Бъртрис Смол
Пламенно (15)

Глава 14

Прекараха Коледата в „Дънмор“. В замъка се беше събрало цялото семейство, което непрекъснато се увеличаваше. Алис и Мег имаха вече по две деца, а Алис призна, че е бременна с третото. Доналд Флеминг най-после се беше влюбил. Тя беше незаконна дъщеря, но много обичана от баща си, новия граф Ботуел, Патрик Хепбърн. Когато той научи за топлите чувства на дъщеря си към настоятелния ухажор, й даде зестра, която се състоеше от малко земя, върху която беше построена прекрасна каменна къща, и пълни шепи злато от графската хазна. Момичето — Елън — беше много умно. Когато й казаха да си вземе жълтиците, тя намаза дланите си с лепило, та каквото хване, да полепне по тях. Вместо да се ядоса, Патрик Хепбърн беше удивен от ума на това случайно заченато дете, чиято майка беше сестра на един от хората му. И за него беше добре, че има такава умна дъщеря. Той винаги я беше обичал, защото тя беше много чаровно момиче и печелеше сърцата на всички. Сватбата щеше да се състои през пролетта, след Великден.

Марджъри Флеминг седеше в залата на сина си и се оглеждаше с особено задоволство. Вече имаше пет внучета, а шестото беше на път. Последното от децата й щеше да се ожени съвсем скоро, а със сватбата щеше да дойде и надеждата за още внучета. През целия си живот не се беше чувствала така спокойна. Имаше обаче един малък проблем. Тя се обърна към Арабела и каза, изпълнена с надежда:

— Можем ли да се надяваме, че през идната година Дънмор ще се сдобие с наследник, мила?

Арабела се усмихна.

— Винаги можем да се надяваме — отговори тя, — но, разбира се, аз се надявам през идната година да върна „Грейфеър“ на моето семейство.

— Значи не се е получило писмо от английския крал? — попита лейди Марджъри.

Арабела поклати отрицателно глава.

— Тевис и аз ще заминем за двора точно преди Дванайсетата нощ. Може би вече се е получило съобщение и ни чака там. Може би новият крал не му е обърнал внимание, защото е било забутано при нещата на стария крал, Господ да даде мир на душата му! Поне така се надявам, мамо. Точно сега „Грейфеър“ е в окаяно положение. Сър Джаспър е с двора на крал Хенри и е занемарил крепостта, селото, земята и хората ми. Понякога братът на Лона прекосява границата и ми носи вести, а аз изпращам на хората окуражителни думи и парите, които успявам да спестя. Миналата година тяхната реколта не е била по-добра от нашата. В „Грейфеър“ също гладуват.

Лейди Марджъри се замисли, обаче не можеше да не попита:

— И какво ще стане, ако Хенри VI не ти върне „Грейфеър“, Арабела?

— Трябва да го направи! Ако трябва, ще отида до Англия, но ще си върна крепостта на всяка цена. Заради нашата Маргарет! — Арабела отговори твърде разпалено на свекърва си. — Джаспър Кийн няма да я притежава, защото няма право! Не и докато аз съм жива!

Лейди Марджъри видя, че съпругата на най-големия й син е твърдо решена да постигне своето, и се запита дали Тевис знае колко упорита е тя. Подозираше, че не е твърде наясно с дълбоките чувства на жена си по този въпрос. Разтревожи се, защото неразбирането на сина й щеше да доведе до сериозен разрив между двамата. Трябваше да поговори с Тевис за решимостта на Арабела да си върне крепостта. Но преди да успее да намери сгоден момент да остане насаме със сина си, граф и графиня Дънмор заминаха за двора. Разочарована, лейди Марджъри реши да подхване въпроса, когато се върнат, ако дотогава той не е решен.

В двора на Джеймс IV беше много весело. Поради това, че нямаше кралица, той беше помолил леля си, Маргарет Стюарт, да дойде да живее в двора и да наглежда младите красавици, които си търсеха съпрузи. Принцеса Маргарет Стюарт беше висока и много слаба жена в средата на трийсетте, с дълъг и прав нос, характерен за Стюартите. Беше възпитана в манастир, но беше прекалено независима, за да стане монахиня. Брат й, крал Джеймс III, я беше поканил в двора, когато тя беше само на двайсет години, с надеждата да й намери съпруг, преди красотата й да е повехнала съвсем. Принцесата обаче нямаше никакво желание да се омъжи. Беше много образована и много интелигентна. Изпитваше силна страст към музиката, математиката и астрологията. Не проявяваше никакво търпение в присъствието на лордовете, половината от които дори не говореха правилно шотландски, а повечето бяха и абсолютно невежи. Въпреки че я обожаваше, брат й изпита истинско облекчение, когато тя настоя да си остане девица, и й подари прекрасна къща, издигаща се на хълма в Единбург. Там тя си имаше свой собствен, макар и малък, кръг от приближени.

Сега принцеса Маргарет, в отговор на милата молба на племенника си, беше дошла в „Линлитгоу“. Яздеше бяла кобила, а след нея идваха няколко карети, натовари с багаж. Следваха цяла върволица слуги. Макар че пристигането й причини не малка тревога на младите благородници, Маргарет Стюарт скоро успя да ги успокои, защото беше много умна жена. Очакваше жените в двора да се държат прилично, но не беше предвзета стара мома. През по-голямата част от живота си се беше радвала на независимост и беше живяла в уединение. Сега откри, че е готова за промяна в живота си. Младите хора в двора бяха очаровани от нея. Маргарет Стюарт беше единствена по рода си. Много интересна жена. Свободомислеща. Не зачиташе мнението на никого и правеше каквото пожелае. И все пак, беше с приятни обноски, не засягаше никого и се държеше извънредно благоприличие. Нейните стаи се превърнаха в място, където се събираха и млади, и стари. Стаите й бяха така интересни, както беше и самата принцеса. Бяха украсени с всички неща, които тя беше събирала години наред, и с много други, които просто я бяха заинтригували. „Лелята на краля“, както с любов я наричаха всички, никак не се тревожеше от това, че стаите са претъпкани като свраче гнездо. Те бяха топли и уютни, а царящото в тях безредие само приканваше хората към дискусии.

Арабела се радваше, че е сред кръга приближени на принцесата, защото тя окуражаваше жените смело да изказват своето мнение по различни въпроси. Един следобед обсъждаха някакъв въпрос, който касаеше нравствеността. Графиня Дънмор се обърна към джентълмена, който тъкмо излагаше своето становище.

— Значи вие заключавате, сър, че само мъжете трябва да са загрижени за честта си. Но жените също имат чест.

— Мисля, че бъркате честта с девствеността, мадам — отговори той.

— А аз мисля, че вие, сър, сте едно надуто магаре! — извика Арабела и всички в стаята избухнаха в смях.

— Дайте ни пример за женска чест, която да не е свързана с девствеността, мила моя — каза принцеса Маргарет.

— Разбира се, мадам — каза Арабела. — Някои обстоятелства от моя живот са идеален пример за това. Дойдох в Шотландия заради спор на честта между джентълмена, избран ми за съпруг от крал Ричард, и граф Дънмор. Тяхната кавга нямаше нищо общо с мен и все пак честта на семейството ми, моята чест, беше накърнена, когато Тевис Стюарт ме отвлече и се ожени за мен. Сега моят дом, домът, който наследих след смъртта на баща си, е в ръцете на моя враг. Честта на фамилията Грей от „Грейфеър“, чиято последна представителка съм аз, ще бъде опетнена дотогава, докато домът ми не ми бъде върнат. Съпругът ми обеща да се погрижи за това.

— Ха! — възкликна джентълменът, на когото Арабела се беше присмяла. — Как би могъл един шотландец да предяви права над английска гранична крепост? Не би могъл да го направи, мадам. И какво ще направите вие, когато той най-после ви признае това?

— Е, за да възстанови честта си — отговори принцеса Маргарет, — графиня Дънмор ще трябва да се разведе със съпруга си.

Думите й предизвикаха всеобщ смях, а една красива млада дама шеговито подхвърли:

— Ако решите да се разведете с него, мадам, моля ви, искам първа да узная.

— Не — възрази друга жена, — кажете първо на мен. Тевис Стюарт е най-красивият мъж, когото някога съм виждала!

— Аз пък чух — намеси се и трета дама, — че бил великолепен любовник. Вярно ли е това, милейди Дънмор?

Приятна розовина покри бузите на Арабела. Преди тя да е успяла да се измъкне от създалото се положение, принцесата каза строго, макар и малко насмешливо:

— Дами, дами! Дискусията трябваше да повдигне интелектуалното ви ниво. — И тя ловко промени темата, за голямо облекчение на Арабела.

Граф и графиня Дънмор се забавляваха заедно с целия двор. Арабела търпеливо чакаше да дойде април, та да подхване наново темата за „Грейфеър“. Нито Тевис, нито кралят й бяха казали нещо по този въпрос, а вече четири години бяха изминали от отвличането й от дома. Последния път, когато Роуън се срещна със сестра си Лона, беше едва преди няколко месеца. Той беше казал, че „Грейфеър“ е в окаяно състояние. Сър Джаспър беше взел със себе си всички годни физически мъже. След края на битките те го бяха придружили в двора. Беше взел дори дванайсетгодишните момчета, за да направи впечатление на краля. Роуън беше успял да се измъкне, защото баща му, който беше предупреден отрано, го беше изпратил на лов в онзи същия ден. Половината овошки бяха заболели от някаква болест и бяха изгнили, а онези, които не бяха вече мъртви, умираха. Хората и в селото, и в крепостта бяха пострадали от епидемии от бяла гуша, едра шарка и малария. Нямаше семейство, което да не е понесло загуби, било дете, било възрастен.

— Роуън ми каза, че двете ни най-малки сестри, Ева и Ани, са мъртви — каза, натъжена, Лона. — Умрели са от едрата шарка.

— Трябва да направя нещо — каза Арабела, изпълнена с отчаяние.

— Милейди, не можете да направите нищо против едрата шарка — каза Лона и никой не можеше да оспори логиката на думите й. — Такава е била волята Божия. Не бихте могли да предотвратите и болестта по овошките.

— Без представител на фамилията Грей — каза сериозно Арабела, „Грейфеър“ е загубил късмета си. Трябва да си го върна!

— Какво трябва да си върнеш, сладурче? — попита я кралят, който влезе непоканен в спалнята й.

Лона отвори широко очи от изненада, но запази самообладание и се поклони на краля. Той се усмихна дяволито, махна пръстена от най-малкия си пръст и го пусна в деколтето на Лона. Лона изненадано изпищя, а после стана пурпурночервена. Кралят се засмя и каза:

— Свободна си, момиче. — Нежно я избута през вратата и решително я затвори след нея още преди Арабела да е успяла да протестира.

Графиня Дънмор погледна владетеля с досада.

— Милорд — каза тя студено и кимна с глава, за да го поздрави.

— Мадам — отговори той и я огледа от глава до пети. Арабела беше само по долни фусти и шемизета. Красивата й коса беше пусната свободно и се разстилаше около краката й. Между двамата се възцари дълго мълчание. Арабела зачака краля да обясни целта на посещението си. Но той не го направи. Накрая тя беше принудена да каже.

— Защо сте тук, господарю? Знаете, че съпругът ми замина на север, за да преговаря със семейство Гордън. Той замина по ваше поръчение.

— Да, но имам новини за вас. Става въпрос за отговора на крал Хенри на писмото на баща ми, касаещо „Грейфеър“ — каза Джейми Стюарт. — Хенри Тюдор не желае да ви върне крепостта, защото сте омъжена за чичо ми. Сър Джаспър Кийн го е помолил да узакони правата му над крепостта, но той още не е взел положително решение и по този въпрос.

Пише, че ще помисли над възможността да припише крепостта на лейди Маргарет Стюарт, дъщеря на Арабела Грей и Тевис Стюарт, но само ако той има последната дума при избора й на съпруг. По-нататък пише, че макар да не е взел окончателно решение, го безпокои мисълта, че крепостта, чието разположение е от особена важност за Англия, може да се окаже в ръцете на шотландска дъщеря. Той се пита дали сър Джаспър Кийн няма да бъде по-добрият избор.

— Не! — Арабела се задушаваше от гняв. — Не и Джаспър Кийн! Никога! Ще го убия със собствените си ръце, но няма да му позволя да притежава дома ми!

— А какъв избор имаш, Арабела? — попита я кралят.

— Мога да отида в Англия! — извика тя. — Трябва да отида! — Графиня Дънмор нервно закрачи из спалнята си. — Ако само можех да говоря с крал Хенри, щях да го накарам да разбере какво е положението. Мога да му разкажа за коварството на Джаспър Кийн, за това как изигра и мен, и бедната ми майка. Сигурна съм, че Хенри Тюдор е човек на честта. Ако успея да си уредя аудиенция с него, ще му обясня всичко далеч по-добре, отколкото може да се обясни в писмо.

— И как ще си уредиш аудиенция с него? — попита я Джейми Стюарт, очарован от решителността й. До този момент беше гледал на Арабела само като на красива жена, която силно искаше да притежава. Беше заинтригуван от тази нейна нова за него черта.

— Вие ще пишете на крал Хенри, милорд — отговори му тя, — а аз лично ще му отнеса посланието.

— И какво да пиша в писмото си, сладурче? — попита той развеселен.

— Ще помолите краля да ми даде аудиенция — отговори простичко Арабела. — Едва ли ще ми откаже, щом молбата идва от друг монарх, а аз и без това съм застанала пред него.

Джеймс Стюарт избухна в смях. Не знаеше какво го забавлява повече. Нейната смелост или възмущението, изписано на красивото й лице.

— Не се осмелявайте да ми се присмивате! — каза гневно Арабела и тропна с крак. — В моя план няма нищо смешно или пък глупаво.

— Не, наистина, сладурче — каза кралят, като овладя чувствата си, — в твоя план няма нищо смешно или глупаво. Но какво те кара да мислиш, че аз ще ти помогна?

— Но защо, милорд, защо бихте ми отказали? Дъщеря ми е ваша братовчедка, сир. За Шотландия може да се окаже решаващо това да има свой човек в крепост с такова стратегическо разположение.

Джеймс Стюарт прекоси стаята и притисна Арабела до себе си. Ароматът на парфюма й погъделичка ноздрите му, а желанието му се надигна с такава сила, че му се зави свят.

— Веднъж, Арабела Стюарт, ти казах, че ще дойде ден, в който ще поискаш услуга от мен. Помниш ли?

— Д-да — отговори тихо тя.

— Помниш ли също така каква е цената на исканата услуга, сладурче?

Ръката на краля се плъзна нагоре и обхвана малката й, но съвършена гръд. Арабела устоя на изкушението да се отскубне и да му зашлеви шамар. Остана спокойна, неподвижна, и каза:

— Помня, милорд.

— И готова ли си да платиш цената за помощта ми, Бела? — прошепна той и обсипа с целувки шията и рамото й.

— Моля ви, милорд — каза Арабела, — вие сте племенник на съпруга ми. А той е ваш приятел. Сигурна съм, че не можете да искате такава цена от мен.

— О, мадам, но аз ще я поискам. Защото, също като теб, съм твърдо решен да получа онова, което желая. Ти искаш дома си, а аз искам теб.

— Наистина ли няма друг начин, милорд? — помоли се отново тя. — Нима не бих могла да ви дам нещо друго, което да изплати дълга ми към вас? Аз обичам Тевис Стюарт.

— Но обичаш повече „Грейфеър“, или поне така мисля аз — каза Джеймс Стюарт. Той я завъртя така, че тя беше принудена да го погледне в лицето. Леко потърка устни в нейните. — Толкова си сладка, Арабела. — Гласът му беше нежен, но после стана неумолимо твърд: — Какво би могла да ми дадеш, Арабела Стюарт? Какво имаш ти, което аз нямам? Аз съм крал, миропомазан от Господа, и въпреки че и сега лордовете не са единни и се карат помежду си, както по времето на баща ми, аз съм способен, въпреки младостта си, или пък тъкмо заради нея, да управлявам добре и с твърда ръка страната си. Не съм богат, но не съм и беден. Страната ми, въпреки няколкото лоши реколти, оцеля. А точно сега не ни заплашва нито един от враговете ни. И Франция, и Англия в момента ухажват Шотландия. И най-красивите жени в кралството искат да влязат в леглото ми. Не ми липсва нищо, освен онова, което сърцето ми желае. А това си ти. Така че, ако искаш да бъда посредник между теб и крал Хенри, ще трябва да се подчиниш на желанието ми.

— Нямам нужда от помощта ви — каза гордо Арабела. — Ще отида до Англия и без вашата подкрепа.

— Няма да те пусна да заминеш — каза той спокойно.

— Но виене можете да ме спрете! — извика тя и се опита да се освободи от прегръдката му. Той обаче не я пусна.

— Мога — каза той. — Нима мислиш, че чичо ми ще се съгласи със замисленото от теб? Знаеш, че няма.

— Нямам нужда от неговото разрешение — каза Арабела и кралят се засмя. Наистина се забавляваше.

— Не знам как ти и чичо ми успяхте да запазите брака си. Как така не се убихте един друг? — каза той. — Постигате ли съгласие някога за каквото и да било, Бела?

— Разбира се! — отговори сприхаво тя. — Каквито и различия да има между нас, ние се обичаме, милорд!

Кралят отново стана сериозен.

— Няма да ти позволя да заминеш без разрешението на съпруга ти. Ако продължаваш да ме предизвикваш, ще му разкажа за плановете ти. Без моята подкрепа нито ще отидеш в Лондон, нито ще постигнеш нещо.

— Няма да сложа рога на съпруга си. — Арабела беше категорична.

— Той няма защо да знае, сладурче — каза Джеймс. — Аз не съм човек, който ще се похвали на всеослушание в залата.

— Не мога — повтори Арабела.

— Тогава ще трябва да се примириш със загубата на „Грейфеър“, Арабела. Готова ли си за това?

Сълзи изпълниха очите на графиня Дънмор. През последните няколко години беше живяла с мечтата, че ще си върне бащиния дом. И може би щеше да успее, ако сър Джаспър Кийн не беше застанал на пътя й. Не можеше да понесе мисълта, че крепостта ще стане негова.

— Трябва да си помисля — каза тя едва чуто.

Мили Боже! Какво да направи? Как би могла да предаде Тевис Стюарт, след като го обича толкова много? И все пак… Нима той не беше обещал, че ще й върне „Грейфеър“? Не беше направил нищо. И тя знаеше, че той щеше да се примири с решението на английския крал. Но тя не можеше да се примири! Не можеше да остави „Грейфеър“ на благоволението на сър Джаспър Кийн. И също така не можеше да предаде съпруга си, не можеше да задоволи страстта на Джеймс Стюарт. И тогава в съзнанието й отекна глас. Тя си спомни дискусията по въпросите на честта, която неотдавна се беше състояла в покоите на лелята на краля. Спомни си въпроса на онзи джентълмен, който я беше попитал какво ще направи, когато разбере, че Тевис Стюарт не може да й върне „Грейфеър“. Спомни си и бързия отговор, който лелята на краля даде: „Е, за да задоволи честта си, графиня Дънмор ще трябва да се разведе със съпруга си.“ И сърцето й като че ли спря да бие. Дали наистина нямаше друга възможност? Тя искаше „Грейфеър“. Очевидно, само тя можеше да си го вземе обратно. Честта на семейството й изискваше това от нея и ако трябваше да принесе в жертва собственото си щастие… Очите й се напълниха със сълзи. По красивото й лице се изписаха едно след друго най-различни чувства, сред които и нерешителност. Той видя всичко това, почти почувства вкуса на победата, а тя беше сладка.

Най-после Арабела проговори. Нищо не би могло да го изненада по-силно от думите й.

— Ще трябва първо да направите нещо за мен — каза тя бавно, — ако искате да се съглася с вашите условия. Мъжете, и особено съпругът ми, много обичат да говорят за честта си. И точно въпросите на честта ме доведоха в Шотландия, както знаете. Ако не беше тази проклета чест, все още щях да съм си в „Грейфеър“ и щях вече да бъда негова господарка. И въобще нямаше да ме познавате. Е, жените също имат чест. И ако трябва да направя компромис, за да взема онова, което по право е мое, не искам и честта на съпруга ми да пострада заедно с моята. Вие сте крал на Шотландия и всичко става според волята ви. Уредете ми развод. Нека архиепископът на „Сейнт Андрюз“ се съгласи да го подпише. Когато направите това, ще дойда в леглото ви. А после ще ми разрешите да замина за Англия, за да се боря за правата си. Връзката ни трябва да остане в тайна, защото не искам Тевис да страда пред очите на всички. Аз го обичам. Но, за нещастие, обичам и „Грейфеър“. Вие, Стюартите, не постъпвате честно, като ме карате да избирам между вас и дома си, защото не бих могла да направя избора си.

— Но нали вече реши, направи избора си — каза кралят.

— Не, просто ще направя каквото е необходимо, за да върна на семейството си изгубената чест — каза тихо Арабела. — Ще постъпя така, както съпругът ми или който и да е друг мъж ще постъпи в подобна ситуация. Защо всичко трябва да е по-различно просто защото съм жена?

— Сигурна ли си, че искаш да стане така? — попита кралят, който изпита съвсем леко чувство на вина.

— Толкова сигурна, колкото Ваше величество е сигурен, че иска да ме има в леглото си — отговори, все така тихо, Арабела.

Тя излъчваше достойнство, което накара Джеймс Стюарт да се почувства неудобно. Младият крал се изчерви. Беше ядосан, защото тя беше накарала съвестта му да заговори.

— Няма нужда да се развеждаш с чичо ми — каза той кисело.

— И вие нямаше нужда да ме подстрекавате да го правя, милорд — отвърна тя на шотландски диалект. — Но желанието ви да ме притежавате е по-силно от обичта, която изпитвате към чичо си. Аз обаче много го обичам и няма да позволя името му, а и това на Стюартови от „Дънмор“, да бъде опетнено. Ако ми помогнете, без да ми налагате желанията си, ще ви бъда благодарна до гроб. Но ако не, трябва да постъпя, както ще бъде правилно при създалите се обстоятелства.

— Не ме поучавай, Арабела — каза ядосан кралят. — Отдавна съм минал възрастта, в която някой можеше да ме поучава.

— Веднъж вашият баща ми каза, че човек може да се учи на всякаква възраст. Човек, който е престанал да учи, става безполезен за околните, защото не може да им предложи нищо ново — отговори язвително Арабела.

Джеймс я притисна грубо към себе си и я целуна, като че ли за наказание. Арабела се ядоса и се опита да извърти глава, но той я хвана здраво за брадичката.

— Когато за в бъдеще разговаряш с мен, бъди учтива. Всъщност единственото, което искам да излиза между нежните ти устни, са сластни въздишки и викове на удоволствие. Нищо друго! — Той отново я целуна грубо и я остави без дъх. — Съпругът ти ще отсъства още няколко седмици, Бела, защото мисията, която трябвала изпълни, е деликатна и изисква време. Ще получиш развода след седмица и скоро след това ще бъдеш в леглото ми.

— Само една нощ — каза тя.

— Седмица — отговори той.

— Тайната няма да може да се запази цяла седмица — възрази тя и ясните й зелени очи се напълниха със сълзи.

Той се замисли и разбра, че тя говори истината, макар това да го ядоса. Наистина, такава тайна не можеше да се запази дълго време.

— Три дни тогава — каза той недоволно, — но не тук, в „Линлитгоу“. Имам малка ловна хижа до границата. Ще отидем там.

— Не! — извика тя. — Вие сте кралят сега. Не можете просто така да отидете на лов, както правехте, когато бяхте принц. Като крал, не можете да заминете сам, а дори най-верните слуги говорят. Ще се разбере коя е била дамата с вас. Не се преструвайте, че искате от мен нещо друго, освен тялото ми, милорд. А за такова нещо нощите са достатъчни! Вие сигурно знаете това, което аз открих още в първия ден след пристигането ни. Има таен проход, който води от тази стая в друга.

— Не, не знам — извика изненадан той. — Покажи ми!

Арабела отиде до камината, натисна част от ламперията и отскочи назад. Отвори се малка вратичка. Кралят взе един свещник от масата и прекрачи в прохода. Само след миг трептящият пламък на свещта се изгуби от погледа й. Тя остана в стаята да чака завръщането му и за първи път, откакто познаваше Джейми Стюарт, изпита тъга. Какво, за Бога, се готвеше да направи? Та тя обичаше съпруга си! Обичаше го с всяка своя частица, с цялата си душа! Имаха дете. Да, нали точно заради Маргарет тя правеше това. „Грейфеър“ трябваше да бъде наследен от лейди Маргарет Стюарт, защото самата тя никога нямаше да се омъжи отново. С помощта на Фицуотър щеше да се грижи за крепостта и да я пази, докато дойде денят, в който дъщеря й ще се омъжи. И тогава, както мислеше да направи и Роуина, ще се оттегли в малката къщичка, където ще дочака края на дните си. По бузите й потекоха сълзи. Какво правеше? Тя ядосано избърса сълзите. Искаше й се да може също така лесно да се освободи и от съмненията.

Кралят се показа от прохода и каза:

— Води до малката библиотека, която се намира до моите покои! Мога да отида там „да чета“ и да помоля да не ме безпокоят. Никой няма да узнае, че съм с теб. Идеално! — Той доволно се усмихна. — Тази вечер ще дойда при теб, Бела!

— Не, няма, милорд! — каза тя. — Не и докато архиепископът не ми каже, че е подписал развода ми. Няма да легна с вас преди това, защото ще компрометирам и себе си! Моята чест също ми е скъпа!

Той беше разочарован. Толкова отдавна желаеше да прегърне тази изключително красива жена. Предчувствието за това беше толкова сладко! Но не се осмели да настоява, защото знаеше, че тя лесно може да промени намеренията си. Джеймс Стюарт все още не се беше замислил за това, дали постъпва правилно, като причинява такова зло на чичо си. Беше движен единствено от силното желание да притежава Арабела.

— Разбирам, Арабела — каза той сериозно, поклони й се официално и излезе от спалнята й.

Когато се увери, че той си е отишъл, Арабела покри лицето си с ръце и заплака. Отново я обзеха съмнения, запита се дали постъпва правилно. Наистина ли „Грейфеър“ беше толкова важен за нея? Той не беше нищо повече от малка каменна крепост, разположена на границата между Англия и Шотландия. Замъкът „Дънмор“ беше много по-голяма и по-разкошен. Тя го беше обикнала като свой роден дом. Но „Грейфеър“ беше домът на прадедите й, а тя беше Грей доста по-дълго време, отколкото Стюарт. Може би щеше да успее да се раздели с „Грейфеър“, ако друг, а не Джаспър Кийн, живееше там. Но на него нямаше да го даде. Той не беше достоен за „Грейфеър“, този развратник, този убиец на невинни хора. Трябваше да възстанови правата си. Трябваше да го направи заради Маргарет. Тевис беше обещал, че ще й помогне, но не беше удържал думата си. Винаги изникваше нещо, което беше по-важно за него. Арабела беше сигурна, че той се интересува от нейните проблеми, само че, като всички мъже, слагаше своите грижи на първо място, преди тези на съпругата си. Вече четири години тя чакаше той да се погрижи за интересите й, а той все не успяваше да намери време. Тя сама беше отишла при крал Джеймс III и дори тогава той не се беше размърдал. Тя нямаше друг избор. Нуждаеше се от помощта на краля. А Джейми нямаше да й я даде, докато тя не му даде тялото си в замяна. Арабела въздъхна дълбоко. И като си върне „Грейфеър“, какво? Предстоеше й да живее в самота, защото Тевис никога нямаше да й прости. Той ще се ожени повторно и синът на тази друга жена ще стане наследник на „Дънмор“. А тя никога няма да обикне друг мъж. Арабела не хранеше никакви илюзии по отношение на краля. Апетитът на Джеймс Стюарт за жени беше огромен. Ако мълвата беше вярна, а тя нямаше причини да се съмнява в нея, той беше страстен и неуморен любовник. И точно в този момент активно си търсеше любовница. Знаеше, че ако тя прояви интерес, „длъжността“ ще бъде нейна. „Горкият Джеймс“ — помисли си Арабела. Той не беше лош човек. Беше само безразсъден. Беше сигурна, че нито за миг не се е замислил какви ще бъдат чувствата на чичо му, когато узнае, че племенникът му е съблазнил съпругата му. Но той щеше да бъде добър крал, защото, за разлика от баща си, Джеймс IV беше изпълнен с решителност млад човек. Той знаеше какво иска и как да го получи.

— Милейди? — До нея стоеше Лона. — Кралят ми каза, че вече мога да вляза. — Момичето нервно потрепваше. Сега по-остро от всякога усещаше разликата между себе си и приятелката си от детинство.

— Ох, Лона — каза Арабела и вдигна лице, по което следите от сълзите бяха още пресни. — Струваш ми се много уплашена. Всичко е наред.

Лона се поколеба, но после каза смело и откровено, както правеше, когато двете бяха още деца.

— Не, не е, Бела. Ти си плакала, а теб не е лесно да те разплаче човек. Приятелки сме още от люлката. Знам, че аз съм просто слугиня, а ти — високопоставена лейди, но те познавам по-добре от всеки на този свят и знам, че нищо не е наред. Ако не искаш да ми кажеш, това е друго нещо. Но не ме лъжи, че всичко е наред, когато виждам, че не е!

Това вероятно беше най-дългото изказване, което Лона беше правила през целия си живот. Думите извираха от сърцето й и Арабела знаеше, че с Лона може да сподели всичко.

— Да, наистина, Лона, нищо не е наред — каза тя на камериерката си. — Ще трябва да се разведа с графа.

— Какво? — Лона не би могла да бъде по-изненадана. — Бела, не можеш да го направиш!

— Трябва — отговори Арабела, а после обясни подробно положението на Лона.

— Но това е глупаво — беше коментарът на Лона. — Чуйте ме, милейди, хайде просто да се измъкнем от „Линлитгоу“ довечера. Никой, най-малко пък кралят, няма да узнае. Той няма да посмее да ви преследва открито.

— Лона, отиди до вратата и я отвори — нареди Арабела. Когато Лона се подчини и отвори широко вратата, пътят й беше препречен от двама яки въоръжени мъже.

— Добре! — каза Лона и затвори ядно вратата. — Това надминава всичко! Как разбра. Бела?

— Кралят каза, че няма да ме пусне да си отида, затова заподозрях, че рано или късно, ще сложи стража пред вратата ми — каза Арабела на приятелката си.

— Ами тайният проход? — попита Лона.

— Предполагам, че ще го намерим затворен от другата страна — отговори Арабела. — Но ако искаш, отиди да се увериш, Лона. Може и да имаме шанс.

Като взе свещта, оставена на масата от краля, Лона бързо изчезна в прохода. И се върна също толкова бързо.

— Заключено! — каза тя на Арабела.

— Джеймс не е глупак — каза графиня Дънмор.

— Той няма право да постъпва така с вас, милейди, дори да е крал — каза Лона, изпълнена с възмущение. — Какво ще каже графът, когато разбере? Сигурна съм, че ще тръгне след вас!

— Не, Лона, няма. Ако имаме късмет, Тевис никога няма да разбере за връзката ми с краля. Ще реши, че съм постъпила глупаво и егоистично, че както винаги, съм проявила твърдоглавство, и страшно ще се ядоса. Ще се ядоса толкова силно, че ще си потърси друга съпруга. Няма да мога да се омъжа повторно за него, след като съм легнала с племенника му. Той ще чувства, че честта му е накърнена, въпреки развода, който ще има за цел точно да пощади честта му. Ще се чувства предаден от Джейми. Не мога да му причиня това. Тевис винаги е поставял Стюартови на първо място. Той е човек, който цени предаността. Нека си мисли, че аз съм тази, която го е предала, а не кралят. Дънмор не е така важен, както Ангъс, Арджил или Хънтли, но Тевис е син на крал и аз не искам да му създавам неприятности.

— Откажи се от „Грейфеър“, Бела! — извика Лона. — Не си струва да бъдеш нещастна заради него!

— Да го оставя на сър Джаспър Кийн? Никога! Не и докато съм жива, Лона! Ами твоето семейство? Това копеле вече е изцедило всички млади сокове, взело е всички млади хора и е оставило защитата на крепостта на децата, жените и старците. Овошките умират, защото няма кой да се грижи за тях, а полята няма да раждат нищо, защото няма кой да ги разоре и обработи. Хората ще гладуват и тази година, въпреки добрата реколта, заради сър Джаспър Кийн, който се забавлява в двора на крал Хенри, докато хората му тънат в нищета! Не, Лона! Не мога да оставя „Грейфеър“ в неговите ръце.

— Ами малката мис Маргарет? — попита Лона.

— Ще вземем Маргарет с нас — каза Арабела. — Не мога да оставя дъщеря си.

Лона поклати глава.

— Графът сигурно ще ви убие, милейди — каза сериозно тя. — Момиченцето е светлината на неговия живот.

— Ако толкова много обичаше Маргарет — възрази остро Арабела, — щеше да се погрижи за наследството й. Нямаше да се измъква всеки път, когато аз подхвана темата.

Това накара Лона да си затвори устата. Знаеше, че няма смисъл да спори с Арабела, когато тя твърдо си е наумила нещо. Искаше й се да може да поговори с баща си, който беше най-мъдрият човек на този свят. Мислеше, че Фицуотър не би одобрил развода на Арабела, дари и тя да правеше всичко това за доброто на „Грейфеър“. Дали „Грейфеър“ си струваше всички нещастия, които Арабела щеше да причини на самата себе си и на мъжа, когото обичаше? Лона мислеше, че не си струва. Но тя никога не беше била наследница на „Грейфеър“. Тя беше само едно от момичетата на Фицуотър. Благородниците разсъждаваха по начин, различен от този на обикновените хора. Лона въздъхна тежко. Фъргюс Макмайкъл я ухажваше от няколко месеца. За негова голяма мъка, тя все още не му беше дала окончателен отговор. Играеше си с него, като всяка минута показваше различни чувства. Младият човек още не се беше отказал от нея, помисли си Лона с усмивка.

— Помисли си добре, момиче — беше й казал той, когато разбра, че тя ще придружи господарката си в двора. — Когато се оженим, няма да ти разреша да погледнеш друг мъж.

— Но ти още не си ме помолил за ръката ми, Фъргюс — беше му отвърнала остро тя. — А дори и да го направиш, не знам дали ще приема.

Той се беше засмял. Смехът му беше тих, всезнаещ, и по гръбнака й бяха полазили тръпки.

— Още в мига, когато те видях, нещастна и раздърпана като мокро врабче, знаех, че си моя, Лона — беше казал той.

Лона отново въздъхна. Фъргюс Макмайкъл беше истински мъж! Затвори очи и си спомни как я обгръщаха ръцете му, колко топли бяха устните му. Искаше да бъде негова жена, разбра това едва сега, когато имаше опасност да го загуби. По дяволите Бела и нейната обич към онази купчина, покрити с мъх, камъни, наречена „Грейфеър“. Нима тя не виждаше, че „Дънмор“ е по-добър дом?! Нямаше нужда да постъпва така. Можеше да откаже на краля и да се върне у дома си. Защо продължаваше да упорства? Лона обичаше Арабела и щеше да й остане вярна, дори това да струваше щастието й. Поне щеше да види Фъргюс за последен път, когато се върнат в „Дънмор“ да вземат малката Меги.

Следващите няколко дни прекараха в опаковане на нещата си, защото Арабела беше решила, че ще заминат за „Дънмор“ веднага, след като разводът й бъде даден, а дългът към краля — изплатен. На хората в двора беше казано, че тя копнее да види детето си и е решила да се върне у дома си. Нямаше да има клюки, тъй като никой нямаше да знае за развода, докато Тевис сам не решеше да разкаже за това. Тя щеше да остави на Тевис да каже онова, което той реши, че е необходимо. Нямаше да възрази, ако той кажеше, че разводът е станал по негово желание.

Една вечер, като се върна от Голямата зала, Арабела беше посрещната от Лона, която, със сериозно изражение на лицето, й подаде сгънат пергамент. Изведнъж ръцете й затрепериха и й беше трудно да развърже пурпурната панделка, с която хартията беше завързана. Най-после тя успя да стори това и разстла пергамента върху масата. Думите затанцуваха пред очите й. Това беше съобщението за официалния развод на графиня и граф Дънмор. Няколко сълзи капнаха върху пергамента. Тя побърза да ги изтрие с ръкава си и зацапа мастилото на няколко места.

— Изпратете го обратно на архиепископа, милейди — помоли я Лона. — Кажете му, че всичко е било грешка и че всъщност не искате да се разведете с Негово благородие.

— Отново имам право да използвам моминското си име — каза безизразно Арабела. Нави пергамента, завърза го с панделката и го подаде на Лона. — Сложи това на сигурно място, Лона, и ми приготви ваната. Мисля, че кралят ще дойде още тази нощ. А след няколко дни вече ще пътуваме към „Грейфеър“. Нима не се радваш, че ще видиш баща си, майка си, Роуън и сестрите си?

Лона беше готова да заплаче от разочарование. Беше повече от очевидно, че Арабела е нещастна. Съсипваше живота си. Лона подозираше, че самата Арабела го знае. Защо така упорито и сляпо вървеше към нещастието си, когато можеше, само с една дума, да се спаси?

— Не се бави, Лона — скара й се Арабела и потрепери. — За Бога, студено ми е!

Лона мълчаливо се засуети из стаята. Каквото и да кажеше, не можеше да промени нещата. Отиде до вратата и каза на пажа, който от няколко дни беше на тяхно разположение, да се погрижи да донесат ваната и гореща вода. Веднага няколко слуги започнаха да сноват между кухнята и апартаментите на графиня Дънмор и да носят кофи, пълни с гореща вода. Тъй като разстоянието никак не беше късо, Лона изсипа няколко от кофите в котлето, което висеше над огъня. Арабела безцелно вървеше от стая в стая. Когато и последният слуга излезе, Лона помогна на господарката си да се съблече, да прибере разкошната си коса и да влезе във водата, която миришеше на див пирен.

— Е, какво да се прави — каза Лона, несъзнателно говорейки като майка си, — станалото — станало, Бела! Щом ще продължаваш с тази глупост, по-добре се усмихни. Нито един мъж не обича киселите, нацупени жени.

Острите думи имаха незабавен ефект върху Арабела. Лона беше права. Никой не я беше принуждавал да изпада в такова положение. Беше й даден избор. Тя можеше да се откаже от „Грейфеър“. Сама беше взела решение. Нищо в живота не се даваше даром, Арабела добре знаеше това. Щом кралят беше изпълнил своята част от уговорката и тя щеше да изпълни своята. На вратата се почука и Лона побърза да отвори. Върна се, като носеше в ръце дървена кутия, покрита с инкрустации.

— Пажът не носеше отличителни белези — каза тя на господарката си, но ми се струва, че съм го виждал на служба при краля.

— Отвори кутията — нареди Арабела.

Момичето се подчини.

— Има още един пергамент и… ох! О, Бела! Това е най-красивата перлена огърлица, която съм виждала! — И тя вдигна дълго колие блестящи перли, леко оцветени в розово. От него надолу висеше златно кръстче.

— О, Господи! — възкликна Арабела изненадана. Не беше очаквала подобен подарък. След това здравият разум взе връх. — Разгъни пергамента — нареди тя. — Искам да го видя.

Лона го разгъна, а Арабела внимателно проучи съдържанието му. Джеймс Стюарт беше направил дори повече, отколкото беше необходимо. Не само беше писал на английския крал, че Арабела Грей е законна наследница на крепостта и беше повторил молбата й да се върнат правата й, но също така молеше Негово величество Хенри Тюдор да приеме пратеничката на Негово величество Джеймс Стюарт IV. Английският крал не можеше да й откаже аудиенцията, без да обиди северния си съсед.

— Вече съм длъжница на краля, Лона — каза Арабела на приятелката си и дълбоко въздъхна. — Прибери документите, защото са много важни, и добре ме изтрий. Кралят се обиждал, когато жената не е изкъпана добре.

— Тогава може би не трябва да се къпете, милейди — изкикоти се Лона.

Прибра пергаментите в кутията и я сложи настрана, преди да вземе сапуна.

Арабела също се засмя, но бързо възвърна сериозността си.

— О, Лона! Толкова съм объркана. Не знам дали постъпвам правилно, но не мога другояче! Струва ми се, че дори камъните на „Грейфеър“ викат мъчително, зоват ме.

— Вече едва ли имаш избор, Бела. Ако сега кажеш на краля, че си променила решението си, ще го ядосаш много. И двете знаем, че трябва да удържиш дадената дума и да изпълниш своята част от сделката. И, като дъщеря на баща си, ти ще го направиш. По-добре го приеми и го направи с усмивка. Татко винаги ми е казвал, че хората, които показват слабост, ще бъдат изядени от онези, които винаги са силни. Досега винаги сте били силна, милейди. Сега не е времето да показвате слабост.

Арабела кимна.

— Да — каза тя тихо.

Когато излезе от ваната, Лона взе хавлията, която беше поставена близо до огъня, за да се стопли. С нежни движения подсуши господарката си, чиято кожа заблестя от младост и здраве.

— Ще ви донеса чиста копринена риза — каза Лона.

— Тя няма да има нужда от нея — каза кралят. Беше застанал до тайната врата, която тихо беше отворил. — Свободна си за през нощта.

Без да каже дума, Лона направи реверанс и излезе от спалнята на господарката си, като тихо затвори вратата.

— Не ми харесва да ме безпокоят, без да са ме предупредили, особено преди да съм завършила тоалета си — каза Арабела студено. — И трябва да знаете, че аз сама освобождавам камериерката си, когато сметна за необходимо. Така ще бъде и за в бъдеще, господарю.

— Горда си — каза кралят. — Горда и красива. Гордостта ти сигурно е вродена, защото не е типична за наследница на такава малка каменна крепост. — Сините му очи я огледаха внимателно от глава до пети. Погледът му беше поглед на познавач и ценител на женската красота. — По дяволите, мадам, ти си дори по-красива, отколкото си представях. Мисля, че сделката не я бива, щом ще трябва да се разделя с теб само след три нощи. Три нощи на блаженство!

Гола! Стоеше гола пред друг мъж, а не пред съпруга си, помисли си Арабела. И все пак, не изпитваше никакво смущение.

— Сделката си е сделка, милорд — каза тя спокойно. — И, доколкото си спомням, нищо в нея не гарантира блаженството. Вие се съгласихте да пишете на крал Хенри и да го помолите да вземе моята страна в спора, а аз се съгласих да ви пусна в леглото си три нощи подред. Но не е ставало въпрос за блаженство.

Кралят се засмя.

— Нима не мислиш, Арабела, че можем да си дарим един на друг блаженство? — подхвърли той, като уж небрежно съблече копринената си риза и панталоните си. Застана пред нея гол. Видя, че погледът на Арабела е отправен някъде над дясното му рамо, и отново се засмя. — Казват, че имам прекрасно тяло, сладурче. Няма ли да ме погледнеш? На мен ми доставя удоволствие да те гледам.

— Мисля, че не сте дошли, за да ви гледам, господарю — отговори ядно Арабела. Беше ядосана, че се е показала малодушна. Изгледа студено и нахално краля, като че ли беше свикнала да гледа голи мъже. Той наистина беше добре сложен — беше висок и слаб, с дълги крайници. Торсът му също беше дълъг и беше едва покрит с кестеняви косми — същите като тези на главата му. Искаше й се да не се беше изчервила, когато погледна към най-интимната част на тялото му. Наистина беше надарен, но нали съпругът й непрекъснато повтаряше, че Стюартите са сред най-надарените мъже. Тя наистина беше силна жена, помисли си Джеймс Стюарт, внимателно наблюдавайки лицето й. Ако не беше приятната руменина по бузите й, можеше да я сметне за жена с богат опит. Той отиде до нея и издърпа от косата й фибите, направени от черупката на костенурка. Беше повече от очарован, когато прекрасната й коса се разсипа като водопад и я покри като мантия. Джеймс Стюарт хвана един кичур в дланта си и се зарадва на мекотата му. Поднесе го към устата си, целуна го и вдъхна лекия му аромат.

— Великолепно! — Възхищението му беше искрено. — Никога досега не съм виждал такава прекрасна коса! Толкова е красива, че ми се иска да се изкъпя в нея!

— Да се окъпете в косата ми?! — присмя му се тя. — Какви глупости говорите, милорд!

— Не — каза той. — Вземи кичур от косата си, сладурче, и разтрий цялото ми тяло. Искам да почувствам допира й!

Тевис също обичаше косата й, помисли си Арабела с тъга. Той също обичаше да търка косата й по кожата си, но никога не беше казвал, че иска да се окъпе в нея. Тя леко погали кожата на Джеймс с един дълъг кичур.

— Така ли, милорд? — попита тихо.

— Да — каза той, всъщност почти измърка като доволен котарак. Затвори очи, за да се наслади по-добре на ласката на косата и ръцете й. Но след малко ги отвори и я погледна. — Целуни ме, Арабела — нареди той, хвана я през кръста и я повдигна, за да бъдат лицата им на еднаква височина.

Не беше целувала друг мъж, освен Тевис. Завладя я паника. Но тя овладя противоречивите си чувства и треперенето на крайниците си. Допря устните си до неговите. Само след миг кралят извърна глава и се засмя.

— Защо се срамуваш от мен, сладка моя? — попита я той нежно. — Наистина си очарователна. Може би искам прекалено много от теб. Може би трябва да ти помогна да преодолееш свяна си, защото сигурно не познаваш друг мъж, освен чичо ми. — Той я взе на ръце, занесе я до леглото и я сложи да седне на него.

— Да, не съм познала друг мъж, освен Тевис Стюарт — отговори честно тя. — Не съм развратница, милорд.

Джеймс Стюарт отново почувства вина, но побързала се освободи от това неудобно чувство. Той беше крал, а кралете имаха права над подчинените си, права, които никой друг нямаше. Решението на Арабела да се разведе със съпруга си си беше нейно собствено решение. Той не я беше помолил да го направи. Това дори не беше необходимо за тяхната връзка.

— Да, Арабела — съгласи се кралят и също седна на леглото, — ти не си развратница. — Той приближи лицето си до нейното. Почти се докоснаха. — Отвори устата си, сладка моя — помоли я той и когато тя се подчини, той долепи устните си до нейните. Езикът му се стрелна в устата й и я изненада. Тя се скова, а после опита да се отдръпне. — Не, сладка моя — прошепна той. — Дай ми малкото си розово езиче, за да мога да го любя. Наблюдавай внимателно тяхната любовна игра.

Думите му имаха странен, почти хипнотичен ефект върху нея. Очите й не се отделиха нито за миг, очаровани от любовния танц на двата пъргави езика. За нищо на света не би погледнала встрани. Неговият език беше силен. Ласките му бяха умели и тя почувства първата тръпка на възбуда. До този миг на Арабела не й беше хрумвало, че може да отговори на ласките на краля. Искрено вярваше, че добрите, порядъчни жени отговарят само на ласките на съпрузите си. Може би тя не беше добра жена, а може би това беше просто едно изкушение, на което трябваше да устои. Но ако кралят не останеше доволен от нея, можеше да й откаже помощта си. Тя не можеше да бъде сигурна, че той наистина е изпратил писмо на крал Хенри От гърлото й излезе тих стон и тя напълно се обърка.

— Да, сладка моя — окуражи я кралят, — не се страхувай нито от мен, нито от страстта, която ще предизвикам в теб. — Той покри лицето й с горещи целувки. Тя отметна глава назад и той я целуна страстно по шията. А после започна да я ближе с език по цялата дължина. Харесваше му копринената мекота на кожата й и лекият аромат на пирен. Арабела отново потръпна. Беше сигурна, че когато сключваха споразумението, кралят всъщност не искаше тези три нощи да минат толкова бързо. Той не искаше просто да задоволи страстта си и да излезе от спалнята й. Не искаше просто да я използва като обикновена курва. Той я искаше цялата, искаше да я притежава и телом, и духом, а тази мисъл беше страшна. Никой мъж, Арабела инстинктивно чувстваше това, няма право да изисква това от която и да било жена.

Устните му се спряха на малката вдлъбнатинка в основата на шията й, там, където пулсираше сърцето й. Имаше нещо невероятно чувствено в това да усеща пулсиращия в нея живот. Въпреки че тя му позволяваше свободата да я дарява с ласки, той все още усещаше объркването и нежеланието, които се криеха дълбоко в нея. Разбираше я. Объркването идваше от невинността й, от непознаването на други мъже. Усещаше как желанието се надига в нея, но знаеше, че надигащата се страст я кара инстинктивно да се бори срещу него. Джеймс Стюарт нямаше богат опит с невинни момичета. Колкото и силно да я желаеше, знаеше, че няма да изпита пълно задоволство, ако не й помогне да преодолее свяна си и не я накара да изпита удоволствие. Чудеше се дори дали тя е познала истинската страст? Сигурно, защото репутацията на чичо му беше тази на истински Стюарт. „Защо просто не ме вземе и не приключи набързо с това?“ — запита се Арабела. Беше нервна. Не знаеше колко дълго ще успее да остане студена, неподатлива на страстта. Той беше толкова нежен. Не беше очаквала нежност от него. Устните му започнаха да обхождат тялото й, понякога езикът му се показваше и я даряваше с лека, нежна ласка. Точно езикът му я правеше толкова нервна. Той като че ли вкусваше плътта й, наслаждаваше й се с почти гастрономическо удоволствие. Досега кралят се въздържаше и не я докосваше с ръце, но вече не можеше да се сдържа. Седна на леглото и накара Арабела да седне между разтворените му опънати крака. Взе й двете й гърди в дланите си. Палците му се заиграха със зърната й.

— Ти имаш най-прекрасните гърди, които съм виждал, сладка моя — направи й комплимент той. — Приличат на зрели плодове. Толкова са пълни и сладки.

Той я целуна по рамото, като преди това отметна назад дългата й коса. Ръцете му бяха силни, и все пак, толкова нежни. Арабела затвори очи и се опита да си представи, че съпругът й е до нея. Но докосването на краля беше съвсем различно от това на Тевис Стюарт. Той не беше неин съпруг. Тя нямаше съпруг и нямаше причина да се чувства толкова виновна. Джеймс Стюарт беше красив млад мъж и опитен любовник. Той се стараеше да й достави удоволствие и всъщност тя не се чувстваше чак толкова зле. Той почувства как тя се отпусна и каза.

— За какво мислиш, сладка моя?

— Мисля — каза тя, като подбираше внимателно думите си, — че вие не сте лош човек. Умен сте и мисля, че ще бъдете добър крал, защото не се страхувате да вземете онова, което искате.

Кралят се засмя.

— Ти си интересна жена, Арабела — каза той. — Аз се опитвам да предизвикам у теб страстта, а ти мислиш за това какви са качествата ми като крал.

Тя се извъртя леко така, че да може да го погледне.

— Мисля, че е важно да знаеш с кого си имаш работа, милорд. Вие мислите за мен като за жена, която просто трябва да бъде принесена в жертва на страстта, но аз мисля за себе си като за воин. Моята цел е връщането на дома ми на моето семейство. И се боря за постигането на целта си, както би се борил един мъж. Само че оръжията ми са различни. Целите ми обаче са същите.

— Значи ми се отдаваш само за да постигнеш целта си — каза кралят, а в гласа му се усещаше недоволство. — Нима не ме намираш привлекателен, мадам?

Време беше, разбра Арабела, да се раздели с младежките си идеали. Дори да нямаше опит, тя знаеше, че мъжкото его е много по-крехко от женското.

— О, Джейми Стюарт — каза тя тихо, — аз съм възпитана в благоприличие, учили са ме, че трябва да бъда добра жена. А ето, че съм изправена пред възможността да ми хареса поведението на лошата, пропаднала жена. Мъчи ме съвестта. А иначе вие сте привлекателен мъж, господарю. Вие сте невероятно красив. Може би точно затова малко се страхувам.

Нима тези сладки думи излизаха от нейните уста?

— Страхуваш ли се, сладка моя? — попита я кралят, наистина загрижен. — Не бива да се страхуваш от мен. Аз искам само да те любя.

— Но точно от любовта се страхувам аз, милорд — каза му Арабела. — Аз не мога да те обичам, Джеймс Стюарт, защото, ако се влюбя в теб, не бих могла да си отида. А аз трябва да си отида.

Джеймс Стюарт я гледаше топло. Чувствените му устни се плъзнаха по нейните.

— Знаеш, че бих искал да останеш, сладка моя — каза той. — Но ще те разбера, ако си тръгнеш… Щом трябва. — Ръцете му отново погалиха гърдите й. — Но нека не мислим за раздялата, Арабела. Та ние едва започваме.

Гласът му беше станал плътен и дрезгав от надигащата се страст. Арабела отново затвори очи в напразен опит да прогони чувството на вина. Не биваше повече да разговарят. Кралят имаше богат опит с жените, беше чувствителен и нямаше да бъде лесно да го излъже, като се преструва на завладяна от силна страст. Той разбираше свяна й, но ако не искаше да предизвика недоволството му, скоро трябваше да се отърве и от срама, и от неохотата. Трябваше да се отдаде на страстта. Устата му се сключи около зърното й, а езикът му започна да описва кръгове около него. Гърдите й бяха особено чувствителни на ласки. У нея се надигна удоволствието и тя тихо изстена. Кралят незабавно усети нейната уязвимост. Легна по гръб и я дръпна върху себе си така, че да може да се наслаждава свободно и на двете й гърди. Целуваше и ближеше меката й плът, а после засмукваше зърната й. Лекото удоволствие скоро прерасна в силно. Гърдите й се втвърдиха, желанието се надигна в нея. Пръстите му се вплетоха в косите й, погалиха я. Той я накара да легне по гръб и обсипа с ласки тялото й. Целуна копринено меката кожа на корема й. Устата му се спусна още по-надолу и още по-надолу… Когато Арабела разбра, че той няма да спре, сърцето й заби тежко. Той беше неумолим любовник. И беше твърд. Мили Боже, беше ужасно твърд. Джеймс Стюарт разбра, че ако протегне ръка и се докосне, огромният му член ще потръпне сладостно и ще изригне лава. Искаше незабавно да влезе в нея, не можеше повече да се бави, но не… Не още. Ръцете му погалиха венериния й хълм и тя потръпна. Той разтвори срамните й устни и я погали с език. Арабела се вцепени и тихо извика. Докосването, така топло и интимно, беше напълно неочаквано за нея. Кралят повдигна глава и каза:

— Нима чичо ми никога не те е галил така, сладка моя?

— Не! — Тя беше готова да заплаче.

— Не се страхувай, Арабела. Това ще ти достави толкова силно удоволствие, каквото дори не можеш да си представиш.

И той отново наведе глава. Езикът му заработи, отначало бавно, като я ближеше по цялата дължина. Постепенно, когато у нея се надигна топлина и страст, ласките му станаха по-бързи, по-кратки и съсредоточени в едно-единствено място. Те я накараха да изпита диво, изгарящо удоволствие. Това наистина беше прекалено хубаво, помисли си Арабела. Никога преди не беше изпитвала толкова сладка наслада. Защо Тевис й беше отказвал това удоволствие? Струваше й се, че пред очите й, точно зад затворените клепачи, избухват звезди.

— Ооох! — нададе стон тя, а тялото й се разтресе от силни конвулсии. — Ооох, да! О, да, милорд!

Беше наистина прекрасно. Наистина прекрасно! Тялото й трепереше неудържимо. Джеймс Стюарт беше едновременно изненадан и очарован. Как е могъл чичо му да лиши Арабела от това преживяване? Да не би да е един от онези глупаци, които смятат, че трябва да любят собствената си съпруга по начин, различен от онзи, по който любят другите жени? Сигурен беше, че не е така! Той надвеси лице над нейното.

— Доставих ли ти удоволствие, сладка моя? — попита я той, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът й. Тя кимна, със замъглен от страстта поглед, и той каза: — Значи дойде време и ти да ми доставиш удоволствие, Арабела. Отвори се за мен, моля те.

Тя го прегърна и с двете си ръце, привлече главата му към своята и го целуна. Езикът й се плъзна в устата му и погали неговия. Тя почувства как членът му я търси и се размърда, за да се намести по-удобно. Той обаче вкара в нея само върха на члена си. Озадачена, тя се отдръпна леко и го погледна въпросително.

— Нека да поиграем малко, сладка моя — каза той, а сините му очи дяволито блестяха. — Нека да видим кой от нас първи ще пожелае другия.

И устните му завладяха нейните. Мъжете, помисли си Арабела, са такива деца. А ето, че това дете приличаше на умно дяволче, което изпитва неудържимо влечение към женската плът. Той очакваше, че тя първа ще се предаде. Не. Тя ще му даде онова, което той не очаква, реши Арабела. Отговори страстно на целувката му. А той си мислеше, че я желае така, както никоя друга досега. Но тя нямаше да се предаде, усещаше го. Целувките им станаха още по-диви и Джеймс Стюарт разбра, че не може повече да издържа на напрежението. Бавно, много бавно, той влезе в нея, като нададе стон на облекчение. Тихият й смях запали още повече желанието му. Движенията му бяха умели, възбуждащи и скоро тя беше тази, която викаше, неспособна да скрие нуждата от освобождение на страстта. Когато той най-после я удовлетвори, главата й немощно се отпусна на една страна, а дишането й беше толкова леко, че той се запита дали не я е убил.

Докато лежеше, напълно задоволена и дори изтощена, с тяло, притиснато в това на краля, Арабела мислеше за това, че най-после е получила отговор на въпроса си. И другите мъже, не само съпругът, можеха да доставят плътско удоволствие на жената. Но усещането беше различно. Тя харесваше Джейми, но между тях липсваше онази топлина, която сгряваше и нейното, и тялото на съпруга й след това. Тя и кралят нямаха нищо общо помежду си, освен задоволеното желание. Колкото и приятно да беше това за тялото й, липсваше любовта. Сърцето й беше самотно, толкова самотно, че изпитваше болка. Беше готова да заплаче горчиво, защото знаеше, че оттук нататък ще живее така, със съзнанието за своята самота. Сигурна беше, че „Грейфеър“ заслужава тази жертва. Нима не беше така?