алис, че ще изпита болка — продължи Арабела.

— Само първия път, когато се разкъсва девствената ципа съгласи се той. — Но знам, че ти си смело момиче и можеш да преодолееш страха си.

Ръцете му обгърнаха тънката й талия, а устните му целунаха нежно бузите й. Едната му ръка се придвижи нагоре и погали дясната й гърда.

— Боже мой! — прошепна тя. — Другите ще видят!

Той стисна леко гърдата й и прошепна нежно в ухото й:

— Какво значение има? Ще кажат само, че граф Дънмор и полудял от любов по красивата си съпруга.

За един кратък миг Арабела затвори очи и се отдаде на чувственото удоволствие, което близостта на графа пораждаше и което като че ли щеше да я погълне цялата.

— Не знам дали съм влюбена в теб — успя най-после да каже тя.

— А мразиш ли ме?

— Не!

— Не ти харесвам?

— Не.

— А харесваш ли ме въобще?

— О, да, много!

— Нима не можем да изградим останалото върху това? Ела с мен у дома, в „Дънмор“, още тази нощ и ще започнем да градим общото си бъдеще — отново започна да я увещава той.

Той сигурно я обича, реши тя. Иначе нямаше да я моли да го придружи в „Дънмор“. Той беше неин съпруг. Неин господар. Тя беше негова и той можеше да прави с нея каквото пожелае. А ето че вече няколко месеца той я ухажваше с чар и нежност. Можеше да я насили, но тя не мислеше, че е способен на това. Не би било честно да му отказва по-дълго това, което му се полага като на съпруг, а подобно детинско поведение от нейна страна може да превърне любовта му в омраза.

— Ще дойда у дома с теб, господарю — каза тя тихо, — но първо трябва да сложим булката и младоженеца в леглото. Хайде, ела, защото накарахме другите да ни чакат доста дълго. — Тя нежно отстрани ръцете му от тялото си, взе едната му длан в своята и го заведе при останалите. — Аз трябва да помогна на Алис — каза тя и той кимна, за да изрази съгласието си.

Гостите изразиха гласно желанието си да бъде вдигнат тост. Докато господата вдигаха чашите си и отпиваха, булката и дамите успяха да изпълнят замисленото от преди бягство от залата. Със звънлив смях те изтичаха нагоре по стълбите и се скриха в спалнята, която беше приготвена за новобрачната двойка. Господарят на „Калкърин“ щеше да остане няколко дни при роднините си по сватовска линия, а после щеше да отведе невестата си в новия си, току-що построен, дом. На Коледа сестра му Мег щеше да се омъжи за Гевин Флеминг и щеше да излезе от същата тази нова къща.

— Нито една съпруга няма нужда в къщата си от зълва, която е на възраст за женене — говореше Мег, а тонът й подсказваше, че решението й е окончателно. — И без това Мери и Джорди ще са на ръцете й. Тя сигурно ще има и собствени деца.

Сватбената нощ на Алис и предстоящата сватба на Мег, а също така и тайната, която вече не беше тайна, за неконсумирания брак на Арабела, направиха дамите особено шумни и словоохотливи.

— Има ли нож под дюшека? — попита принцеса Мери.

— За Бога, за какво й е нужен нож? — попита Арабела.

— За да разреже болката, когато Роб разкъса девствената й ципа, глупаче! — отговори принцеса Мери, а останалите се засмяха.

— Ах — въздъхна една от дамите, — на света няма нищо по-хубаво от изправен и твърд мъжки член! Заради това си струват всякакви грехове!

— Ти би трябвало да знаеш — отговориха в хор останалите. — Имала си трима съпрузи, Ани Хоум. А колко деца имаш вече?

— Осем — отговори Ани. — Не е моя вината, че раждам все момчета, но Дънкан казва, че иска момиче и че няма да ме остави вдовица като предишните ми двама съпрузи.

Думите й бяха последвани от чистосърдечен смях. Всички дами помагаха на Алис да съблече красивата сватбена рокля.

— Ти май не се страхуваш, Алис — отбеляза принцеса Мери.

— Не, мадам — отговори Алис. — Защо би трябвало да се страхувам от мъжа, когото обичам най-много на света?

Останалите жени кимнаха, за да изразят съгласието си с думите й. Дори се усмихнаха, когато чуха отговора й. Всички знаеха, че бракът е сключен по любов, и бяха сигурни, че ще бъде щастлив. Малката Мери Хамилтън се втурна тичешком в стаята.

— Господата идват! — извика тя. Алис стоеше гола в спалнята.

— Бързо! — извика майка й, като за последен прокара през косата й гребена. — Лягай в леглото, дъще, ако не искаш всички господа да видят прелестите ти!

Помогнаха на Алис да се настани в огромното легло, издърпаха завивките до брадичката й, а раменете й наметнаха с ефирен шал от бяла коприна.

— Господ да те благослови и да те пази, мила моя — каза майка й и целуна дъщеря си по бузата. После се изправи и нареди: — Отворете вратата!

Мери Хамилтън отвори вратата точно когато джентълмените застанаха пред нея и се приготвиха да я натиснат с рамо. Мъжете се скупчиха в стаята, като се смееха и викаха и сърдечно изблъскаха младоженеца към леглото. Съблякоха Робърт Хамилтън, като му оставиха само долната риза, която стигаше до коленете му. Той се беше зачервил силно от виното, от възбуда и от смущение.

— Дадохме му само малко вино, мадам, колкото да сме сигурни, че ще ви достави удоволствие — каза графът.

Робърт се изчерви още по-силно, стана направо пурпурночервен.

— Няма ли да дойдеш в леглото, съпруже? — попита спокойно Алис, като че ли всичко това беше най-обикновена делнична случка и отметна одеялата от едната страна, за да му направи място.

Господарят на „Калкърин“ нежно подпомогнат да заеме мястото си. Свалиха и ризата му, което го принуди направо да се гмурне под завивките до Алис. Въпреки това гостите успяха да зърнат, макар и за миг, голите му хълбоци. Тържествено донесоха чашата с топлото подкрепително питие и всички отпиха, като се започне от булката и младоженеца, които се опитваха да не обръщат внимание на многозначителните забележки на присъстващите. Когато гостите започнаха един по един да излизат от спалнята, новобрачната двойка въздъхна с облекчение. Шегите се въртяха все около малката Мери Хамилтън, която, като излезе от стаята и затвори вратата след себе си, невинно извика:

— Бог да ви дари със сладка почивка, Роб и Алис.

Алис Хамилтън погледна младия си съпруг и се изкикоти, когато той тихо прошепна в ухото й:

— Днес Господ ни забранява да си почиваме, още по-малко да спим!

Долу, в залата, графът намери майка си и й каза:

— Арабела ще дойде тази вечер с мен в „Дънмор“, мамо. Искаме да си тръгнем възможно най-тихо, без да тръбят фанфари, защото тайната за нашия брак е публично достояние и от двете страни на границата.

Марджъри Флеминг се засмя тихо.

— Тогава ти предлагам да вземеш съпругата си, Стюарт, сине мой, и да се измъкнете сега, докато гостите все още пият и се забавляват.

Той кимна, щастливо усмихнат.

— Още ли не си казал на Арабела за майка й, Тевис? — попита го лейди Флеминг.

— Не, но до утре сутринта тя вече ще знае! Като повечето девици, и тя се срамува от съпруга си. До днес не съм я насилвал. Но не искам тя отново да си намери извинение, за да ми откаже, мамо. Когато успокоя страховете й по отношение на онова неизвестно нещо, което я очаква, ще мога по-добре да я утеша и да пресека сълзите й — каза графът.

Очите на Марджъри Флеминг бяха пълни със сълзи, когато каза.

— Ти не си спомняш много добре баща си, Тевис, но си като него в много отношения. Историята ще запомни Джеймс като твърд и жесток човек, но той можеше да бъде и много нежен, мил, любезен и грижовен. Тази своя страна обаче показваше на много малко хора. Аз обикнах Арабела, но нейният темперамент е горещ, тя лесно избухва и често действа, без да мисли. Ще имаш нужда от всичкото си търпение, за да са гладки отношенията ви. Ще трябва да й покажеш онази своя страна, която баща ти показваше само на мен. Няма да ти бъде лесно, сине.

— Дали някога ще сметнеш, че съм достатъчно голям и не се нуждая от съветите ти? — запита я дяволито синът й.

— Разбира се, че не — отговори тя. — Всеки мъж би трябвало да слуша майка си, независимо от възрастта, която е стигнал. — Тя го целуна по гладко избръснатата буза и каза: — Ще изпратя Флора и Лона в „Дънмор“ утре. Вземи съпругата си и тръгвай.

Той й целуна ръка и с усмивка се отдалечи от нея. Погледът му търсеше Арабела. Най-после я видя. Беше в другия край на залата и оживено разговаряше с Мег Хамилтън. Той я прегърна през кръста и тихо й прошепна:

— Кажи на Маргарет „лека нощ“, момиче. Време е да тръгваме, и то колкото можем по-дискретно.

Мег ококори широко очи, защото много правилно изтълкува думите му. Като видя паниката в очите на приятелката си, тя бързо направи реверанс и каза:

— Лека нощ, Арабела. Лека нощ, господарю. — И бързо се отдалечи, като търсеше някого, с когото би могла да поговори. Лейди Марджъри. Мери. Който и да е.

— Вече говорих с майка си, момиче. Тя казва, че точно сега е подходящият момент да се измъкнем. Флора и Лона ще се върнат в „Дънмор“. — Ръката му все още беше на кръста й. Той я поведе през залата. — Донеси пелерината на дамата — каза той на слугата в преддверието. — И изпрати някого веднага да доведе конете ни.

— Да, господарю — отвърна покорно слугата. Арабела беше онемяла. Страхуваше се и беше нервна.

— Дрехите ми… — направи слаб опит да възрази тя.

— Вещите ти ще пристигнат утре, с Флора и Лона — каза той тихо и я прегърна, за да я успокои. — Не се страхувай, Арабела Стюарт. Обичам те.

— Достатъчно ли ме обичаш, за да ме оставиш още малко тук? — попита го тя.

Той се засмя нежно.

— Момиче, момиче, правиш от мухата слон. Искам да си дойдеш вкъщи, за да те обичам, а не за да те изям жива. Ти си моя съпруга вече повече от шест месеца. Аз бях търпелив, но, колкото по-дълго отлагаме събирането си, толкова по-страшен ще ти се струва актът на любовта. Да не би да си чула от спалнята на младоженците да долитат писъци и викове на ужас и болка?

Арабела поклати глава и каза:

— Сигурна съм, че Робърт още не е успял… — Думите й заглъхнаха.

Той се усмихна дяволито.

— Може би. А може би не, момиче, но едно нещо знам със сигурност. И двамата — и той, и сестра ми — нямаха търпение да го направят. Аз също нямам търпение да те взема в обятията си. Любовта е сладка, моя мила Арабела.

— И понякога — горчива — каза Арабела.

— Да, понякога — горчива — отговори честно той. — Но по-често ще бъде сладка, обещавам ти.

Завръщането на слугата с връхните им дрехи сложи край на разговора им. Графът нежно и внимателно загърна раменете на Арабела с кадифената пелерина, обточена с хермелинови кожи. Със сигурни пръсти той завърза вървите и сложи качулката на главата й. После бързо се загърна в собствената си наметка, хвана съпругата си за ръката и бързо я преведе през входната врата на Шевиот Корт. Навън ги чакаха конете им. Той повдигна Арабела, помогна й да седне на гърба на малката си сива кобила и възседна жребеца си. Арабела си помисли, че вече няма връщане назад. И от какво, за Бога, толкова се страхуваше тя? Но всъщност знаеше от какво се страхува. Действията на майка й бяха разкрили, че страстта е също толкова силно оръжие, колкото и всички други, използвани от мъжа срещу жената. Не знаеше дали иска да изпитва привързаност към този мъж, да зависи от него, а и от който и да е друг. Не искаше да бъде окована в още едни вериги. Отново, за кой ли път, беше безпомощна и не можеше сама да реши каква да бъде съдбата й. И съдбата на „Грейфеър“. Все пак, щом мъжът можеше да привърже жената към себе си по този начин, нима не беше възможно жената, по същия начин, да го оплете в мрежите си? Трябваше да се възползва от възможността да узнае отговора на този въпрос. И ако не беше така, ако не успееше, тогава какво й оставаше?

— Мадам? — Тонът му беше въпросителен.

Арабела погледна съпруга си и му се усмихна срамежливо.

— Вече съм готова да дойда у дома — каза тя.