Бъртрис Смол
Пламенно (5)

Глава 4

Арабела, с каменно лице, седеше върху огромния сив жребец на граф Дънмор. Нейният похитител, който яздеше зад нея, я държеше здраво с едната си ръка през кръста, а с другата направляваше коня си — подвиг, към който той явно беше привикнал. Арабела държеше главата си на една страна, за да не става нужда да го гледа. Тя беше уморена и доста уплашена, макар да не излагаше на показ чувствата си, защото тези мъже бяха врагове — не само нейни, но и на Англия. Нямаше лесно да забрави, че те бяха виновни за смъртта на баща й. Арабела беше ядосана, но не на графа. Макар да беше жена и да се предполагаше, че не е сведуща по тези въпроси, тя беше наясно със законите на честта и разбираше, че Тевис Стюарт постъпи по единствено възможния начин при тези обстоятелства. Арабела откри, за не малка своя изненада, защото беше разумно момиче, че гневът й е насочен по-скоро към сър Джаспър Кийн, заради когото беше изпаднала в това нелепо положение. Арабела изпитваше силна мъка и поради факта, че вярваше безрезервно на разказа на похитителя си за смъртта на Юфимия Хамилтън. Не можеше да каже защо вярва на този непознат, но й се струваше, че моралът и честността са му присъщи, вродени. Нещо я принуждаваше да вярва на него, а не на сър Джаспър, по отношение на когото, вече изпитваше известни съмнения. Съмнения, които се беше опитала категорично да отхвърли. Потрепери от яд, когато си припомни детинския възторг, който беше изпитала тази сутрин, когато беше заявила на майка си, че обича сър Джаспър Кийн. Как е могла да обича този страхливец? Мъж, който не иска да се бие за честта си. Но тя нямаше да признае, че е сгрешила, на този шотландец, който имаше чело на ястреб и орлов поглед. Каква глупачка е била! О, беше чула какво говорят хората за него, но заради измислената си любов беше готова да пренебрегне мълвата. Нима отец Анселм не я беше уверил, че сър Джаспър има нужда от благодетелна и честна съпруга? Сега тя се питаше дали старият свещеник е знаел истината за сър Джаспър Кийн, или е бил в неведение като самата нея и просто се е надявал да се случи най-доброто.

Убийство. Сър Джаспър Кийн беше убил една безпомощна жена. Нямаше никакво значение фактът, че дори графът беше признал, че тя не с била достойна жена. Убийството беше отвратително престъпление, особено убийството на жена или дете, и като агне, което водят на заколение, тя беше вървяла по пътеката на църквата преди по-малко от час, нетърпелива да се омъжи за сър Джаспър Кийн. Дали щеше да убие и нея, когато тя престанеше да му доставя удоволствие? Ами какво щеше да стане с бедната й майка, която беше оставена на милостта на този човек? Дали сър Джаспър щеше да я последва, за да се опита да я спаси? Е, тя вече не искаше да се омъжи за него! Веднага след завръщането си в „Грейфеър“ ще отиде при братовчеда Ричард и ще му разкаже всичко за тъмната личност на сър Джаспър Кийн!

Караха я безмилостно да язди напред. Хълмовете Шевиот отдавна се бяха стопили в далечината. Денят обаче си остана мъглив. Немощното слънце не успя да пробие облаците и да огрее земята. Влагата се просмукваше през красивата й рокля. Тя беше премръзнала до кости. Спряха само веднъж. Графът грубо й каза, че ако иска да се облекчи, трябва да го стори сега, и то зад близките храсти. Арабела се изчерви чак до корените на косата си, защото нито един мъж досега не й беше говорил така направо за тези колкото естествени, толкова и лични нужди. С навъсено лице, тя последва инструкциите му, защото разбираше, че моментът не е подходящ за неуместна скромност. Щом й казваше, че няма да има друга възможност, трябваше да му повярва. Беше също така гладна и жадна. Поради ранния час на сватбената церемония, която трябваше да се извърши веднага след литургията, не беше успяла да закуси. Видя, че някои от мъжете дъвчат ръжени питки, които вадеха от торбите си, и пиеха от манерките си в движение, но никой не й предложи нито хапка, нито глътка. Графът като че ли прочете мислите й. Каза й мило:

— Скоро ще пристигнем в Дънмор, момиче. Сигурен съм, че ще ни поднесат навреме обяда. Гладна ли си?

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да хапна и хапка на вашата трапеза! — излъга го Арабела.

— Съмнявам се, че въобще ядеш много, защото си дребна и крехка — отбеляза графът, като остави без внимание гневния й изблик. — Ще трябва да се погрижим да те храним добре, за да понапълнееш малко.

— Нима сте толкова глупав, че не можете да ме разберете? Готова съм да умра от глад, но няма да приема вашето гостоприемство! — изсъска гневно Арабела.

— Ако гладуваш, момиче, няма да имаш сили да се бориш с мен, нито пък да си отмъстиш на сър Джаспър — отговори той спокойно.

— Защо, за Бога, бих искала да си отмъстя на сър Джаспър? — попита невинно Арабела, но лъжата като че ли приседна в гърлото й и щеше да я задуши. — Аз го обичам. Той ще ви убие, когато дойде да ме спаси. Но, като се замисля, вие може би сте прав. Аз все пак ще приема гостоприемството ви, защото съм жива и ще дочакам деня, в който вие ще умрете от ръката на сър Джаспър!

За Тевис Стюарт беше невъзможно да сдържи смеха си. Той беше толкова искрен и силен, че отекна далеч зад хълмовете, което ядоса още по-силно неговата пленница. Тя го погледна накриво, докато той се отдаваше на безпричинно според нея веселие.

— Момиче, твоят сър Джаспър няма достатъчно смелост да дойде да те спаси. Няма достатъчно сили и опит, за да ме победи, защото аз въртя много ловко меча. Защо мислиш той отказа да се бие с мен днес? Предполагам, че ще бъдеш моя гостенка известно време.

— Тогава защо ме отвлякохте? — попита го тя.

— Твоят сър Джаспър не ми даде никакъв избор, момиче, но не се страхувай. Мисля, че красивата ти майка ще се обърне с молба към краля, който пък ще отправи молба към нашия крал. В края на краищата, всичко ще свърши добре за теб. Ще трябва да хвана сър Джаспър по друг начин. Ако се омъжиш за него, ще станеш вдовица по-скоро, отколкото майка. Обещавам ти!

— Сър Джаспър ще дойде за мен — каза Арабела с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. — Ще дойде, защото иначе не би могъл да получи „Грейфеър“.

Нямаше защо да казва на графа, че има намерение да отиде при краля и да му разкаже за вероломството на сър Джаспър. Да смъкне маската му, така че кралят да види неговата измяна. Той щеше да й намери друг съпруг, който да й помогне да защити „Грейфеър“, но този път тя щеше да настоява пред краля изборът да бъде неин. Беше се уморила да позволява на мъжете да ръководят целия й живот. Това може би се харесваше на майка й, но не и на нея!

— Значи той не може да вземе наследството ти, без да вземе теб, момиче? — повтори замислено графът. — Може би алчността ще победи здравия разум и той ще тръгне след теб. Кой реши да ви свърже в брак? Твоята майка?

— Не — каза гордо Арабела — Самият крал. Покойната кралица беше моя братовчедка. Мама е била отгледана от граф Уоруик. С кралица Ан бяха като две неразделни сестри.

— Вашият крал е сторил огромно добро на сър Джаспър, момиче. Той ще иска да запази „Грейфеър“, защото сега за него няма друг дом.

— Грешите, господарю — каза Арабела. — Сър Джаспър е господар на „Нортби Хол“, макар сега замъкът да е превърнат в развалини.

— Знам — отговори й графът. — Но той беше толкова неугледен и занемарен, че не си заслужаваше дори да бъде изгорен.

— Вие сте изгорили дома на сър Джаспър? — Тя изпитваше скрита радост от това откритие.

— Да — отговори графът. — Като отговор на това, което той стори със замъка „Калкърин“. Мисля, че постъпих честно.

Арабела замълча. Беше съгласна с него. Беше шокирана толкова, колкото и останалите, от разказа на графа за изнасилването и палежа. Тевис Стюарт нямаше да прекоси границата, за да потърси сър Джаспър Кийн, ако разказаната от него история не беше вярна. Той имаше свидетели в лицето на останалите живи от семейство Хамилтън. Маниерите му, конят му, красивият пръстен на ръката му и почтителността, с която другите се отнасяха към него, бързо увериха Арабела, че Тевис Стюарт е виден благородник. Защо човек с неговото положение би търсил свада със сър Джаспър, ако нямаше основателна причина? Да, той не би постъпил така.

— Ах, момиче, погледни! Ето го и Дънмор — каза графът и посочи с ръка напред, където се виждаше малък замък, разположен върху един хълм. — Ще получиш мускулна треска от дългата и уморителна езда, на която те подложихме днес.

— Дивак! — изръмжа тя. — Нима у вас няма никаква деликатност?

Тя се опитваше да се извърти, за да му зашлеви плесница, но той само се засмя, като умело управляваше коня, който сега вървеше с нещо подобно на танцова стъпка. Това му помагаше да избегне нейните удари.

— Ти си малко, но много избухливо момиче — каза той и отново се засмя. Не беше ни най-малко обиден от нейното поведение. — Може би имаш шотландска жилка, поне така мисля аз. „Грей“ е шотландско, както и английско име, а хората с името Грей, които живеят по границата, са роднини на Стюартови. Може би сме роднини, момиче.

— Бих предпочела да съм роднина на някое магаре, но не и на вас! — отговори му сприхаво тя.

Той пак се засмя, този път тихо.

— Чудя се дали Джаспър Кийн е знаел в какво е бил готов да се забърка, ако се ожени за теб — отбеляза Тевис Стюарт. — Той не е достатъчно мъж, та да се справи с теб, момиче. Да, ти си жена, която той не би могъл да обуздае.

— Да се справи?! Да обуздае?! Говорите така, като че ли жената е някое непокорно животно, което би трябвало да бъде сложено под контрол. Добрата съпруга е другар и помощник на мъжа, макар физическата й сила да е по-малка. Тя не е собственост на мъжа, с която той би могъл да прави каквото си иска! — отговори му остро Арабела.

— Така ли, мадам? — присмя й се той, макар в гласа му да имаше и нежност. — Откъде едно малко английско момиче би могло да има такива смели новаторски идеи? Сигурен съм, че не си чула това от устата на майка си, която ми прилича на жена, страхуваща се и от собствената си сянка. Тези идеи биха звучали много по-приемливо от устата на някой шотландец, отколкото от устата на момиче, което е отраснало от другата страна на границата — заяде се незлобливо той.

— Ти си един голям глупак, макар и да се гордееш, че си шотландец! — изсъска гневно тя. — Какво би могъл да знаеш ти за англичаните? Познанията ти за тях не са дълбоки.

Преди графът да успее да отговори, младият мъж, който по-рано в църквата беше отправил предупреждение към него, се приближи към тях.

— Тевис, защо не заведем момичето при мама и Алис в „Глен Айлийн“? — попита той. — Там тя ще има компания, а двете малки момичета от семейство Хамилтън ще й помагат, докато стане време да я освободим.

— Не, Колин — каза графът. — Дънмор е непревземаем, а аз искам момичето да живее в безопасност. Арабела Грей, това е моят полубрат, отец Колин Флеминг. Ако се страхуваш за девствеността на момичето, Колин, аз ще се погрижа за нея. Никой няма да може да каже, че съм се държал непочтено, защото ти също ще бдиш над нея денонощно. Англичаните биха повярвали в думите на един свещеник, защото за църквата няма граници, нали така, малки братко?

— Вие сте свещеник? — каза Арабела изненадана, като погледна младия мъж, чиято коса беше сплетена на плитка като на останалите. Нищо не го отличаваше от другите гранични жители.

— Да, лейди — отговори тихо той.

— И сте негов брат?

— Да. — Колин Флеминг се усмихна малко накриво, като чу с какъв тон произнесе тя тези думи.

— Защо тогава наметалата ви са от различен кариран плат? — попита Арабела.

— Защото аз съм Флеминг, лейди, докато най-големият ми брат е Стюарт.

— Най-големият брат? Значи сте няколко?

Младият свещеник се засмя. Смехът му беше топъл и искрен.

— Аз съм най-младият. Останалите са Гевин и Доналд Флеминг. Имаме и сестра, която е приблизително на твоите години.

— Значи вие сте родени от втория брак на вашата майка? — Щом щеше да бъде принудена по необходимост да прекара известно време в Шотландия, Арабела трябваше от самото начало да разграничи семействата и връзките, които ги свързваха.

— Ние сме децата от единствения брак на нашата майка, лейди — каза Колин Флеминг, а очите му дяволито светеха. — Бащата на Тевис беше крал Джеймс II, далечен братовчед на майка ни. Стюартови са близко за нас семейство, което много обичаме, както тези от нас, които не са Стюарт, добре знаят.

— Ти си копеле! — Изрече думите, без да се усети.

Графът обаче отново се засмя.

— Но копеле на краля, момиче, което означава много тук, в Шотландия. Стюартови са огромно семейство, и всички членове се обичат нежно, както Колин посочи. Ние си помагаме взаимно и се уважаваме. Когато единственият брат на майка ни умря заедно със законния си наследник, моят баща ме направи наследник на дядо ми по майчина линия. И ето така се сдобих с графско имение и графска титла.

— Значи ти си полубрат на крал Джеймс III — каза Арабела, силно изненадана.

— Да, макар че Джейми е по-голям от мен с някакви си шест години. В отговор на неизречения въпрос, който трепти на устните ти, ще ти кажа, че съм в най-сърдечни отношения с този мой полубрат. Едва си спомням баща си, защото го убиха, преди да навърша три години — каза графът. В гласа му се усещаше сдържан смях. — Майката на Джейми, кралица Мери, е мила и предана жена, която никога не е мислила, че съм неин враг. Винаги е била приятелка на майка ми, която, въпреки че обича много краля, била много объркана, когато разбрала, че ще има дете. Проявила здрав разум и останала далеч от двора. Помолила кралицата за извинение и така си спечелила нейното искрено приятелство.

Като видя колко е шокирана, Колин Флеминг се опита да промени темата на разговора. Беше очевидно, че лейди Арабела не познава живота и че е живяла под крилото на майка си, добре защитена от външни влияния.

— Ще се чувствате удобно в Дънмор, лейди — каза й той. — Замъкът е прекрасен, а нашата майка живее съвсем наблизо.

— Тя няма да има нужда от нейните грижи, малки братко — каза графът, като този път потисна смеха си. — Тя е странно момиче. Мога единствено да кажа, че има горещ темперамент и остър език, нали така, момиче?

— Върви по дяволите — сряза го Арабела ядосана. Беше уморена, цялото тяло я болеше и изпитваше остър глад. — Презирам те заради онова, което ми стори днес!

— Момиче, аз не съм направил нищо лошо. Дори те спасих от опасността да сключиш нещастен брак — отговори Тевис Стюарт. — Трябва да ми благодариш, а не да проявяваш незаслужен гняв.

— Очакваш от мен благодарност? Ти май си малоумен! — каза Арабела злобно.

Тевис Стюарт не каза нищо повече по въпроса. Момичето беше младо и нямаше никакъв житейски опит. Очевидно нямаше представа за това, какъв всъщност е сър Джаспър Кийн. Един ден ще разбере, че е имала късмет, като се е отървала от него. Сега обаче графът трябваше мъдро да я повери на грижите на брат си, свещеника. Арабела Грей ще остане негова почитана и уважавана пленница, докато Джаспър Кийн приеме предизвикателството или докато Джейми Стюарт му нареди да я върне на семейството й, след като му е издействал прилична сума, която да бъде заплатена нему и на семейство Хамилтън като компенсация за смъртта на Юфимия Хамилтън. Имаше достатъчно време, за да убие англичанина, защото не беше вероятно той да промени начина си на живот. Рано или късно, щеше отново да си потърси любовница от другата страна на границата. А когато го направеше, граф Дънмор щеше да узнае за това, щеше да хване тази английска лисица в капана и да я изпрати на оня свят, където тя щеше да бъде обречена на вечни мъки.

Арабела беше отправила взор към замъка „Дънмор“. Не беше така голям като „Мидълхъм“ и като другите големи крепости, които беше видяла, когато с майка си беше посетила английския юг преди две години, но със сигурност беше по-голям от „Грейфеър“. Камъните, от които беше построен, бяха покрити с тъмнозелен мъх, от което тя съдеше, че е толкова стар, колкото и нейният роден дом. Постройката беше четвъртита и имаше четири кули — по една на всеки ъгъл. Стените на кулите бяха назъбени, а зад тях се виждаха въоръжени мъже, които крачеха напред-назад и бяха нащрек, за каквато и да е опасност. Когато започнаха да се изкачват по хълма, на който се издигаше замъкът „Дънмор“, Арабела видя, че той е ограден от ров, пълен с вода.

— Откъде идва водата, която пълни рова, отец Колин? — попита тя облечения в карирана пола свещеник.

— Има подпочвен извор в двора на замъка. Точно затова „Дънмор“ е непревземаем, колкото и дълга да е обсадата, лейди. Предците на Тевис по майчина линия много мъдро са отклонили извора в две корита. Едната река осигурява прясна вода за обитателите на замъка, а другата пълни рова, и то догоре. Тъй като изворът се намира вътре в крепостта, не може да бъде завзет от врага.

Спуснаха моста, по който се преминаваше над рова. Достъпът им до замъка беше свободен. Преминаха по него и влязоха в двора на крепостта. Там имаше много хора, които отвориха широко уста от изненада, като видяха красивото момиче със сребристозлатната коса, което яздеше на седлото пред техния господар. Арабела държеше главата си високо изправена. Не сведе поглед. Нека видят как се държи една смела англичанка, макар и жена, пред лицето на похитителите си. Графът рязко спря коня си пред огромни широки стъпала, които водеха към дома му, и се плъзна на земята. Протегна ръце нагоре, за да помогне на Арабела да слезе от гърба на жребеца, но момичето ги отблъсна и дори гласно изрази протеста си:

— И сама мога да сляза. И друг път съм яздила.

Но, за нейно най-голямо разочарование, когато краката й докоснаха земята, се подгънаха и малко остана тя да падне.

— Не бъди такава горда малка глупачка, момиче — посъветва я той. Успя да я хване, взе я на ръце и изкачи с нея стъпалата, които водеха в замъка. — Уморена си от дългата езда. — Внесе побеснялото от яд момиче в Голямата зала на „Дънмор“ и нежно го остави върху един стол с висока облегалка, който се намираше близо до камината. После хвана брадичката й и повдигна главата й, за да види лицето й. — Това е моята къща, Арабела Грей, и аз не бих позволил на никого да ми противоречи, особено на някакво си разгневено момиче. Ти си моя пленница, но аз ще се отнасям с теб с любезност и уважение дотогава, докато ги заслужаваш. Не изпитвай търпението ми, защото ще те заключа в Северната кула и ще хвърля ключа в мазето.

— Добре казано, Тевис — чу се някакъв глас, който като че ли се приближаваше към тях. — Ако бях на мястото на тази млада дама, мисля, че щях да бъда изкушена да разбера дали говориш истината. — Гласът придоби лице и форма. Елегантно облечена жена прекоси грациозно залата и се приближи до тях. — Къде беше, сине мой? Забрави ли, че днес е рожденият ден на Алис и семейството се е събрало в „Дънмор“ да празнува?

— Майко! — Тевис Стюарт целуна красивата дама и се извини. — Наистина забравих. Удаде ми се възможност да уредя онзи въпрос със сър Джаспър Кийн, мъжа, който уби Юфимия, и просто се възползвах от нея.

И той продължи да обяснява на майка си всичко до най-малките подробности. Арабела се опита да огледа дискретно майката на графа, но любопитството, което изпитваше към тази жена, която беше обичала краля и се беше радвала на неговата любов, ясно личеше. Марджъри Стюарт Флеминг беше висока почти метър и осемдесет. Имаше тъмночервена коса и тъмнозелени очи, като тези на сина й. Чертите й бяха прекалено ясно изразени за жена и все пак тя беше много красива. Гласът й беше дълбок, но благозвучен. Имаше красиви ръце, които използваше, за да подсилва значението на думите си. Кожата й беше много бяла, което подчертаваше още повече цвета на косата й. Зад лейди Флеминг се бяха събрали три момичета. Едното приличаше толкова много на нея, че не можеше да бъде друго, освен нейна дъщеря. Колкото до другите две, по-голямото имаше прекрасна кестенява коса и огромни сини очи, а по-малкото — руса коса и същите огромни сини очи. Сигурно бяха сестри. Арабела се изчерви, когато видя, че двете момичета я разглеждат също толкова задълбочено, колкото и тя — тях. Лейди Флеминг обърна очи към Арабела, която незабавно се изправи и направи реверанс. По-възрастната жена се усмихна доволна.

— Ти имаш прекрасни маниери, детето ми — каза тя, после плесна сина си по ръката и му нареди: — Запознай ни както трябва, Тевис!

— Мамо — отговори графът, — може ли да ти представя лейди Арабела Грей. — Следващите му думи бяха предназначени за Арабела. — Момиче, това е моята майка, лейди Марджъри Флеминг.

— Ах, бедно дете — каза почти незабавно лейди Флеминг. — Сигурно си премръзнала до кости от дългото пътуване в такъв мъглив и студен ден без никаква горна дреха. Ела с мен, ще се погрижа да ти приготвят една хубава топла вана. После ще видим дали ще можем да ти намерим нещо по-подходящо, което да облечеш, и ще се погрижим за красивата ти рокля. Гладна ли си?

— Да, мадам — каза Арабела. — А също така съм и жадна. Сватбата трябваше да се състои рано и не съм закусила, цял ден не съм пила вода.

— Не си нито яла, нито пила цял ден?! — Лейди Флеминг беше силно изненадана. — Тевис! Как можа да постъпиш така с това дете! Нима си някакъв звяр? Нима не съм те възпитала в обноски? Колко пъти съм ти казвала, че трябва да уважаваш жените и да се грижиш за техните нужди?

— Милост, мамо! — отговори графът. — Когато прекосих границата тази сутрин, не знаех, че ще се върна с пленница.

Майка му продължи да го гледа навъсено.

— Продължи със запознаването, сине — отговори му тя.

— Лейди Грей, това е моята сестра, Алис Флеминг. — Алис Флеминг направи реверанс на Арабела, която каза:

— Поздравления по случай вашия рожден ден, мис Флеминг.

— Лейди Грей, мис Маргарет Хамилтън и нейната сестра, Мери.

Двете сестри Хамилтън също направиха реверанси на Арабела, която любезно отговори на поздрава им.

— Аз съм малко по-висока от вас, лейди Грей — каза Мег Хамилтън, — но мисля, че моите рокли ще ви стоят добре. Нито една от тях не е така красива като вашата.

Арабела се усмихна срамежливо.

— Това е най-красивата рокля, която някога съм имала — призна тя. — Това е моята сватбена рокля.

— Да, Мег — каза дяволито графът. — Днес лейди Арабела щеше да се омъжи за убиеца на вашата сестра, но за щастие, успя да избяга, макар тя да не вижда нещата по този начин, нали така, момиче?

— Ти наистина си копеле! — извика гневно Арабела. Настана неловка тишина. Най-после графът каза:

— Нима няма кой да каже нещо?

— Какво очакваш да кажат? — сряза го Арабела. — Току-що ме представи на мис Хамилтън като бъдещата невеста на техния смъртен враг. Нима мислиш, че мис Мег и мис Мери не биха обърнали внимание на това? Каквото и да е направила Юфимия Хамилтън, тя е била тяхна сестра и те са я обичали. Още веднъж показваш пред мен липса на деликатност и на усет.

Лейди Флеминг беше готова да се засмее, но, макар и трудно, успя да се въздържи. Атаката на това крехко, но силно духом девойче срещу сина й й подейства ободряващо. Обикновено жените се правеха на глупачки пред Тевис. Досега нито една не беше устояла на титлата му, кралския му произход и красивото му лице.

— О, моля ви, лейди Грей — каза искрено Мег Хамилтън, — не си мислете, че ще държим вас отговорна за онова, което стори сър Джаспър Кийн. Мисля, че мога да говоря от името на цялото семейство, и ви казвам, че няма да постъпим така. Наистина сме много изненадани от вашето появяване тук, но вярваме на графа, когато казва, че за щастие, сте успели да избягате. Сър Джаспър е лош и порочен човек.

— Къде мислиш да настаниш това дете, Тевис? — попита го майка му.

— В Западната кула, мамо. Там има само един вход и изход, който води към апартаментите. Подозирам, че лейди Грей може да се опита да избяга от моята опека. Нали, момиче? — каза той с усмивка.

— Нима ме питаш за настроението ми? Или за това, как мисля да избягам? Е, няма да ти кажа. Дай ми възможност и ще избягам!

— Знам — отговори тихо той, — затова ще те пазя непрекъснато, момиче. Ако се държиш добре, може да те даря със свободата да слизаш в залата, да ходиш до параклиса и до градината. Ако се държиш лошо, ще откриеш, че си затворничка, пазена строго.

Тя вдигна поглед към него.

— Разбирам — отговори следен глас.

— Някой трябва да се грижи за това дете. Тевис — каза лейди Флеминг.

— Знам, мамо — Той се обърна и извика на жената, която имаше майчински вид и се намираше в другия край на залата. — Флора, ела при мен!

Жената, очевидно една от главните прислужнички, побърза да изпълни заповедта.

— Господарю? — попита тя и направи реверанс.

— Това е лейди Грей, Флора. Тя е едновременно моя затворничка и моя много скъпа гостенка. Ще бъде настанена в Западната кула. Искам да се грижиш за нея с нежност и любов. Не бива никога да я оставяш сама. Отец Колин също ще отговаря за нея, но не ходи при него, ако въпросът не е наистина важен.

— Да, господарю — каза Флора, — ще се грижа добре за това момиче, не се страхувайте. Веднага ще отида да наредя да приготвят стаите й и да запалят огън в камината, защото денят е много студен, като се има предвид, че е юни. Нощта сигурно също ще бъде студена. Във време като това в Западната кула е много влажно.

Тя отново направи реверанс и бързо излезе от залата. Арабела вече се беше стоплила. Тя позволи на графа да я отведе до трапезарията, тъй като беше настъпило времето за вечеря. Той я постави от лявата си страна, а майка си — от дясната. От другата страна на Марджъри Флеминг, беше седнал съпругът й Ян — огромен мъж, който се държеше малко безцеремонно. Той целуна ръка на Арабела и сам се представи. До тях седеше Алис. По-нататък, подред, се бяха настанили Мег и Мери Хамилтън, тримата полубратя на графа и красив млад човек, който беше представен като Робърт Хамилтън, господар на „Калкърин“. В залата бяха внесени допълнителни маси и пейки, които бяха заети от слугите, служещи в замъка. Слугите от кухнята започнаха да носят димящи купи със супа и чинии с горещо и вкусно ядене.

Арабела умираше от глад. Беше забравила отправената от нея заплаха, че ще гладува. Напълни щедро чинията си с риба, агнешко, задушен лук, няколко резена розова шунка, малко заешко, задушени моркови и топъл дъхав сос. Отделно си взе марули и сурови зеленчуци. Всичко това щеше да преглътне с щедра порция кристално червено вино. Хлябът тя натроши на малки парченца, с които щеше да й е по-удобно да попие соса, поднесен с яденето.

Около нея непрекъснато говореха. Тя слушаше с половин ухо разговорите, но ядеше мълчаливо. Беше посветила цялото си внимание на храната, решена да не доставя удоволствие на Тевис Стюарт, и да не му дава възможност да я използва като пионка в играта си срещу Джаспър Кийн. Забеляза, че всички около графа — семейството му, приятелите и слугите, се отнасят с него с любов и уважение. Може би той беше по-добър от Джаспър, но я беше използвал. Да, но и Джаспър Кийн я беше използвал, за да придобие право над „Грейфеър“. Сега тя разбра, че крепостта е била единственият му интерес. Неговият собствен дом — жалко място, беше казал графът — беше разрушен. Той се нуждаеше от Арабела Грей само за едно: крепостта „Грейфеър“. И кралят я беше използвал, а също така и нейната собственост, за да накара сър Джаспър да му служи предано. Арабела си помисли, че братовчед й Ричард сигурно не познава добре сър Джаспър. Сега разбираше, че той може да бъде верен единствено на себе си и на собствените си интереси. Арабела стигна до десерта — крем, в средата на който беше поставена една курабийка.

— Мисля, че може би сме на една и съща възраст, лейди Грей — каза Мег Хамилтън, като се наведе, за да я заговори. — Аз съм почти на четиринайсет.

— И аз — отговори Арабела. — Ще ме наричаш ли Арабела, моля те! И може ли аз да ти викам Мег?

— Да! — отговори Мег и се усмихна, а Арабела видя златисто сияние в очите й, които бяха по-скоро сиви, а не сини и бяха обградени от пясъчножълти мигли. — Разбирам, че положението, в което се намираме, е комплицирано, но мисля, че все пак бихме могли да бъдем приятелки, нали? Не ти си виновна за трудностите, които срещаме всеки ден.

Арабела кимна.

— Мъже! — каза тя раздразнено. — Изглежда, те не могат да живеят в мир. Бих искала да бъдем приятелки, Мег. Имам приятелка в „Грейфеър“. Казва се Лона и е дъщеря на Фицуотър. Фицуотър — обясни тя — е капитанът на крепостта. Сър Джаспър наистина ли е изгорил дома ви до основи? Наистина е постъпил зверски жестоко!

Мег кимна.

— Роб заведе всички ни — Мери, бебето Джорди, старата Уна и мен — в рова, където бяхме в безопасност. Видяхме всичко… — думите й заглъхнаха и Арабела си спомни онова, което графът беше разказал за смъртта на Юфимия Хамилтън.

— О, толкова съжалявам, Мег! Била съм неразумна. — Гласът на Арабела изразяваше искрено съжаление. — Прости ми. Наистина съм много изненадана да открия, че сър Джаспър е такъв негодник. — Докато говореше, Арабела си спомни деня, когато сър Джаспър я беше бил с пръчката. Защо тогава не се беше досетила, че той е жесток човек?

— Ти не си го познавала достатъчно добре — каза тихо Мег.

— Да, наистина. Кралят избра сър Джаспър за мой съпруг, защото крепостта се нуждаеше от защитник и стопанин. Той е много красив, а аз, за мой срам, съм съвсем неопитна в тези неща.

— Разбира се, че момиче на твоите години ще бъде съвсем невинно и няма да има опит с мъжете — каза лейди Флеминг. — Вашият крал би трябвало да размисли по-добре, преди да ти предложи този брак, но всъщност аз не съм чула нищо хубаво за крал Ричард.

— О, не, мадам! — извика Арабела. — Крал Ричард е добър човек, заклевам се! Познавала съм го през целия си живот, а също така и майка ми, която е братовчедка на кралица Ан. Мисля, че сър Джаспър е имал едно лице за пред краля и едно, което е показвал на всички други хора. И двете лица са много красиви обаче — завърши Арабела.

— Винаги е трудно да повярваш, че красивите хора могат да бъдат лоши — отбеляза мъдро лейди Флеминг, а мъжете, които чуха забележката й, се засмяха високо.

— Ти сгодена ли си? — обърна се Арабела към Мег. Харесваше това красиво шотландско момиче. Щеше да им бъде приятно заедно, докато тя намери начин да избяга. Кой знае? Може би Мег Хамилтън щеше да й помогне.

— Не, не съм сгодена — отговори Мег, като сниши гласа си. — Но съм влюбена!

— Нима? — каза Арабела. — Прекрасно! Сигурна ли си? Аз мислех, че съм влюбена в сър Джаспър, но сега, когато той се оказа такъв страхливец, разбирам, че никога не бих могла да го обичам истински. Откъде знаеш, Мег, че това наистина е любов? Можеш ли да ми кажеш кой е той? Семейството ти одобрява ли чувствата ти? Ще се ожените ли?

Мег се изкикоти по момичешки.

— Толкова много въпроси! — усмихна се тя на Арабела. — Той е Гевин Флеминг, полубратът на графа, и да, брат ми одобрява чувствата ми, и да, Гевин също ме обича. Прекрасно, нали?! Кажи ми, Арабела, когато сър Джаспър те целуваше, подкосяваха ли се краката ти? Моите омекват, когато Гевин ме целува. Заради това знам, че го обичам. Никога преди не съм се чувствала така, когато някое момче успяваше да си открадне целувка. Ние с Гевин си мечтаем за свой собствен дом и за деца. — Тя се изчерви. — Никога преди не съм мечтала за деца. С нито едно момче. Това е любовта, сигурна съм! Гевин ще помоли баща си за разрешение да се оженим, когато се върнат у дома си в „Глен Айлийн“ след няколко дни. Лорд Ян ще даде съгласието си, така че за нашия съюз няма да има пречки. Роб обеща, че към моята зестра ще прибави и половината от зестрата на Юфимия. Другата половина ще вземе Мери, когато един ден и тя се омъжи. Зестрата ми е достатъчна, за да бъда добра партия за женитба, и няма защо да се срамувам, че ще стана съпруга на Гевин Флеминг. Един ден Гевин ще наследи къщата и земите на баща си, нали разбирате.

— Да, имаш късмет, че си сестра на земевладелец, Мег — каза тъжно Арабела. — Нито един крал няма да се загрижи за брака и собствеността ти. Можеш да следваш сърцето си. Аз си мислех, че кралят ми е избрал прекрасен мъж за съпруг, но сега разбирам, че той пет пари не е давал за моето щастие. Аз съм нещо като робиня за краля и ще бъда същото и за мъжа, който се ожени за мен. — Тя горчиво стисна устни. — Не искам да бъда притежание на друго човешко същество.

— И не бива да бъдеш, дете — каза лейди Флеминг. — Ще ти дам един добър съвет, който беше даден и на мен, когато бях момиче. Ако в живота зависиш само от себе си и от никой друг, ще бъдеш по-щастлива. Вярвай само на собствените си инстинкти, на своя „вътрешен глас“, както го наричаме ние, келтите, и няма да сбъркаш. Вече много години следвам този съвет и нито веднъж досега не съм се разочаровала.

Арабела се замисли над думите на лейди Флеминг и я попита:

— Кой ви даде този добър съвет, мадам?

— Бащата на Тевис — отговори лейди Флеминг. — Наричат го Джеймс Огненото лице, защото се е родил с едно огненочервено петно на лицето. Той беше добър човек, но беше преди всичко войник и не обичаше членовете на двора. Баща му бил убит, когато той бил само на шест години и той прекарал детството си като пионка в ръцете на нашите вечно воюващи благородници. Когато бил на десет години, умрял неговият гувернант, граф Дъглас. Синовете на Дъглас били болезнено амбициозни и решили да тръгнат по стъпките на баща си, затова започнали да се грижат за Джеймс. Но били убити пред очите му от ревниви благородници, които на свой ред искали да поемат попечителството над краля. Детството му не било лесно и Джеймс отрано се научил да разчита само на себе си. Защото онези, които не били привлечени от попечителството над него, се отвращавали от лицето му, половината от което било с цвета на аметист. С изключение на това петно, той бил не по-малко красив, от който и да е Стюарт. Майка му била англичанка, лейди Джоан Бюфо. На шотландците и на англичаните им харесва да се бият едни с други. Но все пак историята познава времена, когато са били приятели.

— Никога не бих могла да бъда ваш враг, мадам — каза Арабела.

Марджъри Флеминг се усмихна топло на момичето, след което се обърна към съпруга си и най-големия си син. Може би си мислеше, че това английско момиче би било добра партия за Тевис. Вече не стана дума за това, че тя трябва да се омъжи за сър Джаспър Кийн. Разбира се, тя нямаше нищо, освен „Грейфеър“, а англичаните не биха позволили на шотландците да имат крепост, пък било то и малка, в техните земи. В миналото шотландците са държали крепости и от другата страна на хълмовете Шевиот, а англичаните са държали шотландски крепости. Например „Бъруик“ доскоро беше шотландски. Юфимия Хамилтън беше мъртва, а Тевис не показваше никакъв интерес към някоя определена жена, нито пък говореше, че иска да се ожени. Немислимо беше да загубят „Дънмор“ само защото твърдоглавият й син не иска да се ожени и да има деца. Арабела Грей беше красива и очевидно интелигентна. И не благоговееше нито пред титлата, нито пред лицето на Тевис. Беше достатъчно млада, за да се учи и променя. Беше точно такова момиче, каквото графът би трябвало да си вземе за съпруга, мислеше лейди Флеминг, защото въобще не беше харесвала Юфимия Хамилтън и смяташе прибързания избор на сина си за особено несполучлив. Съдбата му беше дала възможност да се измъкне, а сега отново съдбата му даваше прекрасно разрешение на проблема с женитбата. Но той май изобщо не го виждаше. Защо мъжете са толкова глупави, когато нещата опират до практически въпроси?

Арабела отново се наведе напред, за да подхване разговор с Мег Хамилтън.

— Графът е най-арогантният мъж, когото някога съм срещала! — каза тя с гневен шепот.

— Той е същински Стюарт — каза Мег с усмивка, — а те са много горди хора.

— Как се е случило така, че кралят е станал негов баща? — Арабела изпитваше неподправено любопитство, въпреки че не харесваше похитителя си, а това не беше въпрос, който би могла да зададе на лейди Флеминг.

Мег стана от мястото си и направи знак на Арабела.

— Хайде да се поразходим за малко из залата — предложи тя — и ще ти разкажа.

Арабела също се изправи. Двете момичета направиха реверанс пред домакините си, излязоха от трапезарията и започнаха да се разхождат, хванати за ръка.

— Предишният господар на „Дънмор“ беше дядото на Тевис, бащата на лейди Флеминг — поде Мег. — Казваше се Кенет Стюарт, но му викаха Кенет Мор. На келтски „мор“ означава „голям, огромен“, а бащата на лейди Марджъри наистина беше огромен. Беше висок метър и деветдесет. Казват, че по това време бил най-високият мъж в цяла Шотландия. Мор от „Дънмор“, имал съпруга, която много обичал. Когато тя умряла, той отказал да се ожени повторно, макар да имал само две деца: син Фъргюс и дъщеря Марджъри. Фъргюс бил убит в битката при Аркинхолм. Старият Кенет Мор бил вече много болен и не можел да откликва, когато кралят свиквал войските, затова отишъл синът му. Той умрял, защитавайки крал Джеймс от ударите на врага. Хвърлил се пред краля, който бил временно обезоръжен, и поел в тялото си удара, предназначен за него. Докато кралят вдигне отново оръжието си, Фъргюс Стюарт бил смъртоносно ранен. Крал Джеймс II убил човека, нанесъл раната на верния му войник. След като битката била най-после спечелена, кралят отишъл в замъка „Дънмор“, като носел тялото на героя, за да бъде погребано в семейните гробища. Превъзнесъл храбростта на Фъргюс до небесата, но въпреки това старият Кенет Мор бил съкрушен. Тогава кралят видял за първи път лейди Марджъри. Била на петнайсет години. Те се влюбили. Оттогава, всеки път, когато кралят отивал до границата, посещавал Марджъри Стюарт. Скоро се понесла мълвата, че тя е негова любовница. От техния съюз се родил Тевис, а когато това станало, кралят издал декрет, че той ще бъде наследник на дядо си, тъй като бил негов най-близък кръвен роднина. Тогава кралят разрешил на Кенет Мор да омъжи дъщеря си за господаря на „Глен Айлийн“, лорд Ян Флеминг, когото тя обичала още от дете. Старият граф умирал и кралят разбирал, че той няма да живее дълго, за да помогне в отглеждането на кралското дете и да го пази. Но Ян Флеминг можел да свърши това. За него било чест да бъде натоварен с отглеждането и възпитанието на кралския син. Отдавна се знаело, че един ден лорд Флеминг ще се ожени за Марджъри Стюарт. Говори се, че в деня, когато се сгодили, тя, по своя воля, му се заклела, че никога вече няма да посети леглото на краля. Определили датата на сватбата за след шест месеца, за да не може никой да каже, че детето, което ще се роди през първата година на брака им, не е дете на Ян Флеминг. Десет месеца след сватбата се родил Гевин. Нямало съмнение кой е баща на детето, защото лейди Марджъри не излязла от замъка „Дънмор“ през цялото това време, а крал Джеймс II не дошъл нито веднъж да я види. Обаче дошъл, за да поздрави гордите родители с раждането на първото им дете. Тогава го видели за последен път, защото той бил убит при обсадата на Роксбърг няколко месеца по-късно от гюле, чието изстрелване наблюдавал. А потомството на лорд и лейди Флеминг се увеличавало. Появили се Доналд, Колин и най-накрая Алис, която е вече на петнайсет години.

— Лейди Марджъри ми харесва — каза Арабела. — Много е мила.

— Тя може да бъде и много ядосана — отговори Мег. — Мъжете в семейството я уважават и търсят мъдрия й съвет винаги, когато изпаднат в затруднение. Може да бъде и много страшна.

— Господарке? — До нея беше застанала Флора.

— Да! — отговори Арабела.

— Графът мисли, че може би вече искате да си легнете. Вярва, че сте уморена от ездата и от възбудата, която днешният ден би трябвало да е предизвикал у вас.

Арабела понечи да отрече, че е изтощена, но бързо реши да не се държи по такъв детински начин. Наистина не й бяха останали никакви сили. Мег каза, че също би искала да си легне, и се прозина, като че ли за да подчертае думите си. Арабела се усмихна на новата си приятелка. Прекрасно разбираше, че Мег се преструва, за да не се чувства неудобно Арабела. Тя отиде пак в трапезарията и си взе сочна ябълка от сребърната купа на масата. После се обърна и последва Флора и Мег.

— Радвам се да видя, че мъката от провалената женитба не е повлияла зле на апетита ти — каза графът леко подигравателно.

Бясна, Арабела се извърна рязко и хвърли ябълката по графа. Безпогрешно улучи целта — ябълката го удари в средата на гърдите. Мъжете, които все още бяха в трапезарията, се засмяха високо: отчасти заради силния й гняв, отчасти заради изненадата, изписана по лицето на графа.

— Ах, момче, ако това беше стрела, вече щяхме да те оплакваме — каза вторият му баща с усмивка.

— Лека нощ на всички — каза Арабела със сладък гласец и направи реверанс. Завъртя се рязко на пети и напусна трапезарията.

— Как се осмели да го направиш? — изкикоти се Мег. — Понякога Тевис вдъхва ужас на околните. Аз наистина се страхувам от него.

— Той е глупак и това е очевидно! — беснееше Арабела. — Ако имах меч, щях да го пробода с него!

Флора, която вървеше пред тях, се усмихна скришом. Малкото английско момиче имаше силна воля. Флора не се съмняваше, че ако му се удадеше случай, то щеше да изпълни заканата си. Жителите, които живееха по протежение на границата, си приличаха, независимо от това дали бяха шотландци, или англичани. Също като лейди Флеминг, Флора мислеше, че Арабела би станала превъзходна съпруга на графа. Запита се дали и графът ще разбере това. Флора изпитваше облекчение от факта, че Юфимия Хамилтън принадлежи на миналото. Нямаше да й е неприятно, ако Арабела Грей вземе участие в бъдещето на замъка, макар че тя беше англичанка. Мег тръгна към своите стаи, които се намираха в друга част на замъка. Арабела покорно следваше възрастната жена. Минаха по един коридор и започнаха да се изкачват по тясно стълбище. Стъпалата скърцаха и на места потъваха под краката им. В кулата беше студено и влажно. Флора се движеше толкова бързо, че Арабела на няколко пъти изгуби от поглед светлината на свещта, която тя носеше, за да осветява пътя им. Когато останеше на тъмно, Арабела си казваше, че само ако продължи да се изкачва, ще стигне най-после до стаята си, която очевидно се намираше на върха на кулата. След последния завой тя отново видя пред себе си Флора. Тя беше поставила свещта на желязна поставка, закрепена за стената. Беше застанала в средата на кръга от жълта светлина и й махаше.

— Когато човек се изкачва дотук за първи път, стъпалата му се струват безкрайни, лейди — каза Флора и въведе гостенката в малка стая, която нямаше прозорци. В малката камина гореше весел огън, а до нея беше поставено малко дървено канапе с избродирани възглавнички. Зад отворената врата се виждаше още една стая. Флора затвори вратата, която водеше към стълбището, с твърда ръка и каза: — Тук ще ви бъде удобно, лейди. Ще се чувствате като какавида в пашкул. — Тя придружи Арабела до съседната стая. — Позволих си свободата да внеса тук вана за вас. Мисля, че бихте искали да се изкъпете. Нека да ви помогна да свалите роклята си, лейди.

Флора не дочака отговора й, а започна да развързва роклята й. Арабела се огледа. Стаята всъщност беше спалня. И стените, и подът бяха от сиви камъни. Камината, над която нямаше лавици, беше вградена във външната стена. Върху пода беше постлана огромна рогозка, съшита от овнешка кожа, по която беше оставена вълната. Мебелировката на стаята беше оскъдна. Имаше легло, което беше огромно и й се струваше достатъчно за двама. От едната му страна беше поставена четвъртита маса, а до нея — гардероб, обкован с желязо. Без малката кръгла вана от дъбово дърво, която беше поставена до огъня, стаята беше съвсем бедна и невзрачна. Имаше само един тесен прозорец, който, за облекчение на Арабела, имаше стъкло. Мястото й се струваше не особено приятно и тя се надяваше, че няма да прекарва много време там. Вече беше взела едно решение. Беше забелязала, че няма друг изход от кулата, освен вратата, която води към стълбището. Прозорецът беше толкова тесен, че дори слабо и дребно тяло като нейното не би могло да се промуши през него. Тя подозираше, че височината на прозореца също би била една от основните пречки за неговото използване като изход за бягство. Вероятно това беше имал предвид Тевис Стюарт, като й беше казал, че няма да й даде възможност да избяга. Арабела се усмихна мрачно. Може и да беше само жена, но беше умна. Беше готова да се обзаложи, че е по-умна от всички жени, които той беше срещал досега.

— Ще трябва да спя с долната си риза — каза Арабела, когато най-после се освободи от роклята и се приготви да влезе във ваната.

— Не, лейди, аз донесох нова риза за вас — каза й Флора. — Ще изпера другата. И когато почистя прахта, полепнала по долните ръбове на красивата ви рокля, ще я прибера в гардероба. Вече преправих една от роклите на мис Мег за вас, защото тя ми даде разрешението си. Ще използваме вашата рокля като мярка и ще ви приготвим нов гардероб само за няколко дни. Новите рокли ще бъдат далеч по-удобни от красивата рокля, с която бяхте облечена днес.

Арабела беше принудена да се усмихне на думите на старата жена, защото беше очевидно, че Флора се колебае между възхищението и неодобрението и не знае кое да избере, за да изрази чувствата си по отношение сватбената рокля на Арабела.

— Благодаря ти, Флора — каза тя. — Много си любезна. Ще ми помогнеш ли да среша и подредя косата си? Ще трябва да я вдигна нагоре, за да вляза във ваната, а ми е трудно да го направя сама.

Флора беше простовата жена с едър кокал. Беше по-висока от новата си господарка с около петнайсет сантиметра. Под бялото й боне се виждаше кестенява коса, която вече беше започнала да сивее. Кафявите й очи бяха запазили живостта си. Тя гледаше с нескрито възхищение косата на Арабела.

— Никога досега не съм виждала толкова красива коса, момиче — каза тихо тя.

Нави косата около китката си, вдигна я нагоре и внимателно я закрепи с фибите. След това помогна на Арабела да влезе във ваната. Арабела седна в топлата вода и на лицето й се появи блажена усмивка. Болката, която изпитваше в ръцете и краката, веднага започна да утихва. До този момент не беше осъзнала колко силна е тя. Топлината приятно отпусна мускулите й.

— О, Флора — въздъхна, благодарна от все сърце, — благодаря ти! Мога да си представя какви трудности си изпитала, докато качиш и ваната, и водата, до кулата.

— Глупости, момиче, накарах няколко от по-яките момчета да донесат по няколко кофи вода — отговори Флора и се засмя. — Аз самата съм яздила доста по границата и знам как конете изсмукват силата на ездача. Хайде, починете си малко, докато аз занеса роклята ви долу, за да я изчеткам. Поставила съм хавлия върху камъните на камината, за да се стопли. Използвайте я, ако излезете от ваната, преди да съм се върнала. Чистата долна риза е на леглото. Няма да се бавя. — И тя излезе от спалнята.

Арабела затвори очи и — за първи път през този ден — се отпусна. Водата беше приятно топла, а във въздуха се носеше ароматът на благоуханни треви. Отвори очи и видя сапуна, който беше поставен на каменния под до ваната. Тя го взе и го приближи към носа си. Да! Аромат на пирен! Нейният любим аромат! Потопи сапуна във водата и се изми старателно, след което обля тялото си с чиста вода. Умората отново започна да се просмуква в костите й. Тя протегна ръка и взе хавлията. Когато започна да обтрива тялото си с нея, чу вратата зад гърба й да се отваря.

— Флора, ти тичаш нагоре-надолу по тези стълби като младо момиче — каза Арабела, обърна се и изпищя пронизително. Опита се да се прикрие с хавлията, докато светлозелените й очи останаха приковани в графа. Беше порозовяла от смущение. Руменината изпъкваше още повече по лицето й, защото косата й беше толкова светла. Тевис Стюарт също се изчерви и загуби дар слово. Беше дошъл да се увери, че гостенката му е настанена удобно и се чувства добре. Не беше му минало през ума, че тя може би се къпе. Личният му опит се свеждаше до познанията, които може да има един син, брат и любовник. Беше вече достатъчно голям, когато се роди Алис. Но сестра му беше отгледана в другия дом, който принадлежеше на родителите му, в „Глен Ашийн“. Никога не беше имал любовница в „Дънмор“, защото един ден това щеше да бъде домът на съпругата му и той не искаше да е опетнен от безчестна жена. И, следователно, не беше запознат с навиците на жените. Сега се чудеше накъде да гледа и погледът му се местеше от предмет на предмет. Момичето наистина беше прекрасно и изглеждаше по-зряло без дрехите си. Краката й бяха много по-дълги, отколкото можеше да се предполага при ниския й ръст. Арабела Грей не беше по-висока от сто петдесет и осем сантиметра. Гърдите й бяха малки, но великолепни. Бяха разположени високо, кожата й беше с цвета на слонова кост, а зърната й бяха примамливи като узрели ягоди. Талията й беше тънка, бедрата — добре оформени и стройни, а плътта — стегната. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— М-мадам, извинете ме. Моля за прошка — успя той да каже най-накрая, като напразно се опитваше да откъсне очи от прекрасната гледка, която тя представляваше. Малката хавлия не скриваше почти нищо от великолепното й тяло.

— Излез веднага! — изкрещя Арабела, изненадана от външния му вид точно толкова, колкото той беше от нейния.

— Дойдох само за да видя дали си се настанила удобно — опита се да обясни неочакваното си нахлуване.

— Излез! — извика тя и хвърли сапуна по него.

Беше се прицелила добре, но той се наведе и заднишком тръгна към вратата. Излезе, прекоси другата стая все така заднишком, докато се озова в коридора и тръшна вратата след себе си. Тя чу шума от стъпките му, който заглъхваше надолу по стъпалата. В подножието на стълбите той срещна Флора и започна да й се кара.

— Нима не ти казах, че трябва да пазиш момичето, та си я оставила в незаключената стая, свободна да ходи, където си иска?

— Момичето беше във ваната — отговори Флора със завидно присъствие на духа — и без дрехи. Едва ли може да се очаква, че ще избяга гола навън в нощта, особено в непозната земя. Хайде, не вдигайте прекалено много шум. — Тя крадешком го погледна изпитателно. — Тя е много красиво момиче, но вие може би не сте забелязали.

— Забелязах — каза той, като се усмихна накриво. — Как бих могъл да не забележа? Тя ме замери със сапуна. За втори път тази вечер хвърля нещо по мен, а се цели безпогрешно. Темпераментът й е толкова горещ, че се чудя как се събира в крехкото й тяло, Флора. По-добре внимавай с нея.

— Би трябвало да имате съпруга като лейди Арабела Грей, господарю — каза смело Флора. — Момиче с горещ темперамент, което ще напълни „Дънмор“ със здрави и силни синове и дъщери.

Тя бързо се завъртя на пети и започна да се изкачва по стъпалата, преди графът да е успял да й се скара за разпуснатия език. Зад нея Тевис Стюарт се засмя гръмогласно. След случилото се с Юфимия Хамилтън не беше сигурен дали иска да се ожени. Поне засега, беше изгубил желание да го стори. Струваше му се, че жените създават само главоболия и присъствието им не си струва проблемите. С изключение на майка му, разбира се. Щеше да се ожени само заради децата, защото „Дънмор“ трябваше да има наследник. И по никаква друга причина. Графът се завърна в Голямата зала, където брат му Робърт Хамилтън се беше настанил до огъня с чаша в ръка. Всички други, очевидно, си бяха легнали. Той си напълни чаша вино и разказа на брат си за току-що преживяното приключение. И двамата много се развеселиха.

— Значи тя наистина е красавица, а, Тевис? Колко жалко, че е девствена, иначе можеше да я вземеш за себе си — точно така, както сър Джаспър взе Юфимия. Извинявай, Роб — бързо добави Гевин и кимна с глава към младия господар на „Калкърин“. — Сигурен ли си, че е девица?

— Да. Очевидно е, че не я е докосвал мъж. От прелестите, които току-що видях, трябва да призная, че се изкушавам — каза графът. — Тя е красива и с дрехи, но без тях, момчета… — Той въздъхна дълбоко и тъжно като човек, на когото незаслужено са отказали нещо.

— Потуши страстта си, братко — каза остро Колин Флеминг. — Момичето е наша уважавана гостенка. Ти обеща на майка й, че ще я върнеш недокосната. Освен това тя не е виновна за действията на Джаспър Кийн, нито пък за поведението на Юфимия Хамилтън. Бедното момиче, то дори не познава както трябва онова копеле. Ще ти напомня, Тевис, че Арабела Грей е под защитата на църквата по твоя собствена молба. Не можеш да я докоснеш, без да се страхуваш, че ще погубиш душата си.

— Престани, Колин — каза Доналд Флеминг на по-малкия си брат. — Тевис просто е решил, че е по-добре да постави момичето под себе си, отколкото под защитата на църквата. Кой знае? Тя може би ще е по-щастлива при това положение на нещата, а? — И той направи неприличен жест с ръка, като при това се засмя.

— Защо не? — включи се в разговора и Гевин Флеминг, вече полупиян. — Нима онова английско копеле не се подигра и с доброто ни име, и с честта ни? Ако Тевис иска момичето заради собственото си удоволствие, нека да го има, Колин! Кой би имал по-пълно право на това?

— Не — каза твърдо младият свещеник. — Не може да постъпи така! Арабела Грей е невинна. Тя е пионка в ръцете на краля и на сър Джаспър, а сега и в твоите, Тевис. Юфимия добре криеше пороците си, но ако имаше уши за клюките, братко, щеше да ги чуеш и да разбереш навреме каква е тя. Но ти винаги си избягвал да изпълниш дълга си, Тевис, и заради това избра най-лесния начин, както постъпваш винаги, когато правиш нещо, което не ти е по сърце. Огледа се само за да видиш кое момиче е най-близо до теб и ти е подръка. Кое е красиво и е от добро семейство и дори без да се запознаеш с нея, й направи предложение за женитба. Ти си жив пример за това, че Бог се грижи за глупаците! А сега ще се отнасяш с уважение към лейди Арабела Грей. Утре ще изпратим шпионин през границата, за да разберем какви са плановете на сър Джаспър Кийн, какво е намислил, за да си върне годеницата.

— Да, Колин — съгласи се графът, — ти си прав, но момичето наистина запали огън в слабините ми, огън, който ще ми е трудно да загася. И все пак ще постъпя така, както казваш ти.

— И когато тази нощ си легнеш в самотното легло, братко, ще имаш утехата, че църквата те е благословила — каза весело Гевин.

— Плътската страст не е любов — каза тихо младият свещеник.

— Ако членът ти е винаги твърд с жените, както главата ти е твърда, когато става въпрос за Бога, малки братко — заяде се с него Доналд, — може би дори аз щях да се вслушам в думите ти, но мъж, който не яде овесени ядки, едва ли може да се произнася за вкуса на кашата.

— Станах мъж още преди да стана свещеник, Доналд — отговори изненаданият свещеник. — Нима не помниш колко много момичета успях да ти отмъкна? Никога не съм се отказвал от женската компания. Имаше време, когато открито ти признавах колко много ми липсва тя понякога, но не мога да служа на Бога добре, ако не се сдобия със съпруга и деца. За мен няма друг път, освен този, по който вече съм тръгнал. Може би защото не използвам жените по начина, по който ги използвате вие, аз ги виждам в различна светлина. Може би и вие трябва да се опитате да ги видите така, както ги виждам аз, а не просто като същества, които задоволяват плътските ви страсти.

Доналд Флеминг се прозина театрално.

— Не обичам някой да ме поучава още откакто бях малко момче, Колин. Аз ще изиграя ролята на твой шпионин, Тевис. Не мога да стоя тук й да те гледам как си точиш зъбите по онова апетитно парче английска плът и как този свещеник тук ти чете лекции за добро поведение!

— Крайно време е, Доналд — посъветва го неговият по-малък брат, — да започнеш да мислиш с главата си, а не с члена си.

Братята се засмяха. Намеси се младият господар на „Калкърин“:

— Надявам се, че не правиш това само заради Юфимия, господарю. Аз я обичах много, но тя не беше достойна за теб.

Графът направи неопределена гримаса.

— Трябваше да ми кажеш това в онзи ден, в който дойдох да искам ръката й, Роб, но аз не те обвинявам. Онова, което сторих днес, го направих заради потъпканата си чест, а не заради сестра ти, но накрая ще си отмъстя за нейната смърт. Юфимия можеше да бъде много чаровна, когато поиска. Не се съмнявам, че те е въртяла на малкия си пръст, въпреки ясното ти съзнание за лошото й поведение. Ти си само момче без родители. Трябва някой да те съветва какво да правиш, някой, който да е по-възрастен от теб. Ти направи всичко, което беше по силите ти, и спаси по-малките си сестри и брат. А това е подвиг, достоен за истински мъж.

 

 

Когато Арабела се събуди на другата сутрин, Доналд Флеминг вече беше напуснал замъка „Дънмор“ и беше дори пресякъл границата с Англия. Когато наближи околностите на крепостта „Грейфеър“, забеляза, че макар слънцето да беше изгряло преди час, макар денят да беше много по-топъл и приятен от предходния, всички още спяха. Беше се преоблякъл като амбулантен търговец, което му осигуряваше известна безопасност. Когато най-сетне видя една жена да вади вода от кладенеца в двора си, той се спря.

— Добро утро, мадам — поздрави весело той. — Може ли да ви помоля за глътка вода?

— Ти си шотландец! — обвини го жената и враждебно го изгледа от глава до пети.

— Да, но това не бива да ви настройва против мен, мадам — каза Доналд. — Идвам от другата страна на границата, това е вярно, но майка ми, Бог да й даде мир на небето, беше от Йорк. Амбулантен търговец съм и смесената кръв, която тече във вените ми, ми помага да пътувам и от двете страни на границата. — Доналд Флеминг свали една торба от гърба на коня си, отвори я и изсипа съдържанието й на земята, за да покаже на жената конците, дантелите, копринените панделки във всички цветове на дъгата, малките метални формички за курабийки и внимателно завързаните торбички с редки подправки. — Имам няколко топа превъзходен плат и няколко топа коприна, която е с много рядко качество, ако това ви интересува, мадам. Докато си помислите, може би ще ми донесете малко вода да си наквася устата — Той се усмихна широко с доверчива усмивка, която озари дори очите му.

Жената отново го изгледа от глава до пети, но вече не така подозрително Не, в погледа й се четеше истинско възхищение от Доналд Флеминг. Той беше — с огромното си тяло и кестенява коса — най-красивият мъж, когото беше виждала. Добрият му външен вид, съчетан с приятните маниери, които граничеха с флиртуване, веднага успокоиха жената и приспаха бдителността и.

— Добре — каза тя. Първо напълни кофата и даде на коня да пие, като гледаше Доналд с нескрито кокетство. — Може би ще взема малко шафран, ако имате.

— Само за вас, мадам — отговори Доналд с уважение. Трябваше да продължи разговора, докато измъкне желаната информация. — Вече е късно — отбеляза той и й подаде пакетчето с желаната подправка, — а вие сте първият човек, когото виждам тази сутрин.

— Да — отговори неодобрително жената и пъхна пакетчето в джоба си. — Мъжете сигурно са още пияни след вчерашното събитие. — Тя подаде на Доналд канче студена прясна вода, която той прие с благодарност, защото наистина беше жаден. — Вчера наистина много се забавлявахме, да. Младата господарка на „Грейфеър“, мило момиче, трябваше да се омъжи същата сутрин. Тя е роднина на крал Ричард и той й избра бъдещия съпруг, защото крепостта нямаше господар цели няколко години, още от смъртта на сър Хенри, а кралят искаше да има човек, който да я защитава. Макар че, ако питат мен, Фицуотър, капитанът, беше повече от способен да се справи. Е! Онези крадци, шотландците, отвлякоха нашата мис Арабела Грей от църквата! Ах! Такова сладко момиче беше нашата малка господарка! Беше мъничка и крехка като фея, с дълга коса, която имаше цвят на лятна луна и стигаше чак до петите й. Но те я откраднаха, проклетите шотландци! Взеха я направо от църквата! — Жената изтри очите си с престилката.

— За да поискат откуп за нея, без съмнение — каза Доналд, все едно искаше да я утеши. — Младоженецът ще може да си я върне, след като плати. Това е стар номер, мила, да се открадне булката. Не се случва за първи път. Когато господарят ви отвори портмонето си и даде парите, момичето ще се върне толкова бързо, че няма да успеете и да мигнете. Така мисля аз.

— Нашият нов господар! — заподсмърча жената. Тя очевидно не мислеше нищо добро за въпросния джентълмен. — Той се оказа негодник, макар съпругът ми да казва, че сега трябва да си държа езика зад зъбите, защото той е новият господар на „Грейфеър“ и няма кой да оспори правата му. Дори Фицуотър не би могъл. Отец Анселм е толкова шокиран, колкото сме всички ние!

— Шокиран? Но защо, мила, и кой е новият ви господар? — попита тихо Доналд.

— Сър Джаспър Кийн е името му, момко. Когато шотландците се скриха зад хълмовете, той накара насила лейди Роуина да се омъжи за него, защото вече не можел да се ожени за Арабела. Дори да я върнели, тя щяла да бъде напълно опозорена! Ох, какъв негодник е той!

— Коя е лейди Роуина? — попита Доналд все така тихо, очарован от новото развитие на нещата.

— Ами, тя е майката на лейди Арабела. Това е скандално, независимо от това, какво казва съпругът ми! — извика възмутена жената. Дори брадичката й трепереше от гняв. — Казват, че бедната лейди Роуина плакала и по време на брачната церемония, и през целия ден, толкова силна била мъката й.

Доналд не се преструваше на изненадан, наистина беше. Трябваше да получи отговор на неизказаните си въпроси. Затова не се поколеба, а продължи да разпитва жената.

— Как така сър Джаспър се е оженил за тази лейди, щом е бил сгоден за вашата Арабела? Как свещеникът се е осмелил да ги свърже в свещен съюз? При тези обстоятелства бракът ще бъде сметнат за невалиден. Той дори е престъпление. Нали подобна ситуация възкачи крал Ричард на трона, а не неговите племенници.

— Сър Джаспър не беше сгоден за лейди Арабела — каза жената, която май знаеше всичко. — Кралят го изпрати в крепостта, за да й стане съпруг, но изборът щеше да бъде неин, защото нашата покойна кралица обичаше много момичето и не искаше то да бъде нещастно, в случай че не хареса сър Джаспър. Но той изглеждаше такъв прекрасен благородник! — заплака жената и отново избърса сълзите си с престилката. — А сега не знам какво ще се случи с нашата малка господарка.

— Ах! — въздъхна съчувствено Доналд. — Каква ужасна трагедия! Изглежда, вашият сър Джаспър не е никакъв джентълмен, а само се е преструвал на такъв. Горкото момиче! Е, аз трябва да тръгвам — каза той и започна да опакова стоките си.

— Ще взема една макара черен конец — каза жената. Беше си побъбрила добре и това я беше разтоварило. — И може би червена панделка за най-малката ми дъщеря, която ще се сгоди съвсем скоро. Май ми трябва и нож, с които да режа хляба. Имате ли някой с по-здрава дръжка?

Доналд послушно извади исканите стоки, пазари се с жената, докато остана без дъх, най-после прие предложената медна монета, малко сирене и току-що изпечена франзела. Сложи отново вързопа върху гърба на коня, после и той самият се намести на седлото и с широка усмивка благодари още веднъж на жената за студената вода.

— Защо не се изкачите по хълма и не влезете в крепостта? — предложи жената, която много искаше да му помогне. — Новият господар може да бъде благосклонен към вас след брачната си нощ и може да купи нови панделки за лейди Роуина.

— Може и да го направя, благодаря ви за загрижеността — отговори Доналд и обърна коня си в указаната посока. Когато се скри от погледа на жената, се върна назад, като внимателно заобиколи селото и се отправи към границата. Беше обмислил предложението да отиде в крепостта, но си спомни, че когато вчера брат му нападна църквата, той беше в първата редица. Имаше опасност сър Джаспър да го познае. Лицето му не беше маскирано, а не носеше със себе си нищо, което би могло да му помогне да промени чертите си. Освен това получената информация беше повече от достатъчна. Сър Джаспър, тази английска лисица, още веднъж се беше изплъзнал от врага си. Тевис Стюарт никак нямаше да бъде доволен.